Земя История Космически науки 

Пълно затъмнение, частичен провал: истории за провалени научни мисии

От векове наред астрономите осъзнават, че пълните слънчеви затъмнения предлагат ценни научни възможности. По време на пълно затъмнение, непрозрачната Луна изцяло скрива ярката фотосфера на Слънцето – нейния тънък повърхностен слой, който излъчва по-голямата част от слънчевата светлина. Затъмнението позволява на астрономите да изучават цветната външна атмосфера на Слънцето и нейната деликатна удължена корона, обикновено невидима в ослепителната светлина на фотосферата.

Пълните слънчеви затъмнения са рядкост и са видими само по точно определено време. Така че експедициите за наблюдние на затъмнение изискват точно предварително планиране, за да се гарантира, че астрономите ще се озоват на точното място, в точното време, с подходящо оборудване. Както показва историята на астрономията, нещата не винаги вървят по план дори и за най-подготвените „ловци“ на затъмнения.

Върху вражеска територия, на произвола на картата

Самуел Уилямс, наскоро назначен професор по математика и природна философия в Харвардския колеж, имал силно желание да наблюдава пълно слънчево затъмнение. Той е видял транзита на Венера през 1769 г., но никога не е имал възможността да проучи Слънчевата корона по време на затъмнение. Според неговите изчисления, пълното слънчево затъмнение се е виждало от залива на Мейн Пенобскот на 27 октомври 1780 година.

Но достигането на Мейн от Масачузетс е било нещо като проблем. Революционната война бушувала, а Мейн се поддържал от Британската армия. Законодателството в Масачузетс дошло на помощ на Уилямс. То насочило щаба на Военния съвет да оборудва кораб, който да транспортира „ловците“ на затъмнения. Председателят на Камарата Джон Хенкок писал на британския командир в Мейн с молба за разрешение на учените да направят своите наблюдения. Когато корабът, натоварен с астрономи, пристигал в залива Пенобскот, Уилямс и неговият екип получили разрешение да слязат на сушата, но биват ограничени до остров Айлсборо, на три мили от брега от континента.

Утрото на големия ден било безоблачно. Тъй като часът на пълно затъмнение наближавал, по пладне, вълнението нараствало. Сянката на затъмненото Слънце ставала все по-тясна.

След това, в 12:31 ч., започнала да става все по-широка. Уилямс осъзнал, че причината да се осуети наблюдението на пълно затъмнение било местоположението им. Те били с 30 мили повече на юг.

След изморително пътуване обратно към Масачузетс, Уилямс се опитал да разбере какво се е объркало. Някои астрономи както по онова време, така и през следващите векове, предполагат, че неговите изчисления за пътя слънчевото затъмнение били неточни.

Уилямс обаче имал друго обяснение. В своя доклад до новосъздадената Американска академия за изкуства и науки, той обвинил неточните карти:

„Географската дължина на нашето място за наблюдение съвпада много добре с това, което изчислихме. Но географската ширина е почти наполовина по-малка от тази, която очаквахме според картите на тази страна.“

Тъй като половин дължина съответства на 30 морски мили, това може да обясни защо Уилямс се e озовал твърде на юг.

Въпреки че Самуел Уилямс пропуснал да види пълното затъмнение, експедицията му не била съвсем неуспешна. Докато гледал тесния слънчев лъч, видим в 12:31 ч., той отбелязал, че става „счупен“ или „разделен на капки“. Тези ярки капки, известни днес като „мъниста на Бейли“, са резултат от слънчевата светлина, която блести през долините и вдлъбнатините по ръба на Луната. Те са кръстени в чест на астронома Франсис Бейли. Бейли обаче е видял и описва „мънистата през 1836 г., почти 56 години след като Уилямс ги е наблюдавал.

Трудно е да се наблюдава с дим в очите

Почти един век по-късно, през 1871 г., английският астроном Норман Локър се старае да наблюдава пълното слънчево затъмнение.

Три години по-рано той и френският астроном Жул Янсен независимо измервали спектъра на слънчевата хромосфера. За тяхна изненада открили линия на излъчване в жълтия диапазон на спектъра, която не съответствала на нито един известен елемент.

Локър смело заявява, че линията на емисиите е от нов елемент, който той нарича „хелий“ – на бога на слънцето Хелиос. Осъзнавайки, че затъмненията предлагат полезна възможност за търсене на повече неоткрити елементи, Локър се превръща в силен защитник на експедициите за наблюдение на затъмнения. Той знаел, че пълното слънчево затъмнение на 12 декември 1871 г. ще премине през Южна Индия и убеждава Британската асоциация за развитие на науката да спонсорира експедицията. В желанието си да се покаже, че британското управление в Индия е свързано с научния прогрес, британското правителство отпуска £2000, а параходната компания P&O предлага намалени цени на билети за Индия за „ловците“ на затъмнения.

Пътуването на Локър в Индия върви гладко. (Това не може да се приеме за даденост; през 1870 г., когато пътувал да види затъмнението от Италия, Локър бил на борда на кораб, заседнал край бреговете на Сицилия). Екипът поставя инструментите си на кула в Бекал Форт, на югозападното индийско крайбрежие. Сутринта на 12 декември 1871 г. е безоблачно. Въпреки че Локър страда от треска (и от ефекта на опиума, който приема, за да я лекува), той е готов.

По време на първоначалните фази на затъмнението, той забелязва странна активност в региона под крепостта. Местните жители събирали огромна купчина съчки за разпалването на огън. Очевидно, създавайки ярък пожар на Земята, те се надявали да насърчат потъмнялото слънце да стане отново ярко. Локър е разтревожен. Колоната от дим ще се издигне директно между него и затъмненото Слънце, съсипвайки неговите наблюдения.

За щастие,  местният началник на полицията има възможността да  присъства. Той вика ескадрон от полицаи, които да потушат огъня и да разпръснат тълпата. По време на затъмнението вече, без дим около себе си, Локър прави ценни наблюдения на структурата на слънчевата корона.

За да видиш затъмнението, трябва да видиш Слънцето

В началото на XX век английският астроном сър Франк Дисън е нетърпелив да види пълно слънчево затъмнение. Не трябва да пътува далеч, тъй като пътят на затъмнението на 29 юни 1927 г. пресича северната част на Англия, от Блекпул на запад до Хартлипул на изток. Като изтъкната фигура в научното учреждение и известен експерт по затъмненията, Дисън няма никакви проблеми при управлението на финансовата подкрепа за наблюденията на затъмнението.

Това, което той не може да контролира обаче, е „капризното“ английско време. През месец юни Северна Англия е изложена на средно около седем часа пряка слънчева светлина на ден. Обаче, това идва от смесица от метеорологични условия, която включва напълно облачни и напълно безоблачни дни. Дисън не знае какво да очаква.

След като проверява метеорологичните записи по предвидения път на затъмнението, Дисън решава да наблюдава от село Гигълсуик в Йоркшир. Докато той и екипът му се подготвят за затъмнението, първоначалният избор на място изглежда съмнително. Небето е напълно облачно всеки следобед две седмици преди пълното затъмнение, което щяло да се случи на 29 юни.

Въпреки мрачното непроменено време, тълпи от хора с надежда се приближават към обявеното за наблюдение на затъмннието място. Железопътните компании организират специални екскурзионни влакове, градове, разположени близо до пътя на затъмнението, спонсорират „затъмнени танци“, а вестниците предлагат на абонатите си специални очила за наблюдения на слънчевото затъмнение.

За съжаление, повечето „зрители“ на затъмнението остават разочаровани. От блуждаещия облак, който блокира напълно затъмненото слънце от Кулата на Блекпул до непрестанно облачното небе в Хартлипул, времето не оказа съдействие.

За щастие на Франк Дисън обаче, град Гигълсуик е почти единственото място по пътя на затъмнението, което има ясно небе през цялото време. Приблизително около 70 000 души, струпали се там, следват ръководството на „кралския“ астроном, също се възползват от късмета на Дисън. След затъмнението, публичното изявление на Дисън е положително, според британските стандарти:

„Снимките се получиха изключително добре, едно много ясно и удивително затъмнение.“

Въпреки трудностите, причинени от времето… и димните огньове… и лошите карти…, астрономите винаги са упорити в стремежа си да наблюдават затъмнения.

 

Превод: Вероника Павлова

Източник: Live Science

Коментари

коментара

Related posts

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close