Направи дарение на училище!

Привидно да имаш гъдел е абсолютно безсмислено. И все пак повечето хора, и някои животни, го намират за ужасно забавно.

„Гъделът е най-обширната и най-дълбока тема в науката.“

Така казва Robert Provine, невролог от Университета в Мериленд, Балтимор. Кариерата му включва изследване на различни „куриозни поведения“, включително хълцането, прозяването и флатуленцията, така че защо това се отличава?

Накратко, има много повече неща, свързани с гъделичкането, отколкото си мислите. „Засяга всичко от защита на тялото и неврологична програма за игра, до пораждането на чувството за собствената личност и другия“, казва Provine.

Както и при толкова други сложни човешки поведения, нашите братовчеди животните могат да ни помогнат да разберем за какво служи гъделът.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Има два типа гъдел и те имат страхотни имена: knismesis и gargalesis.

Knismesis е първичният отговор, слабо дразнещо усещане, предизвикано от леко движение по кожата и е широко разпространено. „Бих казал, че гущерите, насекомите и на практика всички същества имат някакъв вид поведение, свързано със защитата на повърхността на тялото“, казва Provine. Животните трябва да защитават кожата си от ухапвания от насекоми и паразити, независимо дали това означава бързо почесване или махане с ухото, и knismesis характеризира точно такъв отговор.

Gargalesis, от друга страна, е феномен само при бозайниците. Това е по-силен гъдел, който води до смях и се свързва с играта – отличителна черта на бозайниците.

На основно ниво гъделът е усещане, което включва нервни влакна, свързани с докосването и болката. Но има и нещо повече. „Гъделът, свързан със смеха, може най-добре да се разглежда като социално поведение, отколкото рефлекс“, пише дерматологът Samuel T. Selden през 2004 година в рецензия по темата.

„Гъделът е първичен стимул за смеха“, казва Provine. „Всъщност „престореното гъделичкане“ е моят кандидат за най-стара шега. Това е единствената шега, която можеш да кажеш както на човешки бебета, така и на шимпанзета.“

Това е нещо, за което Marina Davila-Ross, психолог от Университета в Портсмут, Великобритания, може да свидетелства. Тя доста е погъделичкала шимпанзета.

Като накарала гледачите на животни и майките да гъделичкат респективно техните маймуни и човешки бебета, тя изследвала връзките между смеха при хората и при нечовекоподобните примати.

„Използвахме акустичните данни [за смеха] по подобен начин, както генетиците използват генетичните данни, за да реконструират еволюционните връзки“, казва тя.

Работата, публикувана през 2009 година, изглежда потвърждава, че човешкият смях е развит от вокализация, срещаща се при общите предци, които имаме с приматите.

Докато горилите и бонобо в изследването на Davila-Ross произвеждали звуци, подобни на човешките, приматите с по-далечна връзка произвеждали звуци, които, извадени от контекста, не биха били припознавани като смях. Но като направила семейно дърво на тези звуци, тя демонстрирала прогреса от кратко сумтене до кикотенето и силния смях на хората.

Това изследване проследява еволюционната история не само на смеха, но и на гъдела също. „Един примат не би се засмял, гледайки как други примати си играят или правят нещо забавно“, казва Davila-Ross. „Те не произвеждат звуци, които са без поведенчески контекст.“

За да може един примат да намери нещо за забавно, той трябва да играе активно с другарите си. Гъделичкането е част от шумната игра на всички млади примати, включително на хората. Този вид игра може да те остави без въздух и тъкмо това довежда до смеха, както ни е познато.

„Ха-ха-то на смеха е това, което наричам ритуализиране на звука от затруднено дишане при играта-боричкане. Ако погъделичкаш шимпанзе, смехът му е задъхан звук“, казва Provine, правейки задъхани звуци по телефона, за да подчертае становището си. „Това е начинът шимпанзето да покаже, че „това е игра, не те нападам“. Един от най-ясните случаи откъде идва вокализацията.“

За социалните животни като приматите, гъделичкането е страхотен начин за подкрепяне на приятелствата по контролиран начин. Въпреки че човешкият смях е много по-сложен, Provine мисли, че произлиза тъкмо оттук.

Ограничен брой изследвания изглежда показват някои прилики и с по-отдалечени бозайници.

Един ден етнологът Patricia Simonet наблюдавала кучето си Goodall (кръстено на приматолога Jane Goodall) как върти стола в офиса и издава звуци, които означавали, че намира тази дейност за забавна. Тя се чудела дали „смехът“ би бил вярно обяснение на това поведение. Тогава, докато била на конференция, истинската Jane Goodall предложила Simonet да тества този феномен. И точно това направила.

Колкото до шимпанзетата, Simonet открила, че подобното на смях „ясно подчертано силно издишване“ е свързвано с играта. Записи с такива звуци могат да бъдат използвани за намаляване на стреса при други кучета.

Няколко години по-рано Simonet съобщила, че азиатски слонове в плен издават „тихи дишащи звуци“ докато играят. Въпреки че не е описала тези звуци като смях по това време, тя все пак направила връзката, когато взела предвид новооткрития „кучешки смях“.

„Слоновете изглежда се гъделичкат един друг“, казва Provine, позовавайки се на доказателства от експерта по слонове от Кения Joyce Poole.

Вземайки това предвид, не е лесно да се тества дали гъделичкането и смехът, демонстрирани от тези създания, са аналогични на нашите. „Ще трябва някой смел изследовател да се гмурне в камарата лудуващи пахидерми и да ги стимулира“, казва Provine. „Вероятно ще е направо опасно.“

За да се изследва сложно поведение като гъделичкането, помага и работата с по-малки размери.

Плъховете са бозайниците, към които прибягваш, ако искаш да изследваш общо взето всичко и гъделът не е изключение. Гъделичкането на плъхове в името на науката продължава две десетилетия, започвайки от дискусионната статия от 2010 година на психобиолога Jaak Panksepp и тогавашния му студент Jeffrey Burgdorf.

След като вече бил идентифицирал високочестотни звуци, недоловими за човешкото ухо, издавани от играещи плъхове, Panksepp бил осенен от идеята, че те може да са далечно свързани със звуците, които издават играещите хора. С това наум, той направил предложение на Burgdorf, на което не можел да откаже: „ела да гъделичкаме плъхове“.

По това време светът не бил готов за смеещи се плъхове и имало значителна съпротива от страна на научното общество. Оттогава, обаче, многобройни изследвания са се заемали с „хетероспецифична игра с ръце“ (гъделичкане), за да изучават позитивните емоции при тези гризачи.

„Идентифицирането на специфични звуци, издавани по време на гъделичкане и други позитивни ситуации и подобни на гъделичкането при хората, довело до значително количество изследвания“, казва Luca Melotti от Университета в Берн, Швейцария, който изследва ефектите върху лицевите изражения на мишки след добро гъделичкане. „Това [изследване] демонстрира, че гъделичкането активира същите зони в мозъка и невронни пътища, които са свързани с усещането на позитивен ефект (радост, щастие) при хората.“

Когато Davila-Ross провеждала своето изследване, тя отбелязала, че младите шимпанзета са тези, които най-много се радвали на гъделичкането. „Лесно е да гъделичкаш младо шимпанзе“, казва тя, смеейки се. „Те просто не искат да спираш. Доста е трудно да се отървеш от тях.“

Същото важи и за плъховете. Melotti и много други изследователи са отбелязвали, че именно младите плъхове се радват на процедурата най-много и често биха преследвали ръката на експериментатора с надеждата, че ще ги погъделичка още. Трудно е да не сравниш този тип поведение с това на игриво малко дете.

„Ако повече примитивни бозайници също показват такива емоционални отговори“, пишат Panksepp и Burgdorf, „това би предположило, че радостният ефект се е появил доста по-рано в еволюцията на мозъка на бозайника, отколкото обикновено се смята“.

Ако гъделичкането – и смехът – са присъствали при общия предшественик на човека и гризачите, това би поставило произхода им преди около 80 милиона години. Но Davila-Ross все пак смята, че трябва да сме внимателни, когато говорим за смеещи се плъхове, кучета или всички други нечовекоподобни животни.

„Бих била внимателна с такива изказвания“, казва Davila-Ross. „Трябва да се направи филогенетичен анализ, за да се правят такива твърдения.“ Вместо това, тя предпочита термина „позитивни вокализации“, при които смехът е просто една такава, дори и при хората.

„Предполагам, че както при шимпанзетата, смехът е просто тежкото дишане при боричкането“, казва Provine. „Може да е вярно и за гризачите, но не вярвам, че някой е изследвал това все още.“ Трудно е да се изследват ултразвуковите вокализации на плъховете, какво остава да се направи семейното дърво, което Davila-Ross успяла да създаде за приматите. „Колкото повече получаваме от хората, толкова по-трудно е да свържеш всичките пропорции“, добавя той.

Въпреки че учените са внимателни, когато приписват човешки характеристики на животните, широката общественост не е. Сладки видеоклипове с животни се разпространяват постоянно в Интернет и това включва животни, които са гъделичкани. „Има много анекдотични акаунти в Youtube с видеоклипове, на които се гъделичкат сови, пингвини, сурикати и дори риби“, казва Melotti. „Макар че е възможно някои от тези случаи да отговарят на гъделичкането и покачващото се щастие от него, като учен бих посъветвал да бъдете внимателни с тези интерпретации.“

Една предупредителна история идва от кампанията на International Animal Rescue „Гъделичкането е мъчение“. От няколко години се разпространяват видеоклипове на бавни лорита – очарователни примати от Югоизточна Азия – на които биват гъделичкани и са достигнали милиони гледания онлайн. Но тези видеоклипове не само подтикват нелегалната търговия с тези застрашени животни, а и лоритата не се забавляват, когато са гъделичкани: техният отговор, който изглежда много сладко, всъщност показва страх.

„Когато стане въпрос за видеоклипове, в които животните са показани като доброволно и щастливо правейки нещо необичайно или неестествено, обикновено нещата не са такива, каквито изглеждат“, казва Phily Kennington, който ръководи кампанията. „Ние всички трябва да използваме критичната си преценка, за да поставяме под въпрос интегритета на това, което виждаме, преди да бъдем увлечени от неговата привлекателност.“

Факт е, че е трудно акуратно да се определят животинските чувства.

Дори обичаните от нас котки и кучета може да не се наслаждават на гъделичкането толкова, колкото ние си мислим. Все пак гъделът при хората не е точно недвусмислено поведение. В зависимост от това кого питаш, гъделичкането може да е приятно или болезнено; може да бъде еротично или използвано като вид насилие.

Когато изучават хората, учени като Provine могат поне да задават обширни въпроси за това как гъделичкането ги кара да се чувстват, как предпочитат да бъдат гъделичкани и така нататък, но с животните нещата не са толкова прости. Все повече, обаче, изследователите се фокусират в търсенето на щастието при животните.

„През изминалото десетилетие имаше тенденция да се изучава позитивната страна на емоциите при животните“, казва Melotti. Исторически, изследванията в тези области са били ограничени, а тези, които все пак се занимавали с това, се фокусирали върху шепа видове за изучаване: предимно плъхове, както кучета и големи примати.

Изучаването на поведения като смеха и гъделичкането може да изглеждат малко езотерично, но има практично приложение. След като гъделичкал плъхове със своя съветник, Burgdorf използвал наученото, за да разработи лечение за психиатрични заболявания. Разбирането на животинското щастие може да подобри и живота им, особено състоянието на държаните в плен.

Но най-вече, главният урок от изследването на гъдела е това, че животните са сложни създания, способни на позитивни емоции, сравними с нашите собствени. Разбирането на това може да ни каже много за връзката ни с тях и какво означава да си човек.

Превод: Никол Николова

Източник: BBC

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!