Ахнали лица, подобни на това, според популярно схващане в западните култури изразяват страх и подчинение, но изолирано общество в Папуа Нова Гвинея ги свързва с гняв и заплаха. Credit:GawravSinha/iStockphoto

Превод: Цветелина Христова

Когато се усмихвате, може би чувствате, че целият свят се усмихва заедно с вас, но ново проучване показва, че някои изражения на лицето може да не са толкова универсални. Всъщност няколко изражения, които са разбирани еднозначно в западните култури, включително и това за страх, имат много различно значение за едно местно изолирано общество в Папуа Нова Гвинея. Новите открития поставят под въпрос някои широко възприети принципи на теорията за емоциите и те могат да подкопаят някои нововъзникващи технологии като роботи и програми за изкуствен интелект, чиято задача е да разчитат човешките емоции.

Повече от век учените са се питали дали всички хора изпитват същия диапазон от основни емоции и ако това е така, дали ги изразят по един и същи начин. През 70-те години на 19-ти век това е основният въпрос, който Чарлз Дарвин изследва в „За изразяването на емоциите при човека и животните“. През 60-те години на 20-ти век уважаваният психолог Пол Екман, който по това време работи в Университета на Калифорния в Сан Франциско, излиза с одобрена методика за изследването на този въпрос. Той показва снимки на хора от Запада с различни изражения на лицето на хората, живеещи в изолирани култури, включително в Папуа Нова Гвинея, като след това ги пита каква емоция внушават те. Ранните експерименти  на Екман изглежда достигат до убедително заключение. От гняв през щастие, до тъга и изненада, израженията на лицето сякаш са универсално разбирани в цял свят – те са биологично вроден отговор на емоция.

Този извод остава неоспорен в продължение на 50 години и все още заема важно място в много учебници по психология и антропология, казва Джеймс Ръсел, психолог в Бостънския колеж и автор на скорошно проучване. Но през последните няколко десетилетия, учените са започнали да поставят под въпрос методологията и предположенията на по-ранните проучвания.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Психологът Carlos Crivelli е един от тях. През 2011 г. той работи със своя колега – психолога José-Miguel Fernández-Dols, в Автономния университет на Мадрид. Заедно те създават план за изследване на първоначалното проучване на Екман в Папуа Нова Гвинея. Crivelli и неговият дългогодишен приятел и партньор в проучванията Sergio Jarillo – антрополог в Американския музей на естествената история в Ню Йорк, пътуват до Тробриандските острови край източния бряг на Папуа Нова Гвинея, където живеят около 60 000 местни тробриандци. Местното население, което се занимава с градинарство и риболов, е било исторически изолирано както от Папуа Нова Гвинея, така и от останалия свят. За да научат всичко, което биха могли, Crivelli и Jarillo се внедряват в местната култура. Те са настанени в приемни семейства и получават племенни имена; Crivelli става „Kelakasi“, а Jarillo – „Tonogwa“. Двамата прекарват много месеци в изучаване на местния език Kilivila.

Когато става време за започване на проучването, те не се нуждаят от преводачи или местни водачи. Те просто показват на 72-ма младежи на възраст между 9 и 15 години от различни селища снимки измежду утвърден набор от лица, използван в психологическите изследвания. Изследователите поставят на половината тробриандци задачата да свържат всяко от лицата с емоция от списък: щастие, тъга, гняв, страх, отвращение или глад. На другата половина е дадена различна задача.

Crivelli установява, че почти всеки път те свързват усмихването с щастие. Но резултатите за другите комбинации са смесени. Например, тробриандците не постигат съгласие по отношение на това с коя емоция кореспондира намръщеното лице. Някои казват едно, а други – друго. Същото се отнася и за бърченето на носа, мусенето и неутралното изражение. Но въпреки това има едно изражение, за което много от тях са единодушни: с широко отворени очи и ахнала уста – изражение, което западните култури почти навсякъде асоциират със страх и подчинение. Тробиандците казват, че лицето изглежда „ядосано“.

Изненадан от резултата, Crivelli показва на различна група тробриандци същите лица, но залага въпросите си в истории, за да вложи повече контекст – например  „Кой от тези хора иска да започне спор?“. Те също свързали ахналото лице със заплашително поведение, съобщава Crivelli пред Proceedings of the National Academy of Sciences. „Изводите тук са наистина значими“ – казва той. „Те категорично сочат, че поне тези лицеви изражения не са универсални за всички култури, а вместо това са културно специфични.“

Млад тробриандец сочи ахнало лицето, с което показва, че го разпознава като израз на заплаха. Credit: Carlos Crivelli and Sergio Jarillo

Това не означава, че емоциите не предизвикват естествени физиологични реакции, обяснява Ръсел, а че реакциите и техните тълкувания могат да варират в различните култури. При ахналото лице например, спекулира той, изражението може да е естествен отговор на стресова ситуация. Докато в западната култура това изражение се свързва с изпитването на страх, тробиандците може би свързват експресията с насаждането на страх.  Crivelli е съгласен и сочи друга култура, чиито ритуални танци включват подобни изражения в заплашителен стил: маорите от Нова Зеландия.

Въз основа на изследванията си, Ръсел отстоява идея, която нарича „минимална универсалност.“ В нея ограниченият брой начини, по които лицевите мускули могат да се движат, създава основния набор изражения, които впоследствие се филтрират от културите, за да придобият значение. Ако това наистина е така, такова културно многообразие в израженията на лицето ще се окаже сериозен проблем за развиващите се технологии, които се стремят да декодират и реагират на човешките емоции, казва той, като например проектирането на софтуер за разпознаване на емоции, който да различава кога хората лъжат или замислят актове на насилие.

„Това е оригинална работа и интересно предизвикателство към принципите на т.нар. теза на универсалността“ – пише Disa Sauter – психолог от Университета в Амстердам. Тя добавя, че би искала да види изследванията, проведени и с възрастни участници, както и с експерименти, при които се иска от хората да направят заплашително или ядосано изражение, а не само да тълкуват снимки на такива изражения. „Това ще бъде от решаващо значение, за да се провери дали този модел за тълкуване на изражението за страх,  като свързано с гняв или заплаха, се открива при правенето на изражения, тъй като тезата на универсалността е фокусирана главно върху правенето на изражения, а не върху тяхното възприятие.“

Alan Fridlund – социален психолог в Калифорнийския университет в Санта Барбара, казва, че нивото на потапяне на изследователите в тробиандската култура им дава уникална перспектива върху проявите на заплаха и това, че не се разчита на преводачи подобрява точността на изследването. „Мисля, че истинската сила на това изследване е, че толкова добре се познават участниците в него“ – казва той.

Но добавя, че методът със снимките може би не е най-добрият начин да се анализира как хората разбират различните изражения на лицето – в края на краищата в ежедневния живот хората виждат мимиките в контекста на това, което се случва около тях, казва той. Друг проблем е свързан с оформлението на проучването – „щастие“ е единствената положителна емоция, която е дадена като възможен избор на тробиандците, казва Fridlund, което може да е повлияло на резултатите. Ако изследователите бяха включили „развеселеност“ или „задоволство“ като отговори например, съгласието по отношение на усмихването може би нямаше да бъде постигнато.

Въпреки че до голяма степен е съгласен със заключенията на проучването, Fridlund се съмнява, че то ще промени мнението на онези, които са твърдо убедени, че емоциите извират от едно и също място при всички хора. Философията на Екман например възниква в епохата след Втората световна война, когато хората търсят идеи, които да подсилят нашето единство като човечество, казва Fridlund. „Мисля, че това няма да промени мнението на хората. Те имат много дълбоки причини за придържане или към универсалността, или към културното многообразие.“