Превод: Христинка Башева

Приемната грижа в Япония има дълбоки корени като практика

Програмата на приемната грижа в Япония започва през 1948 г.,  след влизането в сила на Закона за благосъстоянието на децата като мащабът на програмата е бил малък. Ограниченото развитие на приемната грижа в модерното японско общество е в рязък контраст с популярнoстта му в традиционната японска култура. Традицията съществува от преди около 600 години, като начин за отглеждане на деца, но и много възрастни, които са израснали преди Втората световна война в Япония имат спомени от времето, прекарано в приемните домове. Тези домове в Япония се развивали главно от аристократична класа и насърчавали чрез дейността на йерархично класово-семейната система на японското общество. Обичаят загубил своето право на съществуване с промяната на понятията клас и семейство в следвоенна Япония, но все пак оказал своето влияние върху практиката на приемна грижа.

Историческо развитие

Първата известна Японска институция за сираци и изоставени деца – Hiden-In, е открита през 723 г. на територията на храма Кофуку, където сега се намира град Нара, под администрацията и управлението на клана Фудживара.

Седем години по-късно друга институция, Shiyaku-In, е открита близо до Hiden-In, но изглежда, че и двете заведения настанявали по същество един и същ тип хора – разселените лица от общността. Броят на бездомните бебета понякога надхвърлял капацитета на двете институции и на техните служители им се е предоставяла финансова помощ, за да вземат бебета у дома си и да ги повиват там. Пренебрегването на кърмачетата става тревожно и през 896 г., съдът разпорежда близко наблюдение на тези “приемни” домове. Историята на двете институции след 896 г. не е ясна. Въпреки това, съществуват записи на подобни институции, установени при различни управляващи групи, последната от които е от 1879 г.

Налице са малък брой деца, управлявани от институциите, много от тях са били премествани от един дом в друг чрез професионални брокери. В Киото, старата столица на Япония, тези брокери ходели по улиците и викали: „Купете си бебета.“ По-късно те предприели по-дискретни начини, в резултат от общественото недоволство.

Паралелно с тази практика се появил друг тип приемна грижа, която засягала отглеждане на децата на благородниците от Киото. Благородничеството обикновено от лявата партия набирало за техните деца дойки и гувернантки, но често изпращали някое от децата си при семейства в околните села. Традицията станала твърде разпространена през периода Муромачи (1392-1490), златната ера на Киото в трите селища Ивакура, Киташиракава и Умегахата. Това може да се обясни с факта, че родителите искали децата им да растат далеч от прашния град. И все пак, най-големият син обикновено оставал у дома, а по-младите се изпращали за настаняване в приемни домове. Това очевидно е ставало с цел защита на клановата структура. Родителите не показвали много обич към всяко свое дете с изключение на най-голямата мъжка рожба, а по-младите синове, при завръщането си у дома, естествено приемали подчинени позиции.

Въпреки че приемните родители получавали финансова награда, трябва да се подчертае и силната лоялност на земеделската класа към благородничеството, което е важен мотив. Считало се за чест земеделско семейство да бъде избрано за приемно, като от този избор на много места зависела репутацията на семейството и статутът в рамките на селото.

Ерата на Токугава

През 1603 г. шогун Токугава Иеясу взема надмощие, което обозначило силна промяна.  В този период Едо (днес Токио) е създаден като политически център на Япония, докато Киото става културен и търговски център.

Традицията на „приемните домове” за грижи се запазила, но патронажът е изместен от благородниците към заможното простолюдие. Обикновено това били търговците. Финансовият мотив сред фермерите оставал. Въпреки това, лоялната връзка, свързваща земеделските производители с благородническата класа станала семейната връзка между отделните семейства на земеделски производители и индивидуални семейства покровители. Например, семейство от село Ивакура ще изпрати своя дъщеря като камериерка в семейство в Киото. Това семейство от село Ивакура издига децата си в семейството в Киото. Въпреки това, естеството на лоялност е по същество една и съща, а именно, че то е на отношения майстор-слуга.

Приемните домове като практика имали разпространение и в други части на Япония. В Едо, тя станала популярна сред богатото население в градските квартали със земеделските си производители, които предоставяли приемна грижа в своите домове. Обичаят е приет само в малка степен сред самурайски семейства, които предпочитали да разчитат на дойки и гувернантки у дома. Една от причините за това е, че връзката между самураите и земеделските стопани често била нехармонична и бунтовете от страна на земеделските производители били чести. Въпреки това, в последната половината от периода Токугава (1603-1867), обичаят зачестил сред самураите, които започнали да използват земеделските производители и търговци като приемни родители.

При силно феодализираната система, разпространена при управлението на Токугава, първородството станало дълбоко институционализирано на всички нива на японската социална структура. Това включвало наследственост на семейното имущество и лидерска позиция в семейната йерархия, в която останалите членове ставали подчинени „поданици“.

Ролята на последно-роденото дете била много ограничена. Във всеки детайл от всекидневния живот най-малкото дете се учело да спазва необходимата дистанция и подчинение към по-старите. Най-младите синове обаче имали техните си шансове да станат глава на семейство чрез осиновяването им от семейства, които нямат наследници (деца) или като се оженят за дъщеря в семейство, което няма синове. Синът е особено важен за членовете на самурайската класа, тъй като след смъртта на бездетния самурай имотът му се връщал на феодала и семейното му име се прекратява.

Понякога, обаче, разликата между осиновяването и приемната грижа е трудно да се направи. По време на късния период от Токугава, например, едновековният мир породил нужда от воини. „Излишните” деца, особено сред ниско класовите самураи, се прехвърляли към друга класа, обикновено търговската. Промяната на класите не било социално приемлива и е пагубна за феодалната система, но за приемния дом обаче като обичай се предоставял шанс за приемните децата и те можели да бъдат приети постепенно. Приемните домове също били решение на проблемите на децата от нелегитимно смесване на класи. В селото на Ямаучи, в покрайнините на Токио, можел да се проследи произходът на приемните домове, в които растели децата, родени от жени, самотни служители на Замъка Едо.

Ерата на Meйджи във Втората световна война

След разпадането на управляващата Токугава и възстановяването на властта на императора в средата на ХIХ век, Япония влиза в така наречения период на „Революция на Мейджи“. Местните феодали върнали суверенитета на императора, който от своя страна ги назначавал на правителствени постове или им давал рицарски звания. Това позволило на лордовете да останат привилегирована група. Подобна награда цели да изтъкне патриотите на революцията, много от които са били с нисък ранг на самураи.

Освен тези, които са оцелели в прехода, по-голямата част от самураите са изхвърлени на улицата. Някои от воините търсят кариера в новите военни или полицейски сили, а някои се разпръскват в други кланове. Като цяло, „Революцията Мейджи“ до голяма степен елиминира наследствените аспекти в системата на класите и ги заменя с образованието.

Когато Япония е на прага на XX век, нейното източно земеделие се ориентирало към индустрията. Индустриализацията и засиленото военно действие са двете основни направления в политиката на правителствата на периода Мейджи и тя започва да „настига западните страни“ в индустриалното развитие. Като тези фактори за това са прирастът на населението и миграцията в градските райони. Индустриализацията генерирала нови професии, но началото на промишлеността в Япония е сравнително примитивно, разчитало се основно на квалифицирана и неквалифицирана работна ръка. По този начин, ниският статус на свързанe между майстор и чирак натежавал сред повечето индустриални работници. Широкото използване на приемни домове продължава и през този период. Една от задачите на семействата е отглеждането на деца.

Децата, особено слабите, са изпращани на земеделските производители за различен период от време. Също така е важно да се спомене дисциплинарният мотив в приемната мрежа. Децата в Киото, които подмокряли леглата си често са били заплашвани от родителите си: „Ще те изпратя в Ивакура!“, която е една от традиционните колонии на приемни семейства.

Практиката продължавала да се използва в грижите за децата, чиито родителите по една или друга причина не могат да се грижат за тях. Тези родители не носят финансова отговорност и оставят децата на милостта на приемните родители. През 1881 г., Япония навлязла в сериозна криза, придружена от последващ глад и чума. През тези години, японските градове са изправени пред многобройни бунтове на бедните. Случаите на бездомни деца бързо се увеличили в Токио (променено от „Eдо“ по време на режима Meиджи), в тази извънредна ситуация, граждани, организирали няколко доброволчески организации. Една от тях е Fukuden-Kai (създадена през 1879), тя е частично субсидирана със средства от имперските домакинства; доброволци включени членове на благороднически семейства. Fukuden-Kai осигурява условия за бебета, подслон за деца, помага на бездомни или на деца на социално слаби родители, които пожелаят. Последните представляват три четвърти от общия брой на децата. Повече от 60 на сто от децата са на възраст под две по време на спасяването. Fukuden-Каi е в основата на преходния подслон и нейните деца в крайна сметка са били настанени в доброволчески домове. Половината от тези деца вече са получавали помощ от общинската власт, която продължила, след като те са били преселени. Останалата половина разчитали на частни дарения или на благотворителност от страна на приемните родители. Кърмачета от Fukuden-Kai се изпращали в село Ямаучи, на фермерите, които били приютили много нелегитимни деца на самураите и служители на замъка в Едо.

Държавните спасителни дейности скоро последвали тези на доброволните групи. През 1895 г., главно столично управление на полицията в Токио издава регламент, който гласи, че всеки район трябва да изпрати разселените деца в болница в Токио, откъдето те ще бъдат поети, следвайки модела на Fukuden-Kai. Въпреки това, без надзор в плана на правителството остават зачестилите посегателства над деца в приемни семейства, което принудило правителството да започне увеличаването на институционалните съоръжения. Истинската модернизация на системата за приемна грижа е забавена до 1948 г., когато е приет „Закон за  благосъстоянието на децата”.

Втората световна война

„Законът на благосъстоянието на децата” давал правната основа за настоящите частни и публични дейности, свързани с деца. Относно приемната грижа, законът признавал ползата от такава програма за реинтеграция на разселени деца в общността, но също така подчертавал необходимостта от надзор и контрол от страна на подходящите органи. Целта е да се премахнат някои от недостатъците на системата на домашна приемна грижа, а също и да се утаи бързото прекратяване на тази традиционна практика. Например, в приемния дом в село Ивакура са прекратени съществуващи с векове практики след влизането в сила на закона. Настроенията на селяните били изразени от една възрастна фермерка, която попитала: „Защо трябва да чакаме правителството да одобри нещо, на което имаме право като услуга?“ Всъщност, единственото изискване за практикуването на приемната грижа в частните домове, е било те да докладват на префектурното правителство, но гордостта на селяните изглежда е била голяма. Освен гордостта, урбанизацията и подобряването на икономическото състояние на земеделските производители Ивакура са другите фактори, които силно допринесли за прекратяване на практиката на приемна грижа.

Индустриализацията на следвоенна Япония се различавала както в качествено, така и в количествено отношение от епохата Мейджи. Разширяване на индустрията дава възможност за икономическата независимост на индивида.

Военните се отрекли от съществуването си в рамките на новата конституция и се отказали от националните си въоръжения. Увеличава се стойността на образованието, което, от своя страна, подчертава принципа на индивидуалността.

В традиционното семейство индивидът е само компонент от сплотената група. Накрая, еманципирана, японската жена показа силно желание за увеличаване на собствените си деца, вместо да се раздава за възпитанието на чуждите.

Теренно проучване

Предварително проучване на село Ямаучи било проведено в началото на лятото на 1967 г. Селото е било традиционна колония на приемни семейства и отново е активно в настоящата програма. Ямаучи се намира почти между Токио и Йокохама, която е столица на префектура Канагава – и е на около час и половина с местните влаковете от двата града. Земеделското село е с население от 3000 души и 500 домакинства преди 1939 г., към момента на провеждане на теренното проучване населението е със 7300 жители и 1700 домакинства. Извън тях са 1700, 500 семействата на фермерите и 1200 основно пътуващи лица от семейства към града и обратно. A магистралата, свързваща Токио с Осака, била в процес на изграждане и до Токио се стигало в рамките на половин-един час с кола. По този начин, въпреки че зоната е все още предимно селски район, с оризови полета и къщи, тя бързо се превръща в крайградска общност. Многобройните жилищни проекти са в ход и земеделието се превръща в търговията на миналото. Местните семейства, повечето от по-младото поколение, работели за бизнеса и индустрията в един от най-големите градове, оставяйки земеделието на по-възрастните. Финансовото състояние на обществото, особено сред земеделските производители, е изключително добро. Обезщетението за фермерите от интересите на магистралата било щедро и цената на земята се покачвала ежедневно, заради повишените изисквания за изграждане на пространство.

В периода на Fukuden-Kai, основният източник на доход за селото идва от скромното земеделие и финансовата помощ, получена от полагането на приемната грижа. Средно 20 бебета се изпращали в селото всяка година и в един момент за над 80 деца са били полагани грижи в село с 500 домакинства. Разпределението на децата в селото и надзора над тях се осъществявали чрез доброволния труд на лекаря на селото – С. Йокоама, а по-късно от сина му, K. Йокоама. Селското участие в практиките на приемна грижа е замряло, когато Япония влиза в Манджурската и Втората световна война.

Възраждането на грижите в общността за нуждаещи се деца преди 1948  г. започва със „Закон за повишаване благосъстоянието на децата”, в Ямаучи от К. Maтсумото – тогавашният президент на Асоциацията на приемни родители в общността. Maтсумото е чиновнически работник в префектурата на правителство и насърчава селяните да съживят обичая на приемната грижа и се превръща във връзка между общността и „Министерството на благосъстоянието на децата”.

След като били уведомени от отдела за „Благосъстоянието на децата”, Асоциацията на приемните родители в Ямаучи избрала възможно най-подходящите домове. Последвало наблюдение, което е осъществявано почти напълно от Асоциацията на приемните родители. Това е малко необичайно, защото в други общности надзорът се извършвал от служител на благосъстоянието, който посещавал приемния дом периодично. Очевидно интересът и успехът на системата на приемна грижа в Ямаучи е убедила правителството в адекватността на самоуправляващото се сдружение.

В Ямаучи, проблемите, които възникват в приемните домове обикновено се обсъждат в групови дискусии между членовете. Те се опитват да осигурят равно отношение към приемните и родните деца, и по отношение на това, асоциацията обикновено избягвала поставянето на приемно дете в дом с биологично дете на същата възраст. Тази предпазна мярка е често ненужна, тъй като почти 90% от приемните родители са над 40-годишна възраст и по-голямата част от техните деца са пораснали. В своята дейност, приемните родители често коментирали, че са участвали в програмата, защото вече не е необходимо да полагат грижа за родните си деца и, че са се почувствали „самотни“ и готови за „ново начало”. Много приемни родители били „професионални“. Една двойка имала взети 12 приемни деца в допълнение към четирите свои. Правното запрещение на приемно дете остава с биологичните родители или с губернатора на префектурата. Децата се връщат на биологичните си родители, когато го пожелаят. Средният престой на приемно дете в общността е около пет години.

Въпреки, че всяко от приемните деца се преглеждало от психолози, преди настаняването си в новия дом, по-голямата част от тях идвали от разбити семейства или лоша среда и често имали поведенчески и психични проблеми. Обществото класифицирало такива проблеми в три категории по ред на честотата: лека умствена изостаналост, нощно подмокряне и бунтовни настроения. Политиката е насочена към промяна на приемното дете в рамките на общността преди да бъде върнато на отдела. Евентуалното връщане на дете, се среща в два или три случая годишно.

Приемно дете, което е достигнало до юношество и е интелектуално способно, можело да получи правителствена стипендия, но това е по-скоро изключение и образованието на мнозинството от приемни деца приключвало в края или средата от началното училище. Училищната общност планирала да отвори специален клас през 1968 г. Децата с голяма умствена изостаналост се пресявали от Министерството на благосъстоянието на децата и се изпращали на институциите. Не е ясно в този момент, дали проблемите с интелектуално затруднение на толкова много приемни деца се дължало на ограничения капацитет или на емоционалното смущение. Това трябва да бъде изяснено от по-нататъшни проучвания.

Източник: The Milbank Memorial Fund Quarterly, Vol. 46, No. 2, Part 1 (Apr., 1968), pp. 253-265

Направи дарение на училище!