Направи дарение на училище!

Гл. ас. д-р Божидар Стефанов е в катедра “Химия” на ТУ-София от 2018 г.

Аз всъщност не съм искал да се занимавам с наука и по случайност преди 15 години попаднах в Софийския университет и завърших Компютърна химия, тогава за първи път се предлагаше тази специалност. След това така се случи, че заминах в чужбина в Университета в Упсала (Швеция), където изкарах своята докторантура. И като всеки човек, на когото му свършат хубавите дни на докторантурата и го изгонят от райската градина, отива да прави нещо наречено постдок. Но на мен така ми се случи, че ми предложиха място в Оксфорд, така че 1 година изкарах там. След това, тъй като бях действително много натоварен – застъпиха ми се и дисертацията и заминаването за Англия и постдока и проекта не беше кратък – адски много неща трябваше да се направят там, бях наистина страшно уморен и реших да се прибера в София за да си почина няколко месеца и да потърся нова работа. Но за тези 6 години беше станало толкова по-хубаво тук, почувствах се сякаш пак съм си у дома, видях приятелите си и си казах, че оставам в България и не искам повече да се местя.
Така че лятото на 2017 г. реших да си намеря някаква работа в България, като много държах да е научна работа. Пообиколих малко в някои институти, в някои университети, но навсякъде имаха един и същи проблем. В момента, в който дойде човек от чужбина и каже “Искам да проверя тук какви са възможностите”, винаги това което ми казваха беше: “Ти знаеш ли тука какво е, защо искаш тук? Я си върви в чужбина, там са съвсем различни нещата”.

Но трябва да ви кажа, че отчасти беше прагматична причината да се върна в България, тъй като когато учи в чужбина, човек е много трудно да сключи постоянен договор. Така щях да бъда обречен на всеки две години да се местя на ново място, да започвам нов проект, да навлизам в него, да разработвам апаратура и след като това се свърши всичко остава зад мене. Оставял съм апаратура в Швеция, оставял съм и в Оксфорд, просто така навсякъде работиш по нещо, което в някакъв момент вече не е твое. Така че това беше втората причина, в България я имах тази възможност за постоянен договор.
И третата причина е, че тук щях да имам опцията и да преподавам. Много държах на това. За да имаш постоянен договор трябва да имаш някаква научна активност, която можеш да докажеш, трябва да имаш опит в преподаването и трябва да имаш опит в набирането на средства за проекти.

Та тук навсякъде ме отхвърлиха с тази идея и с думите “Не, не – заминавай”. В края на лятото пак реших, че ще си търся работа в чужбина и взеха, че ми предложиха в Университета в Дърам. Заминах септември 2017 г., кацнах там и си казах “Боже защо съм тук, не искам още един постдок, не искам да се местя”.
Но вече го бях направил. Прекарах три дена в една гостоприемница там и на третия ден вече толкова бях рухнал психически с убежденията, че трябва да съм там, че говорих с професора, който ме нае, обясних му ситуацията. Той ме разбра и ми каза, че за мен ще е най-добре да си бъда вкъщи и там да си намеря работа. Той сам ме закара до летището и на третия ден след най-краткия постдок в света си бях отново в София без никаква идея какво ще правя нататък. Трябва да ви кажа, че когато се прибрах вкъщи, в Овча купел, поглеждам през прозореца и виждам едни панелки на заден фон, а отпред едни по-нови блокове и почти се разревах, че отново виждам тези панелки и отново съм си вкъщи.

И така това, че отидох и се върнах, е причината да съм сега тук в Техническия. Иначе проектът в Дърам беше много готин, той беше за разработка на материали за събиране на вода от въздуха. Идеята е, че имаме материал, който е хидрофилен наполовина и хидрофобен наполовина, текат капчици и се събират. Има един бръмбар в пустинята в Намибия, който използва този метод за събиране на вода и те искаха да направят някакво подобно покритие като това на бръмбара, т.нар. биомимикрия или биомиметика. Като част от проекта беше да отида в Намибия да работя там и си представях как в някакъв момент с един джип ще поря из пустинята, та това беше причината да избера този проект. Но както и да е в крайна сметка се отказах, озовах се отново в София и не знаех какво да правя. Тогава това, което ми помогна беше, че се познаваме с доц Лидия Гълъбова, аз честно казано не знаех, че работи в Техническия, познавах я само покрай FameLab. Та тя ми каза, че там имат една катедра “Химия” и ще ги попита дали не им трябват хора. Два дни по-късно се срещнах с доц. Боряна Цанева, с която като си поговорихме, пак го имаше това лекото “Тука нали знаеш как е, колко преподаваме?”. Тя ме предупреди най-вече за това, че тъй като имаме наистина много студенти (сега есента аз имам 20 групи по между 12 и 15 човека) за някои хора тази рутина им е проблем, но на мен толкова ми харесва да преподавам, че за мен това не е никакъв проблем. След като поговори с мен, тя просто ми каза, че няма да стане веднага и че това е друг от проблемите тук като цяло в България, че винаги има някакви процедури и отне около година докато ми се появи асистентското място и ми мина конкурса. Така че поработих в един завод за 1 година, но беше страхотно между другото. Няма да го казвам кой е, но ходех по разни площадки с трансформатори на електроцентрали и подстанции, където съм се катерил по трансформатори с един гащеризон, в един пек, с каска. Някои си представят, че за човек, който е бил в Оксфорд, това му е под нивото, но аз адски много се забавлявах. В Перник на един голям завод съм се катерил на един голям трансформатор, който висеше сигурно на 50 м във въздуха и трябваше по една маса да допълзя до него. Така че приключения имаше много и беше страхотно. Но от 2018 г. съм асистент, а от една година вече съм и главен асистент от пролетта, преди няколко дена ни връчиха дипломите.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Аз съм роден през 1988 г., което значи, че израснах през 90-те и тогава за всеки, който е спечелил някаква олимпиада, беше естествено, че трябва да замине на запад. Постоянно ни го втълпяваха, че е много по-добре там и всъщност в онези времена действително беше така. Това разбиране, че там разполагат с много по-модерни апаратури и правят чудеса сравнение с нас, ми се разби тотално когато заминах за Упсала. Значи там е много хубаво, чудесно е, университетът е много стар (стана на 540 години преди около месец), в него Целзий е бил ректор, Линей е бил ректор, градчето е много приятно, имат наистина много добро оборудване. Но като цяло хората, които са там и амбициите защо са там и това, което правят не беше особено по-различно от това, което съм видял в Оксфорд и което съм видял у нас. Просто навсякъде университетът си е университет. И другото, което В Упсала, които бяха на 60-то или 70-то място в света, много често това го акцентираха, че са в топ 100. По същия начин и в Оксфорд, където исках да правя някакъв проект, но то нямаше почти нищо, в смисъл имаше някакви доста елементарни условия за правене на наука. Имаше доста стари неща, оставени от предни хора и това, от което спечелиха те е, че аз имах амбицията с тези стари неща да правя нещо ново. Но там имат някакви такива абсурдни правила, например аз като химик можеше бутилките със сярна киселина да ги метна на гръб и да обикалям с тях около университета, обаче нямах право да имам поялник, защото запояването било само за хората в електронната работилница. И аз като човек, който си сглабя някакви неща бях толкова притиснат, че не можех да си купя електронни части. Ходих и рових в боклука на катедра Молекулярна биология, които бяха изхвърлили някакви стари апарати с кабелчета и компоненти за да се сдобивам от там с някакви основни неща.

За мен това, което ме кара да чувствам един университет като университет е да видиш, че има хора, имащи интерес да се занимават с това, с което са се захванали, да видиш тази специфична атмосфера, която само в университетите я има. Тази академична атмосфера да си изградиш някаква идея и да си я следваш, това го няма в индустрията, там е скука и бумащина.
Тук сега в Техническия университет имам по-голяма свобода в момента, защото съм си учен за себе си, въпреки, че с колегите работим заедно, мога да си избера направление, докато преди бях ограничен от проектът, който ни финансираше. А имам и сигурност, за мен това са плюсове, докато минуси конкретно не мога да намеря. На местата, където съм работил преди сега мога да им видя негативите, които са си различни. Но в момента като цяло навсякъде големият проблем в академията е тази бюрокрация и това, че те заливат с доста административна работа.

Иначе с какво точно се занимавам – 15 години откакто бях студент в първи курс и започнах да се занимавам с научна работа като кръжочник се занимавам с едно и също. Това е катализ, фотокатализ, наноматериали и в момента си продължавам тази дейност. Докторантурата ми в Швеция беше фокусирана върху същото. Това което правих там беше, че разработвахме едни стъкла за прозорци с покрития, които със слънчевата светлина пречистват въздуха вътре в стаята. Мотивацията е, че има едно нещо наречено “синдром на болната сграда”, когато има много синтетични мебели и предмети се отделят едни молекули от тях, които се натрупват там където климатиците въртят един и същи въздух и предизвикват главоболие, умора и неефективност у хората. И понеже някои сгради не могат да отварят прозорците си, на небостъргачите са едни пана, които няма как да се отварят, самият прозорец ще създава този по-чист въздух вътре. Това се прави с един материал, който се нарича титанов диоксид, той поглъща слънчевата светлина и я трансформира в химическа енергия, която може да разгражда тези вредни молекули. Този материал ми е интерес и сега и хубавото е, че тези разработки намират приложение в такива приоритетни области като опазване на околната среда, отстраняване на замърсители, пречистване на въздух.
Беше ми трудно в началото да си направя кикстарт за да си продължа тук изследванията, тъй като нямах апаратура точно за тия цели, в нашата катедра има малко по-различни интереси, малко по-електрохимично ориентирани са хората. Но сега две години по-късно успях да си създам достатъчно инфраструктура, така че вече активно се занимавам по същата тема.

Част от тази инфраструктура, която сам си създавам, е например едно устройство, измерващо с каква скорост едно такова покритие от този фотокаталитичен материал може да пречиства замърсена вода. В общи линии го наричам реактор. Аз мога да си направя образец от въпросния фотокатализатор, като идеята е, че винаги когато правя такъв образец мога нещо да променя с идеята да проверя дали конкретната модификация го прави по-добър. Начинът по който се прави това е слагам си образеца в една кутийка (наричаме я кювета), пълни се с вода и добавям синя боя, метилиново синьо се нарича. Някои хора с аквариуми го използват за отстраняване на паразити по рибките си, но аз го използвам като замърсител, тоест замърсявам я тази вода и искам да видя колко бързо ще я пречистя. Самият процес изисква светлина, така че отгоре имам един ултравиолетов диод, който през една лупичка осветява само образеца. Когато пускам този диод искам да разбера колко бързо това багрило изчезва от водата вътре. Начинът по който работи е като пропуска един лазерен лъч през два отвора и на база на това каква част от този лазерен лъч успява да премине мога да изчисля колко багрило всъщност е останало. Идеята е, че аз си приготвям моя материал и след това мога да получа чрез него някаква количествена оценка върху това до колко активен е той. Но тъй като такива реактори не се продават комерсиално, а тези които се продават са доста големи и скъпи, това нещо си го конструирах абсолютно сам. С него имам опциите с най-различни дължини на вълните да облъчвам при 365 нанометра, имам и при 380, така че мога да изследвам дали е необходимо да е ултравиолетова или видима светлината, излизаща през лупичката отдолу. Когато светлината активира образеца, той започва да пречиства водата и аз го пускам за да видя колко бързо става това.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!