Направи дарение на училище!

Автор: Николай Миленов Кисьов, Факултет ,,Национална сигурност и отбрана”  на Военна академия ,,Георги Стойков Раковски” 

nikolaywaracademy@gmail.com 

Анотация

Тази статия цели да обясни основните геополитиочески, геостратегически и геоикономически тенденции в разглеждания регион. Основните методи на изследване са ситуационният, системният и синтезът. Ще бъде разгледано поведението на вътрешно-регионалните играчи, както и влиянията на другите глобални играчи върху протичащите процеси. 

Ключови думи: геополитика, въспиране, стратегически център. 

Разбери повече за БГ Наука:

***

Историко-цивилизационни предпоставки за разглеждания процес

Най-важният фактор, който влияе на развитието на “Кримската пролет” е специфичния геополитически код на региона. Тук се  сблъскват огромно количество интереси и ценностни системи, култури и религии. Това предопределя важната роля на Крим като важен стратегически център за международната търговия, военните отношения и геополитическото присъствие на страните, притежавали геополитически контрол върху него. 

През Древността Крим е част от великите империи – Рим, Византия, Хазария. Именно този период ще предопределя и характерния за полуострова цивилизационен код, специфичен с богатството на културите, многообразието на народностната памет на изграждащите го етноси и сложното му историческо минало. 

През епохата на Късното Средновековие полуостровът е доминиран от извънрегионлния играч – Отоманската империя, чрез установената зависимост и подчиненост на Кримско-Татарското ханство – наследник на Златната Орда, като това марионетно политическо образувание стриктно изпълнява и осъществява интересите на мюсюлманската империя за векове наред. 

Аспирациите на Rzechpospolita Polszka (Полша през XVI-XVIII век) към  полуострова нарстват значително след превръщането ѝ  във велика регионална сила, доминирала в Източна Европа в епохата на Късното просвещение. В началото на индустриализацията на Русия Крим е включен в състава на зараждащата се в Москва Царска Империя,  като тук се съсредоточават основните стратегически усилия на дворянската държава по изграждането на силен търговски, военен, охранителен флот и ранно-индустриалния комплекс, характерен както за Крим, така и за земите на Източна Украйна. Тези процеси започват при управлението на императрица Екатерина Велика и се задълбочават като икономически напредък по времето на голямото геополитическо противопоставяне между Турция и Русия за господство в Югоизточна Европа и Черноморието. 

Полуостровът изиграва централно значение за отстояването на руските позиции  в региона, превръща се в главна геополитическа опора на руското влияние и основен икономически излаз към световна търговия. Кримската война донася на Руската империя убеждението, че са необходими сериозни промени в стратегическата култура и вътрешното управление на страната, ако тя иска да остане важен регионален играч и фактор в регионалните отношения.

През социализма Крим запазва устойчивите си характеристики на геополитическа опора, но административните неуредици го превръщат в бъдеща “ябълка на раздора” между локалните, регионалните и глобалните актьори. 

В съвременността Крим става важен за стратегическите отношения на Русия с другите глобални актьори с това, че се превръща в главен инструмент за геополитически натиск между отделните сили. Русия бърза да установи контрол над него, защото нейният стратегически мениджмънт в лицето на руското правителство изпитва опасения за сигурността на Русия и за мястото й като локална и регионална сила в Югоизточна Европа и Черноморието. 

САЩ и Турция се опитват да въспрат този процес на стратегическо подсигуряване, но са изпреварени от бързата и добре премерена намеса на Русия в украинската криза. С това като че ли завършва цялата геополитическа колизия на Крим между отделните страни. Терминът “колизия” тук се използва с цел да се покаже, че около четвърт век полуостровът няма ясна геополитическа принадлежност, което го прави политически нестабилен регион. 

Бъдещето на полуострова, а с това и на взаимоотношенията в региона ще зависят главно от регионалните играчи и второстепенно от глобалните такива. Това се обяснява със засилващите се процеси на милитаризация в региона и с дестабилизация на обстановката във всикчи пост-съветски републики, които имат черноморски излаз. Глобалните играчи САЩ, ЕС, КНР) играят слаба роля в процесите на милитаризация на Крим и Югоизточна Украйна, тъй като те са заети със проблемите на стратегическото сдържане в другите региони – Близък Изток, Югоизточна Азия и Африка. 

В тези региони сдържането е много по-активно. Доказателство за това е постепенното превръщане на украинския конфликт в ,,замразен‘‘. Въпреки нискоинтензивния му характер, може да се твърди, че липсата на скорошното стабилизиране  на регионалната обстановка най-вероятно ще направи конфликта латентен. 

Стратегическо поведение на вътрешно-регионалните играчи в Черноморието след Украинската криза и анексията на Крим

Установено е, че значението на полуострова нараства многократно за геополитиката след неговата анексия от Русия. Това е нещо труднооспоримо то академичната общественост в САЩ, Русия, Китай и други водещи политологични школи. 

Въпреки че различните мнения по върпоса показват кардинално разминаващи се позиции – едни крикитуват извършената анексия като “акт на нарушение на международно-правните принципи”, други твърдят, че това е “акт на самоопределение, съответстващ на нормите на ООН”, като цяло се смята, че въпросът с фактическия статус на полуострова е окончателно решен и не подлежи на никаква по-последваща ревизия. 

Това обаче не означава, че отношенията между вътрешно-регионалните актьори не се развиват динамично в следствие на тези събития. Получава се амалгама от променящи се държавни позиции, стратегически ходове и практически политически линии, които често са в разрез с рационалното осмисляне на политическите процеси. 

Поведението на Русия по този въпрос изглежда най- предвидимо за региона – тя милитаризира полуострова, снабдявайки го с най-модерните за съвременността военни бази, оборудване и отбранителни технологии, позволяващи средноголям обхват на военно-стратегически и политически ходове; повишава неговата икономическа роля в региона, превръщайки го в туристическа атракция; и го интегрира напълно в транспортно-икономическата си инфраструктура. 

С тези си действия РФ се превръща в геоикономически лидер в Черно море и не позволява на другите регионални играчи – Турция , ЕС и НАТО да навлизат в сферата на базовите ѝ интереси, нещо, което преди анексията е невъзможно. Негативните последици от анексията се изразяват в повишения икономически, политически, търговски и дипломатически натиск върху РФ от глобалните западни играчи, фирми и международни организации. 

Въпреки това, руското правителство смегчава всички негативни последствия чрез балансирана фискална и валутна политика и усилва гео-енергийното си значение на главен снабдител с енергоресурси, затваряйки около себе си всички ключови енерго-коридори и превръщайки се в регионален монополист (за Европа) на енергийния пазар. Тази анексия освен това дава на Русия повече стратегическа увереност в предприеманите ходове на глобалната дипломатическа сцена. 

Влошаването на отношенията между Русия и Турция в следствие на анексията не е устойчив процес, защото те са доминирани предимно от икономическата и енергийно-технологичната съставна. Турция се нуждае от силни отбранителни и енергийни технологии за развитието на своята икономика и отбранителен капацитет, те са от жизнена необходимост и това предопределя силната ѝ икономическа ориентация към РФ въпреки военната й интеграция в НАТО. Затова не може да се каже, че позициите на турското правителство са постоянни спрямо разглеждания проблем. 

По-скоро тези позиции и предприеманите ходове имат характера на отражение на конюнктурните вътрешно– и въкшнополитически интереси в самата Турция. Така в периоди на засилване на националистическата риторика в турското общество се наблюдава и напрягане на двустранните отношения, в такива случаи, както посочват публичните данни на руските служби за сигурност се засилват и тенденциите на про-турски квази-терористични акции в Крим. 

В тази връзка си струва да се спомене дейността на ислямистката групировка “Меджлис на кримско-татарския народ” (“Qirmitar Miliy Mecilisi”), която е призната за екстремистка структура от законодателството на РФ. Тя активизира татарския религиозен екстремизъм на полуострова, като на няколко пъти успява да взриви локалната обстановка в Крим. Тези кризисни ситуации обаче бързо успяват да бъдат потулени от медийното внимание и политическия дискурс  на Русия. Въпреки тяхната малка отразяемост в публичното пространство, руското правителство  секюритизира  конфесионалните и етническите отношения на полуострова.

Отношението на Румъния към анексията и произтичащите от нея процеси силно зависят от позициите на глобалните играчи НАТО, ЕС и САЩ. Под натиска ,,отгоре’ румънското правителство изразява тревожно отнотение към протичащите процеси и отчита необходимостта от допълнително разположение на натовски бази и контингенти, като и от развръщане на сили за ПРО на своята територия, което става факт през последните години. 

Конкретен отговор на Румъния към тези процеси в геополитически план е подстрекаването от нейна страна на про-румънския национализъм в Молдова и Приднестровие, като тук целта е по-скоро дипломатически натиск, отколкото реална заплаха за ключовите руски интереси в Молдова. Въпреки тези румънски усилия, разположението на руски миротворци в Молдова прави последващите въжделения на румънското правителство безплодни. 

В поведението си спрямо анексията Румъния се основава изцяло на евро-атлантическата си принадлежност и като основен инструмент използва “молдовската карта”. Повече от това обаче румънските власти не могат да постигнат поради асиметричния баланс на силите (във военно-стратегическо и геоикономическо отношение) в полза на Русия. 

Интересна е позицията на България. Тя формално също не признава анексията, но българското правителство никога не достига до крайностите на румънското и турското правителство, отчитайки пагубността на евентуална ескалация на българо-руските отношения по въпроса, което ще донесе на България геополитическа нестабилност и силен удар върху икономиката на черноморските й курорти. 

В същото време едно такова влошаване в отношенията ще предизвика и дипломатическа криза, която може да се превърне в спирала, от която при евентуална геополитическа преориентация на страната, няма да може лесно да се излезе. Затова може да се направи обобщението, че по-умерената позиция на българското правителство е далновидва и отчита необходимостта от “оставяне на дипломатически вратички” към алтернативно стратегическо поведение в бъдеще. 

С това приключва краткият геополитически обзор на проблема за отношението към анексията в регионален план. Вижда се, че глобалните влияния върху държавните позиции влияят в различна степен, те са детерминирани от конкретния геополитически и цивилизационен код, от степента на външнополитическа обвързаност и от осъзнатостта на възможните последици от ескалация на напрежението. В случая по-умерените позиции гарантират повече регионална стабилност и предвидимост, докато по-рисковото поведение на Румъния и Турция ще им донесат неблагоприятно геополитическо обкръжение при потенциална геополитическо преориентиране на силите в регионален и глобален план. 

***

В отношенията си към другите страни от Черноморието Русия действа изцяло от гледната точка националните си интереси. Румъния и България са представители на различни типове поведение, защото осъзнават по различен начин геополитическите перспективи. Турция се води от желанието си да наложи пан-ислямската и пан-тюркската идеология в “континенталното поле на влиянието си”, каквото е зададено като външнополитически дискурс в труда на Давутоглу. Основният извод в тази статия е, че регионът е силно податлив на ескалация на напрежението поради сложното сблъскване на интереси и ценности.  

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!