Направи дарение на училище!

Автор: Стефани Стефанова

Резюме: 

Историческата драма в българската литература е широко разпространена. Една от причините са бурните времена, в които живеят българите, непосредствено след Освобождението ни. Драматичните събития в историческото ни битие предполагат както възникването, така развитието на историческата драма. Настоящата статия ще разгледа две пиеси, а именно „Имало едно време“ на Николай Райнов и „Симеон“ на Ст. Л. Костов. Тези два текста са предмет на интерес, защото интерпретират една и съща историческа личност, но по коренно различни начини и всъщност са интересни подходите на двамата автори към провокативна личност, каквато е бил княз Владимир. Целта е да се даде база за разсъждение, въз основа на която да се интерпретира нуждата от употреба на подобни сюжети и какъв художествен и смислов принос имат към българската драматургия.  

Разбери повече за БГ Наука:

***

В сравнение с театралното развитие на европейските страни в областта на драмата, България изостава, което е предопределено от историческото развитие и случващите се събития по нашите земи. Началото на драмата у нас и въобще на театралното изкуство е тясно свързано с националната история, с идеята за отстояване на родното. Съществува и порив за същинско европейско Просвещение. Огромното желание за развитие и за духовен напредък намира своите прояви в първите драматически изяви на Добри Войников и Васил Друмев. Този стремеж започва от 90-те години на XIX век и достигат своя апогей в началото на следващия век с драмите на Иван Вазов. В тези интересни години между двата века се създават и първите български драми, които представляват смесица от идеите на романтизма, натурализма и символизма. Забележителни са имената от този период на Петко Ю. Тодоров, Антон Страшимиров, Яворов. С тези и още други драматурзи, българската драма успява за кратък период от около 50-60 години да достигне до най-качествените европейски образци, на които са били необходими две столетия. 

След Първата световна война българската драма търпи сериозно развитие с много бързи темпове. За период от около 25 години между 1918-1944 г. са издадени над 400 драматически текста. Най-сериозен разцвет претърпяват комедията и историческата драма. През 20-те години се появяват автори с конкретни стратегии за развитието на българския театър и драмата. Константин Мутафов отбелязва, че българската драма трябва да бъде наситена предимно с реалистични и исторически сюжети. Исак Даниел констатира, че драмата трябва да бъде „въплъщение на ритъм, на особения национален ритъм“. Боян Дановски говори за т.н. „синтетична драма“, като израз на по-авангардни нагласи. За българската драма от този период може да се направи заключението, че тя е тясно обвързана с родното и с традицията. 

Интересът към историята се засилва след Първата световна война. Една от причините е националната катастрофа и погубения национален идеал да доведат до връщане към историята. 

Най-сериозно започва издаването на исторически драми през втората половина на 20-те години на XX век, когато се основава и издателството „Древна България“. Отличителни белези на историческата драма са присъствието в текста на лица и събития, определяни от историческата наука като достоверни. В този период именно историческата драма е най-интересна откъм интерпретации и смислови внушения. 

Цялата статия, както и много други, можете да прочетете в новия Брой 156 на списанието.

Подаряваме ти първите 49 страници от брой 156 тук>>

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!