Текст: Антоан Тонев

Нашата родна история е изпълнена с имената на хиляди герои. Някои от тях са се превърнали в национални символи и поводи за гордост. Други все още очакват своето признание и изглеждат позабравени от своите потомци. Има и една трета категория герои – тези които са оспорвани, заклеймявани и дори хулени. Подобна до известна степен е съдбата на Гюро Михайлов и неговите храбри другари. Днес този смел и отговорен младеж е почти забравен, но в края на XIX и началото на ХХ век той е бил доста популярен в българското общество и не са били малко критиците на неговата постъпка. Още по-враждебно е отношението към него по време на комунистическия режим, когато Гюро Михайлов е бил даван като пример за глупост. За да дам възможност всеки от Вас да прецени дали Гюро Михайлов е постъпил правилно, аз ще изложа съвсем накратко фактите около неговата героична смърт.

След подписването на унизителния и унищожителен Берлински мирен договор българският народ е разпокъсан. Една част от българите на юг от Стара планина е обособена в автономната област Източна Румелия, която скоро подобно на Княжество България се превръща в бастион на българщината. В областта функционира Областно събрание, има генерал – губернатор, който е християнин и не на последно място има милиция и жандармерия. В бившия конак на Изет бей се разполагат голяма част от институциите в Източна Румелия: градската община и щабовете на милицията и жандармерията. Паричният ковчег в щаба на милицията се охранявал с караул. Това била една от най-високите отговорности в източнорумелийската милиция и караулът при ковчежето се поверявал само на верни българи, за да не се случи някоя кражба или злоупотреба. За един от най-важните и тежки караули, а именно на Бъдни вечер през 1880 година, на пост застъпва 21-годишният Гюро Михайлов от село Розовец, редник от 3-та рота на Първа пловдивска дружина. На долния етаж на пост били началникът на караула Никола Костадинов от с. Мързян (дн. Бенковски), Костадин Аргиров от с. Фердинандово (дн. Първенец), Илия Кръстев от Голямо Конаре и Митю Петков от с. Петрич. Гюро Михайлов поема поста при ковчежето около 21 часа. Около 22.30 – 23.00 часа на първия етаж на зданието избухва пожар, като причините за него все още не са изяснени. Има две основни версии или опит за прикриване на злоупотреба със средства на милицията от страна на немеца капитан Фитсау или турска провокация.

Разбери повече за БГ Наука:

***

След като офицерите разбират за пожара няколко от тях начело с капитан Керестелов успяват да влязат в горящата сграда и да спасят касата, архива и знамената на двете дружини. В страшния хаос, съпътстващ пожара в началото никой не се сетил за Гюро Михайлов, който все още бил на своя пост. Първи при него попаднали двама негови бойни другари, които се събудили от задушливия дим. Те му казали да бяга, но той продължил да стои като статуя, символизираща дълга и честта, на своя пост. Неговите другари се опитали насила да го изведат от горящото здание и тогава Михайлов насочил пушката си срещу тях и им казал, че само началникът на караула може да го освободи от пост. Уставът в който пишело: „Часовоят е длъжен: 1. Внимателно да варди поста си и всичко, що му е дадено за наглеждане. и 2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.” бил много по- важен за младия българин от живота му. За да спаси живота на войника началникът на караула Никола Костадинов тръгва към поста му. Когато влиза в стаята обаче подът бил почти напълно изгорял и само миг по- късно се срутил и така смъртта си намерили и Гюро Михайлов и Никола Костадинов и още трима войници, които искали да помогнат на своя боен другар да напусне горящата сграда. Телата са открити овъглени на следващия ден, а Гюро Михайлов бил открит мъртъв до ковчежето, което трябвало да пази. Така смелият български младеж показал, че има неща много по-ценни от живота, а именно честта, достойнството и дълга. Всъщност и ние трябва да се запитаме какво би представлявал живота ако ги нямаше тези понятия, които днес според някои „интелектуалци” са изпразнени откъм съдържание. Та нима без тях ние няма да сме просто поредните животни?

Паметникът на Гюро Михайлов и неговите храбри другари има изключително интересна история. Изработен е от авторски колектив начело с проф. Никола Кожухаров и е тържествено открит на площад „цар Крум” в Пловдив на 27 ноември 1938 година. Най-сериозна подкрепа за начинанието оказал тогавашния кмет на града Божидар Здравков, както и офицерите в града. Паметникът представлява композиция, в която Гюро Михайлов е представен в цял ръст застанал на пост до касата, а около него са бойните му другари, които страдат от разразилия се пожар, но подкрепят своя събрат. Бронзовата композиция е поставена върху каменен саркофаг, които съхранява тленните останки на героите. От предната страна има надпис: „На примерно изпълнили своята клетва: Гюро Михайловъ от с. Розовецъ, Никола Костадиновъ от с. Мързянъ, Костадинъ Аргировъ от с. Фердинандово, Илия Кръстевъ от с. Голямо Конаре, Митю Петковъ от с. Петричъ. Спете тихо, герои!”. От задната страна на саркофага стои надпис: „Тук почиват костите на загиналите”. Прекрасният паметник поставен в самото сърце на Пловдив става място за преклонение към хората, пожертвали живота си в името на народ и Родина и с ясното съзнание, че дългът, честта и верността стоят над всичко. Това явно е контрастирало с разбиранията на комунистическите управници на Родината ни, понеже през 1962 година те най – безцеремонно демонтират паметника и събират в един кашон тленните останки на загиналите. Останките са предадени на музея в Пловдив, а паметникът е пренесен първоначално в казармата на IX Пловдивски полк, а по-късно е запокитен незнайно къде. Случайно е намерен от родолюбиви офицери, които го опазват до края на комунистическото управление в България. След „промените” през 1992 година родолюбиви пловдивчани и неколцина офицери се заемат да върнат паметника на Гюро Михайлов и неговите другари там където му е мястото, а именно в центъра на града. На 3 март 1994 година монументът е официално открит във вида в който е бил през 1938 година.
Днес паметникът се намира пред Военния клуб в Пловдив и всеки който мине покрай него може поне за малко да се докосне до величието струящо от лика на героите, загинали при изпълнение на войнския си дълг. Едва ли днес можем да смятаме Гюро Михайлов и неговите другари за друго освен за герои. Герои изпълнили с цената на живота свещения си дълг към Отечеството, герои показали на практика какво означава саможертва, герои даващи ни упование в силата на човешкия дух. Вместо финал ще си позволя да цитирам част от едно прекрасно стихотворение на Иван Вазов, посветено на тези велики българи:

„Спете тихо… България праща
Вам венец и от зло се не плаши.
Таквиз синове честни дор‘ ражда,
дор‘ я кичат гробове, кат Ваший.”