В книгата геофизикът Рос Мичъл дешифрира миналото, за да предвиди как би изглеждала “Амазия“.

Днес съществуват седем континента. След около 200 милиона години, обаче, ще има само един. В „Следващият суперконтинент“ геофизикът Рос Мичъл визуализира как би изглеждал светът, когато континентите на Земята се обединят в една единствена земна маса.

Въпреки че дестинацията на Мичъл е далечното бъдеще, не се заблуждавайте. Неговата книга е колкото луд скок в миналото, толкова и поглед напред, пълен с препратки, уникални за настоящето (като например Дуейн Джонсън „Скалата“, управляващ моторна лодка, преминавайки през изключително невероятно цунами, което опустошава моста Голдън Гейт във филма „Сан Андреас“).

По време на пътуването си назад във времето, Мичъл се спира на това как континентите са се обединили в миналото, за да образуват предишните суперконтиненти. Той започва, преди около 300 до 200 милиона години, с буйна, пълна с динозаври Пангея, която се е намирала в днешна Африка. След това, той се връща назад, преди един милиард години, в безплодната Родиния, чийто център се е състоял предимно от днешна Северна Америка плюс Гренландия. Преди два милиарда години е съществувало това, което някои учени днес наричат Колумбия – първият суперконтинент, ориентиран към Сибир.

Проследяването на пътищата на днешните континенти през историята изисква сериозно научно разследване. Това често започва с работа по терена с цел събиране на проби, които да локализират географската ширина на скалата по това време и да установят кога се е образувала тя. За да предаде на читателите усещането за подобни (не)приключения, Мичъл споделя как е загубил половината от десния си палец в австралийската пустош, разкопавайки някои от мистериите на Родиния, и също когато той и негов колега почти заседнали с пробите си в студено езеро в северозападните територии на Канада.

Причините, за това защо суперконтинентите се образуват на първо място и какво причинява тяхното многократно разкъсване, намират място в съвсем различна област на изследване – тази, в която учените провеждат симулации, показвайки как „твърдата, но гъвкава“ мантия вероятно е придържала континентите заедно. Мантията регулира връзката между земната кора и ядрото на Земята, което само по себе си съхранява първичната топлина. Мичъл твърди, че цикълът на суперконтинента е свързан с движението на мантията, което пренася вътрешната топлина на Земята нагоре, така че кората да може да я освободи.

Учените подозират, че с нарастването на топлината, континентите се придвижват към региони, в които мантията е студена. Тези студени места съществуват там, където океанските плочи се подпъхват или потъват под по-плаващи тектонични плочи в мантията. Сантиметър по сантиметър, подпъхващата се океанска плоча ще изчезне и ще сближи континентите, което ще доведе до сблъсък, който в крайна сметка ще завърши с нов суперконтинент. Симулациите с мантията предполагат, че след образуването на свръхголяма земна маса, непрекъснатото привличане навътре спира, тъй като по крайбрежията на суперконтинента започват нови зони на подпъхване. Някъде във вътрешността на суперконтинента се издига гореща мантия, която в крайна сметка причинява разкъсване на суперконтинента, образувайки нови океани и започвайки нов цикъл.

Използвайки миналото, за да предскаже бъдещето и разбирайки механиката на мантията, Мичъл представя своята визия за Амазия — следващия суперконтинент. Някои изследователи предполагат, че тя ще се образува от затварянето на Тихия или Атлантическия океан. Но той казва, че Амазия ще се формира посредством изчезването на Северния ледовит океан, когато Америка и Евразия се срещнат близо до Северния полюс, повличайки другите континенти със себе си.
В цялата книга, ясните обяснения на Мичъл и неговите внимателно подбрани изображения, помагат да се осмислят дори най-сложните концепции (вземете например обучен геолог, който винаги е имал проблеми с подробностите в изследването на магнитното поле на Земята от миналото – палеомагнетизъм – което често води до реконструкции на суперконтинента).

Но дали прогнозите на Мичъл са верни е нещо, което никой читател няма да доживее достатъчно дълго, за да разкаже, макар че нашите потомци, вероятно, ще го направят. Това ще изисква човечеството да оцелее много по-дълго от всеки друг известен бозайник досега. Но предвид всички наши постижения като вид, Мичъл се надява, че може би имаме шансовете да го направим. „Въпреки че подобно дълголетие може да изглежда пресилено“, пише той, „не звучи ли, всъщност, до голяма степен като нещо, което сме способни да постигнем?“

Превод: Петя Апостолова
Източник: sciencenews.org

Направи дарение на училище!