Направи дарение на училище!

1. Споделете кратка информация за вас: име, степен, звание, месторабота?

Георги Каприев, професор, доктор на философските науки, катедра „История на философията“, Философски факултет, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

2. С какво се занимавате на работното си място? (Ежедневието на един учен) – проекти, изследвания…

Налаганото по комунистическо време мнение, че работата на университетските хора е само да преподават, а изследването е дело на други хора и институции, бе не само илюзорно, но и вредно. То е анахронистично още спрямо университетските норми, въведени от Вилхелм фон Хумболт, изискващи непременна заедност на преподаването и изследването, академичната комуникация на всички нива и свободата във всичко това. Слава Богу, споменатото мнение е вече преодоляно, ако не като масова практика, поне като норма. Моето всекидневие включва преподаване и изследване, академичен диалог с моите колеги и студенти, издателска работа, международна академична комуникация със съответното ѝ участие и организиране на научни форуми и, да не забравяме, активно четене и писане – в този ред. Колкото и да съм сигурен, че свеждането на изследванията изцяло до проектна дейност е убийствено за високата, авангардната наука, да, занимавам се и с проекти. Нормално научно всекидневие.

3. Какви са научните ви постижения (приноси) и каква е тяхната полза за обществото и икономиката?

Разбери повече за БГ Наука:

***

Като основно постижение през миналата, 2019 г., гледам завършването и издаването на тома „Византия. Юдейство“ в третото издание на основания от Фридрих Юбвервег Grundriss der Geschichte der Philosophie – най-авторитетната историко-философска поредица в немскоезичния свят и не само в него. Съставител съм на по-обемната част от тома – „Философия във Византийската империя“ (за философията на юдейството са заделени 52 страници) и автор на 36 от 64-те глави във „византийския“ дял. Ако в предното издание на философията във Византия са посветени общо 9 страници, в сегашното са 300. То е съществен стимул и за стабилизирането на дисциплината „Философия във Византия“ / „Византийска философия“, чието въвеждане и налагане в световен мащаб тълкувам като свой дългосрочен принос (през 1999 г. представих в СУ първия в света академичен курс по нея). Затова спомогна и позицията ми на президент на комисията „Византийска философия“ на S.I.E.P.M. в периода 2002/2012 г., както и набралата популярност моя книга „Philosophie in Byzanz“ (Вюрцбург, 2005). Пак през 2019 г. организирах във Варна 24 Колоквиум на Международно общество за изследване на средновековната философия – S.I.E.P.M. (за втори път в България след 1999 г., тогава организиран от Цочо Бояджиев, Андреас Шпеер и мен), както и 12 Лятна школа на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия (EGSAMP), на който съм съосновател (през 2006 г.) – третата проведена в България. През 2018 г. в Льовен излезе книгата ми Lateinische Rivalen in Konstantinopel: Anselm von Havelberg und Hugo Eterianus (български превод 2020, издателство на БАН), в която са въведени методи, само спорадично прилагани или даже неприлагани досега. Пак през 2019 г. бе издадена Каква ни е Хекуба? За историята на философията, в която с Цочо Бояджиев, Олег Георгиев и Калин Янакиев тълкуваме основите на историко-философската методология, въведена и ползвана от Българската школа за изследване на средновековната философия. Ползата за българското общество от тези изследвания и форуми е по-дълбокото осмисляне на собствената му интелектуална история, а и настояще. Българската икономика засега не се интересува от подобни неща.

4. Какво ви мотивира да изберете професията на изследовател?

Преди 16 години класифицирах типологично българските философи на аграрници, индустриалци и постиндустриалци, за което бях обруган от аграрниците – вербално реализиращите се на местна почва. Аз пък само исках да подскажа, че имам предприемачески манталитет – гоня качествен продукт и глобално разширение на „пазара“. Изследвачеството е задължителен елемент на такъв тип манталитет. А насочването тъкмо към философския анализ идва навярно от персоналните ми нагласи, изградени през младежките години.

5. Какво допринесе за развитието ви като изследовател?

Имах големия късмет в началото на 80-те години на ХХ в. да се окажа един от основателите на Българската школа по философска медиевистика, чийто генератор е моят учител Цочо Бояджиев. Започнахме нещо небивало в българската наука и далечно от тогавашното философско скудоумие. Принудителният седемгодишен „инкубационен“ период ни направи да разработим оригинални изследователски методи, успешно действащи и до днес. От средата на 90-те инициирах изследванията по византийска философия в България, научно направление, датиращо едва от 1949 г. От началото на 90-те години започна съвместната ми работа с Андреас Шпеер (сега директор на Томас-Институт в Кьолн) и с колеги от университетите в Бон, Хановер, Лече, Бари, Атина, Виена, Нотр Дам, Бостън и т.н., както и изследователското ми специализиране (основно в Кьолн и Париж), благодарение на фондациите Александър фон Хумболт, ДААД, КААД и Мелън, Международния колеж „Морфомата“ и др.

6. Какви проблеми срещат учените във вашата област за професионалното си развитие и в работата си?

Учените в моята област, особено българските, срещат всички възможни проблеми и пречки. Като се започне от финансовите, премине се през структурните и се завърши с манталитетната позиция, правеща какво ли не локомотивът, теглещ влака, да бъде въдворен в трета глуха.

7. Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

По отношение на науката в България коренно трябва да се промени отношението към науката. От поне седем десетилетия, но особено през последното, масово налаганият модел за успех предполага агресивна неграмотност. От най-официалните обществени трибуни се сипят смешки, чийто предмет са носителите на длъжността „професор“ или степента „доктор“, самата наука и нейният етос: днес ученият човек у нас е най-незащитаваното и презряно малцинство. Останат ли тези смешки траен носител на веселие, ефектът им в средносрочен план ще е драматичен, а в дългосрочен трагичен – това ще е самоубийството на България.

8. Трябва ли да се говори за наука и защо?

Трябва. Разбира се, специализираното научно говорене се осъществява в специализираните научни издания. Гледам със съмнение опитите за „достъпно популяризиране“ на научни резултати. Обикновено те добиват профила на гротеска. Трябва обаче разбираемо за широката публика да се говори – атрактивно и убедително – за характера на научното мислене и смисъла от него, защото в нашата култура то е все по-странна територия. Младите хора с научни нагласи биват гръмко убеждавани, че мястото им не е тук. Трябва да се дава кураж на научно талантливите, показвайки, че животът в науката е достоен и има своите шансове. Преди няколко години Андреас Шпеер забеляза относно науката в България: някога авантюристите напускаха, сега остават. Научният авантюризъм е обаче компонент от дефиницията за наука.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!