Българска поезия в епохата на Възраждането се създава главно на принципа на подражанието на чужди високи образци – руски, гръцки, по-късно и френски. Затова се смята, че възрожденската поезия не следва старобългарските образци, макар първите форми на мерена реч у нас да се появяват най-напред в религиозната книжнина (основно в тази на българските католици). Димитър Попски, книжовник от кръга на Софроний Врачански, е автор на едно от най-ранните стихотворения – “Ода за Софроний”. Видни представители на така наречената “даскалска поезия” от епохата на Възраждането са Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Стефан Изворски и др. Тези първи стихотворни опити се приемат като период от развитието на българската поезия, която успява да се доближи до нивото на съвременната литературност в творчеството на видните  представители от Одеския кръг – Найден Геров и Добри Чинтулов, в това на самоукия поетически гений Петко Р. Славейков, а по-късно и в революционната поезия на Георги С. Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев.

Райко Жинзифов (1839-1877) започва своята поетическа дейност в начало на 60-те години, но като че ли, не с нея остава известен в българската история, а предимно с широко излаганите си славянофилски възгледи и със стремежа си да създаде литературен български език чрез сливането на западнобългарски и източнобългарски езикови особености.  Заради учителската и публицистичната си дейност, той бива определян повече като мирен народен будител и родолюбец, отколкото като равностоен на своите съвременници-поети, творец. Съществува един широко застъпен възглед за липсата на богатство и жизненост на поетическия му език и служенето му с груби, необработени диалектни форми, който е мотивиран основно от сравненията между Жинзифовото творчество и съпътстващото го през цялото му развитие – Славейково, което го превъзхожда във всяка възможна за критика област. В “История на новата българска литература” (том трети) Боян Пенев определя Жинзифов като “незначителен поет”, който е неспособен да предаде художествена форма на своите емоции и идеи, служещ си основно с прозаичен и публицистичен тон, което прави стиховете му “непоетични”. Достойнствата на неговото творчество, изследователят вижда в качеството му на един от първите изразители на народните страдания по време на робството в македонските земи. Различните чужди влияния, под които попада Жинзифов в жизнения си път (основно през образованието си: първоначално под гръцко, а след това под руско) определят насоката на поетическите му опити и публицистичната му дейност.  Като представителни за епохата на Възраждането, негови произведения са признати книгата с оригинални и преводни стихотворения “Новобългарска сбирка” (Москва, 1863) и поемата “Кървава кошуля” (1870).

Основанията ми да разгледам именно това Жинзифово произведение (“Гусляр в собор”) са далеч от литературните търсения за език и форми на възрожденската поезия. Смятам, че изтъкната вече липса на художествено въображение и умения в поетическото творчество на Жинзифов, се оказва полезна за проследяването на авторовата емоция и съпричастието му с народа, който припознава като свой и близък (общите славянски корени). Именно публицистичният език и диалектите, с които си служи, а не следването на високи художествени форми на изразяване, предполагат доверие, по-голяма яснота и по-силна връзка с действителността. Интерес за мен представляват авторовите мотиви в конкретното произведение и връзката им с действителността, която ще направи възможно вглеждането в едни характерни за възрожденската епоха процеси и народните представи за тях. За целта не трябва да гледаме на авторите от онова време като на личности, представящи индивидуалната си съдба и общественото си място, а като на отразители на процесите, засягащи цялото общество и формирането му като такова в онова време. Произведението сега е източник, от който можем да черпим информация, а не поетическа творба, която можем да възхваляваме или критикуваме. Как близкия до народа автор представя българите, техните идеали, страхове и нужди в тогавашната Османска империя?

За да разберем основните авторови мотиви, свързани с конкретния период на създаване на произведението, е необходимо да направим приблизителна периодизация. Книгата му “Новобългарска сбирка”, издадена 1863 г. в Москва, от която е част, вероятно скоро преди това създаденото стихотворение “Гусляр в собор”, граничи с периода на една от връхните точки на борбата за църковна независимост – Великденската акция от 3 април 1860. Народното недоволство от опитите за елинизиране на населението е в разгара си. Определени кръгове от българският (интелектуален) елит осъзнават църковната борбата с нейния изцяло политически и национален характер. Известни книжовници, прокарвали противогръцката тенденция сред българското население след Паисий, който за пръв път разкрива условията на гръцкото духовно робство, са Неофит Бозвели, Добри Войников, Славейков и Раковски. Според Боян Пенев цялата възрожденска литература от 30-те, до началото на 70-те години е белязана от идеите, надеждите и разочерованията на борците за духовна независимост. Това е първият период от възрожденската литература с ясно определено идейно съдържание. Вторият такъв период, който съвсем явно заменя просветителските идеи с революционните, започва след решаването на черковния въпрос.

Райко Жинзифов е от онези просветни дейци, които приемат ролята на мирни будители ( П. Р. Славеков и Т. Икономов, макар те да се отличават със значителна политическа дейност). Голяма част от стихотворенията му са директно насочени срещу гръцкото духовенство (“Гулаб”, “Питала е България”, “Сон” и др.), а статиите му оказват влияние и върху руското общество, информирайки го за събития и настроения около църковната борба. Важно е да споменем и родното място на автора – Македония, една от зоните под най-силно гръцко влияние, като мотивиращ основните му възгледи, фактор.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Жинзифов обаче не е сред борците за църковна независимост и това личи ясно в стихотворението “Гусляр в собор”. Неговата борба е в посока на изграждане и пробуждане на българско самосъзнание и духовно освобождение в смисъла на културна и национална независимост. Това е и осъзнатата борба на народа. Именно от негово име говори лирическият герой в произведението. В случая той е едновременно в ролята на народен будител и говорител. Обръщението, с което започва стихотворението е адресирано директно към фанариотите, с обещание за готовност и очакване. Назрял е моментът, в който народът разпознава ясно своите врагове и осъзнава необходимостта на всяка цена и с всякакви средства (мирни или не) да извоюва правото си на независимост.

“O, гърци, гърци, чуйте нас,
чуйте наш народен глас!
Знайме ми, разбираме ми
злобна цел, коя криете ви.
Досега не погърчихте нас,
занапред храбро чекаме вас.
Време ет дошло, не ет далеч,
с остро ли перо, с остър ли меч
ке делим, ке ся караме ми
в сегашни дни и в подирни дни,
в широко поле,- в планина
за народност и за правина,
за бащина, за майчин язик…

И в това произведение езикът е един от най-важните маркери на националната идея. За народа той е предаден директно от бащата и майката, затова е белег на неуспорима идентичност. Както знаем, фанариотската власт не е била само духовна и икономическа, а е засягала в голяма част и образованието. Макар, то още да не е осъзнавано като инструмент за изграждане на идентичност, е действало като такъв. Самият автор (както и голяма част от българския елит) е получил началното си образование в гръцко училище.

Други белези, чрез които се идентифицира народът са: земята – пространствата, които се припознават като свои и родни; българските имена, които звучат по сходен начин и са съвсем различни от гръцките и близките хора – родът, който от най-ранна възраст ти помага да определиш кой си и какъв си. Едни от най-светлите идеали за всеки българин са описани чрез словата на младо момиче, характерно за ранните години на възрожденската епоха – необразовано, но със силно развито самосъзнание и чувство на принадлежност.

Милкана – “една македонка”, разпознава себе си като българка и  “чиста славянка”, “ в Булгария родена/ от булгарски род/ и булгарски плод”. Майка й е българка, всичките й роднини са българи, ще се омъжи за българин (“Драгана”) и плодът й ще носи българско име (“Боян”), а не гръцко (“Ксенофон”, “Демофон”). На детето й също ще бъде предаден завета да продължи рода, заедно с народните ценности, на които е станал носител. Явното отграничение на свое от чуждо е побрано в повтарящата се реплика:

Гърк за меяе враг.
а бугарин – драг.

Родната Македония е най-мила и чудна. Това е подчертано с описание на природата, която е достойна да бъде защитавана пред цял свят. Земята помни страданията на бащите и дядовците. Животът в под чужда власт, превръща трудът на обикновенните българи по селата в робско и тежко бреме:

И гледаят они, че безплодна ет нива,
пълна сос троскот, она със търнйе расла,
при диво оранйе, при работа дива
зърно мъртвеяло и сила му гасла.
И видеха на дедови им слепенйе
и нихно страданье, глупаво търпенйе,
че стари години, златното време
мина с съдни мъки и с тежко бреме.

Младите осъждат глупавото търпение на дедите си и изразяват готовност си за промяна. По-интересно тук е желанието за обединение на силите, което е подкрепено основно от общите славянски корени:

Сме славяне как московци.
сърби, чехи и поляци,
чърногорци, ерцеговци
и хървати, и бощняци.
Братя, вече дошла доба,
да испием първа чаша
не за завист, не за злоба,
но за братство, дружба наша.

В уводната част на “Българската литература от епохата на националното възраждане”(2009) Николай Аретов отбелязва безспорното съществуване на балканска културна общност в епохата на Възраждането. Общи характеризиращи черти между балканските народи се откриват в религиозния им живот, общата историческа съдба, елементи на общи етнически корени, сходна народопсихология, близка природна среда и условия и др. Иван Дуйчев говори за “византийско-славянска общност”, а Николай Генчев подкрепя тезата за възникването на “балкано-ориенталска културна общност”  непосредствено след османското нашествие, която се разпада по време на Възраждането на отделни национални култури, поемащи по различни пътища на развитие. Това е най-силно подкрепяната теза днес.

Райко Жинзифов е бил сред най-пламенните крепители на идеята за братска задружност между поробените славянски народи, а също и с Русия като светъл пример за силна славянска общност(която става негов дом и му дава възможност за образование и широко поле на обществена изява).

За необразованата част от българското население по онова време, разграниченията се основават повече върху религиозни, езикови и властови характеристики, отколкото етнически.

Това са масовите настроения, на които авторът дава израз в своето произведение. Младите, у които “българското слово” оживява, припознават себе си и всички свои братя по съдба като славяни.

Разбира се, не можем да твърдим уверено, че основните мотиви в поетическото творчество на един родолюбив емигрант (родът, езикът, родните пространства, борбата срещу общия враг) са били стожерите на възрожденското общество. Друг е въпросът, че трудно можем да говорим за съществуването на такова в ранните години на периода. Със сигурност това са идеалите, върху които се основават и конструират идеологиите на една особенна част от българите – образования интелектуален елит, към който можем да причислим и автора на “Гусляр в собор”. Всички тях можем да обобщим под названието “народни будители”. Ролята им на общественици граничи с тази на просветени будители на народното съзнание, характеризиращи се със способност да създават, пренасят и разпространяват емоции и идеи, които да предизвикват реакции. Това е  ядрото, в което се съдържа особенния характер на възрожденската епоха, не толкова наситената й събитийност.

ПРИЛОЖЕНИЕ:

ГУСЛЯР В СОБОР
„O, гърци, гърци, чуйте нас,
чуйте наш народен глас!
Знайме ми, разбираме ми
злобна цел, коя криете ви.
Досега не погърчихте нас,
занапред храбро чекаме вас.
Време ет дошло, не ет далеч,
с остро ли перо, с остър ли меч
ке делим, ке ся караме ми
в сегашни дни и в подирни дни,
в широко поле,- в планина
за народност и за правина,
за бащина, за майчин язик…
Охрид и Търнов веч дали вик.
Македония, чудна страна,
нема да бидит гърчка она!
Шума и гора, и планина,
самий камен на тая страна,
птица и риба в Вардар река,
живо, мъртво на свои крака
ке станат и ке дадат ответ
на цела Европа, на цел свет:

Я българка сум. българин сум я,
българе живеят в тая страна!“
Так ся кълнат, гласи вишат
сложно, дружно старци, момци.
И казаха да запишат
тие думи за потомци.
А невинните девойки
заиграха си народно,
накитени глави с вейки,
с цвете полско, домородно.
Из них една македонка,
хубавица милолика,
светлокоса, чърноока,
с снага стройна, белолика,
запеяла,загукала –
– исто славей, малка птица,
запрусала, заиграла
како полска яребица.

„Я сум млада бугарка,
име ми ет Милкана,
я сум чиста славянка,
в Бугария родена
от бугарски род
и бугарски плод.

Майка ми ет бугарка,
керка на чист бугарин,
имам кума бугарка.
вуйко им ет бугарин
от бугарски род
и бугарски плод.

Любам я бугарина,
юнака я милувам,
свършена за Драгана
и ке да ся омажам.
Гърк за мене враг
а бугарин – драг.

На мой род ке придадам
неколку си синчиня,
ке кърстам, ке израстам
вси чисти славянчиня.
от бугарски род
и бугарски плод.

Тежко се закълнувам,
ке ги кърстам бугарски,
с иминя ке назовам
не г-ърчки, не немечки.
Гърк за меяе враг.
а бугарин – драг.

Име нека ет Боян.
Здраве, Драган ил’ Стоян.
а не гърчко Ксенофон
или друго – Демофон.
Чуждо за чужд род,
свое за свой род-

При моя умирачка
клетва я ке оставам,
при земна ми отлъчка
сину си ке зарачам
от бугарски род
да оставит плод.“

А млади не мълчат и младите пеят
и нихното сърдце се распламенило, .
и нихните чувства веч не немеят,
българско слово в них мисли оживило.
И гледаят они, че безплодна ет нива,
пълна сос троскот, она със търнйе расла,
при диво оранйе, при работа дива
зърно мъртвеяло и сила му гасла.
И видеха на дедови им слепенйе
и нихно страданье, глупаво търпенйе,
че стари години, златното време
мина с съдни мъки и с тежко бреме.
Пак сос гуслярът заедно грмогласно
песън запеаха, та песня последна,
и ръци ои дали сложно, согласно
ся кълнат с душа за свобода жедна.

„С руйно вино домородно
нек наполним до три чаши,
братя редом, братя, сложно
нек ги земим в ръци наши.

Сме славяне как московци.
сърби, чехи и поляци,
чърногорци, ерцеговци
и хървати, и бощняци.

Братя, вече дошла доба,
да испием първа чаша
не за завист, не за злоба,
но за братство, дружба наша.

Треба вера, твърда клетва.
да сме верни ми до гроба,
да сме чисти като жертва.
като в майчина утроба.

Нек испием втора чаша,
че време ет пак наново
да загърмит в земля наша
матерно ни, живо слово.

Нек ся ширит, ся раздава
в България горна, долна.
от Вардара до Дунава
дума свободна, народна.

Айде сега трета чаша
нек испием ми до капка,
нрави ни, народност наша
да не газит нога вражска.

Гологлави! В ръци шапки!
Обърнете дно на чаши!
Как що капат тие капки.
так да капнат врази наши!“

БИБЛИОГРАФИЯ:

Аретов, Н. “Българската литература от епохата на националното възраждане, изд. “Кралица Маб”, С. 2009
Пенев, Б. “История на новата българска литература” (том втори и том трети), изд. “Български писател”, С.1977
“Люлка на старата и новата българска писменост”, акад. Емил Георгиев
Достъпно на: http://www.promacedonia.org/eg/ea_2_8a.htm
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE_%D0%96%D0%B8%D0%BD%D0%B7%D0%B8%D1%84%D0%BE%D0%B2ю – биография на Райко Жинзифов