Направи дарение на училище!

Автор: Радослав Тодоров

Надеждите за мирно разрешаване на конфликта избледняват с преминаването на зимата и Великата война записва с кървави цифри още една година от своята история. Мир се постига единствено на Източния фронт, но въпреки това ситуацията и там не е никак мирна, в самата Русия бушува ожесточена гражданска война, чиито жертви и последици тепърва ще излизат наяве.

До началото на март германците успяват да договорят мира с Русия и Румъния, с което Източния фронт окончателно пада за тях. Това им дава възможност най-накрая да съсредоточат силите си на запад. Cтремят ce да направят това максимално бързо, за да изпреварят пристигането на американците на Западния фронт. Целта им е да нанесат колкото се може по-съкрушителен удар и жертви на съглашенците, с надеждата това да ги склони към искане на мир.

На 21 март Париж е обхванат от паника – въпреки че фронтът е на 160 км от там, в града започват да падат немски снаряди изстреляни от т.нар. Парижко оръдие, за чието съществуване до тогава във Франция не се знае. Първият 120 кг (211 мм калибър) снаряд, изстрелян от това немско оръдие, е първият предмет създаден от човека, който напуска атмосферата на планетата и достига стратосферата преди да падне в Париж с огромна парабола.

Използвайки хаоса, германците настъпват в Пикардия на фронт от 80 км с 65 пехотни дивизии. Англо-френско-белгийските войски в района са общо 90 дивизии разположени в две отбранителни линии. Предната линия заемана от 29 Британски дивизии (и още 19 в резерв) е пометена от немците. Те заплашват да пробият към Амиен, както и да изолират британските войски от френските.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Френския генерал Фош, наскоро назначен за началник на общия Генщаб, обаче успява навреме да овладее положението. 44 френски пехотни и 6 кавалерийски дивизии спешно извозени с коли, камиони, влакове и пеша, в последния момент запушват зейналата пробойна и предотвратяват немския пробив.

Веднага след провала на тази акция през април немците започват нова на северния участък през Фландрия. 6-а германска армия превзема солидните укрепени позиции на британците при планината Кемел, но плащайки за това с прекалено много жертви, което възпрепятства по-нататъшното развиване на успеха. Загубите на англичаните също са доста тежки – ок. 300 000 души, но все пак Амиен е опазен, а съглашенците – твърдо решени да продължат войната. Това налага немците да продължат с нанасянето на мащабни удари по фронта, този път срещу французите в участъка между Реймс и Соасон. След мощни артилерийски подготовки и пехотни щурмове французите са изтласкани силно назад, оставяйки 85 000 пленени и 1200 оръдия. Немците отново излизат на р. Марна при Шато Тиери само на 60 км от Париж.

Целта им е с отвличащ удар между Реймс и Марна да отклонят французите на юг и същевременно да нанесат нов удар по англичаните през Фландрия стремейки се да ги изкарат от войната.

Тази операция започва през юли, а до тогава вече на Западния фронт са пристигнали 20 американски дивизии (като числеността на една американска дивизия е двойно по-голяма от тези на френските) и така – общо войските на Антантата във Франция вече наброяват 3 530 000 войници с 20 000 оръдия, а тези на германците – 3 270 000 с 18 000 оръдия.

Германците успяват да преминат Марна, но са спрени малко след това. На 18 юли френските 6-а и 10-а армии внезапно излизат от окопите в контранастъпление, съпроводено от 497 танка и изтласкват германците от някои заети от тях позиции. За повече силите на французите не стигат, но и на немците също, така че и двете страни преминават в отбрана на този участък.

До началото на септември обаче прехвърлените американски войници на Западния фронт вече наброяват над 1 500 000 души. При така постигнатото надмощие главнокомандващият маршал Фош решава, че е време за генерална офанзива в северозападната част на фронта с три групи армии.

Черни облаци се задават на хоризонта за Централните империи. А същевременно през есента на 1918 съюзниците им България и Турция са изкарани от войната с пробивите на Македонския и Палестинския фронт…

По протежение на Македонския фронт

Положението на този фронт с времето става все по-неблагоприятно за българите. Въпреки че от Източния фронт се освобождават над 100 австро-немски дивизии, всички те отиват на Западния и на Италианския фронт. Германците не само че не пращат подкрепления към Македонския фронт, но и изтеглят от там почти всичките си войници за да ги прехвърлят на запад.

Това налага постоянно изтеглящите се немски части да бъдат запълвани от прехвърлените български войски от Добруджанския фронт, вместо от тях да бъде сформиран резерв и втори ешелон на отбраната. Още повече и че изтеглянето на австроунгарците от Албания налага българите да разположат цяла дивизия на запад от Охридското езеро. Така че българската армия остава сама да заема един доста дълъг фронт от 570 км през силно пресечен терен от Албанските планини до устието на Марица. Наред с това към този момент липсата на резерви и недостига на боеприпаси и провизии стават крайно изострен проблем, което неминуемо води до огромно отслабване на бойния дух сред войниците след 3 безрезултатни, тежки и гладни години в окопите и при тревожните новини, долитащи от другите фронтове.

Всички тези неблагоприятни фактори не оставят никаква възможност на българския щаб да организира не само офанзивни операции срещу противника, но и да изгради достатъчно надеждна защита по целия този фронт. Или с други думи – вече при това положение скорошният пробив на фронта и крахът на цялата кампания стават нещо напълно неизбежно.

Непосредствено преди финалната съглашенска офанзива на Македонския фронт са изправени ок. 600 000 български и германски войници срещу ок. 670 000 френски, сръбски, британски, гръцки и италиански войници.

Българските войски включват: 269 батальона пехота (от които само 3 немски), 2060 картечници, 1217 оръдия, 294 минохвъргачки и 80 самолета (всичките немски, но сред пилотите има и няколко български).

Войските на Антантата: 289 батальона, 2680 картечници, 2070 оръдия, 2348 автоматични пушки и 200 самолета.

Трябва да се отбележи и че 4-а армия, охраняваща беломорския бряг между Струма и Марица, реално е разположена встрани от театъра на бойните действия и не взима участие в тях. Така че като извадим нейните сили от българските войски, то количествено Антантата ни превъзхожда с 26 батальона пехота, 652 картечници, 897 оръдия и 120 самолета повече от нас.

Преимуществото им в пехота не е съществено, но в техника, снабдяване и боен дух е категорично.

Обстановката при Добро поле непосредствено преди съглашенската офанзива

Положението в района на Добро поле, където главнокомандващият френски генерал Луи Франше Д’Епре избира да се проведе решителната офанзива (участъка от р. Лешница до в. Петерник), е дори още по-критично отколкото обичайното за целия фронт.

Чисто количествено противника там ни превъзхожда значително. Срещу 33 000 българи със 158 оръдия стоят 57 000 сърби и французи с 566 оръдия. Или превъзходство 1:1.7 в пехота и 1:3.5 в артилерия. Ако трябва пък да се сравнява и съотношението при снарядите, хранителните запаси и състоянието на екипировката, то там положението вече е направо плачевно.

Теренът е силно пресечен, което по правило улеснява повече отбраняващите се, но не и в случая. Макар някои от заеманите от българите височини да се спускат стръмно надолу към френските позиции, най-високия връх Каймакчалан (2525 м) се заема от сърбите. От там има отличен обзор над българската позиция и дори над българския тил и те могат да бъдат обстрелвани директно от далекобойните френски батареи.

Каменистата и твърда почва също е препятствие за отбраняващите се. Поради това българските окопи са плитки и не достатъчно ефективни. А отбранителната линия е от два, само на места от три реда окопи с телени заграждения пред тях и нищо повече назад. Премине ли врага тази тънка преграда, нататък вече няма какво да го спира. Заради липсата на резерви и работници, крайно необходимата ешелонизирана отбрана в дълбочина така и не е построена, втората отбранителна линия изцяло липсва.

Друг проблем е, че българските 2-а Тракийска и 3-а Балканска дивизия заемат такива позиции през Добро поле и околните височини, че стика между двете се пада точно в участъка (от ок. 10 км), където врага нанася основния удар. Тоест частите, които трябва да противодействат на тази атака, вместо да се ръководят от едно командване, се водят от съответните си дивизионни щабове поотделно, координацията между които е затруднена поради слабите съобщителни линии. Въобще, слабата инфраструктура в този регион на Македония, затрудняваща и снабдяването, не дава възможност навреме да се прехвърлят подкрепления от другите части на фронта, за да се предотврати пробива.

Тъй че целият този комплекс от негативни за нас фактори предопределя неизбежния изход от предстоящия сблъсък. Иначе французите и особено сърбите много се гордеят с успеха си и често го изтъкват, като винаги забравят въпросните фактори, които им го донесоха на поднос. Както и че за това им трябваха цели 3 години, един куп съюзници и огромни материални и човешки жертви.

Пробивът на фронта

На 14 септ. в 8 часа сутринта могъщата френска артилерия открива концентриран огън по българските позиции при Добро поле. Близо 600 дула от всички калибри яростно бълват огън и стомана по височините и окопите заемани от българските войници. Навсякъде се разхвърчат шрапнели, камъни и клони в страхотен грохот, какъвто никога дотогава не се е чувал над Македония. Облаците от прах и пушеци над българските укрития са толкова гъсти, че на французите им се налага към 16:30 часа да прекратят огъня за половин час и да изчакат да се разсеят, защото авиацията им буквално не вижда нищо под тях.

Българските батареи се опитват отчаяно да противодействат на френските, но освен смазващото количествено превъзходство насреща си имат и качествено такова. Френските гърмят от високите си позиции по нашите, включително със 155 мм снаряди чак на 8 км разстояние, практически недостижими, особено за по-ниско разположените български.

Привечер един сръбски и един френски батальон поотделно се впускат в атака. Въпреки че разрушителният артилерийски огън е унищожил на места почти напълно телените заграждения и укритията, българите успяват да запушат пробойните с жива сила и да отблъснат нападенията на врага.

Френските картечни отделения водят непрекъснат огън цяла нощ по разрушените телени заграждения за да попречат на българите да ги поправят, а артилерията продължава обстрела си по траншеите и тила.

На сутринта, без да губи повече време, за да не могат българите да получат подкрепления, противника веднага се хвърля в масирана атака през Добро поле. Нападащата ударна групировка се състои от 1-а Сръбска армия на ген. Живойн Мишич: Дунавската и Дринската дивизия в авангард и Моравската дивизия в резерв) и в дясно от нея 2-а армия (122-а френска, 17-а колониална и Шумадийската дивизия в авангард, а зад тях – Югославянската и Тимошката дивизия).

Първа атакува 2-а сръбска армия, в чиято първа линия са 2 френски и 1 сръбска дивизия. Първа сръбска армия трябва да изчака първо тя да овладее в. Сокол и българската позиция до него в дълбочина от 2 км, преди и тя да може да се включи.

В 5 часа сутринта отново всички френски оръдия едновременно откриват огън, но за разлика от вчерашния ден атаката на пехотата започва веднага. Това изненадва българите, очакващи артилерийската подготовка да продължи по-дълго, поради което и преградния им огън се забавя с няколко минути, давайки ценно време на вражеската пехота да напредне.

Въпреки това французите понасят тежки поражения. Оказва се, че артилерията не е успяла да унищожи напълно издълбаните в скалите под върха картечни и минохвъргачни гнезда, откъдето българите ги посрещат с мощен ответен огън. Български снаряд убива командира на 148-и френски полк. Малко след това французите губят и свръзката си с останалите части и се налага да се оттеглят. За момента офанзивата е спряна.

На няколко пъти през деня французите се вдигат на нови щурмове срещу в. Сокол, но всичките са отбити. Един батальон от 1-а сръбска армия опитва да щурмува върха от западната му страна, но и тази атака е отразена. Резервите на французите пристигат чак късно вечерта и за нови действия срещу тази позиция повече нямат възможност. Но части от 122-а френска и 17-а колониална дивизия успяват да заемат някои околни височини, държани от българите и да се задържат там. В самото поле врага успява да пробие и в дълбочина. В района на Ветреник изненаданият 30-и Шейновски пехотен полк се сблъсква сам с цялата Шумадийска дивизия на позицията си и въпреки че води с часове отчаяни ръкопашни боеве, не успява да удържи многобройния противник.

Встрани от Шумадийската дивизия и под силен артилерийски съпровод пробиват напред през полето и два френски полка от 122-а дивизия. Попаднала между тях и сърбите обкръжена група български картечници, заели кръгова отбрана, бясно бълват огън във всички посоки и пречат и на двете колони да продължат напред през пробитите позиции. Картечния обстрел от там е толкова ожесточен, че французите не могат да пристъпят от никъде към тях и се виждат принудени да вкарат в действие огнепръскачките. Макар да съзнават, че фронта е разсипан и положението е вече безнадеждно, обкръжените български войници и офицери отказват да се предадат и се оставят да бъдат изгорени живи върху картечниците си!

Въпреки че и на други позиции някои български части като 53-и пехотен полк край Кравица все още се държат отчаяно, към 8 часа вечерта вече е постигнат широк пробив през Добро поле. Последни остават отбраняващите се на в. Сокол. Той пада след безспирен 15 часов бой и чак след като французите и сърбите го щурмуват заедно от всички страни и вкарват и резервите си. Пленници и от тук не са взети. При укритията край върха противниците откриват единствено обгорели тела и гилзи от снаряди сред залетите с кръв скали.

За съжаление всичките извършени чудеса от геройство този ден не успяват да предотвратят неизбежното. Фланговете на 2-а и 3-а дивизия се огъват силно назад и се отдалечават един от друг. Въпреки това, немското командване счита, че все още има шанс врага да бъде удържан на една по-задна позиция и нарежда на българите да се изтеглят назад по течението на р. Черна. Плацдарма през Добро поле пред сърбите и французите е отворен и вече нищо не ги спира. Те единствено изчакват започналата паралелна британско-гръцка офанзива северно от Солун. Целта им е да настъпят успоредно с тях през фронта и напредвайки към вътрешността да се съединят при Скопие, хващайки в чувал 600 000-та българска войска в Македония.

Планът им за пленяването на българската армия обаче внезапно пропада, когато от изток долита ненадейната новина, че българите са сразили жестоко британците и гърците при Дойранското езеро…

Дойран – борба докрай

Източният сектор на участъка от Македонския фронт, щурмуван от Антантата през септември, е с дължина 21 км от Вардар до Дойранското езеро и още няколко км източно от езерото до Беласица. Той се отбранява единствено от войниците на 9-а Плевенска пехотна дивизия и части от 11-а пехотна дивизия, с 2 полка в резерв (общо ок. 30 000 души).Срещу тях нападат английските 22-а, 26-а, 28-а и 83-а пехотни дивизии и гръцките Серска и Критска пехотни дивизии (общо ок. 75 000 души).

Но трябва да се отбележи, че изградената под прекия надзор на ген. Вазов и полк. Нейков фортификация е значително по-надеждно устроена отколкото тази при Добро поле. Окопните системи тук са от по 3 реда на повечето места, по-дълбоко вкопани и с повече ходове за съобщения между тях, със силно укрепени галерии за укриване от тежки снаряди и авио бомби, а телените заграждения пред тях са от 2 до 5 реда. На този участък се водят боеве още от 1915 г., но сега предстои най-крупния и най-решителния.

На французите реално им се налага да изразходят колосални количества бомби, снаряди и жертви за да пробият отбраната при Добро поле. Те обаче са нищо в сравнение с апокалиптичния огън, който британците изсипват по българите при Дойран и камарите от трупове, които оставят пред позициите им, без да успеят да ги помръднат от там.

Едновременен залп на всички британски оръдия разцепва сутрешната тишина на 12 септ. 1918 г. Оглушителният им грохот тресе цялата земя от Дойран до Вардар в продължение на шест кошмарни денонощия без заглъхване.

Огъня е най-концентриран по участъка на 33-и Свищовски пехотен полк, заемащ командните височини от двете страни на в. Дуб.

През дните разрушителният артилерийски огън е непрекъснат, като преди атаката, на 17 септ. е съпроводен и от масивни въздушни бомбардировки на британските самолети. През нощите огъня е на ураганни пориви през къси интервали, като се редуват картечни и артилерийски канонади, целящи да пречат на българите да поправят пораженията по траншеите и телените заграждения. А на моменти те се сливат в общ масиран обстрел, имитиращ артилерийска подготовка преди атака, което да държи постоянно артилеристите нащрек пред заплахата от нощна атака и въобще да прави съня на войниците невъзможен.

По свищовци, заемащи участък от едва 900 м фронт и 500 м в дълбочина, през тези 6 дни падат над сто хиляди британски снаряда.

А по време на артилерийската подготовка преди атаката интензитета на залповете започва рязко да нараства в пъти. Само за последното денонощие (17-18 септ.) по тях британската артилерия и авиация изсипват още близо сто хиляди бомби и снаряди. Освен плътната огнена стихия, над главите на войниците се разнасят и облаци от бойни отровни газове. Сред черната пушилка на този ад едва се различава дори ярката светлина на сигналните ракети.

За щастие дълбоките и стабилни галерии на отбранителната линия издържат на масирания обстрел. При строежа на линията ген. Вазов подлага войниците на продължителен и тежък, почти каторжен труд, докато издълбаят солидните укрития, но това впоследствие спасява както позицията, така и животите им.

Щурм след щурм

Насреща българската артилерия мълчи. Острият дефицит на снаряди налага да се пестят само за краен случай. Такъв настъпва на 18 септ. в 5 часа сутринта, когато англичаните и гърците се впускат в атака. Позициите на 33-и Свищовски полк са щурмувани от 66-а английска бригада и 3-и гръцки полк, друга английска бригада напада 57-и пехотен полк. Североизточно от езерото 1-а бригада от 11-а дивизия е атакувана от цялата Критска дивизия. Няма място по линията на сблъсъците, където врага да не е със смазващо числено превъзходство.

На левия участък от фронта ожесточеният огън на британската артилерия избива всички наблюдатели преди те да успеят да предупредят навреме българската за прииждащите вражески вълни. Поради закъснялото изстрелване на сигналните ракети, на този пункт артилеристите откриват преграден огън по врага чак когато той се врязва в разрушените телени мрежи, а на участъка пред 4-а рота успява да ги преодолее и се изсипва в окопите от първия ред. Там вече артилерията не може да помогне на оредялата шепа защитници, разполагащи само с една картечница. Те посрещат многохилядния противник с пушечен и картечен огън, гранати и щикове но скоро поддават под напора силно назад, губейки позицията си.

Овладян е и опорния пункт на 17-и п. полк, откъдето също плъзва вражески поток през окопите и така заеманата от 1-а рота позиция се оказва обградена. До тогава ротата от 200 души с 3 картечници и 4 минохвъргачки успява сама да спре и удържи целия 3-и гръцки полк от 2500 души. Но когато пробилите през окопите англичани я удрят и по двата фланга, отбраната им рухва и врага напредва още през отбранителните линии.

В 6:00 гърците са вече пред телените мрежи на третия и последен ред окопи. Постепенно близо 4000 вражески войници достигат до там, а зад тях напират още. Преградния огън не успява да ги спре и на местата, където защитниците са избити, те влизат и по окопите. Струпалите се там остатъци от Свищовския полк се налага да отбраняват тази последна полоса, водейки свирепи ръкопашни боеве с многобройните врагове. Майор Васил Манолов събира и организира група от ок. 50 войници, с която не само успява да удържи масираната атака на гърците, но и започва контранастъпление срещу тях преди на участъка да се струпат прекалено много врагове и да ги пометат с числеността си. Те се добират чак до изоставените минохвъргачни гнезда на предната линия и с бой на нож ги заемат отново, изтласквайки врага обратно зад първия ред окопи. Един подвиг на шепа бойци, изглеждащ невъзможен и на практика и на теория! Но макар майор Манолов, заедно с повечето от последвалите го войници, да загиват в тази вихрена контраатака, ефектът от нея е поразителен. А освен това и съвсем не е безпрецедентен за този ден.

И на още няколко пункта, от поддалата отбранителна позиция, български офицери вдигат взводове от по 30-50 души сами срещу цели вражески батальони. Макар това да са отчаяни атаки на български офицери, следвани от по неколцина войници, със своята безумна ярост те объркват и разстройват гъстите гръцки редици. А след като флангът на гърците започва да се оголва, те вкупом се вдигат в отстъпление. Виждайки това, малко подир тях и англичаните тръгват да отстъпват под прикритието на мощната си артилерия, предполагайки че шепата нападащи пред тях са само авангард на една мащабна контраофанзива, в която тепърва ще бъдат вкарани и резерви. Зад тях обаче няма никой. В този критичен момент всичко буквално увисва с цялата си тежест на един съвсем тънък конец, който като по чудо издържа докрай, благодарение на невероятната воля и саможертва на защитниците.

Няколко часа след изтеглянето си, британците започват наново да обсипват българските позиции с бомби и тежки снаряди в опит да доразрушат отбранителните съоръжения с укриващите се там, за да могат да настъпят без притеснение от самоотвержените им контраатаки. Укритията и този път издържат и защитниците им остават невредими и твърдо решени да посрещат новите поредици от атаки.

През нощта артилерийският огън от хаотичен преминава в барабанен, често и с бойни отровни газове.

Към 3 часа сутринта барабанният огън стихва и пехотата, с батальон зуави (колониални части от Индия) в авангард, се впуска в атака срещу свищовци. За разлика от предния път, сега откъм българските позиции на момента еква унищожителен преграден огън без да се пестят снаряди, който помита зуавите и обръща в бягство и настъпващите зад тях части.

След поредното оттегляне веднага е открит пореден барабанен огън, концентриран по предните опорни пунктове на 33-и полк.

В 3:15 ч. наново гъсти колони от англичани, гърци и зуави настъпват напред, като преминават линията на преградния огън без да държат сметка за жертвите, които трябва да дадат за това. Там те са посрещнати от свищовци с бомби, щикове и приклади в крайно ожесточени ръкопашни боеве, продължили близо 5 часа – чак до 8:00 сутринта. По време на които врага на три пъти изтласква българските войници от окопите им и те на три пъти след това си ги връщат наново с безспирни контраудари.

След тази поредна кървава и безрезултатна офанзива противника наново се прегрупира, обсипва позицията с хиляди снаряди и хвърля пехотата си в още една масирана атака в 8:30 часа. Изглежда, обаче умората и отчаянието натежават повече над атакуващите. За пореден път защитниците стоически посрещат нападащата ги маса с мощен преграден огън на артилерията, а след това с картечници, пушки, минохвъргачки и огнепръскачки.

Страшния брой жертви, които падат пред българските дула и при този налет, разколебават силно противника и след около час отделни групи започват несигурно да заотстъпват.

В този момент, без да чака повече, неуморно и за пореден път поручик Георги Катранов повежда ротата си в контраатака на нож. След него от окопите едни след други изскачат още роти и взводове и с рев се понасят с щиковете напред. Завръзват се още веднъж изтощителни ръкопашни боеве в продължение на още 50 минути преди остатъците от противника да се отчаят тотално и вкупом да се разбягат назад.

Пълното отчаяние обхваща не само войниците, но и командването им. Англичаните се оказват практически разгромени. Загубите им, особено тези на 22-а и 26-а дивизия, са направо катастрофални. Отделните им части са напълно небоеспособни, а и няма повече с какво да бъдат попълнени. При това положение, вече единственото, което им остава е да се изтеглят от бойното поле на юг към Солун, оставяйки хиляди безжизнени тела сред димящата разорана от снаряди земя.

При тази атака само англичаните губят 3 155 войници и офицери, според собствените им данни. Като в боевете при Дойран през 1917 г. дават 5 024 жертви, а общо за цялата война на Солунския фронт пред позициите на българите падат убити 9 424 английски войници и офицери, ранените са 16 888 души, а 1194 британци са взети в плен от българите.

Краят на Великата война

Въпреки голямата дефанзивна победа при Дойран, ген. Вазов получава заповед от командването да се изтегли на север. Появилата се идея за контраофанзива към Солун с включването и на 2-а армия на ген. Луков е единодушно отхвърлена и от щаба и от правителството като ненужно и безперспективно усложнение на нещата. Което единствено би могло да доведе до още по-големи жертви и още по-тежки последствия.

Дошлото на власт правителство на А. Малинов, с обещания най-накрая да прекрати бъркотията в страната, предизвикана от световната война, има за цел незабавното излизане от нея и стартиране на мирни преговори с Антантата. Поради което е решено Дойран да бъде използван като коз на предстоящите преговори, а българската армия да се оттегли достойно и с победа, изпреварвайки предстоящото пълно разпадане на фронта след Добро поле. А там, с пробива и напредването на врага, войските в Източна Албания и Западна Македония (1-а Шопска, 6-а Бдинска и 302-а дивизия) стават все по-изолирани и надвисва опасност скоро пътя им към България да бъде изцяло отрязан.

Макар и българите да се изтеглят организирано на север по долината на Вардар, давайки множество отпорни сражения, в крайна сметка френската конница достига до Скопие на 29 септ. През това време 3-те изолирани на запад дивизии се придвижват към Тетово. На 30 септ. техният авангард от 25-и п. полк и части от 19-и п. полк заедно с няколко тежки батареи се разполагат пред падналия на предния ден г. Скопие, приготвяйки се директно да го атакуват и вземат обратно. При тях, преди да са открити огън, бързайки пристигат френски, сръбски и италиански парламентьори с бели знамена за да им съобщят, че в Солун е било сключено примирие. Това показва, че българската армия не само не е разбита, но отстъпва в ред и готовност да води още битки, както и показва нежеланието на противниците да се бият повече срещу нея.

От своя страна германците пък до последно настояват, че трябва по някакъв начин настъплението да бъде спряно преди да пресече връзката им с България и Турция. Българското командване изисква от тях незабавно да му бъдат изпратени поне 6 немски дивизии за да може да бъде постигната подобна цел. Това, което германското обаче може да обещае, е само една бригада и една австро-унгарска дивизия, която така и не пристига. Безкрайно недостатъчната една немска бригада от 217-а дивизия, прехвърлена от Севастопол, също не сварва да стигне до фронта, но поне взима участие в потушаването на т.нар. Войнишко въстание при Владая. Въпреки че мащабите, ролята и значението на този бунт против властта и войната често са доста преувеличавани, той все пак е израз на отчаянието и недоволството, обхванали войниците и обществото. Вече на всеки отдавна му е станало ясно, че Германия няма как да спечели войната на Западния фронт, така че при всички положения накрая и ние неминуемо ще загубим. Единственото, което може да се направи оттук нататък, е възможно най-скоро да се прекрати огъня и да се сключи примирие преди нещата да се влошат още повече.

Примирието влиза в сила от 30 септ. 1918 г. в момент, когато все още всички български войски са отвъд границите на предвоенна България и по трите фронта, на които сме водили бойни действия…

След като България пуска съглашенските войски да минат през нейната територия, по този начин се прекъсва връзката на Централните империи с Турция и отделно се отваря нов фронт против тях и против Турция, което води до скорошния крах и на останалите държави от Централните сили. Турция излиза от войната месец след нас – на 30 окт., а Австрия – на 3 ноем.

След като и подводната война, водена от Германия в Северния Атлантик, не успява ефективно да прекъсне доставките и комуникациите на съглашенците, умират и последните надежди, че те може по някакъв начин да бъдат заставени да искат мир. Докато САЩ, Япония и англо-френските колонии се превръщат в неизчерпаем източник на суровини и жива сила за Антантата, то Централните сили се оказват един огромен обсаден лагер.

При войските на ген. Фош вече пристигат средно на месец по 230 000 нови войници само от САЩ. Така, че той вече разполага с предостатъчно сили за започване на планираната от него тройна офанзива на Западния фронт. Първото настъпление на 28 септ. е спряно от германците, но въпреки упоритата им съпротива, при второто са изтласкани назад и заемат укрепената линия „Херман Хундинг“.

Тази позиция, отбранявана от 900 000 германци, е атакувана от 1 400 000 съглашенци и след двуседмични боеве с променлив успех все пак накрая германците са изтласкани и от там.

Междувременно на 8 ноември кайзер Вилхелм абдикира от престола и заминава за Холандия. Три дни по-късно на 11 ноември германските дипломати подписват капитулацията в личния вагон на ген. Фош в една гора край Компиен.

На 13 ноември последни я подписват унгарците, с което се слага край на Първата световна война, ако не броим сраженията на източните съглашенски войски срещу болшевиките, приключили чак на 27 май 1919 г. с битката при Бендер.

Предстои сключването на официалните мирни договори с победените и нищо хубаво не ги чака във Версай…

Последствията и поуките

Клаузите на сключения на 27 ноем. 1919 г. Ньойския мирен договор между България и Антантата определено са тежки и неприемливи за нас. Той се е закотвил в нашето историческо съзнание като едва ли не най-голямото бедствие, което ни е сполитало и като надгробна плоча на българската национална идея.

Че е несправедлив – от наша гледна точка със сигурност е такъв. За нас той е цял клокочещ казан от неправди, в който обаче не бива да забравяме, че влязохме сами. Не без помощта на съседите ни и Великите сили разбира се, но в крайна сметка всеки си гледа собствените интереси. Просто накрая се оказа, че останалите са си ги гледали по-добре от нас.

В резултат загубихме територии, приемахме бежанци от тях, плащахме репарации… Но това е в реда на нещата. Когато загубиш война си понасяш последствията. За съжаление, постигането на блестящи военни победи не е достатъчно, трябва да знаеш и как да ги използваш. А когато по-голямата част от работата не е свършена, по-точно тази на политиците и дипломатите, е нормално да се стигне до такива резултати.

Последствията обаче далеч не са толкова тежки, колкото биха могли да бъдат в тази ситуация. Особено пък, ако погледнем какви са те за съюзниците ни – и тримата ни съюзника биват унищожени в тази война. Това са три империи, които престават да съществуват в резултат на войната.

Германската империя губи всичките си колонии, губи огромни територии за сметка на Полша, Франция, Дания и Белгия и на нейно място след това е създадена Ваймарската република. Наложени са ѝ толкова непосилно тежки репарации, че икономиката ѝ изпада в хиперинфлация.

Австро-унгарската империя е напълно унищожена и разпокъсана, от нея остават две отделни държави – Австрия и Унгария, всяка от които с по-малка територия от нашата.

Османската империя по Севърския договор също е тотално разпокъсана. Впоследствие Ататюрк успява да отвоюва голяма част от заетите от съглашенците земи, но пак извън новообразуваната Турска република остават Месопотамия, Сирия, Палестина, Арабия…

Царство България обаче оцелява. Единствено цар Фердинанд абдикира от престола в чужбина, но без никой да го е принуждавал да прави това, а и синът му Борис III директно наследява властта.

Така че Ньой не разруши царството.

Разрушихме си го сами през 1946 г. с един инсцениран референдум.

Нито пък репарациите, които ни налагат по договора, представляват сериозна тежест за тогавашната ни икономика в дългосрочен план. Те възлизат на 2 милиарда франка, но след поредица от преговори успяваме да договорим разсрочено плащане, премахване на лихвите, премахване и на вече договорени траншове. А през 1931 г. изцяло се анулира това, което е останало да плащаме по договора.

Териториалните загуби са незначителни като за страна, загубила световна война и особено в сравнение с тези на съюзниците ни, както вече отбелязахме (и като размер и като процент). Губим само Беломорска Тракия откъм Гърция, а откъм Сърбия – три крайгранични градчета с прилежащите им землища. Откъм Румъния – нищо, границата си остава така, както е била преди войната. А откъм Турция дори оставаме с малка териториална придобивка – ивиците в кафяво:

Не успяхме с оръжие да осъществим националното си обединение така както ни се искаше, но пък оцеляхме във война сами срещу всички други балкански държави (през 1913г.), а две години по-късно и срещу целия свят, заедно със само трима съюзника, които за разлика от нас не оцеляха.

Не оцеля дори и Руската империя, която въпреки че беше на страната на победителите, загуби територии колкото няколко Българии и накрая падна под болшевишко „робство”.

Нововъзникналото Кралство на сърби, хървати и словенци въпреки че изглежда на картата като една реализирана великосръбска мечта, всъщност претърпя чудовищни човешки жертви и разрушения, както при създаването си в резултат на тази война, така и при разпадането си в края на века. Следвоенните години там се характеризират най-вече с глад и бедност, въобще цялото управление на Александър Караджорджевич е запомнено като един тежък период за населението. Достатъчно показателен е фактът, че няма нито един негов паметник и дори нито една улица в Белград на неговото име.

Румъния постигна националното си обединение през 1919 г., но можа да му се порадва точно 20 г. преди да загуби Южна Добруджа, Бесарабия и Буковина.

Гръцката Мегали идея пък се срина с гръм и трясък още през 1922 г. Въпреки че по Севърския договор им е дадена Източна Тракия и Западна Мала Азия (с изключение на Истанбул и проливите) и дори при избухналата Гръцко-турска война, стигат чак до Централна Мала Азия. Всичко това обаче го загубиха впоследствие и то съвсем не без наше участие. Голяма част от количествата оръжие и боеприпаси на разоръжената българска армия, които Антантата трябва да прибере, всъщност са нелегално изпратени на закъсалите откъм въоръжение и снабдяване турци. Дори преследвани от гърците части на турската армия са допуснати да се спасят и презимуват на българска територия. С тези оръжия и боеприпаси Ататюрк успява да разбие и изгони гърците, след което последват страшни погроми и изселвания над понтийските гърци в Мала Азия и Източна Тракия. Тъй че макар и леко индиректно – все пак им го върнахме на гърците за гоненията над етническите българи на тяхна територия.

В резултат на всичко това не само България, но в крайна сметка и никоя друга от балканските страни, не постигна националното си обединение така, както всяка от тях си го представяше.

Не на последно място трябва да се обърне внимание и на положението с дадените жертви в Световната война. Това е най-голямото военно усилие, което нацията ни е полагала, достигайки до най-високото мобилизационно напрежение в света от близо 20% (над 800 000 армия към 1918 г. при население от ок. 4 млн. д). Тоест всеки пети гражданин на страната е на фронта или буквално всеки здрав мъж в активна възраст.

Въпреки това всички жертви, които даваме през Първата световна война (загинали в битка, безследно изчезнали, убити цивилни, умрели от болести, глад или по друг начин свързан с войната), са около 180 000 души (само ок. 3% от населението).

За сравнение – съюзниците ни от Германия дават 2 800 000 жертви (4.3% от населението й), Австроунгарците – 2 млн (4%), Турците – близо 3 млн (15%). Дори и държавите от победилата Антанта – Англия, Франция и Русия, дават по над 1 млн жертви всяка. От Балканските страни само Гърция дава по-малко жертви от нас – ок. 160 000 жертви (3.5%), но при положение, че нейното участие във войната е съвсем кратко, въпреки това като процент от населението жертвите им са повече от нашите. Румънците дават 600 000 (8%) – над три пъти повече от нас.

А сърбите дават близо 1 200 000 (27%), или почти седем пъти повече от нас! С други думи – в тази война загива всеки 4-ти сърбин и всеки 34-ти българин.

Погледнато от този ъгъл, другите загубиха доста повече от нас. Етническите българи, които след войната останаха в пределите на други държави (или пък имигрираха тук), все пак живяха своя живот, добър или лош – субективен въпрос. Докато всички тези хора, стоящи зад горните цифри, които ние наричаме врагове, приключиха земния си път през тази война и евентуалните им потомства никога не се появиха на този свят. Докато нашите потомства, тоест – ние, сме си тук, едва 3% само си отидоха тогава.

Това в най-голяма степен се дължи на силата на българската армия. На това, че тя покоси повече врагове, отколкото даде жертви. На това, че тя през цялата война, до самия ѝ последен ден и час, води боевете изцяло отвъд предвоенните граници и не допусна врага и разрушенията да дойдат на наша територия. На това, че не допусна да я разбият или пленят и до края остана една боеспособна, крупна и хомогенна военна сила, с която Антантата и съседите ни нямаше как да не се съобразяват. Заради която знаеха, че не могат да унищожат напълно България, дори и да им се искаше, нито да ѝ наложат прекалено тежки и неприемливи мирни условия.

Остава надеждата, че все някога ще си научим суровите уроци, които тогава ни преподаде историята. За необходимостта да поддържаме армията си силна, а не да я съсипваме, да водим рационална политика спрямо съседите си, а и вътре в държавата -спрямо самите хора.

Светът много се промени за тези 100 години, вече няма войни за национални обединения. Но този свят далеч не се е превърнал в достатъчно сигурно място каквото би ни се искало да бъде. Никога не се знае какво може да предстои – и в началото на миналия век никой не е предполагал, че могат да възникнат такива явления като световни войни. Затова силната армия, отбраната и сигурността винаги трябва да бъдат поддържани ако не на висотата, на която са били преди 100 години, то поне на близка до нея.

Нека да ги има.

И нека повече никога да не ни потрябват така, както ни потрябваха тогава.

Но нека да ги има винаги. За да сме сигурни, че ще може да ни има винаги и нас.

„ОТТУКА ЗАПОЧВА РОДИНАТА

С ГРОБ НА НЕЗНАЕН ЮНАК,

НАД КОЙТО СМЪРТТА Е ПРЕМИНАЛА,

СМЪРТТА НЕ И ВРАЖИЯ КРАК.“

Литература:

„Войните през Третото Българско царство” – Александър Ганчев

„Българската армия в Световната война 1915-1918 г.”, том ІХ

„Дойранската епопея 1915-1918” – майор Н. Недев

„Защо не победихме 1915-1918” – полк. Ст. Нойков

„Краят на Световната война на Македонския фронт” – генерал-майор Дитерих

„Први Светски рат 1914-1918” – Петар Томац

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!