Свободен достъп до Американски изследвания в интернет

 На 24 февруари 2013 година правителството на САЩ съобщи, че всички федерално финансирани изследвания трябва да бъдат достъпни в интернет безплатно. Подобно решение беше взето от британското правителство миналата година.

Повечето научни сайтове изискват платен абонамент от своите потребители, за да им дадат достъп до резултатите от своите проучвания. От сега нататък всички федерални агенции, които харчат по 100 милиона долара годишно за проучвания и развитие, ще трябва да дават свободен достъп до резултатите в определен срок след първото им издание. Правителството на САЩ предлага този срок да бъде 12 месеца. Според Джон Холдрън, директор на отдела за научна и технологична политика  в САЩ, това ще подобри достъпа до информация, като в същото време ще позволява на издателите да събират такси за по-ранен достъп.

Движението за свободен достъп се засилва. През юли миналата година правителството на Обединеното кралство съобщи, че всички държавно финансирани изследвания ще бъдат достъпни безплатно от 2014г. Освен това, 13 000 изследователи бойкотират дейността на академичния издател „Елсевиър”, поради високите цени, които изисква.

Бъдещето на издаването

Майкъл Айзен не се дърпа, когато е поканен да изрази чувствата си. „Нелепо е колко е скъпо публикуването на научни изследвания, да не говорим за това, което ние плащаме” казва той. Според него, най-голямата пародия е, че научната общност предлага преглед на текста от колега – нещо, което е от голямо значение в публикуването на научни материали – безплатно, докато издателите на абонаметни списания събират милиарди долари на година, като казват, че тези пари са за проверка на текстовете от учени.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Айзен, който е молекулярен биолог в Калифорнийския университет „Бъркли”, смята, че учените могат да се възползват от много по-добра възможност, като публикуват в издания с отворен достъп. Те позволяват на всички да четат текстовете в тях безплатно и възстановяват разходите си, като таксуват авторите или донорите си. Сред най-известните такива издания са списания на Обществената научна библиотека (Public Library of Science, PLoS), чието издаване подпомага и самият Айзен през 2000. „Цената на научните издания може да бъде много по-малка, отколкото хората си мислят” казва и Питър Бинфийлд, един от основателите на най-новия журнал с отворен достъп PeerJ, който също е бил издател в Обществената научна библиотека.

Издателите на абонаментни списания обаче настояват, че такива разбирания са погрешни . Според тях, те са израз на неспособността да се разбере каква стойност издателите добавят към изследванията, които публикуват, както и към изследователската общност като цяло. Те казват, че търговските операции, които извършват, са всъщност изключително полезни, и, че ако преминаването към издания със свободен достъп намали цените за публикуване, поради избирането на по-евтини журнали, това би подкопало важни елементи като качеството на редакцията.

Този тип дискусия се развива откакто се появи идеята за свободен достъп през 90-те години на 20 век. Финансите на издателската индустрия обаче остават загадка и поради това няма доказателства, които да могат да послужат в подкрепа на която и да е от двете страни. Въпреки, че цените на списанията се покачват по-бързо от инфлацията, цените, които университетските библиотеки реално плащат за тях, са тайна, запечатана в споразуменията за неразгласяване, които подписват. Разходите, които издателите влагат в списанията си, също не са добре известни.

През последните няколко години обаче се наблюдава известна промяна. Броят на списанията със свободен достъп се покачва постоянно. Това е така от части заради разбиранията на донорите, че статии, базирани на изследвания, финансирани с държавни средства, трябва да бъдат достъпни за всички. До 2011г, 11% от статиите в световен мащаб са публикувани в издания с напълно безплатен достъп. Оказва се, че учените вече могат да сравняват различните цени за публикуване. Така например, статия, която би струвала 5000 долара на автора си, ако той иска да я публикува в Cell Reports, може да му струва само 1 350 в PLoS ONE. PeerJ пък предлага възможността за публикуване на неограничен брой статии от един автор за единичната такса от 299 долара. „За първи път авторът може да сравни услугата, която получава, с цената, която плаща за нея” кава Хедър Джоузеф, изпълнителен директор на Коалицията за научно-издателска дейност и академични ресурси (Scholarly Publishing and Academic Resources Coalition) във Вашингтон.

Разнообразието на цените кара всички заинтересовани да поставят под съмнение научно-издателското учреждение, както никога досега. Въпросът пред изследователи и донори е колко от оскъдния им бюджет трябва да бъде употребен за публикуване и каква форма на издаване ще приеме той. За издателите въпросът е дали бизнес моделите, които употребяват по настоящем са устойчиви и дали високо селективни и скъпи издания могат да оцелеят и да се развиват в света на свободния достъп.

(щракнете върху изображението, за да го видите по-голямо)

Цената на публикацията

Данни от консултантската фирма „Аутсел” (Outsell) в Бърлингейм, Калифорния, навеждат на мисълта, че научно-публицистичната индустрия генерира 9.4 милиарда долара през 2011 и публикува 1.8 милиона статии на английски език, което означава, че средният приход на статия е от 5 000 долара. Анализатори изчисляват дялат на печалбата около 20-30% за индустрията, което означава, че издаването на една статия струва на издателя около 3 500 – 4 000 долара.

Повечето издатели на списания със свободен достъп взимат много по-ниски такси от средната печалба на индустрията, въпреки, че има голяма разлика от списание на списание. Най-големите издатели на свободен достъп BioMed Central и PLoS  взимат от 1 350 до 2 250 долара за публикуването на статия, прегледана от друг учен, в много от техните издания, въпреки, че най-селективните им списания изискват такива от 2 700 – 2 900 долара. В изследване, проведено миналата година, икономистът Бо-Крайслер Бьорк от икономическия университет „Ханкен” в Хелзинки и Дейвид Соломон от Мичиганския щатски университет в Ийст Лансинг, преглеждат 100 697 статии, публикувани в 1 370 безплатни списания от 2010 (около 40% от всички статии със свободен достъп през тази година) и откриват, че таксите варират от 8 до 3 900 долара. По-високите такси са характерни за „хибридни” издания, при които издателите предлагат индивидуални статии в платена публикация и безплатни. „Аутсел” оценява средностатистическата такса за публикация в издание със свободен достъп за 2011 г. на 660 долара.

Въпреки че тези такси изглеждат достатъчно прозрачни, те не са единственият източник на приходи на изданията със свободен достъп. Средностатистическите 660 долара на статия, изчислени от „Аутсел” включват и статии, публикувани с намаление или дори безплатно. В тях обаче не влизат парите от членство, което някои издатели събират заедно с парите за публикуване. Често малките издатели на списания със свободен достъп са субсидирани от университети или общности, които покриват разходите им за хостинг, компютри и сгради. Това обяснява защо много списания могат да осигуряват достъп до статиите си срещу нищо. Един пример е Acta Palaentologica Polonica, уважавано безплатно издание по палеонтология, чиито разходи основно се покриват от държавни субсидии към Института по палеонтология в Полската академия на науките във Варшава. Това издание предлага безплатно публикуване на статии до 10 страници. Друг пример е eLife, чиито разходи се покриват от грантове на тръстът “Уелкъм” (Wellcome Trust) в Лондон, Общността „Макс Планк” в Мюнхен, Германия ( Max Planck Society) и Медицинският институт Хауърд Хюс в Чеви Чейс, Мериленд (Howard Hughes Medical Institute). Някои издатели пък използват набор от списания, които да се спонсорират взаимно. Така например,по думите на редакционния директор  PLoS ONE Деймиън Патинсън, PLoS Bioogy и PLoS Medicine получават субсидия от PLoS ONE.

Нито PLoS, нито BioMed Central са склонни да обсъждат реалните си разходи (макар че и двете организации са печеливши като цяло). Някои нови партньори, които разкриха такава информация за целите на тази статия, казват, че реалните им разходи са изключително ниски. Пол Питърс, президент на Асоциацията за общодостъпна научна публицистика (Open Access Scholarly Publishing Association) и главен стратег на издателя Хиндауи (Hindawi) в Кайро, казва, че миналата година неговата група публикува 22 000 статии на цена от 290 долара на статия. Бран Хол, основател и директор на изследователския Ubiquity Press в Лондон, казва, че средните раходи са 200 паунда или 300 щадски долара. Според Бинфийлд пък разходите на PeerJ са в „ниските стотици долари” на статия.

Картината при абонаментните издатели също не е много ясна. Много от тях получават приходи от различни източници – библиотеки, рекламодатели, фирмени абонати, такси за публикации, преиздаване и взаимно субсидиране с по-печеливши издания. Те обаче са още по-малко открити от безплатните издания, когато става дума за разходите им. Повечето отказаха да разкрият разходи и цени, когато бяха интервюирани.

Малкото данни, достъпни по въпроса, показват, че цените се радват на голям диапазон и в този сектор. Даян Сълънбъргър, изпълнителен редактор на Proceedings of the National Academy of Sciences във Вашингтон например, казва, че изданието ще трябва да събира по около 3 700 долара на статия, за да покрие разходите си, ако започне да се разпространява безплатно. Филип Кампбел, който е главен редактор на Nature, пък изчислява разходите на изданието си на около 20 000 – 30 000 паунда, или 30 000 – 40 000 долара на статия. Много издатели казват, че не могат да изчислят какви биха били разходите им на статия, тъй като публикуването на материал е преплетено с други дейности.  (Представители на Science например казват, че не могат да анализират разходите си за статия и че абонаментите плащат също така и за дейността на тяхната общност – Американската асоциация за напредък на науката във Вашингтон (American Association for the Advancement of Science)).

Учените, които размишляват над проблема с по-скъпите издания, смятат, че това се дължи на дяловете печалба. И тук е трудно да се срещнат сигурни суми. Wiley, например преди съобщаваше за 40% печалба преди данъците от отдела си за наука, технологии и математика. През 2013 обаче, сметките показват, че разпределянето на част от „споделените услуги” като разходи по разпространението, технологиите, наемите на сгради и сметките за ток, би намалило печалбата на половина. Докладваните печалби на Elsevier са 37%, но финансовите анализатори изчисляват 40% (преди данъка) от отдела за наука, технологии и математика. (Nature не разкрива данни за дяловете си печалба.) Изданията със свободен достъп също имат печалба – Hindawi има 50% печалба от миналогодишните си статии.

Търговските издатели са широко признати като по-печеливши от тези, ръководени от академични институции. Проучване на Сътрудниците по икономически политики в Кембридж (Cambridge Economic Policy Associates) от 2008 изчислява печалбите за обществени издатели на 20%, за университетски – на 25% и на 35% за търговски. Според Дебора Шорли, която е съветник по научни комуникации в Императорския колеж в Лондон (Imperial College) това е дразнител за много изследователи, не толкова заради по-големите печалби на търговските издатели, колкото заради, това че парите отиват в акционерите, вместо да се връщат отново в наука или образование.

Разликата в дял печалба обаче обяснява само малка част от разнообразието на цените за статия. Една от причините разходите на изданията със свободен достъп да са по-ниски, е фактът, че те са по-нови и работят изцяло в интернет. По този начин не им се налага да правят тиражи и платени абонаменти. Докато малките старт-ъп компании могат да се похвалят с нов тип работен процес благодарение на най-новите технологии, някои от установените издатели трябва все още да се справят с остарели методи за редактиране, набор на текста, конвертиране и други. Все пак, повечето установени издатели инвестират много в технологии и в някакъв момент трябва да настигнат своите по-млади колеги.

Пътят към свободния достъп

Пълното преминаване към този вид публикуване обаче ще се случи бавно, тъй като учените все още имат икономически стимул да публикуват в престижни абонаментни издания. Абонаментите често са плащани от университетски библиотеки и малко учени могат да усетят цената, която плащат, директно. От тяхна гледна точка публикациите са на практика безплатни.

Разбира се, много изследователи биват разубедени от етическия довод, който защитниците на свободния достъп изтъкват, че изследвания, провеждани с държавни средства, трябва да бъдат достъпни за всички безплатно. Друга причина за напредъка на изданията със свободен достъп според Марк Маккейб от Мичиганския университет, е, че библиотеките не разполагат с достатъчен бюджет за нови абонаменти. По този начин моделът на свободния достъп се оказва единствената възможност за пробив на новите издания. Новото нареждане на финансиращите организации за незабавен свободен достъп може да ускори прогреса на изданията със свободен достъп. Но дори тогава икономиката в сектора ще остане неясна.  Ниските такси за статии може да се увеличат, ако по-селективни издания изберат модела на свободен достъп. Някои издатели пък предупреждават, че преминаването на цялата система към свободен достъп ще увеличи цените и поради факта, че изданията ще трябва да получават целите си приходи от предварителни заплащания, вместо от различни източници като вторични права например. Дейвид Кроти от Оксфордската университетска преса (Oxford University Press) казва: „Работил съм с медицински издания, при които доходите от вторични права са варирали от по-малко от 1% до 1/3 от целия приход”.

Някои издатели може да успеят да задържат високите цени на най-добрите си продукти, или, следвайки успешния пример на PLoS, да взаимосубсидират престижни, селективни, скъпи издания с по-евтини широко достъпни издания. Издателите, които решат да заложат на малък брой статии в няколко издания от среден клас, могат да изпаднат в немилост при модела на свободен достъп, освен ако не успеят бързо да намалят разходите си. „В края на краищата, цената се определя от това какво пазарът е готов да плати” казва Вим ван дер Щелт, изпълнителен вицепрезидент на Springer в Холандия.

На теория пазарът на свободен достъп може да намали цените, като окуражи авторите да си правят сметка за това какво получават срещу парите си. Това обаче може и да не се случи. Вместо това, може да се наложи донорите и библиотеките да плащат разходите за публикации в изданията, вместо учените, за да опростят счетоводството и да поддържат правото на свободен избор на учените. Според Джоузеф някои библиотеки вече стават членове на издателства, за да купуват правото на определен брой безплатни или намалени статии за изследователите си. Такова поведение може да предизвика в учените липса на разбиране за това какви пари се плащат за една публикация, което от своя страна ще повлияе на необходимостта от смъкване на цените.

Въпреки че много хора виждат преминаването към свободен достъп като неизбежно, промяната ще става постепенно. В Обединеното кралство част от грантовете се използват за свободен достъп, но библиотеките все още трябва да плащат за публикуването на изследвания в абонаментни издания. В същото време някои учени приканват колегите си да предават всеки ръкопис, който публикуват в абонаментно издание, в безплатно он-лайн хранилище. Според Стивън Харнад, ветеран в кампанията за свободен достъп, Повече от 60% от изданията вече позволяват на авторите да задържат съдържание, което вече е било прегледано от друг учен и одобрено за публикация. Повечето други издания изискват авторите да изчакат някакъв период от време (например година) преди да могат да архивират текста си. Въпреки това повечето автори не запазват ръкописите си, освен ако университетът или спонсорското споразумение не го изискват от тях.

По материали от: www.nature.com