Автор: Йоанна Нинова                           

„Затова заповядахме да го напишат,
щото този, който бъде след нас,
да узнае това име
и нашата храброст и господарство”[1]

Разбери повече за БГ Наука:

***

Неизличими послания от миналото – писмени надписи и епиграфски паметници, чиито брой може да бъде продължен до безкрай, демонстрират мъдрост, сила, устойчивост, непреходност. От тях струи надежда и амбиция, стремеж към утрешния ден и бъдещето. Те са един своеобразен опит преходното и смъртно битие да бъде преодоляно; ограничеността във времето и изличимостта на човешкия живот да бъдат надмогнати; да се остави следа, белег, свидетелство за значими съждения, мечти и разочарования; за конкретно човешко присъствие, което да се открои в човеко-потока на времето.

 Подобни писмени паметници, а в един по-общ контекст и всички достигнали до нас писмени текстове, изписани със знаците на различни писмени системи, са своеобразна крачка към установяване на една безконечна културно-историческа приемственост; едно прекрасно свидетелство за мястото, ролята и значението, които древните отреждат на писмеността – основен носител и градивен елемент в културната памет на човечеството. Разгледани в един по-обозрим контекст, те свидетелстват за потребността на едно социално същество, разселило се по ‘лицето’ на земята, каквото е човекът, да споделя мисли и идеи; да установява контакт и комуникира; да общува с другия – себеподобния, намиращ се на километри и/или години разстояние от него.

I. Същност и обхват на курсовата работа:

            Тема на настоящата курсова работа е писмеността, но не разгледана в нейно конкретно проявление и многообразие, като определена писмена, респ. писмени  системи, а поставена в контекста на нейната роля за изграждането и поддържането на културната памет на човешкото общество. В своето изложение ще се постарая, откроявайки писмеността като контрапункт на речта, да обърна внимание и акцентирам на нея, не толкова като на едно по-съвършенно средство за комуникация, а като на основно средство за възпроизвеждане и запазване във времето на информация с различна културна стойност и основен носител на културната памет. Ето защо няма да се спирам подробно на конкретна, респ. конкретни писмени системи, а само ще маркирам съществуването и видовото им разнообразие.

            В първата част на настоящата курсова работа ще направя опит да щрихирам и очертая основните моменти в появата и развитието на писмеността. Стъпвайки на тази информация-описание, във втората част ще се постарая да предложа интерпретация и собствен коментар по разглеждания проблем.

Целта, която си поставям е: от една страна – да дам отговор на въпроса: ‘Какво знаем за писмеността днес?’, а от друга – да откроя цялостната визия за мястото, ролята, функциите и значението й като основен носител на културната памет на човечеството.

II. Писменост:

·          Причини за поява на писмеността: Писмеността е специфичен феномен, който се появява далеч, в началото на човешката история и в хода на човешкото развитие непрестанно еволюира и се усъвършенства. Трудно е да се посочи с историческа прецизност кога, в кой точно момент се заражда и появява писмеността и къде се случва това? Ето защо ще се въздържа от коментар по въпроса, като за сметка на това ще се опитам да поразсъждавам върху проблема: Защо се появява писмеността?

Ø  От лингвистична гледна точка като достатъчно разумна причина за появата й може да се посочи несъвършенството на човешката реч. Разпространяваща се чрез звукови сигнали по слухово-вокален път, тя се разсейва твърде бързо и се губи безвъзвратно[2]. Преходността на речта, в комплект с ефимерността на човешката мисъл и емоция – пред ‘улавянето’ на които се изпречва същия проблем – пораждат необходимостта от изобретяване на една по-съвършена система за съхраняване на изказаното, почувстваното и помисленото. Тази потребност естествено води до появата на знаци и кодове за записване. Колкото по-несъвършени са те, толкова по-древна е използваната писмена система.

Ø  От философска гледна точка като задоволителна причина за появата на писмеността може да се открои човешката потребност от изразяване на вътрешните душевни състояния, търсения, терзания, въпроси. Още от времето на Аристотел и Платон, а защо не и много преди тях, хората не са преставали да търсят начини „да илюстрират чрез графични образи отношенията на разума с опита, на възприятието с паметта”[3]. Именно този стремеж към споделяне мотивира прогреса и изменението към съвършенство на писмеността като цяло, и писмените системи в частност.

Ø  От практическа гледна точка писмеността се появява следствие разселването на индивидите по ‘лицето’ на земята. При това положение социалната и териториална дистанция между тях нарастват до степен на отсъствие[4]. „Отдалечени (…) извън всякакво поле на видимост и отвъд всякакъв обсег на глас”[5] хората имат нужда от подържане на връзки и комуникация, от пре-предаване на информация. Като най-практично средство за това се обособява писмеността.

Ø  И не на последно място писмеността се появява и става реалност и поради натрупването на прекалено голямо количество информация. „Фактите, законите и всички неща, които хората е трябвало да осъзнават (…) се увеличават”[6], за сметка на човешкия мозък – ограничен физически, който не е в състояние да ги съхрани и запамети, още по-малко да направи това, запазвайки оригиналния вид на сведенията.

·         Дефиниция/и за писменост: Една справка в тълковния речник показва, че под понятието ‘писменост’ се разбира „система от графически знаци за отбелязване на речта”[7]. Материална форма, произвеждаща смисъл, писането е полагане и подреждане на означения върху страниците, обикновено от горе на долу и от ляво на дясно.

Ø  Поставена във философски план ‘писмеността’ се дефинира като „видимо изразно средство на мисленото и изговореното чрез установени, достъпни за сетивата знаци”[8].

Ø  Разгледано в лингвистичен план от признат специалист-филолог, като
проф. д. ф. н. Мария Китова – Василева, понятието се разширява до графика – „система от визуални знаци, създадени с разнообразни техники на вдълбаване, изсичане, рисуване, писане, печатане и т. н., които се използват като средство за комуникация в дадено общество, обединено от общи културни традиции”[9].

Ø  Един кратък преглед на западните изследвания по въпроса, допълва дотук създадената представа: Според френският писател и философ Волтер писмеността е просто „рисунък на гласа”[10]. За Русо, Хегел и Сосюр тя е репрезентация на речта, образ на изговореното слово, вторична и външна система – „знак на знака”[11], „отклонение от природата”[12]. Френската изследователка от български произход Юлия Кръстева определя писмеността като материален „хибриден обект”[13], разположен на границата между език и образ. Британският антрополог сър Джак Гууди обогатява настоящето определението, като добавя – „символизъм на първичната интенция”[14], а френският учен Андре Лероа – Гуран счита „всяко поставяне на точки и чертички, с цел обозначение на нещо”[15] за писменост. Според Фройд (през погледа на Жак Дерида) писмеността е преди всичко външна техника, поставена в служба на паметта; отпечатък, емпиричен спомен за „една присъстваща извън времето истина”[16], „сцена на историята и играта на света”[17]. Не на последно място Мадлен Давид гледа на писмеността не като на техническо средство, но като „интелектуална функция, даваща възможност да се конструира мисълта”[18].

             Интерес представляват и вижданията на френският философ и теоретик Жак Дерида. Той оспорва и подлага на остра критика защитаваните до този момент ‘теологични’ възгледи на Запада, че: писането, респ. писмеността отразяват скъсването на отношенията между Твореца и творението – „Бог вече не ни говори”[19] и настъпилият разрив между тях, който води след себе си несигурност, безпокойство, смут и напрежение у човека. Дерида не възприема широко разпространената теза за това, че останал сам, без посока и цел, глух за ‘гласа от Градината’, човекът е принуден да потърси вторична навигация – каквато е писмеността – и да се довери на следите, превръщайки се в „човек на погледа”[20]. Не е съгласен и с виждането, че в писмените знаци – гравирани, щрихирани, вдълбани по повърхности с различна устойчивост във времето – самотният писател „създава смисъла, като го съхранява”[21], с плахата надежда за едно безкрайно пре-предаване. Дерида не възприема и възгледа на Кафка, че „писането е безпомощно (…) игра и отчаяние”[22] и че писателят пише, но не подтикнат от емоции, а от порив към свобода и усещане за дълг. Отхвърляйки всички тези ‘теологични’ в основата си разбирания за писмеността, Жак Дерида деконструира възгледа на Запада и отстоява мнението, че „писмената система изобщо не е външна на езиковата (…) не е ‘образ’ или ‘изображение’ на езика (…) не е знак на знака”[23].

                                                         ·            Елементи на писмеността:

             В зависимост от смисъла, който носят, основните елементи на писмеността могат да бъдат разделени в две основни групи:

Ø   Първични носители на информация – такива са нестилизираните и стилизирани изображения на конкретни предмети, графичните знаци, пиктограми, йероглифи, букви, числа, ноти и пр.

Ø   Вторични носители на информация – това са думите, фразите, словосъчетанията, изреченията, цялостният текст, математическите формули и нотни системи, чийто смисъл е необходимо да се тълкува съобразно контекста.

                                                         ·            Видове писменост:

 В исторически план най-старите послания, създадени от човешка ръка, се появява още в Палеолита. Те представляват изрисувани камъни с неразгадаеми днес символи; ‘вампуми’ – нанизи, борници, гривни или колани, с вплетени морски черупки и раковини; ‘кипу’ – разноцветни висящи въженца с оформени възли по тях и пр.  По мнение на проф. д. ф. н. Мария Китова – Василева обаче, „целта на създаването им вероятно не е била свързана с общуването, а по-скоро с някакви обредни ритуали и магически заклинания [и функции], с вярата на примитивния човек, че изобразените от него предмети и животни му дават сила да властва над тях”.[24]

 В зависимост от писмения носител (знак) писмените системи, според швейцарския езиковед проф. Фердинанд дьо Сосюр са два основни типа:

Ø  Идеографична писмена система, при която „думата е представена от един-единствен знак, чужд на звуковете, които я изграждат. Този знак се отнася до думата като цяло, а от там косвено – до идеята, която тя изразява”.[25] Към тази група писмени системи спадат китайската, египетската, месопотамската, древнокрит-ската (минойска) писмености, хетското писмо и т. н.

Ø  Фонетична писмена система, която се базира на неразложимите елементи на речта и възпроизвежда „последователността от звуковете в думата”.[26] Тя преминава през няколко етапа на развитие и усъвършенстване, а именно:

 ¨      Ребусна писмена система – при нея „знакът с определено значение става знак за названието на това значение и се използва, както за означаване на всички еднозначни думи, така и за означаване на съзвучни части на думите”.[27]

 ¨      Сричково писмо – при него „всеки знак обозначава една сричка”.[28]

 ¨        Буквено (азбучно) писмо – то отразява стремежа за ”представяне на всеки отделн звук с отделен знак (буква)”.[29] Обикновено, в своите разновидности, буквеното писмо съдържа средно между 20 и 30 знака. „Азбучната писменост сама по себе си е най-интелигентната”[30] – смята немският философ Георг Хегел.

 Най-точна оценка за същността, мястото и значението на трите разновидности на фонетичната писмена система – според мен – дава великият френски мислител Жан Жак Русо в своя научен труд „Опит върху произхода на езиците”. По негово мнение „Трите начина за писане доста точно съответстват на трите различни състояния, в които може да се разглеждат обединените в народ хора. Рисуването на предметите приляга на дивите народи; знаците на думите и изреченията – на варварските народи; а азбуката – на цивилизованите народи.”[31]

 IIІ. Културна памет:

Нека се спрем и разгледаме в основни линии и второто, ключово за настоящото изследване понятие, а именно – ‘културна памет’.

                                                           ·           Хронологически неговата поява се предхожда от т. нар. ‘овъншнена памет’ – термин, който срещаме в научния труд „Le geste et la parole II. La memoire et les rhythmes” (Paris, 1965) на френския археолог, палеонтолог и антрополог Андре Лероа – Гуран. Там той използва термина „овъншнена памет”[32] – носител на която е не определен индивид, а етническият колектив като цяло – в смисъл на външна по отношение на човешкия организъм памет, която съхранява разнообразна информация, записвана от „външни запаметяващи устройства”[33]. Първоначално такива са примитивните оръдия на труда, по-късно – писмените системи, а днес когато техниката еволюира – компютъра.

                                                           ·           Самото понятие ‘културна памет’ възниква и се обособява в края на 70-те год. на XX век. Това се случва в процеса на работа и изследванията на група културолози, египтолози, асиролози, литературоведи и езиковеди върху археологията на литературния текст. В този процес се ражда разбирането за ‘културна памет’ и на германския професор по Египтология в Хайделбергския университет – Ян Асман. Според него и културоложката Алайда Асман ‘културна памет’ е „овъншняване на обществената традиция и комуникация”[34], „описменостяване на преданията”[35]. Явление –  самостоятелна сфера в голямата култура – то се подхранва от традицията и комуникацията в обществото.

 В културната памет се включват обичаите, митовете, историята и т. н. Тя търпи развитие от страна на „медийно-технологично обусловени еволюционни процеси”[36] и е поле и обект на изследване от страна на историческата културология. Влияние върху културната памет оказват редица социални и културни фактори. Като елемент от „външните измерения на човешката памет”[37]*, тя се появява следствие „разтегляне на комуникативната ситуация”[38] до степен, при която се създава възможност за външно натрупване на информация. За целта са необходими:

 Ø  място, където спомените – културна информация, която при други обтоятелства не би се запазила трайно – да се събират и съхраняват;

 Ø  система, чрез която информацията да се записва/кодира – възли, камъчета, изображения, букви и др. автономни символни знаци, които ‘улавят’ спомена.

             Първоначални носители на културната памет са празникът и ритуалът. Тяхна основна цел и функция е съхранението на културната памет, като това се осъществява първоначално чрез устната традиция и по пътя на подражанието – циклично, в определен ред и през известен интервал от време.

 С появата на буквеното писмо и текста обаче, се извършва революция. Носители, но вече на една значително по-обемна културна информация стават текста, книгите, библиотеките. Те поддържат културната памет, като вече не само я съхраняват (посредством много по-усъвършенствани методи и техники), но и като я възпроизвеждат. Така културната памет претърпява метаморфоза и развитие, позволяващо своеобразно завръщане към миналото и традицията; преоткриване на старото и възстановяване на вече забравеното и изтласканото в периферията на човешкото познание. Главна заслуга за това се пада именно на писмеността – видим образ на мисълта и емоцията – основен носител на културната памет.

 IV. Писмеността – основен носител

 на културната памет на човечеството:

           Централното място, което заема, главната роля, която изпълнява и първостепенното значение, което писмеността има, като основен носител на- и градивен елемент в културната памет на човечеството се дължи в най-голяма степен на някои нейни основни характеристики. Дали е ‘знак на знака’ или не*, писмеността е материален израз, „графичен образ на думите”[39], който се разпространява по ‘писмен път’ и се възприема чрез зрителния орган. Вписан веднъж и овеществен, безспорно от този момент насетне, той става видим от- и за всички. Това в комбинация с обстоятелството, че при по-голяма част от хората зрителната памет е много по-дълготрайна и ясна, отколкото слуховата[40] дава възможност на писмеността да се наложи за сметка на звука. И докато пре-предадената информация чрез устната традиция рано или късно се маргинализира и загубва в пространството и времето, то пре-предаденият по ‘писмен път’ културен смисъл се запазва – „Verba volant, scripta manent…”*.

            Нарисувана, изобразена, записана, писмеността е константна, т. е. устойчива в своя оригинален вид за дълго. Ето защо при необходимост човек винаги би могъл да се върне към нея за разлика от помисленото, преживяното, чутото, изговореното, които се ‘разсейват’, ‘стопяват’, ‘отлитат безвъзвратно’ в пространството, ‘изпаряват’ се и изчезват. Разбира се степента на въпросната устойчивост и резистентност на капризите на времето зависят от материала, върху който писменият знак, респ. културното съдържание са ‘положени’ – глинена плочка, камък, кожа, папирус, пергамент, хартия, дърво, стъкло, електронен или магнитен носител, но превъзходството на писмеността като основен носител на културната памет на човечеството остава. Колкото до материалите – те винаги са били и са обект на еволюция и усъвършенстване.

             Социокултурен феномен и универсален символ за кодиране/записване в рамките на конкретна система, писмеността е носител на културно значение, валидно за всички, които споделят точно фиксирания смисъл зад него. Това обстоятелство я прави достъпно и предпочитано средство за споделяне на мисли и усещания, тревоги и мечти; за ‘закрепване’ на информация с различно културно значение, благодарение на която човек разсъждава, образова се, създава и твори.

             И накрая, но не и на последно по важност място – писмеността осигурява/спес-тява повече пространство и време чрез съкращаване „измеренията на присъствието в знака си”[41]. Това дава възможност за неограничен прием и съхранение на информация от всякакъв тип. Като резултат човек укрепва духовното в себе си, освобождава съзнанието си от задължението да запаметява огромни количества информация; отмества погледа и вниманието си, преодолява страха си от евентуална загуба на вече унаследеното и пре-предаденото чрез устната традиция, което му дава възможност за интерпретация, иновация и творчество. С появата на писмеността ‘човечеството се освобождава от мистичния светоглед и развива способността за логическо мислене’[42]; преминава „от ритуална към текстуална кохерентност”[43]. Малка стъпка за индивида, писменоста е голяма стъпка за човечеството, което в крайна сметка изминава пътя от натура към култура и цивилизация, освобождава мисълта си и открива нови хоризонти за развитие на творчеството и идеите си.

 Опространствена[44], често пъти, писмеността създава впечатление за себе си като за независима от езика, което дава възможност тя да бъде атакувана и дискредитирана. Сочена за „отклонение от природата”[45] и поставена в опозицията: мъртво тяло (буквата) – жив дух (речта), нейната роля като средство за комуникация и обмен на информация нерядно е подценявана. Това обаче, не пречи междувременно писмеността да еволюира и се превърне от обикновено отражение на предметния свят (рисунка-образ) в абстрактен израз на речта и своеобразна опора на културната памет.

 V. Вместо заключение:

„Две са оръдията, които са създали човека:

 оръдието на ЕЗИКА,

  побеждаващо пространството,

 и другото велико оръдие,

  побеждаващо времето –

 оръдието на ПИСМЕНОСТТА.

 Чрез тези две оръдия открай време

 съгласувано бива събирана информация,

 трупана, складирана и обработвана

 по волята на човешкото самосъзнание,

 в името на увеличаване на неговото собствено могъщество”[46].

              В крайна сметка, за да я има и да се съхранява, за да се обогатява и възпроизвежда културната памет, човечеството има нужда от опората на писмеността и/или по точно казано – от нейната културна стойност, която благоприятства не само за създаването и опазването, но и за възпроизводството и пре-предаването на културни придобивки в общочовешки план. Своеобразен мост към идното, писменото послание обвързва в един линеен исторически наратив минало, настояще и бъдеще. В тясна връзка с логическата мисъл, с вариацията и творчеството, липсата на писмеността, респ. на писмените системи би довела до невъзможността за развитие и духовна еволюция на индивида, обществото, културата и цивилизацията, т. е. отсъствието на писмеността би се превърнало във фактор за отмиране на човешките ценности.

 Ето защо човечеството пише … – … пише и бърза …?!

 Древните пишат – пишат на камък, пергамент, папирус. Пишат и бързат да изпълнят празните пространства с информация, страхувайки се, че времето ще им я отнеме преждевременно. Устремени към Вечността те пишат … – пишат навсякъде, запълвайки всяко възможно пространство – дори корпуса на ‘писалката’, която държат.

 Днес ние също пишем … – пишем, пестейки място и време – пишем … във- и върху дву- и/или триизмерни виртуални повърхности. И също бързаме … – бързаме и записваме всичко, правим описи, попълваме регистри и картотеки, водим дневници, пишем стихове, поеми, повести, драми, романи, статии и научни трудове … Пишем и бързаме … – бързаме  устремени към Вечността, водени от страха да не останем неразбрани, да не изчезнем безвъзвратно в пространството и времето. Защото само „чрез две неща човек не остарява: неговото добро дело и второ неговата добра дума. Човек се ражда и умира. Гледай: останали са неговите добри думи. Гледай: с неговите думи е останало и неговото име.”[47]

Библиография:

• Книги:

1. Асман, Ян Културната памет, изд. Планета 3, С., 2001

 2. Дерида, Ж. Писмеността и различието, изд. Наука и изкуство, С., 1998

 3. Дерида, Ж. За граматологията, ИК Лик, С., 2001

 4. Кафка, Ф. Дневници, изд. Лик, София, 1993, прев. Н. Дакова, с. 51 – 52

 5. Китова-Василева, М. Език и писменост: произход и развитие, изд. НБУ, С., 2008

 6. Сосюр, Ф. Курс по обще лингвистика, изд. Наука и изкуство, С., 1992

 7. Хегел, Г. Енциклопедия на философските науки, т. 3, ИК Лик, С., 1998

 8. Шмит, Х., Г. Шишков Философски речник, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 1997
 

 Лекции:

  8. Лекции по курса „Езикови практики” – 25.10.2010 г., 08.11.2010 г., 10.01.2011 г.

• Интернет ресурси:

9. Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници,
http://www.promacedonia.org/vb/vb_10.html [електронен ресурс].23.01.2011

 10. Китова-Василева, М. Прояви на интерес към езика в Древността?,
http://georgesg.info/belb/personal/kitova/Interes_por_la_lengua_en_la_antiguedad.htm
[електронен ресурс].23.01.2011

 11. Тълковен речник, http://www.onlinerechnik.com/duma/писмо [електронен
ресурс].23.01.2011

• Допълнителна литература:

 1. Парижкова, Л. Писмеността – разширяваща се вселена на познание и творчество,
http://www.lib.bg/dokladi2003/parijkova.htm [електронен ресурс].23.01.2011

 2. British Library, http://www.bl.uk/learning/artimages/why/whywrite.html [електронен ресурс].23.01.2011

 3. Writing systems http://www.ancientscripts.com/ws.html [електронен ресурс].23.01.2011

 4.Coulmas, F. Writing systems: An Introduction to their Linguistic Analysis,
http://catdir.loc.gov/catdir/samples/cam034/2003268845.pdf [електронен
ресурс].23.01.2011

 5. Writing and writing systems,  http://www.omniglot.com/writing/definition.htm
[електронен ресурс].23.01.2011