Направи дарение на училище!

Автор: Красимир Григоров, зав. отдел „ Възраждане”, РИМ – Враца

В битието на всеки народ има събития, които остават завинаги в неговата историческа памет, защото те определят задълго и следващия ход на историята. Едно от тези събития за нас българите е Руско-турската война от 1877/78 г. Война, която ние, българите с признателност наричаме Освободителна. След петвековно забвение възкръсна модерната българска държава. Въпреки положителната ѝ роля, съществуват драстични различия по отношение на цялостното възприемане на войната. Първата група изследователи поставят акцента главно върху завоевателните цели на руския царизъм. Другата група учени изтъкват безкористната братска помощ на руския народ. Битува и още едно мнение, което гласи, че независимо от завоевателните намерения на руския царизъм, войната има определено обективно прогресивен освободителен характер. На практика и трите позиции са силно политизирани и необосновани. Различията произтичат от мотивацията при подхода към темата. В областта на литературата надделява емоционално-романтичният мотив. На преден план изплува героизмът, бойното умение, издръжливостта и самопожертвователността на ”нашите” в сраженията, броят на свидните жертви и др. подобни символи на бойната слава. На моменти толкова се залита в обратната крайност, че се защитават абсурдни тези, като тази например за броя на руските жертви във войната – 200 хиляди. С други думи излиза, че е била унищожена цялата армия, с която Русия започва войната. Наред с този въпрос, прозират и много допълнителни, на които историческата наука би трябвало да внесе повече яснота и логичен порядък. Например: Коя е истинската причина за войната? Защо руският цар, който твърдо се зарича никога повече да не воюва срещу Турция, обявява война? Защо Русия обявява война през април 1876 г., а започва военните действия чак през юни, осигурявайки условия за отбрана на противника? Защо руското правителство се ангажира с такива тайни споразумения във Виена и Лондон, които фактически свеждат до минимум резултатите от войната и превръщат Сан Стефанския мирен договор във фикция?

За да изясним всички повдигнати въпроси, ни е необходима по-всеобхватна изходна позиция с оглед общоевропейските измерения на войната. Въпреки вътрешното си разложение и упадък през XIX век, Османската империя разполага с несравнимо по-голяма мощ и полицейско-репресивен апарат, за да накаже всяка една проява на недоволство и неподчинение. Известен е също така и фактът, че от XVII век насетне, Русия се откроява като най-оспорваният противник на Османската империя. На тази основа, изхождайки от родствената близост с руснаците и общия славянски корен, в т.ч. източноправославната вяра, засилват убеждението у българите, че не кой да е, а единствено Русия може реално да помогне за Освобождението на страната ни. Срещу проникването на руските интереси на Балканите сериозно се противопоставят Англия, Франция и Австрия, които също преследват свои интереси в този регион. С това се обяснява и тяхната реакция в защита на Османската империя и статуквото в Европейския югоизток.

Именно така очерталото се съперничество, достигащо до остри конфликти очертава т.нар. Източен въпрос, открояващ се като най-невралгичният въпрос през целия XIX век. А иначе никой не би оспорил, че ожесточената борба на международната арена за наследството на „болния човек” край Босфора винаги ще рефлектира върху балканските националноосвободителни движения. В тази връзка, в зависимост от това кои фактори и тенденции надделяват в дадения момент, се предопределя подемът или застоя на тези движения.

Добър пример в това отношение е руската военна кампания през 1828/29 г., когато армията на ген. Дибич действа на българска територия. Българското национално-освободително движение не съумява да се възползва като субект, защото е крехко и едва в самото начало на своето утвърждаване. Не така обаче стоят нещата по време на Априлското въстание. Пагубна за Русия се оказва Кримската война, след чиято катастрофа Александър II се зарича твърдо повече никога да не воюва срещу Турция. А княз Горчаков, руският първи министър, сменя стратегията си за Балканите с тихо проникване, т.е. без рисковани действия. С други думи руската концепция през този период е идентична с тази на западните им съперници за „замразяване на Източния въпрос”. Междувременно се оказва също така, че времето на „лесните и безпроблемни „победоносни войни на Русия срещу Османската империя приключва, а въоръжените форми на борба именно през този период се оказват безперспективни, защото изискват от българите не просто рисковани, а самопожертвователни действия.

Разбери повече за БГ Наука:

***

В резултат обаче на интензивната революционна дейност на Г. С. Раковски, Любен Каравелов и най-вече на В. Левски, създателят на уникалната Вътрешна революционна организация, българският народ буквално израства като организирана политическа сила, която започва да влияе върху Източния въпрос с оглед на българските интереси. На следващо място във външно политически план, появата на Бисмаркова обединена Германия като нова велика сила в Централна Европа коренно променя статуквото. Източният въпрос отново се динамизира, а и в мъртвото му вълнение просветляват първите симптоми за скорошни експлозии. Получава се така, че както Германия, така и българското освободително движение са в еднаква степен заинтересовани и очакват от Русия, освободена от оковите на Парижкия договор, да възстанови своята настъпателна политика срещу Османската империя.

Русия обаче изповядва различна позиция. Княз Горчаков смята, че ако Русия се възползва от така стеклите се обстоятелства, неизбежно ще се ангажира с целите на немската политика против Франция, а това не било по вкуса му, защото той търсел контрабаланс срещу германската мощ в Европа. Оказва се, че той е имал право, защото от арбитражната си роля Русия печели добри политически дивиденти. Благодарение на пламтящия френско-германски конфликт през 1873/75 г., руската дипломация свежда до минимум противоречията си с Англия и Австроунгария по Източня въпрос. Целите на Руската външна политика били на всяка цена да се предотврати военен сблъсък с Османската империя. Руските дипломатически инициативи се проваляли една след друга, благодарение на находчивите инициативи на германската дипломация. Така конфликтът на Балканите от ден на ден се затягал.

В тази напрегната обстановка долетяла вестта за готвеното Априлско въстание, по адрес на което руското правителство направило отчаяни опити, за да го предотврати, но те се оказали безуспешни. Именно от този момент Източната криза навлязла в своята екстремална фаза. Статуквото на Балканите рухва, а Великите сили са заставени въпреки волята им да се заемат с решаването на българския политически въпрос, който очевидно се превръща в проблем номер едно на международните отношения. Повече от явно е било, че във военно отношение Априлското въстание няма шанс да победи в неравностойната битка с противника, но пък по своя политически резонанс, то буквално надскача себе си. Отзвукът съчетава от една страна, респект и възхищение от дързостта и саможертвата на българите в името на свободата, а от друга – съпричастност към понесените страдания от репресиите, примесени с гневно порицание към палачите. Като реално продължение на въстанието е замислена и организирана една дипломатическа акция да се предявят и защитят българските искания пред правителствата на Великите сили с оглед на това срочно да се разреши българският политически въпрос. С мисията са натоварени двамата видни общественици Драган Цанков и Марко Балабанов. Те връчили нарочен меморандум с българските искания последователно в Париж, Лондон, Рим, Берлин и Петербург. Най-радушно били посрещнати в последните две столици. През декември мечтата на съзаклятниците от Априлската епопея се сбъднала, защото по настояване на Русия била организирана Цариградската посланическа конференция на Великите сили, на която българският политически въпрос заел централно място. И тъкмо, когато се очертало мирното разрешаване на проблема чрез създаване на две автономни български области, обхващащи Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, Лондон и Берлин по задкулисни пътища насърчили Високата порта да отхвърли решенията на конференцията. Това представлява безпрецедентна патова ситуация, която на практика блокира мирното решаване на конфликта. Създава се парадоксална ситуация. От една страна Великите сили стигат до единодушно решение, а от друга не се ангажират с неговото решаване. Оказва се, че провалът на мирния изход засяга пряко само интересите на Русия, другите просто не е имало какво да губят, а някои от тях, дори печелят от този провал.

Така се стига в крайна сметка до Тринадесетата поред руско-турска война през 1877/78 г.! Какво я отличава от другите войни? Предишните имат ясно изразена експанзивна стратегия. Крайната цел е овладяването на черноморските проливи и техния хинтерланд – Балканския полуостров. Те виждат в балканските освободителни движения свой съюзник, който може рационално да се използва за целите на руската политика. Разгъва се дори тезата за Москва – Трети Рим. За отбелязване е, че през този период всички руско-турски войни започвали до момента, били по инициатива на Русия.

За разлика от всички преди това изброени войни, „Нашата” руско-турска война няма такава агресивна насоченост. Този път царското правителство не желае този военен сблъсък с Турция. Няма никакво съмнение, че в основата на драматичния обрат на руската политика стои нашето националноосвободително движение. Затова и никак не е чудно, че войната започнала с толкова колебания и импровизации, които в крайна сметка се отразяват като колебания и в завършващата фаза. Във връзка с това, не е случаен и фактът, че тъкмо царското правителство първо поставя под съмнение международната правна валидност на Сан Стефанския мирен договор, като го определя за прелиминарен /предварителен, временен/. Безусловен е обаче фактът, че нашето националноосвободително движение е в основата на мъчителната принудителна преориентация на царското правителство в посока към военната алтернатива. Истината обаче налага да признаем и друг факт – макар и да играе ключова роля в този процес, то не е в състояние да запали фитила на войната. Нейното осъществяване става благодарение още и на куп други фактори и условности, които са така характерни за „голямата политика”.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!