Направи дарение на училище!

Бихте ли се представили на нашите читатели?

Казвам се Веселка Тончева и съм етномузиколог, но интересите и заниманията ми са по-широки – в областта на етнологията, фолклористиката и антропологията. Пътувам из България и Балканите, издирвам и записвам все още живи традиционни песенни и инструментални образци, документирам обреди и празници, нотирам фолклорна музика, пиша статии и книги, изнасям лекции, сценарист съм на филми, журирам фолклорни събори и фестивали, и въобще живея интересно.

Коя научна институция представлявате и с какво се занимава тя?

Доцент, доктор съм в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН (ИЕФЕМ – БАН). Този институт е водеща национална институция в областта на етнологията и фолклористиката, академичен изследователски, експертен, образователен, а мога да кажа и духовен, център. Учените и специалистите от ИЕФЕМ се занимават с проучване, анализиране и представяне на традиционната българска култура и културната памет, на културното наследство и националната идентичност, на българските общности в чужбина (стари и нови диаспори), на различните субкултури и т.н. Всичко това очертава многоаспектната културна история и съвременност на България, но също и културните явления и процеси в балкански, европейски и световен контекст. В ИЕФЕМ функционира Национален етнографски музей, Национален център за нематериално културно наследство и Народописен архив, в които системно се издирва, събира, съхранява и популяризира културното наследство.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Кое Ви запали да се занимавате с науката и кога се случи това?

Проявих интерес към музикалната теория (защото етномузикологията е част от теорията на музиката) още в рамките на гимназиалното ми образование в Средното музикално училище „Панайот Пипков“ в родния ми град Плевен (сега Национално училище по изкуствата). Имах невероятна преподавателка по хармония – това е един от музикалнотеоретичните предмети, които се изучават в музикалните училища. Мариана Булева (днес е професор във Великотърновския университет) беше причината да започна да гледам на музиката не просто като на изкуство, което носи естетическа наслада, но да надникна отвъд това – да я разгадавам като структура, като език и като една друга вселена, която може да бъде анализирана и изучавана.

Продължих образованието си в Теоретико-композиторския и диригентски факултет на Националната музикална академия „П. Владигеров“, където като музиколог си избрах да специализирам музикална фолклористика и имах щастието мой учител да бъде фолклористът акад. Николай Кауфман. Именно след работата по магистърската ми теза с него, аз вече знаех, че искам да продължа да се занимавам с наука – да издирвам, записвам и съхранявам, да анализирам научно, но и да популяризирам едно музикално и фолклорно знание, от което хората имат потребност. Така веднага след дипломирането ми в Музикалната академия аз се захванах с докторантура и на 27 години вече бях защитила докторската си дисертация в тогавашния Институт за фолклор (днес ИЕФЕМ – БАН). Сега като мисля за това време (преди около 15 години) мога да си позволя да използвам думата „мерак“, аз наистина работех с мерак и исках да вървя напред точно в тази наука, в тази сфера на хуманитарното познание. Днес май нищо не се е променило в отношението ми към работата, все така „горя“ в нея.

По какви изследователски теми сте работили досега?

Аз съм любопитен и отворен човек и в годините след като защитих доктората си съм работила по не един и два проекта, по не една и две теми. Може би трябва да започна именно с темата на докторантурата си – музикалният фолклор на българите мюсюлмани (т. нар. помаци) от Тетевенския Балкан. Това е една интересна общност (по-малко позната в сравнение със същите общности в Пирин и Родопите), която е носител на по-стари пластове от песенния фолклор на региона, тъй като е живяла винаги доста затворено. Така разбрах, че ми е особено интересно да изследвам общности – етнически, етнокултурни или етнорелигиозни, които живеят в друга, различна среда: как се самоопределят, как съхраняват традициите си и поддържат общностната си идентичност. В един период работих по проект, свързан с изследване на българите във Виена – показах как музикалният фолклор може да е важен фактор за поддържане на националната идентичност в чуждоезикова и чуждоетнична среда.

Голямата ми изследователска тема в последните почти 10 години обаче са българите и славянските общности в Албания. През 2007 г. за първи попаднах в областта Голо Бърдо (на границата на Република Македония и Албания), благодарение на група пещерняци, ръководени от Алексей Жалов. Именно той е човекът, който потърси етнолози и фолклористи с цел да се проучат едни забравени българи, които вече повече от 100 години живеят като албански граждани не по свой избор. По време на Балканските войни (1912-1913 г.) при обявяването на независима Албания Великите сили поставят така границата, че в няколко региона на днешната албанска държава остават селища, които по онова време са български – областите Голо Бърдо, Поле, Мала Преспа и Корчанско. Именно в тези области аз проведох десетки експедиции, в които записах стотици традиционни песни и разкази, документирах календарни празници като Гергьовден в Голо Бърдо и Русица в с. Бобощица, Корчанско, семейни празници като сватба и сюнет в Голо Бърдо, написах няколко книги и направих филми. Връзката с тези хора е напълно прекъсната по време на тежкия тоталитарен режим на Енвер Ходжа в Албания, когато границите бяха „затворени“ и едва след началото на 90-те години на ХХ в. България отново се обърна към тях.

И още една област изследвах и написах книга за нейните история, религия, традиции и идентичност – областта Гòра, която се намира на границата между Албания и Република Косово и обхваща Шар планина, възпята в не една народна песен. Гораните са славянска общност, чийто език и традиции имат български, сръбски и македонски белези, и които се самоопределят като „горани“ или „нашенци“. Една от хипотезите за произхода им е свързана с миграции на население от западните български земи заради овчарлъка като поминък. От моята гледна точка на изследовател, „нашенците“ в Албания са съхранили безценни фолклорни, музикални, обредни и пр. образци на традиционната култура, каквито в други региони отдавна са забравени и изгубени. Затова и са толкова ценни за изучаване и съхраняване.

Как предпочитате да работите – индивидуално или в екип? С какъв екип работихте последно и какви бяха резултатите от изследванията Ви?

Като се замисля, май по-често съм работила индивидуално, тъй като това ми осигурява повече мобилност и свобода: както чисто логистично – пътуване, преспиване, така и в комуникация с хората, които записвам или снимам. Индивидуалният подход с цел постигане на сближаване е необходим в нашата работа, за да успеем да предразположим събеседниците си – певци, разказвачи, майстори-занаятчии и пр., и те да споделят своето знание с нас, а ние да го изучаваме и съхраняваме. Разбира се, участвала съм и в редица колективни проекти – както български, така и двустранни, а също и международни.

Последният екип, с който работих, беше формиран за проучване отново в Албания. След областите Голо Бърдо, Мала Преспа (и Корчанско) и Гòра, които съм изследвала предимно индивидуално, през 2015 и 2016 г. с екип проведохме две експедиции в областта Поле (Долни Дебър) – тя се намира много близо до границата с Република Македония и до гр. Дебър, но е на албанска територия. Експедициите бяха финансирани от неправителствената организация Асоциация за етнология, антропология и фолклористика „Онгъл“, с която аз лично, а и ИЕФЕМ – БАН, имаме успешно дългогодишно сътрудничество, и която „оре“ на същата „нива“, да се изразя метафорично.

За съжаление, се оказа, че тези села за малко повече от век (от 1912-1913 г. до днес) динамично са променили населението си в резултат на бурни миграционни процеси и днес са почти изцяло албански. От няколкото останали семейства обаче с колегите Ивайло Марков и Димитър Василев (от ИЕФЕМ – БАН) и Вяра Калфина (от СУ „Св. Кл. Охридски) записахме множество разкази и спомени за селата, родовете, християнското минало и памет, местните храмове и празници и пр. През 2016 г. успяхме да документираме и празника Преображение Господне в с. Ърбеле, а от теренно заснетите кадри с режисьорката Екатерина Минкова изработихме документален филм със заглавие „Две къщи и половина“.

А каква според Вас е ползата от Вашите изследвания за обществото и за живота на обикновения човек?

В консуматорското общество, в което живеем, обикновено ползите се измерват в цифри, в проценти, в статистики. Науките етнология (етномузикология), фолклористика и антропология, с които аз се занимавам, обаче нямат подобно материално изразяване. Нашите дирения и емпирични натрупвания са само духовен капитал – познания за човека, общностите, обществото, за етническите и социокултурните процеси в страната и обкръжаващия свят, познаване на традициите на народа ни, опазването на културното ни наследство и т.н.

От този духовен капитал може и трябва да черпи обществото ни. Защото познаването на културното многообразие по нашите земи, дилемите и изборите, трудностите и стратегиите за преодоляването им, съпътствали живота на нашите предци, би могло да е важна предпоставка за изграждане на отговорни, мислещи и активни съвременни граждани, от които зависи бъдещето на страната ни. И още нещо – глобализацията е необратим процес, ние сме вече хора на света, но едновременно с това имаме нужда от опора в националното, част от което са именно традициите на нашите баби, за които обикновено се сещаме само по празници. А това това са знания за живота, вярвания и мъдрост, които могат да ни служат всеки ден.

Има ли бъдеще науката в България и как го виждате Вие?

Наука в България е имало и, иска ми се да вярвам, ще има, независимо от историческите периоди, през които преминава страната ни, които пък са свързани с различни социокултурни, политически и икономически контексти. Българската академия на науките е най-големият научно-изследователски център в България – основана като Българско книжовно дружество в гр. Браила, Румъния, още преди Освобождението, през 1869 г. Над 150 години вече в БАН се развиват различни науки, налице са и световно наши признати постижения в различни области. Въпреки, че в момента ситуацията с финансирането на научните изследвания у нас не е най-благоприятна, аз като един оптимист се надявам, че в европейското си бъдеще България ще се превръща във все по-стабилна икономически държава и тогава науката и културата няма да са излишен „лукс“ и ще се подкрепят подобаващо, а също така и че ще има все повече възможности и за европейско и международно финансиране на научни проекти и изследвания. Дано тази моя позитивна прогноза не се укаже утопия.

Има ли млади хора, които искат да се занимават с наука във Вашата област?

Да, все още има млади хора, които са заинтригувани от етнография/етнология, фолклористика, антропология, но те прогресивно намаляват с всяка следваща година. И причината за това е не липсата на привлекателност на нашето научно или научно-приложно поле – напротив, много младежи оценяват изучаването на традиция, памет, наследство, култура и пр. не просто като интересно, но и като важно. Причините се коренят в лошите финансови условия за научна работа, които са неприемливи за млади специалисти, както и в неглижирането на подобни занимания и липсата на достатъчно обществено уважение към тях. Университетите в България подготвят етнолози и културни антрополози и именно те са най-често хората, които се ориентират към научна работа в нашата сфера и по-конкретно в Българската академия на науките. Необходима е силна мотивация и желание, за да се посвети човек на науката, защото аз вярвам, че това е призвание.

Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?

Заниманията с наука не са за всеки. Много хора нямат нито отношение, нито потребност от наблюдения, анализ, синтез, от вникване в системи, логики или алгоритми. Но човечеството върви напред в голяма степен благодарение на научните търсения, опити, изграждане на модели и пр. Защото науката се опира на постоянния стремеж и усилие за придобиване и увеличаване на човешкото познание. И именно това бих казала на колебаещите се – този стремеж е движещ развитието и цивилизационния напредък на човечеството, знанието е огромна сила и дори и условията у нас да не са най-лесните и удобните за подобна работа, да я изберат, ако тя им носи удовлетворение. Защото според мен е много важно да се работи с любов и ако повече хора вярват в това, животът ни би бил по-добър.

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Първо трябва да отбележа, че понятието наука в България често се използва обобщено, а това не е съвсем коректно. Има различни науки и те имат своята материя и специфика. Съществуват например физически, химически и инженерни науки, които изработват и могат да продават своите патенти, но има и хуманитарни науки, които работят с духовен ресурс, със символен капитал, с инструменти за самоопределяне и себепознаване като българи. Затова и отношението към нашите науки трябва да се промени и ценността на това, което правим, да се осъзнае от обществото.

В последните месеци на 2016 г. в свои изказвания политици обвиниха българските учени в просене на пари, в пасивност, в липса на приложимост на научните резултати в бизнеса. Добре, как нашите изследвания се свързват с бизнеса? Продават ли се народност, традиции, вярвания или идентичност? Нямаме ли нужда от тях? Ето това трябва да се промени – отношението към науките, които работят за духа. В икономически стабилните европейски държави (имам наблюдения върху Австрия и Германия) финансовата подкрепа за изследващите, съхраняващите и популяризиращите традиционна култура, музика и знания, е в пъти по-висока от това, което нашата държава отделя за нас. И не, че ние като изследователи не печелим и допълнително финансиране от национални и международни проекти, но държавата трябва да има отношение към нашата мисия и роля за България и българите.

Занимавали ли сте се с нещо извън научната работа? Какви други интереси имате и как обичате да прекарвате свободното си време?

Извън научната работа, но все пак дълбоко свързан с нея, е интересът ми към визуалното – автор и сценарист съм на десетки етнографски филми за Българската национална телевизия и други медии. Моята концепция е, че резултатите от нашите научни изследвания трябва да достигат до повече хора, особено когато става дума за такъв тип знание, което е част от всекидневието и празничността на българина. Със споменатата режисьрка Екатерина Минкова имаме богата филмография – филми за легендите за Цар Иван Шишман в Самоковско, за „писаната“ булка при българите мюсюлмани от Тетевенско, за Бистришките баби, за гайдите на Родопа планина, за традициите в селища на реката Дунав, разбира се и за българите в Албания – „Разбърканите нишки. Филм за Голо Бърдо“ (2012) и мн. др.

Всъщност се оказва, че дори и извъннаучните ми занимания пак опират до тези мои интереси или както казваше един мой професор от Музикалната академия – „какво да правя като работата и хобито ми съвпадат?“.

В свободното си време много обичам да пътувам, но и тук трябва да призная, че където и да отида, не мога да избягам от погледа си на етнолог или етномузиколог – дали ще е заради местната стара църква с история или заради домакина, при когото отсядам, с когото пием домашна ракия и аз неусетно започвам да разпитвам за селото, обичаите, спомените… А накрая и песен запяваме.

Обичам също да снимам и това вероятно е също резултат от професионално изкривяване – да уловя всичко: хората, къщите, празничността, духа на мястото. Преди няколко години в пътуванията ми из Балканите се увлякох по снимането на интересни надписи – смешни, тъжни, иронични, остроумни. Направих дори Фейсбук-страница с името „Балканите в надписи, табели и графити“, която изненадващо за мен се разрасна и се оказа, че много други хора също документират абсурдни и мъдри надписи, или просто такива, които ни карат да се усмихваме.

Интервюто взе Мая Василева Иванова

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!