Направи дарение на училище!

През 1987 г. проф. Асен Пашов завършва 21-ва гимназия в гр. Москва, СССР. По-късно, през 1992 г., придобива магистърска степен по лазерна физика в СУ „Св. Климент Охридски”, а през 2000 г. защитава докторската си дисертация в Института по физика, Полска академия на науките, Варшава. От 2001 г. до 2003 г. е Хумболтов стипендиант в Института по квантова оптика, Университет в Хановер, Германия. През 2004 г. става главен асистент в СУ „Св. Климент Охридски”, където две години по-късно става доцент и ръководител на катедра „Оптика и спектроскопия”. От 2010 г. е доктор на науките, а от 2012 г. – професор.

Проф. Пашов, как решихте да се занимавате с наука? Така ли си представяхте мечтаната работа като дете?

Мечтата ми от началното училище е да се занимавам с наука. С мой приятел мечтаехме за супер изобретения: фотонни ракети и космически кораби. Тогава така разбирахме науката. Когато пораснах, интересите ми се разшириха, но така бях свикнал с мисълта за науката, че не съм мислил сериозно за почти нищо друго. Разбира се, когато наближи времето за кандидатстване обмислях дали да е физика, а не например – математика, социология или философия, но все пак реших да е физика. Доколко реална е била представата ми за работата на учен тогава? Естествено, съвсем нереална, може би с изключение на възможността за свободна и творческа работа. Това усещане съм го имал от малък и все още е останало.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Може ли да се каже, че работата трябва да е призвание? Въобще, как на човек му хрумва да се занимава с това?

Може да се пожелае. За съжаление, не съм убеден, че при всички хора е така. Тези, които работят това, което обичат и за което са призвани, имат предпоставка да са щастливи. При това важно е работата да разкрива творческите способности на човека, а „хрумването“, според мен, е сложен процес на съзнателно обмисляне и неосъзнато влияние от страна на обкръжаващите.

Вие щастлив човек ли сте?

Не бих се определил като такъв. Оценявам това, което имам и правя, но не смятам, че е достатъчно. А може би това е характерно за учените, да търсят винаги нещо ново? Нека да кажем, че не се чувствам нещастен и не съжалявам за избора, който съм направил.

Тръпката да се открие нещо ново ли е движещата?

Трудно е да се каже. При различните хора е различно. Човек иска да е доволен от това, което прави, а мярката за удовлетворението може да е новото (изразено често като „Аз съм първият!“), оценката на колегите и обществото, или простото чувство, че това което правиш се получава – неудачите са по-малко от успехите.

Какво е мнението Ви за науката в България и респективно навън?

Науката в България – чувствата ми са смесени. В България има много добри учени, има също така и млади хора с потенциал да станат добри учени, но обществото на практика няма принос за успешната реализация на първите и не прави почти нищо за реализацията на вторите. В България официално не са създадени условия за правене на наука. Наличието на университети, БАН, и законът за академичното израстване не са достатъчни. Няма виждане за ролята на науката в развитието на обществото. Положителното, което виждаме около себе си, са по-скоро инициативи на отделни личности, които често са подкрепени от колеги от чужбина. Колкото до науката извън България, бил съм за по-дълъг период от време в няколко чуждестранни университета в Германия, Франция, Полша, Латвия и Канада. Навсякъде има свои особености, проблеми, но това, което там го има, а при нас липсва, е именно усещането, че тези университети са създадени да служат на обществото и те вършат тази работа.

С какво се занимавате в момента?

Усилията ми са посветени на преподаване и административна работа. Епизодично успявам да открадна време за занятия с наука.

Липсва ли Ви това време?

Да, определено. Мисля, че колегите ми от чужбина не могат да разберат защо така се получава, а аз не мога да им обясня, че у нас всеки сам трябва да прави всичко и за това не остава време за нищо.

Какви са бъдещите Ви планове?

Опасявам се, че няма да Ви впечатля с планове. Имам по-скоро желания и мечти. Бих искал да бъдем разтоварени поне от част от безсмислената административна работа, която сме принудени да вършим и да остане време за повече занятия със студентите. Имам предвид – не учебните занятия, а работа в научните лаборатории. Истинското обучение на студентите става именно там, а лекциите и упражненията са само необходимата подго­товка.

Все по-често чуваме, че учениците и студентите с всяка изминала година са все по-…, поради липса на по-подходяща дума – „зле“. А самите млади хора се „оправдават“, че образованието в България е заради едната тапия и завършиш ли едно, така или иначе ще работиш друго. Какъв е напливът към катедра „Оптика и спектроскопия“ и какви са наблюденията Ви върху студентите?

Питате за две неща. Първото е деградацията на знанията и мотивацията на учениците и студентите. Това е въпрос, дискутиран още преди Вавилон и Древна Гърция. Като оставим настрана постоянния конфликт между поколенията, със сигурност може да кажем, че съвременните студенти са различни от колегите си от преди 20-30 години. Дали това е за добро, ще покаже бъдещето. По-важно, според мен, е да осъзнаем, че студентите и учениците са всъщност плод на съвместните усилия на родители, учители и всички нас. Така че вместо да се оплакваме от тях, да погледнем какво общество сме построили или сме позволили да построят. И тук се съдържа отговорът на втората част от въпроса. Ученето просто за диплома върви само в някои общества. Поговорката „не е луд тоя, който яде баницата, а този, който му я дава“ показва, че и това не е нов проблем.

Инак сам по себе си фактът, че учиш едно, а работиш друго, не е смущаващ. При физиците това е често явление. Те просто са добри в много области, защото физиката освен знания, е също така начин на мислене.

Как си почива един учен след дългия работен ден?

Като правило работният ден на един учен наистина е дълъг. Остава време само за сън. На опашката винаги чакат поне още четири-пет задачи. Понякога се чудя, дали така бих работил, ако задачите ми ги поставя някой друг (началник или директор) – със сигурност не! Разбира се, освен с научна работа и преподаване (о, да не забравяме и админи­стра­тивните задължения), успявам да вмъкна в графика и други задачи, като гледане на филми, четене на книги, срещи и разговори с приятели, музика. На първо място, обаче, са задачите, свързани със семейството – разходки, кънки, кино, домашни и т.н.

Интервюто взе Яна Ненчева

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!