Откриваме. Опознаваме. Опазваме.

Автор
Елица Барукчиева
592263_437792709571604_295564270_n.jpg

 

Откриваме. Опознаваме. Опазваме.

Памет и паметници. Да съхраним паметта си за бъдещото поколение

 


РЕКЛАМА:

***

 

      „Всяка реликва съществува едновременно в миналото и в настоящето. Това, което ни тласка да идентифицираме нещата като остарели или древни, варира със средата и историята, с иднивида и културата, с историческата чувствителност и склонността към историята.”[1]

                              „ По-открити от писмените документи – сградите, паметниците и старите пътища… оставят отпечатък върху ума дори на невежата и безразличния.”[2]

       От 1-ви април 2012 г. неформална група (НГ) „Български паметници“, с ръководител Благой Анев, стартира проект „Културно-историческите паметници в област София-град“. Проектът е финансиран по програма „Младежта в действие“ и е с продължителност една година.
   Нашата столица има изключително богато културно-историческо наследство, което за жалост не винаги е добре експонирано, а част от него дори е оставена на произвола на съдбата и не се полагат грижи за консервацията и реставрацията на редица културно-исторически паметници. По тази причина и поради липсата на лесно достъпен регистър на паметниците, ние решихме да създадем каталог под формата на интернет страница, включващ възможно най-много културно-исторически монументи, в тесния смисъл на думата, мемориални композиции и сгради с историческа значимост в областта. Надяваме се това да бъде първа стъпка към осъществяването на далеч по-мащабния ни замисъл да създадем национален каталог.
      Предвиждат се следните основни дейности по проекта: заснемане на паметниците в област София-град; създаване на кратки експозета за тях; създаването на интернет страница; популяризиране на по-слабо познатите паметници в социалните мрежи и интернет пространството; почистване и облагородяване на най-занемарените обекти и пространството около тях. 
       По този начин ще дадем своята лепта за запазване на културно-историческото ни наследство и ще превърнем столицата си в едно по-приятно място за живеене. Наред с това очакваме инициативата ни да намери широк отзвук сред столичната младеж и да ангажира част от нея с каузата. С превеждането на каталога на четири европейски езика – български, английски, немски и испански се цели развитието на културния туризъм в област София-град и да се даде възможност на всички българи и на гостите ни от чужбина да се запознаят с цялата пъстрота и многообразие на столичните културно-исторически паметници, а не да се ограничават само до най-популярните и разположени в центъра на града.
    С тази статия искаме да изясним защо имаме такова огромно желание да осъществим този проект и да включим и млади хора в него, като катализатори на идеи, на културни иновации, на бъдеще.

      Културно-историческите паметници представляват културно-историческото наследство на един град, регион, държава.  Паметникът неслучайно се нарича „паметник” – коренът на тази дума е думата „памет”.  Нито човек, нито дадена група, нито едно цяло общество  могат да живеят без памет – паметта се отъждествява с идентичността. Човек (или  група) без памет е като дърво без корени – това значи да не знаеш кой си, а следователно и да нямаш цел, да нямаш мечти, да не знаеш на какво си способен, да не знаеш кой те е създал и каква е твоята история.

        Паметта е онова, което свързва днешния ден с утрешния, миналата година със сегашната, миналия век с бъдещия. Липсата на памет отваря дълбока пропаст , в която човешките цивилизации биха се изгубили и сега светът нямаше да е същият.

       Паметниците са начинът, по който хората показват,че имат памет, били те писмени, визуални, под формата на сгради, бюстове, изобразително изкуство, литература и т.н.

     Представете си историята на човешкото съществуване като перлена огърлица, а паметниците – като перлите, които я образуват. Ако дори само една перла липсва, огърлицата се разпада и всички перли съществуват отделно сами за себе си. Какво би станало със света, ако всеки човек в дадено общество съществуваше сам за себе си, без чувство за съобщност, за съидентичност с останалите? Ами той отдавна вече нямаше да съществува.

         България , като страна с богата история, е богата и на културно-исторически паметници. Дори толкова богата, че някои от тях са забравени, други – унищожени, трети – игнорирани, четвърти – изолирани от човешкото внимание. България е преживяла много възходи и падения, разнообразни владичества, политически управления и режими и все пак е запазила своето име и своята идентичност на световната карта – дали благодарение на розовото масло, на запазените римски, византийски , турски, старобългарски останки, било заради киселото мляко.  Но можем да бъдем убедени,че това нямаше да е така, ако ние като българи бяхме изгубили своята памет – колективна и културна, за историята на нашата държава.

       За съжаление обаче напоследък витае едно все по-надвисващо усещане за разпокъсана идентичност на българите. Въпреки всички традиции, които и до ден днешен се почитат, човек има чувството, че всеки гледа само себе си, че къта само за себе си, че гледа да „спаси собствената си кожа”. Опитваме да открием по-добър живот в чужди страни, като загърбваме чувството ни на патриотизъм и национално самосъзнание заради едно, дали по-устойчиво или не, чувство за глобализъм, за обща световна идентичност.  Затова все по-рядко ставаме свидетели на дебата за нашето си, за родното, за наследството ни, за общата ни памет – дали от преди 50 години, дали от преди 150 години или от преди 5 века – няма значение. Тя е наша обща памет, която в науката е наречена колективна. Колективът е онази „институция”, заради която човешката цивилизация е просъществувала, еволюирала и се е развивала, благодарение на надграждането върху вече съграденото – посредством паметта, посредством реликвите, артефактите, паметниците на предишната цивилизация.

        „ Артефактите непрестанно биват изтривани, независимо дали ще бъдат внезапно разрушени от земетресение или наводнение, война или някаква форма на иконоборство, или пък бавно ще загиват от ерозия. От миналата седмица оцелява по-малко, отколкото от вчера.”[3] Именно това трябва да имаме предвид, когато се обръщаме към културно-историческите паметници. Без съмнение те все някога ще загубят своето значение. Новите поколения винаги ще се интересуват и ще съграждат нови неща. Всъщност онова, което е най-важно, е , че ние сме щастливци да сме свидетели на реликвите преди те да бъдат заличени от времето и от бъдещето.  

      „Но когато другите реликви са изчезнали, възпоменателните творения остават единствените неща, които ни напомнят за миналото, впечатляват ни с неговата значимост. Монументите и паметниците разкрасяват миналото, като извикват великолепието на някоя епоха, силата или гения на някоя личност, някакво единствено по рода си събитие. Всички тези извиквания на миналото имат едно общо качество: те са направени след събитието; те честват миналото в по-късна маска.”[4]

          Паметникът е нещо като манифестация на паметта.  Паметникът е писмената форма на паметта, онази форма, която можеш да пипнеш, да докоснеш, да видиш. Ако паметта е въображението за спомена, паметникът е неговият образ. Паметникът, заедно с другите реликви,  е директен прозорец към човешкото минало, който говори безмълвно, но безпристрастно за  миналото и предшествениците.

  Ако  паметта е онази движеща сила, жива история, която реконструира миналото в настоящето, то паметникът е връзка на живите с мъртвите, представител на вече отминалото, мъртвото.

        Може да се каже, че функция на паметта е не да пази миналото, а да го адаптира, за да може то да обогати и управлява настоящето. [5]  Паметта ни помага да разберем миналото и спомените си от дистанцията на времето, да градим върху построеното от предишните поколения, да работим за безсмъртието на човешкия ум и способности.

     Паметта е мост между миналото и бъдещето, който трябва винаги да се поддържа и да бъде със здрави основи. Паметта е и връзка между поколенията. В момента българската държава среща две поколения, които много се различават в мирогледа си – поколението от преди промените 89-а година и поколението след това. Двете поколения всячески се опитват да се разграничат едно от друго, всяко поколение се стреми да утвърди плюсовете на своето време. Вместо да увеличаваме по този начин пропастта между тези две поколения, нека да се опитаме да вземем каквото можем от миналото, за да влезем с нови сили в бъдещето, опрени на сигурната основа на настоящето. Настоящето, в което дебатът за отминалите политически режими не взима страна, а мъдро отсява добрите и лошите страни. Настоящето, в което новото поколение се учи от старото . Настоящето, в което обществото не се опитва да неглижира и да забрави неща, които са били важни за отминалото време, а ги признава като част от своята история, от своята идентичност.

       Как паметниците реконструират миналото в настоящето и как те са места на памет, където се осъществява приемственост между поколенията? Според философа и културолог Ивайло Знеполски  „темата „Места на памет и конструиране на настоящето” идва да отговори на един двоен стремеж – теоретичен и прагматичен. От една страна, да стимулира една нова научна проблематика , от друга – да спомогне за търсенето на пътища за излекуване на „ранената памет”  – паметта на посткомунистическия човек.

     Понятието за памет, с което работи Пиер Нора [6], е колективна памет – резултат от продължителни борби между паметта, принадлежала на различни индивиди, групи и съсловия и превърнала се в памет, селекционирана от дълга и славна история, преодоляла антагонизмите на частните памети. Докато нашата събитийна ( политическа и социална) история все още се пише, Пиер Нора предлага друг вид история, която се опира на елементи, изграждащи конструкцията на националната идентичност. Тя е последица от пресищането с историческа памет и в същото време реакция на опасността от замъгляване на националната памет в постмодерната епоха. Този друг вид национална история Нора нарича „символна история”.

      Има и български места на памет. Затова имаме такъв богат календар от възпоменателни чествания. Тях ги е имало винаги, през всички режими, само че в голяма степен самите обекти на честване са се променяли или, най-малкото, се е променяла мотивацията на тяхното честване. Налице са и повтарящи се обекти на честване, малко на брой, в които всички режими са търсели и търсят опора на своята легитимност.”

      Знеполски се пита „дали местата на памет задължително са мемориални, възпоменателни или могат да бъдат и места травматични, рани  на паметта, негативни, изтласквани от паметта? Ние пък се питаме дали те не са и наднационални места? От една страна, българската държава се стреми да възстанови цялостта на историческата си памет, от друга страна, трябва да лекува трамвите от отминали периоди, да се стреми да изгражда колективната си национална памет. Дали не трябва да възприемем една нова политика  за интегриране в европейското пространство  и да направим от паметниците едни наднационални места на почит към историята? Очевидно е време отново да се обърнем към корените си и да потвърдим собствения си произход и история, за да може  нашето културно-историческо наследство да заеме своето подобаващо място в света.

              Монументалната история „стои в основата на вярата в свързаността и непрекъснатостта на величието във всички времена: тя сближава нещата, които не си приличат, обобщава ги и ги обявява за идентични. В този смисъл монументалната история се стреми „да натика индивидуалността на миналото в една обща форма.”[7] Така се минава от индивидуална към колективна история, така хората „се привързват… към родината и родните обичаи.”[8]

       От друга страна, разсъжденията на социолога Морис Халбвакс свързват три позиции. Миналото не е съхранено , а се реконструира на базата на настоящето. Понеже изолираният индивид е фикция, паметта за миналото е възможна само благодарение на социалните рамки на паметта, или, индивидуалната памет има реалност само дотолкова, доколкото участва в колективната памет.

           Две са мненията, които критикуват идеята на Халбвакс , че индивидуална памет няма и  паметта е социално явление. Според Марк Блок ( Marc Bloch) съществува комуникация между индивидите, съставляващи колективната памет. Според Роже Бастид (Roger Bastide) има интуиция на взаимно проникване на съзнанията и паметта може да се схваща като място на среща. Противопоставянето между индивидуално и колективно се размива в нещо като взаимно влияние между групите и съставляващите ги индивиди. Въпреки че „колективната памет” не се изразява задължително в най-тясно институционните или политически употреби на миналото, за сметка на това въпросът за социалните условия на създаване на споделени репрезентации на миналото или на публични или одобрени разкази за миналото, които в крайна сметка придават смисъл на индивидуалните спомени, който остава значим.

      Една много интересна теория  се споменава в статията на Алайда Асман, един от видните теоретици на паметта,  в сборника „Около Пиер Нора…” . Тя е на Ернест Ренан за нацията като общност на спомена: „Нацията, това е една душа, духовен принцип. Тази душа, този духовен принцип са образувани от две съставки, всъщност от едно цяло(…) Човекът не се създава по приумица. Нацията, подобно на индивида, е резултат от продължително минало, наситено с усилия, жертви и самоотдаване (…) героично минало, велики личности, слава( истинската), това е общественият капитал, върху който се разполага една национална идея”.[9]

      От централно значение за Ренан е националната памет, избирателното конструиране на миналото, което става обща отправна точка за един вътрешно хетерогенен колектив. Ренан определя нацията като група от хора, чиито отделни членове не само си спомнят за много общи неща, но и „много неща са забравили заедно”.

      Според Алайда Асман проблемът при Андерсън ( „Въобразените общности” 1983г.) за разлика от Ренан е, че той не прави достатъчна разлика между два пътя на образуване на нациите ( които не е задължително да се изключват един друг): пътят на модернизацията, от една страна, и пътят на митологизацията, от друга. Той много нагледно описва значението на такива фактори на модернизацията като книгопечатането, ограмотяването , романа и пресата в процеса на демократичното образуване на нациите. Но  тези неща казват твърде малко за измерението на нацията именно като „въобразена общност”– въобразените общности  все пак са нещо повече от функционални системи. Митологичното измерение, което Андерсън пропуска да забележи, е проблематизирано точно 100 години преди него от Ренан – той подчертава значението на колективната памет: „Наследство от ликуване и покруса в миналото, обща цел в бъдещето; съвместни страдания, радости и надежди – всичко това струва много повече от митническите съюзи и прокараните съобразно стратегически изисквания граници; то се разбира – и независимо от расовите и езикови различия. Преди малко казах „съвместните страдания”  – да, страданието обединява по-здраво от радостта. Като национален спомен поражението струва повече от победата, защото вменява в дълг, подбужда съвместните усилия.”[10]

     Според Ренан нацията придобива своята идентичност благодарение на една насочена към бъдещето воля. Разбира се, тази воля бива подплатена с конструирането на едно общо минало. Мито-моторният потенциал на общия национален исторически спомен се състои в необходимото признаване от настоящето като епизод от един разказ, който обхваща в себе си както миналото, така и бъдещето. Това подчертава и тезата, която засегнах в началото, че паметта, конструирана в настоящето, трябва да играе ролята на мост между миналото и бъдещето и между поколенията. Нещо повече, ако използваме понятието „нация”, а като негов синоним думата „общност”, за да опишем българското колективно самосъзнание, не можем да не се съгласим, че няма как да придобием своята идентичност ( като общност), ако не се обединим около „насочена към бъдещето воля” , и то воля, конструирана на базата на общ национален исторически спомен.

       Нацията се основава на символи, които фиксират, обобщават и обединяват спомена и го правят годен да бъде предаван по традиция от поколение на поколение. Чрез символно припомняне и честване спомените могат да бъдат стабилизирани отвъд границите между поколенията.  Такива символи са монументи и паметници, годишнини и ритуали – те предлагат на по-късните поколения поводи да се вживеят в спомена. Българската държава има множество такива символи. За да може да се възстанови връзката между поколенията и общността да вярва в собствената си идентичност, за да се бори за по-добро бъдеще на страната си, тези символи трябва отново да се свържат с националната памет. Живеем с свят на глобализирани медии и  икономика,  където на  националната ни памет й е все по-трудно да обърне внимание сама на себе си. Въпреки това , символният капитал на нашата национална памет е изключително богат, силен и голям,за да организира групите около общи възпоминателни практики, където самосъзнанието за общност да се засили.  Асман подчертава още, че „националната памет проявява способност да включи в себе си исторически моменти както на възход, така и на падение, стига само те да могат да бъдат преработени в семантиката на една героична представа за историята.”[11] Не можем да отречем все по-засилващия се в световен мащаб стремеж към антинационализъм, стремеж към отпадане на границите и на предразсъдъците. Тук обаче ще си позволя да използвам съвсем проста метафора: Гората не може да съществува без дървета, а дърветата не могат да съществуват без корени.

         Какво всъщност представлява паметта и защо е толкова важно да разберем нейното значение за човешкия колектив?

      Паметта се основава на миналото. Миналото възниква именно тогава, когато се съотнесем с него. В спомена миналото се реконструира.Чрез спомена миналото живее в настоящето. [12] Паметта е една абстрактна машина на времето. 

                  Защо колективната памет е важна ,за да може една общност да бъде сплотена, да има своя идентичност, отличаваща я от другите общности?

     През 20-те години на XX  век френският социолог Морис Халбвакс създава идеята за „колективната памет”, разгърната в три негови книги: “Les cades sociaux de la memoire” ( „Социалните рамки на паметта”), “La topographie légendaire de évangiles en terre sainte. Étude de mémoire collective ( „Топография на легендите за светите места според Евангелието”), и “La mémoire collective” ( „Колективната памет”).

       Централната теза, която  Халбвакс застъпва навсякъде в своите трудове , е социалната обусловеност на паметта. Той изцяло се абстрахира от физическата, т.е. мозъчната и неврофизиологичната основа на паметта, и въвежда на нейно място социалната отправна рамка, без която не може да се изгради и съхрани никоя индивидуална памет.

     Според него човек придобива памет едва в процеса на социализация. Вярно е,че памет притежава само отделният индивид, но тази памет е колективно обусловена. Така че колективната памет не бива да се схваща метафорично.

      Халбвакс въвежда колектива като субект на паметта и спомена и създава понятия като „групова памет” и „памет на нацията”, където понятието памет вече приема и метафоричен смисъл. Предимствата на тази теория се състоят в това , че наред със спомена тя е в състояние да обясни и забравата. Ако човекът – и обществото – са в състояние да си спомнят само онова , което в рамките на съответното настояще може да се реконструира като минало, то забравено може да бъде точно онова, което в това настояще няма отправни рамки.[13]

     „Паметта живее и се съхранява в комуникацията ; ако тя бъде прекъсната, ако изчезнат или се променят отправните рамки на комуницираната действителност, последицата е забрава.”[14]  Комуникацията може да бъде във всякакви форми –  устно и писмено общуване един с друг, реклама, визуално изобразяване, изобразително изкуство, както и другите изкуства. Важното при комуникацията е някой Друг да бъде докоснат с някакво послание или съобщение. Именно заради нашия стремеж ( на НГ „Български паметници”) да възкресим паметта като приемственост между поколенията избрахме да осъществим чрез този вид комуникация – каталог във формата на интернет-страница, да покажем културно-историческите паметници като знаци на националната история.

     Асман стига до извода, че колективната памет действа в двете посоки: назад и напред. Паметта възстановява не само миналото, тя организира и опита на настоящето и бъдещето.

       Според Халбвакс пък  миналото е социален конструкт, изграден от нуждата за смисъл и в отправните рамки на съответното настояще. Миналото не е естествено явление, то е културно явление според него.  Ако историята държи да запази образа на миналото, който да има място в днешната колективна памет, тя съхранява само онова, което продължава да интересува нашите общества, а това са твърде малко неща.  Колективната памет е един непрекъснат поток на мисленето; тя пази от миналото само онова, което е още живо или способно да живее в съзнанието на групата, която го поддържа. По дефиниция тя не надхвърля границите на тази група. Когато един период престава да интересува следващия, не  би трябвало да значи, че една и съща група забравя част от своето минало: всъщност има две следващи се една подир друга групи. Историята разделя вековете на периоди, но групите ги свързват.

    Според Халбвакс събития като една война или революция издълбават дълбока пропаст между две човешки общества, сякаш едно цяло междинно поколение е изчезнало, но е необходимо обществото да живее. „Дори когато социалните институции ще бъдат дълбоко преобразувани, най-доброто средство те да пуснат корен  е да бъдат подкрепени от всичко, което може да се вземе от традициите – да се започне от точките на прекъсване, от основите на нещата.”[15]

      В случая на българската действителност, както казва и проф. Знеполски във въведението на сборника „Около Пиер Нора…” , след промените от 89-а забелязваме едно блокиране на паметта за близкото минало, тенденция към забрава, а не към памет. Множество културно-исторически паметници и знаци от миналото биват изтласквани като неважни, незначителни, неактуални, дори нередни.  Това се случва поради ред причини, които тук на тези страници няма да засягаме. Обаче тази пропаст в нашата национална памет не може да продължава да бъде зейнала. За да може обществото да продължи напред с увереност в себе си и в бъдещето, то трябва да запълни пропастта със знание, с информация, с факти. Необходимо е може би, заради самите себе си, да оставим дебатът за отминалите политически режими да продължи, но този път да го погледнем от различна гледна точка. А това, което се опитваме да направим ние от „Български паметници” е да покажем уважението си към културно-историческото наследство на нашата територия. Надяваме се да провокираме това уважение и у вас.        

            В „Културната памет” Ян Асман разработва формите на колективна памет, които според него биват комуникативна и културна. Комуникативната памет обхваща спомените, отнасящи се до близкото минало. Това са спомените, които човекът споделя със своите съвременници. Типичен случай е паметта на поколенията. Тази памет исторически се сраства с групата; това възниква във времето и си отива с него, по-точно със своите носители. Когато носителите, които я въплъщават, умрат, тя отстъпва място на нова памет. Най-общо комуникативната памет отразява комуникацията между поколенията, предаването на паметта, на спомените.

          Културната памет  пък се насочва към опорни точки в миналото. В нея миналото също не може да се съхрани от само себе си.  Миналото в тази форма на памет по –скоро застива в символични фигури, за които се улавя споменът. Митовете са пример за споменни фигури.

         На съотнасянето с миналото се основава идентичността на спомнящата си група. Чрез спомена за историята и чрез възстановяване на базисните споменни фигури групата се уверява в своята идентичност. 

          Според Асман в културната памет групата се включва чрез с(ъ)борност и лично присъствие. За такава съборност трябва да бъдат създадени поводи: празниците.         Празниците и ритуалите обикновено имат за цел чрез редовната си повторяемост да посредничат при предаването на идентифициращото знание и по този начин при възпроизвеждането на културната идентичност. Ритуалното повторение осигурява кохерентност на групата в пространството и времето. Ритуалите и митовете описват смисъла на действителността. Тяхното грижливо спазване , съхраняване и предаване на следващите поколения заедно с идентичността на групата поддържа и хода на света.

     Чрез културната памет човекът си набавя въздух в един свят, който му е станал твърде тесен с „реалността на всекидневния живот”. Това се отнася също и най-вече за спомена за миналото. Тук Асман цитира Маркузе: „Споменът за миналото може да допусне появата на опасни прозрения, а установеното общество изглежда се страхува от подмолните съдържания на паметта… Спомнянето е начин за откъсване от даденостите, начин на „посредничество”, което за кратък миг нарушава властта на даденостите. Паметта извиква в спомена минали ужаси, както и минали надежди.”[16]  По този начин обществата трябва чрез бягство в света на своята памет да навлязат в истинския смисъл на човешкото съществуване, чиято опора са ценностите, великите личности, великите изобретения, произведенията на изкуството, архитектурните постижения и други.

           Пространството играе основна роля в колективната и културната мнемотехника, в „културата на спомена”. Дори цялостни пространства и именно те могат да служат за средство на културната памет. Тогава те не се разглеждат толкова като знаци ( „паметници), а по-скоро като цяло биват издигнати в ранг на знаци, т.е. семиотизират се. Най-впечатляващ пример в това отношение представляват тотемните пространства на австралийските аборигени според Асман. На върховни празници отиват на поклонение на определени места, свързани със спомена за духовете на предците, от които те произхождат. В древността най-вече Рим създава „сакрална пространственост”, както се изразява Асман. Тук идва въпросът за същността на местата на памет. Какви са и какви трябва да са те, за да съхраняват паметта като комуникативна и културна за бъдещите поколения? Свещени, сакрални, митологизирани, исторически? Или просто места за възпоминание на миналото, на отминалото, на преживяното, на мъртвите?

              Според Асман възпоминанието на мъртвите парадигматично е памет, „която създава общност”.[17] Чрез споменната обратна връзка с мъртвите общността се уверява в своята идентичност. В обвързването с определени имена винаги се крие и обвързаност с определена социално-политическа идентичност. Паметниците са „ създаване на идентичност на останалите живи”.[18]  Когато, както е при войнишките паметници, имената са хиляди, или когато, както при паметниците на незнайния воин, възпоминателната съотнесеност е анонимна, идентификационният момент е на преден план. В своята „Въобразената общност” Андерсън пише : „Макар в тези гробници да липсват отъждествими тленни останки или нетленни души, те са изпълнени с духовни национални фантазии” [19]
   Култът към реликвите също принадлежи към този кръг на обединяваща и стабилизираща възпоминателност. Катедралите на средновековните градове като  централни идентифициращи символи за гражданска принадлежност, а и църквите и манастирите,  са били издигани над реликви на значителни светци. По този начин те също са „паметници”, „места на памет” или знаци на историята.

    Как възникват тези традиции, как възниква необходимостта от създаване на паметници, реликви, писмени доказателства за исторически моменти или моменти от миналото, ритуалното честване, празниците?

      Асман говори за прехода от памет към традиция, който задоволява нашето питане в случая. Според него в комуникативната памет спомените по природа са ограничено съхраними. В действителност тя е застрашена и затова се появява нуждата от „културно фиксирана памет”.[20]  Изглежда, че Халбвакс различава „памет” и „традиция” по същия начин.  Интересува го най-вече преходът от жив спомен, „mémoire vecue”(жива памет), към две различни форми на писмено фиксиране, които той нарича “histoire” и “tradition”. Наред с историята – този критически поход към миналото и това безпристрастно архивиране, съществува и живият интерес – да се улови и съхрани отпечатъкът на избледняващото минало с всички средства. Необходима е стабилна традиция, вместо все нови и нови реконструкции. Тази традиция се откъсва от комуникативната съотнесеност с живота и се превръща в канонично запаметено съдържание.

     Защо общността има нужда да си спомня? Защо социумът има нужда от тези традиции, свързани със съживяване на спомена и пренасянето му от миналото през настоящето към бъдещето?

      Може би заради стремежа към връщане назад към изначалата, към човешкия произход и развитие, които да послъжат като опора за бъдещите идеи, бъдещите иновации, за новите умове, на новите майки и бащи.

      Асман споменава лекцията на Рюдигер Шот на тема „Историческото съзнание на безписмените народи” ( 1968) в Мюнстер. Шот дефинира „чувството за история” като „елементарно свойство на човека, свързано с неговата способност за култура.” Тази дефиниция се основава на по-ранни твърдения на културантропологът Ротхакер през 1931 г. , според когото историческото съзнание, или „Чувството за история” е първичен нагон „ да се улавят събития и образи от миналото, да се запаметяват и преразказват.” [21]

     А това, което Шот нарича „чувство за история”, американският социолог Е. Шилс нарича „чувство за минало” : „Знание за миналото, почит, привързаност, подражание, отричане на миналото не би могло да има без един такъв духовен орган.” [22]

       Понякога хора, оказали се близки поради изискванията на общото дело ( партия, литературен кръг, религиозна общност), се разделят на множество групи. Никой от тях не може вече да възпроизведе цялото съдържание на предишното мислене – спомени от общия живот, общото минало – разделят ги някакви настоящи бариери. [23] Затова , за да се започне едно такова общо начинание за реконструиране, възстановяване значимостта на паметниците за обществото, трябва да се обърнем към колективната памет като единствената, която е способна да реконструира общото ни минало, общата ни идентичност.

         Всеки човек носи със себе си багаж от исторически спомени, който може да увеличи чрез разговори или четене. Тези събития са оставили дълбока следа  в националното мислене не само защото са променили институциите, а и защото преданието за тях се е запазило живо в един или друг регион, група, политическа партия, провинция, професионална общност или даже в някое семейство, или у хора, лично познавали свидетели на тези събития.

    Това са понятия, символи. За да можем да си ги представим най-добре, трябва да има предметен капитал – ето защо са значими културно-историческите паметници. Ако социалната среда от миналото съществува за  нас само в исторически бележки и архиви, ако колективната памет съдържа само дати и определения, тя би останала далечна за нас. Паметниците означават нещо повече  – те са безмълвно съградената история, която говори повече за времето, от която и да е историческа бележка.[24]

    „Когато паметта за поредица от събития няма вече за носител дадена група и се разпръсква в индивидуалните умове, разпиляващи се в нови общества, които не проявяват интерес към тези факти, защото са им напълно чужди, тогава, дори групата да е участвала в събитията и да е търпяла техните последици, дори и да е била там или да е чула живия разказ на непосредствените автори и зрители, единственото й средство да спаси такива спомени е да ги фиксира по някакъв начин – било чрез паметници, било чрез чествания и т.н.  Но ние имаме власт само над настоящето.” [25]Тоест можем да влияем само върху него, но можем да си служим с миналото. Под формата на реликви, под формата на паметници. Но за да влияем върху настоящето, трябва да се обединим в общество с обща цел – нашата колективна национална памет.

               Как се ражда понятието за „исторически паметници” във Франция?

      Според сборника под ръководството на Пиер Нора „Места на памет” изразът „исторически паметници” се среща за първи път в проспекта на Ален-Луи Милен към неговия сборник с национални старини (1790 г.) : „Ще се спрем главно на историческите паметници”, като под паметник в случая се разбира сгради, гробници, статуи, стъклописи, всичко, което може да даде представа, да илюстрира и конкретизира националната история.

      Материалите от архитектурата и изкуствата били признати със значително закъснение като цивилизационни факти.Става наложително да се предприеме действие за събиране, опазване, съхраняване на културно-историческото наследство. Бързо трябвало да се предвиди някаква административна структура и държавна иснтитуция.  На 21 октомври 1930 г. един доклад на Гизо предлага създаването на длъжността „главен инспектор на историческите паметници”.  Тогава се появява и формулата „ Опознай, за да опазиш”. Проектът „Културно-историческите паметници в област София-град”  се надява да възроди тази формула и да я пренесе на родна територия, в българските места на памет , които са всичко онова, което прави миналото да присъства в настоящето.

      Как се изтъква по-добре наследството – в патетичната или живописна руина с белезите на времето по нея, или в триумфално реставрирания паметник? През XIX  век и двата  подхода съжителстват: единият се подхранва от чувство на поетическа носталгия; другият отговаря на преклонението пред настоящето.[26] Според Ф. Дьо Шенвиер [27] ако една област няма средства или воля да изследва собствения си фонд, наследството постепенно се превръща в нещо ненужно и остаряло. Според Андре Шастел Франция е една от страните , в които големите благоустройствени планове са били свързвани в течение на цял век с идеологията на прогреса и с пренебрежението към наследството. Ненужните комплекси, замъци, руини, укрепления никога няма да свършат. Отпадайки вече почти напълно от интереса на всекидневието, старините са оставени на интелектуалците, художниците, учените, които усърдно изследват тяхната история и възстановяват предишната им външност. Селянинът, който би трябвало да знае всичко за своя роден край, се чуди на археолога, проучващ тези „останки”. [28] Не е ли ситуацията в България абсолютно същата? Не е ли време да си спомним знаците от миналото, така че да не потънат те в пропастта на миналото, а да построят мост на последователност между поколенията? Не трябва ли, както казва Андре Шастел[29], „ да се потърси дълбоката връзка между града и местонахождението, между градските очертания и ярките точки с паметниците, а това означава да се види подходящата приемственост с миналото.” В този нов период , наречен постиндустриален, растежът, възприеман като непрекъсната експанзия, продукция, консумация, се явява заплаха, разрушаваща основите, изчерпваща ресурсите, нарушаваща естествената среда на обществата, които извличат полза от него. Необходимо е ново отношение към наследството, нова стратегия,  от която се нуждае всяко общество с комплексно и все още непълно проучено наследство. Трябва обаче да се има предвид нещо много важно – „във всяко общество загубата на наследството е жертва, но и  за опазването му са необходими жертви”.[30]

         Андре Шастел дава и друг безценен съвет: „ Единственият начин да се противопоставим на премахването на патримониалния фонд посредством разгръщането на индустриалната цивилизация  е да се използват нейните невероятни възможности във всяка област, където тя се опитва да срине „благоустройството”. Така може да се обясни ( по-скоро оправдае – бел.авт.) парадоксът да се вкара в компютър този вид информация.”  [31] Пример за такъв парадокс е именно целта на нашия проект – а именно – каталогизиране и описване на паметниците в София- град , така че информацията за тях да бъде достъпна в Интернет-пространството.

                    Всички предполагам ще се съгласите, че паметниците в България са изключително много, повечето от тях са неизвестни, непознати, дори неоткриваеми. Независимо на кой исторически период принадлежат, паметниците са факт, те все пак са построени от някого с някаква цел и ние не можем да не ги рпизнаем като част от нашето културно-историческо наследство.  Затова ние от НГ „Български паметници”  искаме да покажем тези паметници. Безпристрастно ще разкрием  тяхното местоположение и  внушителност, с ваша помощ ще ги почистим от следите на времето и на човешката намеса  и ще ги оставим сами да разкажат своята история. Нека ги изслушаме какво имат да ни кажат. Без да ги съдим.

     НГ „Български паметници“ е сформирана от млади специалисти, реализирани в различни области на научната, стопанската и културната сфера. Ние сме обединени от идеята за съхранението на българските паметници и опознаването им като част от световното културно-историческо наследство. Мотивацията за настоящия проект е провокирана от общата ни идея за популяризиране на монументите в област София-град заради значението, които те имат като обекти за преклонение пред българската история и за укрепване на международните отношения. НГ „Български паметници“ са:
Благой Анев – ръководител, фотограф и графичен дизайнер на рекламните материали;
Антоан Тонев – историк, изготвя кратки експозета на паметниците, хроникьор;
Галина Михова – редактор на текстовете, превод на интернет страницата на английски език, технически сътрудник;
Калина Хицова – превод на интернет страницата на немски език, участва в дейностите по проекта, културолог с опит в провеждането на подобни инициативи;
Любомира Георгиева – превод на интернет страницата на испански език, участва в други дейности по проекта;
Спас Цветанов – организатор на доброволците;
Георги Стоичков – логистична поддръжка, събиране на GPS координати, организация на доброволците;
Милена Вукова – сътрудник при подготовка на историческите материали;
Евгения Грозданова – сътрудник при подготовка на историческите материали.

 

[1] Лоуентал, Д. Миналото е чужда страна, ИК КХ, С., 2002.

[2] Люис Мъмфорд, Culture of cities, p.4

[3] Лоуентал, Д. Миналото е чужда страна, превод Милен Русков, ИК КХ, С., 2002.

[4] Пак там.

[5] Hunter, Memory, pp. 202-203.

[6] Става въпрос за книгата Места на памет. От републиката до нацията, Том 1., Дом на науките за човека и обществото, 2004, с предговор от Ивайло Знеполски.

[7] Пак там, с.450-451.

[8] Пак там.

[9] Ернест Ренан, Какво е нация? В: Асман, Алайда, Места на памет между триумфа и травмата, В : Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето, Дом на науките за човека и обществото, поредица АКТОВЕ под научното ръководство на Ивайло Знеполски, С., 2004.

[10] Пак там.

[11] Пак там.

[12] Асман, Ян. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. Изд. Планета 3, 2001.

[13] Пак там.

[14] Пак там.

[15] Халбвакс, Колективната памет,

[16] H. Marcuse, 1967. В: Асман, Ян. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. Изд. Планета 3, 2001.

[17] K. Schmidt, 1985, cit.  В: Асман, Ян. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. Изд. Планета 3, 2001.

[18] R. Koselleck, 1979 , cit. В: Асман, Ян. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. Изд. Планета 3, 2001.

[19] B. Anderson, 1983, cit. В; Асман, Ян. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. Изд. Планета 3, 2001.

[20] Асман, Ян. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. Изд. Планета 3, 2001.

[21] E. Rothacker, Das historische Bewusstsein. В:  Zeitschrift fur Deutschkunde, 45, 1931, В : Асман, Ян. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. Изд. Планета 3, 2001.

[22] Асман, Ян. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. Изд. Планета 3, 2001.

[23] Халбвакс, Морис, Колективната памет, изд. Критика и хуманизъм, 1996.

[24] Пак там.

[25] Пак там.

[26] Шастел, Андре , Понятието наследство, В: Нора, П. , Места на памет.

[27] Ф. Дьо Шенвиер, Изследвания, 1847 г. В: Нора, П. „Места на памет”.

[28]  Шастел, Андре , Понятието наследство, В: Нора, П. , Места на памет.

[29] Шастел, Андре , Понятието наследство, В: Нора, П. , Места на памет, с. 389.

[30] Шастел, Андре , Понятието наследство, В: Нора, П. , Места на памет, с. 389.

[31] Пак там.

 


Европейска нощ на учените 2022 г.: