Направи дарение на училище!
Изготвил: Катя Еремиева
Понятието “стратегия” е образувано от древногръцката дума “stratos” – армия. Съвременната трактовка на думата “стратегия” се определя като план за действие в конкретна ситуация, зависещ от постъпките на опонента. Стратегията е определяне на дългосрочните основни цели и задачи на конкретна структура /фирма или държавна организация/ и приемане на курс за действие и разпределение на ресурсите, необходими за поставените цели. Съществува важна зависимост: управленската структура трябва да е производна на нейната стратегия. Преди да се формира стратегията е необходимо да се създаде потенциал за разработване на стратегията, а след това, ако е необходимо да се измени потенциала за реализацията на стратегията. Стратегиите се делят на:
– управленческа /изменения при висшия ръководен персонал/
– стратегия на съкращение /съкращаване на хора, запаси, губещи фирми/
– стратегия на растеж /внедряване на нови продукти или технологии, увеличаване на обема/
– стратегия на преструктуриране /внедряване на нови производствени методи и проектирането на нови организационни структури/
Други видове подразделения са:
– стопанска /свежда се до конкурентната насоченост на дадено стопанско звено
– корпоративна /отнася се до решенията засягащи дейностите по които фирмата / държавната структура се конкурира и начина на разпределение на ресурсите/
– институционална /как фирмата/държавна структура дефинира и формира основния си облик, как целенасочено създава и как обвързва служителите с целите/
Според характера си стратегиите биват:
– настъпателни – основното е атаката, изненадата, с цел разширяване на производството и подобряване на качествените параметри
– дефанзивни – запазват се съществуващите позиции или се минимизират загубите
Според обекта стратегиите са структурни, производствени, технологични, пазарни,организационни.
Според маниера на действие – защитни, динамични, на договаряне.
Планирането е процес, при който ръководството гледа в бъдещето и открива алтернативни начини за действие. Чрез него фирмата или организацията определя какво иска да направи, кога и как да направи и кой конкретно ще го извърши. Планирането се осъществява както за всяка отделна дейност, така и за всяко ниво на управление на фирмата или организацията. Значението на планирането може да се търси в следните основни насоки:
- ефективен управленски инструмент за вземане на решение
- инструмент за оценка на дейността на фирмата или организацията, а също така и на отделите и персонала
- основа за формиране на система за възнаграждение на персонала
- подпомагане мотивирането на мениджърите, участвали в разработването му
- средство за повишаване квалификацията на мениджърите
- информира персонала за целите и задачите пред него и е основа за оценка на резултатите им
В зависимост от управленското ниво, на което се разработват, обхвата и срока на действие се разграничават следните типове:
– стратегически план – разработва се от висшето ръководство и е насочен да изпълни общите за фирмата цели в сравнително дълъг период от време
– тактически план – разработва се от по-ниските управленски нива и конкретизира стратегическия за по-кратки периоди от време.В него детайлно се определят дейностите и изпълнението им,както и изпълнителите и сроковете.
Плановете, според срока, който обхващат могат да бъдат : дългосрочни /от 5 до 25 години/, средносрочни /от 1 до 5 години/ и краткосрочни /до 1 година/.
Основните етапи на планирането включват:
- анализ на ситуацията
- формиране на система от цели
- оценка и анализ на бъдещите предпоставки
- определяне на алтернативните пътища за действие
- оценка на алтернативите
- избор на алтернатива
- съставяне на помощни планове
- разработване на бюджети
Стратегическото планиране е комплексно явление, поради което съществуват различни гледни точки за същността му. Те се свеждат до следното:
– според класическата теория планирането е една от функциите на управлението. Приемането на решения и планирането често пъти се отъждествяват. Принципът на Тейлър е “планирай-прави-гледай”. При планирането основното е определянето на целите и задачите и начина на тяхното постигане. При изпълнението съществени са обучението и подготовката на кадрите. Резултатите от това изпълнение подлежат на проверка. Осъществяването на съответното управленско въздействие е заключителният елемент от системата.
– планирането е избор от няколко алтернативи в условията на неопределеност. Решението се разглежда като многостадиен процес със сложни връзки, използване на модели и методи за обработка на информация като планирането съгласно тази гледна точка е навсякъде в цялостната дейност на фирмата / държавната структура.
– планирането може да се разглежда от гледна точка поведението на фирмата / държавната структура, обусловено от различни фактори. Според тази поведенческа концепция за приемане на решения, поведението на индивидите не се характеризира с голяма рационалност, поради многото алтернативи за решения.
Стратегическото планиране трябва да осигури баланс между възможностите на фирмата/държавната структура, позицията на конкурентите и изискванията на потребителите. То е приложимо към всички проблеми, които са: а/непосредствено свързани с глобалните цели на фирмата / държавната структура; б/ ориентирани към бъдещето; в/ изпитват силното влияние на неконтролируеми външни фактори. Стратегическото планиране засяга проблеми, засегнати от външни фактори. Практически, всичко което променя характера на фирмата / държавната структура или насоките на нейното развитие е обект на стратегическото планиране.
Има съществена разлика между стратегическо и дългосрочно планиране. И двете означават идеи и подходи, с помощта на които бъдещото въздействие на промените се оценява и отчита в текущите решения. Стратегическото планиране е ориентирано към създаване на нови или съществено изменени производства с оглед осигуряването на стопанското бъдеще в изменящата се външна среда.Различието между дългосрочното и стратегическото планиране се състои още и в ролята и анализа на външните фактори. В основата на стратегическото планиране се поставя анализът както на вътрешните възможности, така и на външните конкуренти и други фактори, влияещи на стратегията на фирмата и търсенето на пътища за максималното им използване. Стратегическото планиране е процес на определяне на целите на фирмата / държавната структура и тяхното изменение както и ресурсите, необходими за постигането на тези цели. Върху характера на планирането, освен степента на неопределеност на външната среда, оказва влияние и типът на организацията /специализирана или диверсифицирана/. Изследване в Япония показва следните зависимости:
тип на организацията и характер на планирането | ||
характер на планирането | тип на организацията | |
специализирана | диверсифицирана | |
назначение | формулиране на стратегията и структурата | обединяване стратегията на отделенията |
изработване на идеите и изработване на плана | централизиране | децентрализирани |
търсене | в широка сфера, обикновено със силите на планов отдел | широко търсене, обикновено в отделенията |
цели | приоритети: пазарен дял, ръст, печалба | приоритети: норма на печалба, ръст, пазарен дял |
ключови въпроси | конкуренция – усъвършенстване на продукта и обема на производството | разработка на нови продукти |
времеви хоризонт | дългосрочни планове | дългосрочна стратегия, съчетана със средносрочен план |
неопределеност | гъвкав план | гъвкав план и диверсификация |
контрол | пряк | по-важни са финансовите показатели |
Методите за стратегически анализа са:
- Портфейлен анализ – теорията е разработена с цел оптимизирането нана разпределенията на вложенията в акционерен капитал, като целта е да се направи избор на най-доброто вложение. Мнозинството от изследванията, засягащи теорията на портфейла са ориентирани към пазара на акционерен капитал, за това част от терминологията на тази теория е свързана с инвестиционната дейност, осъществявана при покупка на акции. Концепцията, развита в теорията за портфейла може да бъде използвана при капиталовите вложения. Тя се базира на две основни идеи: на концепцията за риска и на правилата за избор на най-добър портфейл.Очакваните доходи на инвеститора се измерват с нормата на възвръщаемост през периода на инвестирането:
Норма на = възвръщаемост | доход през периода + цена на имуществото в края на периода |
цена на имуществото чрез инвестиране |
- Метод PIMS /Profit Impact of Market Strategy/ – влияние на стратегията на маркетинга върху печалбата.Моделът е разработен в “Дженерал Електрик” и се базира на извлечението и ефективното използване на стопанския опит, натрупан от фирмите и организациите. Методът се основава на установяването на количествените закономерности на влиянието на факторите на производството и пазара на крайния резултата от дейността на фирмата или организацията /норма на печалба и печалба/. Целта е чрез многофакторен регресионен анализ да се изведат най-силно влияещите фактори върху крайните резултати. Ключовата теоретична предпоставка гласи, че целта от функционирането на всяка фирма или организация, независимо от отрасловата ѝ принадлежност, размер, изделия, географско положение се определя от общи за всички производствени фактори. Най-важните от тях са: вертикална интеграция /при стабилен пазар тя влияе положително върху резултатите и обратно/, капиталоемкост /влияе обратнопропорционално върху нормата на печалба/, качество, производителност на труда, конкурентна позиция, изменение в дела на обслужващия пазар, иновационна дейност.
Стратегическото управление /мениджмънт/ е начин на мислене, който предизвиква процеси, водещи до динамично равновесие между външната среда и фирмата или държавната структура. Той е процес, чрез който резултатите осигуряват дългосрочна приспособимост на фирмата или държавната структура към околната среда. Стратегическият мениджмънт е концепция на интегрален подход, който позволява да се сравняват целите на развитие на производството с наличния потенциал на мощностите и да се привеждат в равновесие външните стратегии и вътрешните възможности за тяхното осъществяване. Той предвижда система от всеобхватни анализи на ситуациите, конкурентите и пазара. Постигането им изисква съгласуване на целите и ресурсите на фирмата или държавната структура с нейните интереси. За това стратегическото планиране, стратегическото ръководство, стратегическия контрол, които в своето единство образуват съдържанието на стратегическото управление, могат да се изпълняват само от висшето ръководство, което интегрира в себе си разнопосочността на интересите във фирмата / държавната структура. Формирането на стратегията е творчески процес, в който участват предимно висшите мениджъри, но нейното осъществяване е административен процес, в който трябва да се въвлекат всички заети във фирмата / държавната структура. Стратегията трябва да бъде съобразена с мотивационните характеристики на всички, от които зависи практическата й реализация.
Стратегическото управление в бъдеще е насочено не толкова към постигането на определени цели, колкото към определяне поведението на организацията в неопределена или не достатъчно определена среда. В такъв случай се търсят стратегии за справяне с неочакваното, а не за оптимизиране на очакваното.
Стратегическото управление включва две фази: формиране на стратегията и нейното реализиране. През фазата на формирането ѝ се разработват различни варианти и се избира един от тях. Реализирането на стратегията включва етапа на нейното внедряване и контрол върху изпълнението ѝ.
Моделът на Харвардската школа е аналогичен относно стратегията. Според него разработването на стратегията включва следните етапи:
– анализ на околната среда на фирмата / държавната структура с идентификация на възможностите й и евентуални заплахи
– диагностика на силните и слабите страни на фирмата / държавната структура и характеристика на нейната компетентност
– генериране и оценяване на възможностите за действие. Анализ на предимствата, неочакваните проблеми, рисковете, евентуалните резултати, степента на съгласуваност между тях
– интеграция на ценностите на околната среда и формулиране на социалната мисия на фирмата / държавната структура
– формулиране на стратегията. Дефиниране на целите, дейностите, пътищата и средствата за постигането им.
Опитът на водещите фирми в света показва, че съществуват определени условия, които трябва да се имат предвид като гаранция за успеха на системата на стратегическото управление. В синтезиран вид те се свеждат до средното:
– всяка фирмата / държавната структура се нуждае от своя собствена стратегия
– колкото по-ясно е формулирана стратегията, толкова по-големи са шансовете ѝ за успех
– необходимо е при разработване на системата за стратегическо управление да се привличат всички ръководни кадри и да се убедят в целесъобразността ѝ всички управленски равнища
– стратегическото управление не трябва да се смесва с ежедневната дейност
– управленската стратегия изисква взаимно влияние на власт и професионален опит като основа за нейното реализиране
– добре е стратегията да бъде писмено формулирана
– мерките за измерване на управленския труд трябва да бъдат балансирани между дългосрочните и краткосрочните резултати
– задължително е изграждането на система за контрол и корекции при необходимост.