„Нашата образователна система всъщност не е чак толкова лоша, колкото сами си я изкарваме“

 

Интервю с Филип Петров, преподавател в СУ, обучаващ бъдещи учители по математика, информатика и ИТ

 

Автор: Гергана Карабельова /част от курса за автори на БГ Наука/

 


РЕКЛАМА:

***

  1.  Бихте ли се представили на читателите на БГ Наука?

Казвам се Филип Петров и за мен най-важното е, че съм баща на две прекрасни момчета на 8 и 4 години. Живея в София и отделям максимална част от времето си за тях.

  1. Коя научна институция представлявате и с какво се занимавате в нейните рамки?

В момента работя в катедра Обучение по Математика и Информатика на Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. Подготвяме учители за основните и средните училища в България. Имам успешно защитена докторска степен в това научно направление. Преди това имам 10-годишен опит като преподавател по обектно-ориентирано програмиране и бази от данни в Технически Университет-София. Отделно от преподавателската ми кариера съм се занимавал с множество различни малки проекти в сферата на информационните технологии.

  1. Кое Ви запали да се занимавате с наука и кога се случи това?

Не бих казал, че има нещо конкретно, което да ме е запалило. Всъщност започнах работа в университет буквално по случайност заради наличие на възможност и свободно време. Хареса ми и останах, а постепенно от втора се превърна в първа, а по-късно и в единствена работа. Иначе през годините съм имал знакови преподаватели, на които съм се възхищавал. Вероятно всеки има такива. Всъщност когато завършвах магистратура, част от сегашните ми колеги в Софийския Университет бяха говорили с мен по повод това дали бих искал да се реализирам като преподавател, и тогава им бях отговорил с категорично „НЕ“. Няколко месеца по-късно видях обява за асистент в Техническия Университет и съвсем импулсивно реших да кандидатствам.

  1. Вие сте част от екип преподаватели, които обучават бъдещи учители по Информатика и Информационни технологии. Как бихте оценили и описали хората, които идват в СУ с тази цел?

Въпросът изисква важно уточнение. Това, че някой е записал специалност „Математика и информатика“ не означава автоматично, че го е направил с цел да стане учител. Тези, които влизат целенасочено, нямат нужда от коментар – пределно ясно е, че с тях се работи лесно и са великолепни хора. Някои от тях не са толкова на „ти“ с информатиката, но и с тях е удоволствие да се работи – нахъсани са, имат голямо желание да си наваксат пропуските и търсят все повече и повече от нас. С останалите, които за съжаление са повечето, е трудно – мъчим се да им представим учителската професия като нещо добро и перспективно, но рядко се получава. Не ги виня – заплатите в ИКТ сектора са в пъти по-високи и е нормално всеки човек да избира най-добрата реализация за себе си според способностите си. А студентите ни са способни хора! Те са много интелигентни и се реализират отлично на пазара на труда – единственото, за което съжалявам, е че голямата част от тези, с които конкретно работя, не го правят по специалността си. Но никак не се оплаквам. Напротив – приемам го като предизвикателство. Никога не търся външно оправдание за неуспехите си. Университетът ми е дал задача да обучавам учители и ще давам всичко от себе си да реализирам именно такива.

  1. Кое е нещото, което най-много му липсва на българския учител по ИТ според вас? 

Ще ви изненадам, но ще кажа, че нищо не му липсва. Материалната база в училищата вече е на добро ниво почти навсякъде. Заплатите на учителите са добри на фона на средната работна заплата за страната – в повечето страни в Европа са горе долу в същото отношение както у нас. Директорите обичат да товарят „ИТ-тата“ с допълнителна работа около поддръжката на информационната инфраструктура и материалната база в училищата, но обикновено винаги намират начини да ги компенсират финансово за този допълнителен труд. Не бих казал, че един учител по информатика и ИТ има от какво толкова много да се оплаква. Както всяка друга работа, има разни неуредици, проблеми, малко повече от необходимото бюрокрация. Мисля си обаче, че тези проблеми прекалено много се преекспонират. Да, уравниловката в заплащането на учителите води до голямо текучество в секторите, в които заплатите в частните фирми са много високи и това определено е голям проблем – качествени учители по информатика и ИТ се намират все по-трудно. Всъщност поради същата причина се стигна до там, че информатиката – уж национален образователен приоритет – отпадна от масовите средни училища и остана да се учи само в математически гимназии и специализирани училища. Но аз съм оптимист и това ще бъде до време. Бумът на ИКТ сектора няма да трае вечно и след години нещата ще улегнат.

  1. Имат ли бъдеще учителите в България и как го виждате Вие?

Това е, била е и ще продължи да бъде една от най-стабилните професии. Тя не прави човек богат, но не само има бъдеще, но и то е доста стабилно и сигурно. Училището не дава най-доброто възможно образование за децата (домашното обучение води до по-добро качество), но за сметка на това е най-икономически ефективната форма и съответно няма никакви изгледи да бъде заменяна с нещо друго. Класно-урочната система ще продължи да съществува още много дълго време, а като нищо и завинаги. А и в нейните алтернативи пак под една или друга форма също има нужда от учители. Така, че това е сигурна професия. Не е и няма да бъде сред най-предпочитаните – далеч в миналото са онези времена от Българското Възраждане, когато учителите са били сред топ професиите по заплащане в държавата. Но достатъчно добри кандидати ще има.

7. Има ли млади хора, които искат да се занимават с преподаване?

Има текучество само в няколко области – физика, информатика, математика – и то само в София и по-големите градове (при по-малките населени места проблемът не е количествен, а качествен). Това е резултат от принципния недостиг на квалифицирана работна ръка в България в съответните сектори. Това няма да продължи вечно. Достатъчно качествени млади хора има, просто за повечето от тях в момента има прекалено атрактивни алтернативи. От един учител всъщност не се изискват прекалено много технически знания и умения – от него се изисква повече усет и талант да може да обяснява това, което знае, на език, който е достъпен за децата. По-голямата част от това е даденост – много хора си го носят по природа. Останалото е опит, който или се добива по трудния начин с проба-грешка, или някой в университета ти го предава чрез курсовете по педагогика, психология и методика. Същинското обучение при нас всъщност се случва по време на практиките – хоспитиране (наблюдение на уроци), текуща педагогическа практика (наблюдение и изнасяне на уроци) и стаж (където студентът реално си поема сам свой клас). Ние само помагаме и съветваме – останалото учителите си го носят в себе си и всъщност при всеки е различно. Младите хора са прекрасни – може би не са толкова дисциплинирани, колкото онези преди тях, но за сметка на това са много по-прагматични и вече значително повече разчитат на себе си и собствените си възможности, а не да чакат някой (държавата) да им дава наготово. Аз съм оптимист!

8. Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на учителската професия?

Не бих употребил думата „коренно“ – нашата образователна система всъщност не е чак толкова лоша, колкото сами си я изкарваме. Спрямо парите, които се инвестират, всъщност сме добре. В международните класации като PISA не стоим добре, но това не е защото образованието ни е лошо и децата ни са много лошо учени, а по-скоро е защото не сме ги адаптирали към скалата за измерване. Например ако променим форматите на купищата състезания и олимпиади така, че да се решават задачи подобни на онези в PISA, за броени години ще дръпнем много напред в тази класация. Същото може да се постигне и с някакви реформи, като например промяна на форматите на НВО и матурите. Но тези неща ще значат ли, че децата ще знаят и могат повече? Силно се съмнявам, че ще е така.

След тази уговорка, все пак ще кажа и няколко неща, които могат да се реформират значимо. Първото е да се намали бюрокрацията. Отчетите и сводките за щяло и нещяло са безчет и повечето от тях нямат особен смисъл различен от това да осигури работа на инспектори. И проблемът се разраства. Например сравнително наскоро се спусна и един допълнителен GDPR, с който към много документи се добави по още една бележка. Дори електронните системи всъщност не помагат много – често са просто допълнителна тегоба или дублират хартиените. Просто в тази област трябва да се „реже“ и то доста смело. За съжаление, колкото и странно да звучи, това биха били непопулярни мерки, които няма да получат одобрение от самата гилдия, а от там и от обществото. Нещата са се нагласили отдавна, хората се оплакват типично по нашенски, но всъщност не желаят особени сътресения и промени – практиката показва, че всяка по-значима промяна се приема „на нож“.

Второто, което непременно трябва да се преосмисли, са учебните планове и учебните програми. Започнете да отваряте една по една учебните програми от сайта на МОН за различни учебни предмети. Видите ли такава, в която са предвидени по-малко от 50% за упражнения и повече от 50% за нови знания, със сигурност трябва да бъде променена. Много са. Основният порок на образователната ни система на този етап е наистина претрупването с информация – учителите са принудени да „препускат“ през материала. Целта вероятно е да се научи колкото се може повече. Убедено заявявам, че не става така – това е опит за постигане на хубост насила. Учебните програми трябва не просто да се облекчат – те трябва да претърпят промяна в тяхната философия. Нужна е тяхна трансформация, при която учителят да получи само една обща макрорамка за това какви знания и умения (и да спрат да използват погрешно думата „компетенции“) трябва да имат учениците му в края на даден курс на обучение, а от там насетне той трябва да има пълна свобода сам да си подбира и организира учебното съдържание. Не, че добрите учители не го правят тъй или иначе, но все пак трябва и системата някак да насърчава творческата работа на учителя, а не да се отнася към него като с общ работник, който трябва да следва заповеди. Именно там е проблемът – не, че учебните програми са чак толкова лоши, но в своята същност те рядко дават каквато и да е свобода за учителя. Всички говорят колко е важно да се засили индивидуализацията в класно-урочната система и да се обръща колкото се може повече внимание на специфичните потребности на учениците по региони, училища, класове, групи и дори да се обръща колкото се може повече лично внимание на всеки ученик поотделно, а в същото време всички училища (дори частните) са обвързани с учебни програми, които приличат на рецепти с фиксирано съдържание (в кой час какво точно и как да се каже), което е спуснато едно и също за всички. Не трябва да е така. Може би е време да се помисли за различни учебни програми за различни типове училища. А защо не всяко училище да има право само да изготвя свои собствени учебни програми, стига да спазват Държавни Образователни Стандарти разбира се? Да, би било нещо като „кутията на Пандора“ за нашите традиции, но наистина – защо не?

Трето – нужно е МОН да отпусне значително повече автономия на училищата, за да се случват алтернативни образователни проекти. Конкуренцията поражда качество и образованието не е някакво изключение от принципите на пазарната икономика. Колкото и да се опитваме да изкопираме най-доброто от чуждите системи и да го наложим като „калъп за всички“, никога няма резултатът да е толкова добър, колкото самите хора на място могат сами да създадат задоволявайки своите собствени нужди. В англоезичните държави по този повод казват „не можеш да облечеш всички хора с един и същи размер ризи“. „One size fits all“ в образованието не работи. Хубавото е, че напоследък се правят стъпки в посока на реформи, макар и да са доста плахи на този етап. Например т.нар. „иновативни училища“ са някаква крачка в тази посока, но отпусната свобода е все още прекалено малка. В този ред на мисли винаги съм се питал защо изначало да не бъдат всички училища „иновативни“…

И четвърто, отново свързано с учебните планове и програми, – определено трябва да се преосмислят т.нар. „междупредметни връзки“. Ще започна отдалеч с пример. Не знам кой реши, че в първи клас детето ми трябваше да има над 20 (!) учебници, учебни помагала и печатни учебни тетрадки (освен това към всеки предмет по 1-2 тетрадки с бели листа за писане). Всичко е разредено на десетина предмета, при положение, че е напълно достатъчно да има един Буквар (да речем в няколко части, за да не е прекалено голяма книга), в който да се изредят теми в реда Чета – Пиша – Смятам – Играя. Те тъй или иначе си учат всичко само при една учителка. Кой например го измисли това „Технологии и ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО“ за първокласници – не знам, но определено твърдя, че няма нужда да съществува като някакъв отделен предмет. И това е само началото – нагоре по класовете дробенето на предметите остава и за огромно съжаление авторите на учебни програми правят така, че все едно техните учебни предмети са си самодостатъчни и могат да съществуват без значение какво се учи при останалите. Всъщност е още по-лошо, защото мога да посоча примери как очевидно екипите, писали учебни програми за различни класове по един и същи предмет, не са комуникирали въобще помежду си. Навремето покойният акад. Благовест Сендов беше събрал прекрасен екип с ПГО и с него са започнали да разрешават тези проблеми. Ще дойде време и това ще бъде преоткрито като революционна новост. 

Имайте обаче предвид, че всички изредени неща не са някакъв наш, български „патент“. В повечето развити държави в различна степен си има подобни проблеми. Образователните системи са много консервативни и не обичат промените. Затова често реформите се правят като допълнителни кръпки от типа „и вълка сит, и агнето цяло“ (да не засегнем чувствата на недоволните от промяната, но промяна все пак да има). В един момент обаче кръпките стават повече от основния плат и тогава наистина трябва да се направи нещо по-мащабно. Ще се повторя – не казвам „коренно различно“, но просто „пренаписано на чисто“.

9. Разкажете една вдъхновяваща случка с вас и ваш студент. 

Не се чувствам толкова стар, че да мога да вадя подобни ретроспекции. Повечето случки, които помня и разказвам на приятелите си, са по-скоро свързани със смешни ситуации. И все пак явно вече са ми минали предостатъчно много хора „през ръцете“. Изключително приятно е когато някой напълно непознат (по-скоро „забравен“) човек те поздрави на улицата, заговори те и разбираш, че е бил твой студент и те помни с добро. Това осмисля всичко, което си вършил през годините. Поддържам много връзки със свои стари студенти през социалните мрежи, но не е същото като това да получиш признание от човек, с който не си се виждал от много години и за теб е бил „един от многото“. Все пак това са хора, с които сме работили относително кратко време – най-много да съм им водил 2-3 предмета по един семестър всеки. Поне за мен това са едни от най-вдъхновяващите моменти в живота.

  1. Занимавате ли се с нещо извън научната работа? Какви други интереси имате и как обичате да прекарвате свободното си време?

Прекарвам почти цялото си време с децата – разхождаме се, играем, уча ги на разни неща. Играя все по-рядко на компютърни игри. Нещо, което правя, а не трябва, е „висенето“ в социалните мрежи. Губя прекалено много време в тях, а не е особено смислено. Иначе професията ми е много хубава от гледна точка, че предоставя много свободно време. Често със семейството пътуваме на почивки на различни места по страната. Не мога да се похваля, че имам някакво изразено хоби – обикновено бързо губя интерес в нещата, които започвам.


Европейска нощ на учените 2022 г.: