Защо невинни хора се признават за виновни или ненасилствените разпити през вековете

Автор: Венцеслав Вутов

Представата, че невинен човек не може да бъде убеден да признае сериозно престъпление, е всъщност погрешна. Това се случва обезпокоително често в САЩ. Макар че самопризнанията, получени при по-голямата част от полицейските разпити, са истински и се подкрепят и от други доказателства, специалисти по право са открили поразително голям брой лъжливи самопризнания, измъкнати от хората. Лъжливостта на самопризнанията често се доказва недвусмислено от веществени улики (ДНК или пръстови отпечатъци), нова информация (документи, потвърждаващи, че заподозреният се е намирал на стотици километри от местопрестъплението) и дори доказателства, че изобщо не е имало престъпление (когато предполагаемата жертва на убийство бива открита жива и здрава). Drizin и Leo (2004) са документирали общо 125 подробни примери за фалшиви самопризнания.

Измъкването на лъжливи самопризнания предизвиква безпокойство по две основни причини. Първата е обществена и е свързана със съдебните грешки и потъпкването на справедливостта, които произтичат от подобни скалъпени признания във всяка култура. Втората е лична и включва възможността ние самите да бъдем подмамени да направим признания чрез тактическите похвати на следователи, които са погрешно убедени в нашата вина. Ако случайно сме заподозрени в нещо и решим сами да се справим с разпита (без адвокат, понеже считаме, че лесно ще стане ясна нашата невинност), има вероятност да бъдем подложени на комплекс от методи за разпит, усъвършенствани в продължение на векове и предназначени да измъкват признания от заподозрените. Някои от методите са непочтени и увеличават вероятността от фалшиви признания: лъжливо твърдение за съществуването на уличаващи пръстови отпечатъци или свидетелски показания; многократно притискане на заподозрените да си представят, че са извършили престъплението; довеждането им до нестабилно психическо състояние чрез лишаване от сън и непрестанни изтощителни разпити. Предназначението на подобни методи е да изтръгнат истината, но понякога те изтръгват просто признания, и то такива, за които може да се докаже, че са лъжливи. Дори има случаи, когато много на брой заподозрени са били убедени да потвърдят, че групово са извършили престъпление, за което нито един от тях всъщност няма вина.

Един от най-известните и знакови примери за фалшиви признания е този с 18-годишния Питър Райли, който бил заподозрян от полицията (без никакви доказателства) за убийството на майка си. Младежът не се възползвал от правото си на адвокат, като си мислел, че ако каже истината, ще му повярват и ще го освободят. Това се оказало сериозна грешка, тъй като Питър не бил подготвен нито юридически, нито психологически за атаката на убеждаване, на която щял да бъде подложен. В продължение на 16 часа той бил разпитван от четирима полицаи, които се редували, включително и от оператор на полиграф, който информирал младежа, че машината разчита мислите му и според детектора на лъжата той е убил майка си. Първо, казаното от оператора на полиграфа са абсолютни лъжи и много лесно биха подвели всеки, който си няма идея от принципа на работа на подобни апарати. Второ, детекторът на лъжата нито чете мисли, нито засича лъжи – просто регистрира физиологични реакции, дължащи се на безпокойство (най-общо казано). Едни и същи показания (уж, доказващи лъжа) могат да бъдат получени както от човек, който наистина лъже, така и от някой, който казва истината, но поради някакви други причини изпитва притеснение. Докато в същото време, патологични лъжци, в това число и повечето психопати, изобщо няма да бъдат засечени от полиграфа.


РЕКЛАМА:

***

Цялата статия е публикувана в брой 108 на сп. Българска наука: тук!

Абонирайте се за списанието тук!


Европейска нощ на учените 2022 г.: