Женската част от човечеството е направила много наистина значителни и често драматични приноси в науката. Най-забележителен е начинът, по който успехът на жените в науката нараства през ХХ век.
Въз основа на списък от авторитетни източници на всички учени, независимо от националността им, които са постигнали значими промени в науката през цялата история, жените представляват по-малко от 7% от общия брой. Което е обяснимо с това, че до ХІХ век научните изследвания и университетите са били табу за тях. Но ако направим същото изчисление за учени, родени след 1900 г., то вече почти 20% от тях са жени, като по всичко личи, че тази много обнадеждаваща тенденция несъмнено ще продължи.
Тук ще разгледаме историите на някои от най-успешните жени учени на миналото столетие, които може и да не са получили заслуженото признание тогава, но днес единодушно са считани за колоси в науката.
Една от най-известните жени учени на своето време, а и въобще в цялата история, безспорно е Мария Склодовска-Кюри. Тя е пионер в областта на радиологията и първият носител на две Нобелови награди, както и единствената жена носителка на Нобелова награда в две различни области на науката – физика и химия.
Мария е полякиня по произход, родена във Варшава, намираща се тогава в Руската империя. Още от детството си тя се отличава с удивителната си памет и на 16-годишна възраст печели златен медал при завършване на средното си образование в руския лицей.
Тъй като баща ѝ, учител по математика и физика, загубва спестяванията си поради лоша инвестиция, тя трябва да започне работа като учител и в същото време тайно участва в националистическия „Летящ университет“, четейки лекции на полски пред работнички. На 18-годишна възраст тя заема пост като гувернантка, където преживява нещастна любов. От приходите си тя успява да финансира медицинските изследвания на по-голямата си сестра Бронислава в Париж. А през 1891 г., на 24-годишна възраст, заминава с нея за Франция, за да учи точни науки, като физика и математика в Сорбоната.
В Париж тя получава всички висши образователни степени, започва да води научна работа и става първата жена, която преподава в Сорбоната. Жени се за Пиер Кюри, с когото впоследствие споделят Нобеловата награда за физика през 1903 г., заедно с физика Анри Бекерел. По-късно печели Нобелова награда и за химия през 1911 година, а освен нейния съпруг Пиер, носители на Нобелова награда стават също дъщеря ѝ Ирен Жолио-Кюри и зет ѝ Фредерик Жолио-Кюри. През 1995 г. става първата жена, положена в Пантеона в Париж, заедно с мъжа си, за собствените ѝ заслуги. Удостоена е посмъртно с най-високото полско държавно отличие – Орденът на Белия орел.
Тя е единствената жена, която присъства на Солвеевския конгрес в Брюксел; конференция, която събира всичките световни светила в областта на физиката. Там тя за първи път се запознава с Алберт Айнщайн. По това време Франция е на върха на сексизма, ксенофобията и антисемитизма. Поради всички тези тогавашни предразсъдъци, Кюри е изключена от всички подобни мероприятия, макар да има капацитета да засенчи всеки мъж на тях. Това я хвърля в дълбока депресия.
По това време Айнщайн решава да се свърже с Кюри, като ѝ изпраща вежливо писмо, отбелязвайки, че е дълбоко впечатлен и вдъхновен от нейния стремеж и интелект. Той я моли да продължава да работи, да продължава да се бори и да знае, че има хора, които ще стоят зад нея.
Нейните изключителни научни постижения включват развитието на теорията за радиоактивността – термин, който самата тя въвежда; техники за изолиране на радиоизотопи и откриването на два нови елемента – полоний (открит през 1898 г. и кръстен на родната ѝ Полша) и радий. Под нейно ръководство са проведени първите в света проучвания на лечението на неоплазми с радиоактивни изотопи. Тя основава Институтите Кюри в Париж и във Варшава, които и до днес са световни центрове за медицински изследвания.
По време на Първата световна война тя проектира мобилни радиографични устройства, като инсталира рентгенови машини в автомобили заедно с генератори, така че те да могат да се разполагат на място и да помогнат за спасяването на безбройните ранени войници по време на разрушителния конфликт. Първоначално тя конструира 20 превозни средства от този тип, всичките управлявани от екипи от жени, а впоследствие въвежда още 200 в полевите болници. Смята се, че Кюри е спасила над 1 милион човешки живота с тази своя инициатива.
Мария и Пиер Кюри в лабораторията, 1904 г.
Друга забележителна жена в науката на ХХ век е компютърният учен Грейс Хопър, която достига до чин контраадмирал във военноморския флот на Съединените щати. Тя е един от първите програмисти на компютъра Harvard Mk1 през 1944 г. и изобретява първия компилатор – програма, която трансформира езика, използван за комуникация с компютър, в машинен код, с който компютърът работи.
Тя също така популяризира концепцията за машинно независими езици за програмиране и следователно проправи пътя към развитието на COBOL, един от най-ранните езици за програмиране на високо ниво.
На Грейс Хопър се приписва създаването на термина „бъг“, отнасящ се за програмна грешка или софтуерен дефект. Много вероятно е той да е произлязъл при едно „отстраняване на грешки“, когато Грейс внимателно отстранява случайно попаднала сред компютърните компоненти буболечка (bug на английски), която пречи на функционирането им.
Грейс Хопър завършва математика и физика през 1928 г. и получава докторска степен по математика от Йейлския университет през 1934 г. Тя е назначена за доцент по математика в колежа Васар през 1941 г. и получава почетна диплома от академичното дружество Фи Бета Капа.
С настъпването на Втората световна война тя се присъединява към резерва на военноморските сили на САЩ и след обучението е преместена в Бюрото за изчислителен проект на кораби към Харвардския университет, където продължава до 1949 г., като отказва редовна професорска длъжност във Васар, за да може да остане като научен сътрудник във ВМС.
През 1949 г. Грейс се присъединява към екипа, разработващ UNIVAC, първият наличен в търговската мрежа компютър. До 1952 г. тя вече е разработила оперативен компилатор, преобразуващ символите А-0 в машинен код за компютъра UNIVAC, а през 1954 г. става първият директор на компанията за автоматично програмиране. През 1959 г. Грейс е назначена за технически консултант на комитета, който дефинира новия език COBOL.
От 1967 г. до 1977 г. тя е директор на Езиковата група за програмиране на флота с чин капитан. През 70-те години съветва Министерството на отбраната да замени големите централизирани компютърни системи с мрежи от малки разпределени компютри.
Грейс Хопър се пенсионира няколко пъти и всеки път след това я викат обратно. Тя продължава да работи до 85-годишна възраст и получава повече награди и отличия, отколкото има място за изброяване в една кратка статия. Погребана е с пълни военни почести в Националното гробище в Арлингтън.
Уважението, с което военноморските сили на САЩ държат на нейния принос към компютърните науки, личи само от факта, че разрушителят (ескадрен миноносец) с управляеми ракети „Хопър“ е кръстен на нея.

Grace Murray Hopper at the UNIVAC keyboard, c. 1960. Grace Brewster Murray: American mathematician and rear admiral in the U.S. Navy who was a pioneer in developing computer technology, helping to devise UNIVAC I. the first commercial electronic computer, and naval applications for COBOL (common-business-oriented language).
Credit: Unknown (Smithsonian Institution)
Хопър на конзолата на UNIVAC I, ок. 1960 г.
Розалинд Франклин е име, запомнено главно с т. нар. „Снимка 51“ – превъзходно рентгеново дифракционно изображение на паракристален гел, съставен от ДНК влакна, което е от решаващо значение за отключването на тайната на самия живот. Но освен това, тази невероятно талантлива жена, има и още много други научни постиженията, въпреки че нейният живот приключва едва на 37-годишна възраст.
Родена в доста заможно еврейско семейство, Розалинд е изключително умна като дете, а в университета в Кеймбридж тя е блестяща по физикохимия.
Първият ѝ изследователски пост е в BCURA (Британската асоциация за изследване на използването на въглища), където изучава порьозността на различни видове въглища. Работата ѝ там е важна от търговска гледна точка поради промишлените си приложения и Розалинд постигна международно признание в тази област.
Работейки с големите учени Франсис Крик и Джеймс Уотсън изгражда модел на ДНК на базата на спираловидната структура и публикува откритието в списание Nature. Тя извършва блестящи кристалографски експерименти, които служат на Уотсън и Крик като основа за предложения от тях модел на ДНК с двойна спирала.
Огромното значение на тази работа е откритието, че структурата на ДНК съдържа информацията, в химически код, за наследствеността и също така осигурява механизъм, чрез който тази наследствена информация се предава през поколенията. За тези открития Уотсън и Крик, заедно с Морис Уилкинс са удостоени с Нобелова награда през 1962 г.
Преобладаващото мнение в научните среди е, че Франклин заслужава да бъде призната за съавторка на откритието. Съществуват и мнения, че нейният принос е недооценен поради традиционното пренебрежение към жените в мъжкия научен свят в Англия по това време, въпреки тенденцията на Нобеловия комитет да не присъжда награди посмъртно, която малко по-късно е приета и като правило.
Научната работа на Розалинд далеч не се изчерпва само с този исторически успех. През третият етап от нейната кариера тя се занимава с изследване на структурата на вируса на тютюневата мозайка. Освен с ДНК и с вирусите, тя се занимава и с разбирането на структурата на каменните въглища и на графита. Работейки за Британската научна асоциация по оползотворяването на въглищата тя извършва фундаментални изследвания на микроскопичната структура на въглерода и неговата алотропна форма графита. Нейните постижения във всяка една от трите ѝ основни области на изследвания са считани за изключително успешна научна работа през забележителния ѝ живот.
За огромно съжаление, смъртта от рак на яйчниците, идва твърде рано за Розалинд, когато тя е само на 37 години. Въпреки това тя продължава работата си почти до края и прави всичко възможно да скрие болестта си от колегите. Изглежда така сякаш Розалинд е толкова заета с изследванията си, че не може да отдели време и внимание на смъртта.
Сградата “Розалинд Франклин” е ново научно съоръжение от световна класа в Университета на Улвърхамптън – едно подходящо признание за един невероятен живот и нейния огромен принос към науката.
Университетът по медицина и наука Розалинд Франклин в Илинойс.
Little Green Men-1 (LGM-1) или Малкият зелен човек е забавното име, което северноирландският астрофизик Джослин Бел Бърнел, заедно със своя ръководител Антъни Хюиш, дават на импулси от радиосигнали от фиксирана точка в небето, които тя открива, докато завършва своята докторска дисертация.
Бел участва непосредствено в построяването на огромен радиотелескоп в Кеймбридж, съставен от проводници, разпрострени върху 18 декара площ, който е предназначен за търсене на бързопроменящи се астрономически източници. През юли 1967 г. уредът започва работа и Бел анализира данните от него под ръководството на Хюиш. Телескопът сканира цялото небе на всеки 4 дни и бълва данни, които заемат над 30 метра разграфена хартия на ден. Тогава Бърнел анализира данните ръчно, което от съвременна гледна точка е един непосилен труд.
През октомври 1967 г. тя забелязва аномалия – серия от пулсации – която може да се обясни с източник, който „изгрява и залязва всеки ден заедно със звездите“. Други сътрудници на Хюиш измерват пулсациите и откриват, че те сигнализират на всеки 1,3373011 секунди. Тази точност до 1 милионна част от секундата е учудваща, защото никой друг астрономически източник не сигнализира с такова постоянство. Изчисленията поставят източника на разстояние 200 светлинни години, далеч извън Слънчевата система, но все пак в рамките на галактиката. Следва откриването на нови подобни сигнали от различни части на небето, които един научен репортер от английски вестник нарича „пулсари“. Бърнел смята, че това е „ужасно име“, но въпреки това пасва добре. Тя продължава да пише доктората си и в дисертацията си определя ъгловите параметри на близо 200 излъчващи радиоизточника.
Джослин Бел през 1967 г.
Така наблюденията на Джослин всъщност разкриват радиационния лъч на въртяща се неутронна звезда, като всеки импулс представлява едно завъртане на звездата.
Нейното откритие през 1967 г. е едновременно вълнуващо и изумително. Тези звезди, които са изключително плътни и се смята, че са съставени предимно от неутрони, са наричани пулсари докъм 1968 г. В днешно време ги наричаме неутронни звезди и те представляват най-често срещаният край на звездната еволюция – резултат от експлозията на супернова на масивна звезда, съчетана с гравитационен колапс, който компресира ядрото отвъд плътността на звездите бяло джудже до тази на атомните ядра.
Впоследствие Антъни Хюиш е удостоен с Нобелова награда през 1974 г. за работата си. А Джослин, подобно на Розалинд Франклин, не участва в наградата – още един несправедлив пропуск, който поражда противоречия, дори гняв в някои среди. Джослин обаче възприема много зряла гледна точка по въпроса, поддържайки мнението, че в този случай не би било подходящо тя, като студентка-изследовател, да участва в Нобеловата награда, тъй като нейният ръководител трябва да поеме цялата отговорност за проектите, предприети от неговите студенти.
През 1968 г. Джослин Бел се омъжва и с известно съжаление изоставя астрономията, точно във време когато откритата от нея област започва бурно да се развива. Никой не се опитвал да я убеждава да остане. Премества се заедно с мъжа си в Южна Англия. Преподава 5 години в университета в Саутхемптън, занимавайки се с гама-лъчева астрономия, преди да се премести през 1974 г. в космическата научна лаборатория „Мълард“ в Съри.
Джоселин постига голямо отличие и признание в своята кариера и става президент на Кралското астрономическо дружество (2002-2004), президент на Института по физика (2008-2010) и накрая – президент на Кралското общество на Единбург през 2014 г.
Изображение, пресъздаващо експлозия на неутронна звезда.
През юни 1962 г. The New Yorker издава книга, озаглавена „Тиха пролет“ (Silent Spring), написана от морският биолог Рейчъл Карсън. Книгата повдига темата за опасения относно въздействието на човешката дейност върху околната среда. Например масово използван, като селскостопански пестицид, препаратът ДДТ се натрупва критично много в хранителните вериги , а същевременно уврежда и дивата природа. ДДТ (дихлородифенилтрихлороетан) е контактна отрова, разработена за употреба през Втората световна война, за предотвратяване на разпространението на болести, пренасяни от насекоми.
Карсън започва кариерата си като морски биолог в Службата за опазване на рибните ресурси и дивите животни на САЩ. Започва да пише професионално на тема природа и екология още през 1950-те години. Бестселърът ѝ от 1951 г. „Морето около нас“ (The Sea Around Us) ѝ спечелва Национална награда за книга. Следващата ѝ творба „Ръбът на морето“ (The Edge of the Sea) също става бестселър. В книгите си тя изследва целия живот в океаните, от бреговете до дълбините им и се доказва като особено талантлив писател.
„Тиха пролет“ специално дава много силен сигнал за събуждане, провокирайки за първи път безпрецедентно обществено внимание към екологичните проблеми, пред които започва да се изправя човечеството.
Макар книгата ѝ да е посрещната с яростно противопоставяне от страна на химическите компании, в резултат на възникналите бурни дебати накрая ДДТ бива забранен, заедно с други пестициди, констатирани като опасни за околната среда. Работата на Рейчъл Карсън води до създаването на Агенцията за опазване на околната среда – изключително мощен регулаторен орган в САЩ.
Карсън умира от рак на гърдата през 1964 г. Посмъртно е наградена с президентския медал на свободата от президента Джими Картър.
Както носителят на Нобелова награда за химия от 2013 г., Майкъл Левит, отбелязва: „Твърде дълго време в обществата, доминирани от мъже, талантите на жените бяха пренебрегвани и половината от човешкия интелект беше пропилян.“
Определено има спешна нужда да обединим мъдростта и силата на жените, за да се справим с общите предизвикателства, пред които е изправено човечеството, като пандемиите, хранителните кризи, климатичните промени и да направим светът едно по-добро място.
Стереотипите и предразсъдъците са най-големите бариери пред жените в науката от незапомнени времена. Пътят към науката може да е неравен, но поколения жени учени никога не са се предавали, преодолявайки множество препятствия, за да се докажат, да спечелят уважението на света и постепенно да подобрят статута на жените в областта на научните изследвания.
Съставил: Радослав Тодоров
Източници: britannica.com, rsc.org, innoveox.eu, wikipedia.org, discoverwalks.com, economictimes.indiatimes.com
Изображения: canva.com, wikipedia.org
Статията е написана със съдействието на Science+