Последователност и промяна във военното дело на Европа (1500 – 1700 г.)

  Александър Стоянов

          Теорията на Военната Революция (the Military Revolution Theory) е една от най-издържливите и наложени идеи в историята на Новото Време. Тази теория, формулирана от проф. Майкъл Робъртс преди повече от 60 години, продължава и до ден днешен да оформя идеята на историците за това, как са се  водели войните в този бурен период от историята на Европа. Разбира се, както всяка друга теория, и тази е претърпяла известни метаморфози, преминала е през перото на свои критици и поддръжници, и е получила безброй разновидности, засягащи не само европейската, но – и световната военна история.

          Изненадващ остава фактът, че 60 години по-късно, Теорията на военната революция остава практически непозната за българската историография. За съжаление, българските историци рядко обръщат поглед към Европа през Новото време, може би защото именно през този период, Османската империя е силна и проявите на българщина са сравнително ограничени, откъдето следва, че този период не ни касае пряко. Малцината, които все пак се занимават с историята на Новото време, предпочитат да разглеждат множеството икономически и културни процеси, които съпътстват развитието на Стария континент през разглеждания период. Войната, от своя страна, остава една сравнително безинтересна ниша, която служи като фон на дипломацията, политиката и търговията. Нейните специфики, както – и сложните взаимовръзки между военните действия, държавния апарат на ancient regimе[1] и търговските интереси на крале, републики и компании остават в сянка.

Разбери повече за БГ Наука:

***

           Целта на тази статия е колкото да представи идеята за военната революция пред по-широка публика, толкова – и да запълни съществуващата празнина в българската историография. Разбира се, подобно начинание не е по силите на която и да е статия, а изисква поне монография или сборник със статии, посветени на проблемите на военната история в Новото време. Въпреки това, все от някъде трябва да се започне и аз се надявам този текст да е едно добро начало.

Няколко думи за периода

          Преди да започнем с представянето на теорията на военната революция, е редно да споменем няколко думи за периода, в който се развива действието в нашата историческа пиеса. Както отбелязва Пол Кенеди, през 1500 г. Европа нито е най-гъстонаселения, нито – най-богатия, нито – най-проспериращия регион на Земята. Населението е ограничено, ресурсите са на привършване, територията е разпокъсана между стотици държави, а властовите центрове са силно отслабени от религиозни, икономически и политически противоречия.[2]

Тук е момента да направим една важна вметка, а именно – какво трябва да разбираме под „Европа“ в този период. Според западната историография, Европа свършва до Будапеща. Според руснаците и османистите, двете източни монархии също трябва да се числят към Европа, чест за която се борят и поляците. Без да задълбаваме в историографски дебати, авторът приема, че културно, географски и политически Европа обхваща следните територии в пределите си:

Карта 1: Териториален обхват на „Европа“ 1500-1700 г.

Всички политически, икономически и религиозни процеси, които се случвали в разглеждания период, засягали целия горепосочен регион, превръщайки всяка негова част в неделим елемент от цялото. Поради тази причина всякаква идея за революционни промени, засягащи една част от региона, на практика засяга цялата територия.

 Да се върнем на нашата история. През 1500 г. Европа, макар и изоставаща, както предполага Кенеди, все пак, вече дава заявки за едно по-експанзивно бъдеще. Португалците вече са установили контрол над по-голямата част от африканската търговия, завладели са няколко опорни точки в Индия, а след 4 годни ще започнат и колонизацията на Бразилия. Испанците вече чукат на вратите на Мексико, а колониите в Карибите започват да изпращат богатите доставки на захар и някои местни подправки. Англия и Франция започват своите първи експедиции в лицето на Кабот и Картие, а руснаците хвърлят погледи през Волга към Сибир.  Важно е да се отбележи, че паралелно с тази колониална експанзия се появяват още няколко извън-европейски империи, които базират мощта си на същите принципи, на които – и европейските армии – огнестрелните оръжия. Т.нар. „барутни империи“ – Персия, Моголия и Китай поставят под контрола си огромни по размер територии, а армиите, които събират под знамената си, надминават десетократно европейските по отношение на количество, без да им отстъпват по качество на снаряжението.

Карта 2 – Светът в 1500 г.

Именно това паралелно развитие дава повод на западните историци да говорят за паралелни „военни революции“ и в други части на света. Именно в контекста на тези военни революции историците се опитват да проследят хода на конфронтацията между „Запада и всички останали“ (The West and the Rest). Това, с което историографията все още се бори, е идеята за „третия свят“ и „изостаналостта“ на целия останал свят спрямо Европа. Имайки предвид идеята, че Европа свършва в Унгария, може да се каже, че тези идеи за „изостаналост“, често са отнасяни и към Русия, Полша и Османската империя. До колко този подход е коректен, ще коментираме по-долу.

          Военната революция

           Дойде време да се запознаем със самата същност на теорията за военната революция. В тази насока са изписани доста страници, но нашата цел тук е да синтезираме информацията, а не – да представяме някакъв прекомерно подробен анализ. Накратко казано, според историците, военната революция е процес, при който рязко се изменя начина, по който се водят войните в една епоха. Това изменение е причинено от определени фактори, а последиците от него изиграват изключително важна роля за формирането на държавата в съвременния смисъл на думата. Различните историци поставят революцията в различен период. Клифърд Роджърс говори за революция на Стогодишната война (1337 – 1453 г.), Джефри Паркър разглежда периода 1560 – 1660 г., свързан с множеството т.нар. „религиозни войни“, докато Джереми Блек отнася военната революция към по-късен период – 1660 – 1770 г. Това, което характеризира идеите и на тримата, е, че революцията е обвързана с определени зони, в които интензитетът на военните действия остава сравнително висок през целия период – по поречието на р. Рейн и прилежащите й територии, в Паданската долина в Северна Италия, в унгарската равнина.

Карта 3: Концентрация на конфликтните зони в Европа

Както вече споменахме, всеки историк търси различни катализатори, които да доведат до резките, според тях, промени във военното дело. Роджърс говори за появата на дългия уелски лък, налагането на ранната артилерия и успешната употреба на копиеносци при противопоставянето на тежката кавалерия. Към това той добавя и постепенната поява на ръчни стрелкови оръжия – мускети и аркебузи. Според Роджърс, оръдието завинаги извадило от строя средновековните замъци и променило начина на подредба на войските по бойните полета. Същевременно, огнестрелните оръжия придали допълнителна мощ на пехотата, която заслонена от своите дълги копия, се превърнала в по-успешния род войска, в сравнение с кавалерията. Паркър, от своя страна, поставя ударението върху появата на нова укрепителна система, която да послужи като отговор на „барутната революция“, а именно – изграждането на геометричните бастионирани укрепления, наричани „италианска следа“ (trace italienne) (Картинка 1 – trace italienne). Според Паркър, новите, по-трудни за обсада  укрепления, довели до рязкото повишаване на броя на армиите, нужни за тяхното превземане, както – и на въоръжението и организацията на тези армии.

Таблица 1 – Брой на основните европейски армии в периода 1590 – 1710 г.

„италианска следа“ (trace italienne)

кремъчен затвор

Тези фактори от своя страна изисквали по-сериозна административна база от страна на държавата, модернизиране на финансовия й апарат и монополизиране на военната индустрия от страна на кралете, които искали да гарантират собствената си власт чрез контрола на новата, подобрена армия. Без да отхвърля напълно заключенията на Роджърс и Паркър, Джереми Блек поставя акцента върху по-късния период (1660 – 1770 г.), позовавайки се на промяната, която въвеждането на кремъчния затвор и замяната на пиката с байонета, оказват на начина, по който се водели войните. (Картинка 2 – кремъчен затвор) Блек отделя и важно внимание върху значението на военноморската техника, която, според него, преживява истински бум през разглеждания период, най-вече – в лицето на линейните кораби и окончателното отпадане на гребните съдове от голямата морска надпревара. Подобно на Паркър, Блек също подчертава ролята на военното дело при изграждане на модерната държава в лицето на просветения ancient regime. Според него, създаването на постоянни, редовни армии извиква нуждата от изграждане на постоянна административна и финансова структура, която да обезпечи тяхното съществуване. Тъй като около 75% от държавните бюджети отивали, за да покриват нуждите от война, спокойно може да се заключи, че тези нови структури представлявали гръбнака на държавния апарат. Така, ако се вземе Франция като показателен случай, създаването на постоянна армия вървяло ръка за ръка с формирането на военното министерство начело с Льо Воа и финансовото министерство, начело с Колбер. Скоро станало ясно, че, за да се финансират новите армии, трябват нови данъци, които, за да бъдат събрани, била необходима нова единна администрация, която да надхвърля старите регионални граници и да доведе държавата до едно по-централизирано състояние. Добавете към това и идеите на меркантилизма, наложени от Колбер, и получавате класическата система на „стария режим“. Всичко звучи логично, изпипано и прекрасно. Новите крепости и новите флоти изискват повече пари и повече армии, които, от своя страна,  изискват по-добра логистика и снаряжение, които пък изискват по-силна, по-богата и централизирана държава, която изисква повече територии и богатства и води нови войни, които изискват всички изброени до тук неща. Или казано накратко, войната храни войната. Дали наистина нещата са стояли така?

 Критика на военната революция

           Както всяка теория, така и тази си има своите критици. Сред тях най-отявлени са британците Джон Лин и Дейвид Парът и унгареца Габор Агостон. Всеки от тях има своите доводи „против“ военната революция. Джон Лин в своята поредица от трудове върху френската армия от епохата на Луи XIV прави множество преизчисления, които доказват два основни момента:

1) Италианската следа всъщност не изисква чак толкова по-големи обсаждащи сили, отколкото – старите крепости от Късното средновековие. Увеличението варира в рамките едва на 15 – 25%, в сравнение с предходния период.

2) Числеността на армиите, предложена от Паркър (виж Таблица 1), би следвало да се съкрати с  до около 40% в някои от случаите,  за да се получи реалната цифра на наличните войници. Това обезсмисля идеята, че броят на армиите, сам по себе си, е оказал прекомерно влияние върху формиране на държавната администрация. Парът, от друга страна, атакува една различна страна на военното дело – реалната ефективност на армиите. Според него, държавите имали прекалено ограничен контрол върху воденето на война поради несъвършенствата на своята администрация и проблемите с комуникацията през онази епоха. Според него, войната през периода 1500 – 1660 г. най-общо може да се опише като полу-контролиран грабеж. (Картинка 3 – Грабеща армия от времето на Тридесетгодишната война 1618-1648г.) Армиите рядко се подчинявали на централната власт, а понякога дори – и на своите преки командири, които имали сериозни трудности с това да накарат войниците си да се сблъскат с противника. Според Парът липсата на решителни сражения може да се обясни с наемническото ядро на армиите, както – и с неспособността на държавите да плащат адекватно на своите войници и да подсигуряват редовната доставка на провизии и оръжие. Казано накратко, за Парът, войната в Новото време била разходка по ръба на пълния хаос. Третата критична точка идва от Габор Агостон, специалист по османска военна история. Според него, военната революция е прекалено фокусирана върху западната част на Европа и пропуска да се занимае с важните процеси, които се случват на изток. По този начин страни като Полша, Русия, Османската империя и дори Австрия остават встрани от предполагаемото революционно развитие на европейското военно дело. Според Агостон, пренебрегването на военното развитие на тези четири държави, както и процесите, свързани с войните помежду им, може да се окаже опасен пропуск в историографията, който и до сега не е преодолян напълно.

Грабеща армия от времето на Тридесетгодишната война 1618-1648г.

 Еволюция?

           Идеята за военната еволюция за първи път е засегната от Клифърд Роджърс, който паралелно със своята идея за „барутна революция на Стогодишната война“, прокарва теорията, че военното дело еволюира, като в определени етапи от тази еволюция определени технически открития ускоряват  процеса. Но нека доведем идеята му още една крачка напред. Ако обърнете внимание на периодите, разглеждани от „революционерите“, ще видите че става дума не за десетилетия, а – за векове. Нека сега надзърнем в етимологията на термините. Революция (от лат. revolvo – превъртам се, завъртам се, преобръщам се), предполага внезапна, скоростна и значима промяна, свързана с преобръщането на цялата система за водене на война спрямо предишната съществуваща. Революцията предполага ограничен времеви период, в който се осъществяват огромен брой промени. Чудесно, но ние говорим за векове на постоянно развитие, в което всяка една нова технология се усвоява в рамките на десетилетия. Не би ли било по-логично да се обърнем към идеята за еволюция (от лат. еvolvo – развивам се), която предполага едно по-постепенно и по-плавно развитие, което спокойно може да се проточи във времето?  Същевременно, осъществяването на военна революция без наличието на друго паралелно радикално преобразование е съмнително. В обществено отношение разглеждания период не предлага никаква социална революция чак до 1792 г. Дори налагането на протестантството е постепен процес, който има своите дълбоки корени в периода след 1400 г. и се проточва във времето до 1600 г., а на места – и до по-късно. Рязка промяна в развитието на едно общество непременно би засегнала и другите му страни, а войната в този период е може би най-значимия социален процес. Въпреки това, в обществено и културно отношение, нововремските общества еволюират постепенно, преминавайки през ренесанса, барока и просвещението отново в рамките не на десетилетие, а – на векове.

Същевременно, идеите за създаване на постоянна армия и пригаждане на военните тактики, с които Паркър характеризира революцията на западното военно дело, ясно се наблюдават и на изток, като Русия и Османската империя демонстрират доста повече напредничавост, отколкото се предполага. Тук на лице е един друг тип еволюция – адаптивната, тъй като на двете източни монархии им се налага да нагодят военното си дело към конфронтация на няколко фронта, коренно различни в географско и етническо отношение. С други думи, в Европа трябва да воюват като европейци, а в Азия – като азиатци. Това води до заблудата, че големия брой на кавалерията, както – и употребата на някои по-остарели методи на воюване, като вагенбурга[3], например, са признак на изостаналост, а не, както е в действителност – на способността на Москва и на Истанбул да нагаждат военните си способи към съответните противници.

Ако следваме заключенията на Джон Лин по отношение на плавното нарастване на армиите, ясно се вижда, че то е свързано с постепенното засилване на способността на държавите да мобилизират своите ресурси. Това не означава, че увеличаването на армиите по време на война и проблемите с тяхното разформироване в последствие не са ключови за формирането на съвременната държава. Факт е, обаче, че създаването на постоянни армии в Европа е бавен процес, който протича повече от половин век и е свързан с войните между отделните монархии, като се започне от Тридесетгодишната война (1618 – 1648 г.) и се стигне до Войната за испанското наследство (1700 – 1714 г.). Отново имаме значително изменение във военното дело, но то се случва през толкова дълъг период от време, че на практика в него няма нищо революционно, а всичко е по-скоро закономерно.

 Заключение

           Теорията на военната революция е важен крайъгълен камък в развитието на военната историография. Познаването на тази идея, продължила шест десетилетия, е задължително за всеки историк на Новото време. Нуждата от подробното запознаване с теорията и въвеждането й в масова употреба на българска историческа почва е повече от задължително. За наше щастие, „закъснението“ ни в тази насока не е фатално и ни дава възможност да прескочим няколко десетилетия на историческо развитие и наготово да изучим и апологиите, и критиките на военната революция, както – и да изградим един модерен подход към военната история на Новото време. За целта са необходими няколко статии, една монография и поредица от лекции, които да утвърдят развитието на военната история в Новото време като задължителен елемент от разбирането на периода, както от специалистите, така – и от любителите на военната история и на историята на Новото време.