Бихте ли се представили на нашите читатели?

Казвам се Илия Вълев. Доктор по етнология съм, а от близо година работя като главен асистент в Националния етнографски музей към Института за етнология и фолклористика при Българската академия на науките. Общо взето съм човек с разностранни интереси, защото освен етнологията, обичам много и астрономията, фотографията, народните танци и историческата реконструкция. 

Кое Ви запали да се занимавате с науката и кога се случи това?

Може би тук е необходимо да кажа първо, че с научни изследвания, макар и не на професионално ниво се занимавам още от ученическите си години, когато бях активен кръжочник в Народна астрономическа обсерватория „Джордано Бруно“ в моя роден град Димитровград. Там се намира и първият планетариум в България. През целия период на кръжока по астрономия – от 1998 г. до 2004 г., когато завърших средното си образование и постъпих във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, придобих не само знания по астрономия, но и изградих и/или утвърдих не малко качества в характера си. Добих и доста опит. Благодарение на многото и различни по вид и форма научно-образователни експедиции и лагер-школи, на възможностите за участия в олимпиади, в смесени научни и ученически конференции, в разни медийни представяния, както и благодарение на добрите условия за екипна и самостоятелна работа в Димитровградската обсерватория, имах възможност наистина да раста и да се развивам като знаеща, можеща, мотивирана и отговорна личност. С нескрита гордост мога да кажа, че в актива си съм записал наблюдението на изключително редки небесни спектакли, за някои от които един човешки живот може дори да не стигне. Такъв несравним зрелищен небесен спектакъл например е феноменът пълно слънчево затъмнение, който реално не всеки човек може да види през живота си, защото се случва твърде рядко над дадена географска точка. Благодарение на активната си кръжочна дейност обаче към този момент вече имам регистрирани две наблюдения на пълни слънчеви затъмнения – едното над град Шабла през 1999 г., а другото над турския град Сиде през 2006 г. Отделно съм провеждал наблюдения и на няколко частични слънчеви затъмнения, случели се над България и също привличащи интерес със своите си особености. Много редки явления, които съм имал шанса да наблюдавам, са и пасажите на планетите Венера и Меркурий пред диска на Слънцето, преминаванията на ярки комети, „звездни дъждове”, а и сравнително по-честите лунни затъмнения, без значение дали пълни или частични, както и окултации на звезди от Луната. От всички тези наблюдения са оставени солиден архив от научни данни и богат фотодокументален материал. Няма как да пропусна и възложеното ми много интересно и обществено полезно занимание, също изпълнявано в този кръжочен период, а именно да регистрирам броя и движението на слънчевите петна. Данните от тези мои наблюдения впоследствие обработвах сам, а в края на всеки месец ги предоставях на учителя ми в НАОП „Джордано Бруно“ господин Димитър Кокотанеков. Той на свой ред пък ги препращаше към Кралската астрономическа обсерватория в Белгия, където се събират такива наблюдения от почти цял свят. За тези, които не знаят, наблюденията на слънчевите петна са много важни. Те дават информация за активността на най-близката звезда до нас – Слънцето, благодарение на което съществува животът тук на Земята. 

Та, с това искам да обобщя, че интересът ми към науката датира съвсем не отскоро. Професионално обаче, както е видно, не продължих да се занимавам с астрономия. Отказах се да продължа да се развивам в тази научна област, поради факта, че математиката не ми беше от най-любимите предмети в училище. Мисля, че е известно, че освен добри познания по физика, астрономите трябва да са добре подготвени и вещи в математиката. Затова и се преориентирах към хуманитаристиката и кандидатствах във Великотърновския университет с история. Така, както вече се разбра, днес съм етнолог, като професионалното ми развитие и израстване в тази научна област започна през 2009 г. Тогава постъпих на работа като уредник в РЕМО „Етър“, Габрово, за което изключително много съм благодарен на тогавашния директор на музея доц. д-р Ангел Гоев. Той буквално ме взе от студентската скамейка и ми даде възможност да се развихря в безбрежното научно поле на етнологията. След като пък придобих докторска степен по етнология получих шанс да започна работа в Регионалния исторически музей във Велико Търново, чийто профил е общоисторически, а не специализирано етноложки, както е в РЕМО „Етър“. От декември месец 2022 г., след спечелен конкурс, се присъединих към мотивирания и изключително сериозен екип на Националния етнографски музей в София, където ще се радвам не само да продължавам своето развитие, но и да бъда полезен с натрупваните през годините знания, компетенции, опит, а и с реализирането на различни идеи.      

Имате ли одобрен проект в последната сесия на Фонд научни изследвания, как се казва той и какви ползи ще има той за науката и живота на обикновения човек?

Към днешна дата все още лично не съм оглавявал подобен проект. Бил съм обаче част от научните екипи на седем изследователски проекта, някои от които финансирани от Фонд научни изследвания. Така например посредством два проекта на Великотърновския университет „Развитие на академичния състав на „Св. св. Кирил и Методий“ – гр. Велико Търново чрез повишаване мотивацията на младите хора за научна работа“ и “Националните граници – интердисциплинарно проучване и преподаване” успях да проведа добри теренните етнографски изследвания и събрах богат материал, който ми послужи за написването на дисертационния ми труд, посветен на наборната военна служба от етноложка гледна точка. Отделно, чрез националния проект „Да съхраним духа на етносите жив” на СУ „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Антоново е подготвен и издаден сборникът „Памет за Тузлука, епизод 2. Впечатления, лични истории и спомени за живота и традициите на населението от гр. Антоново и региона“ (2016). Чрез международния проект „По пътя на българските градинари”, стартирал през 2015 г. и оглавен от Изследователския институт на българите в Унгария към Републиканското самоуправление на българите в Унгария са осъществени няколко гостувания на едноименната изложба „По пътя на българските градинари“. Посредством много фотографии, документални свидетелства и текст, изложбата проследява важни моменти от живота на българските градинари-гурбетчии в Унгария. Също така благодарение на същия проект е подготвена и издадена книгата на д-р Васил Мутафов „Колелото на съдбата. Българското гурбетчийско градинарство (етнографски аспекти)“ (2018 г.), чийто редактор съм аз, заедно с фолклориста Галя Чохаджиева. Също така мога да спомена и това, че чрез националния проект „Модели и концепции на сериозни образователни игри чрез свързани мултимедийни ресурси от военно-историческо наследство” на Института по математика и информатика при БАН е изграден модел на сериозна образователна игра с използване на свързани мултимедийни ресурси от областта на военното и културно историческо наследство за образователно приложение. 

Мисля, че ще е интересно да добавя още, че към днешна дата с няколко колеги от ИЕФЕМ-БАН пък работим по един международен проект, озаглавен „Медитейлър“. Проектът има за цел да издири, съхрани и представи малко познати културни практики от България, Испания и Италия. На практика общо шест научни институти от четири държави – България, Испания, Италия и Полша, обединяваме усилия в създаването на общодостъпна европейска онлайн платформа за разказване на истории – разкази за различни традиции, типични за всяка една страна, религиозни практики, празници, фолклорни обичаи и занаяти.

С какво заглавие беше последната Ви публикация? Разкажете ни повече за нея.

Моите научни интереси и публикации предимно са свързани с традиционните народни вярвания, с различни практики и средища на религиозен живот, с народната обредна и празнична система, с отделни видове институционални общности, както и с военните традиции и обичаи и с военно-историческото наследство. Всъщност, публикувал съм не малко статии и студии по отделни етнокултурни проблеми и много се радвам, че успях да издам и дисертацията си под формата на монография. Тя е озаглавена „Младежки страсти, мъжки времена. Етнокултурна характеристика на българската казарма през социализма“ (2016). В нея коментирам същността и характера на казармата през социализма в България, разглеждам държавната нормативна уредба и обществените представи за казарменото обучение и възпитание през „онези“ 45 години, търся мястото на войнишката служба в българската традиционна социалистическа култура, анализирам ритуалите, бележещи възмъжаването на момчето при отбиването на наборната военна служба.

Що се отнася до последната ми публикация, тя касае много специално място за мен. Става въпрос за особена чешма-аязмо, която е един от първите ми сериозни изследователски терени в моето научно израстване. Статията е озаглавена „Обещание, превърнало се в реалност“. За рефлексията на етнолога изследовател и как едно свято място край град Дряново се развива във времето“. Публикувана е в сборника „Светът на българина през XX в. Трета национална научна конференция“ (2023), който е издание на Историческия музей в Димитровград. В текста разглеждам не само промените и развитието, които търпи въпросната чешма, но и анализирам един проблем, с който може би всеки учен се сблъсква в своята работа. Става въпрос за рефлексията на изследователя от и към него. 

Мисля, че ще е любопитно да спомена и за още една моя разработка, която съвсем скоро очаквам да бъде публикувана в тематичен научен сборник на нашия институт. Сборникът ще разглежда интересните културни феномени „историческа възстановка“ и „историческа реконструкция“, които доста нашумяха през последните 15-20 години в нашата страна. Позволете да припомня, че основната задача на тези събития е да въведат участника и зрителя в едно отминало време, като покажат и обяснят по по-популярен, атрактивен, но и достатъчно сериозен и разбираем начин конкретен епизод от историята. По презумпция възстановката и реконструкцията като събития имат образователен, възпитателен и не на последно място – зрелищно-развлекателен характер. В статията, която подготвих и изпратих за печат обаче, се опитвам да прецизирам използването на тези две понятия – историческа възстановка и историческа реконструкция, а паралелно с това – търся и анализирам отделни форми на проявление на реконструкторската дейност, като предлагам възможни термини за тяхното обозначаване. Всъщност, тезата, която защитавам в статията си е, че споменатите понятия се използват твърде свободно и не напълно акуратно, предвид смисъла, с който са натоварени. Това на свой ред често води до погрешни очаквания не само от обикновения зрител, но и от непосредствения участник, а по този начин може да се стигне и до изкривено тълкуване и представяне на реални исторически факти от миналото.

Има ли бъдеще науката в България и как го виждате Вие?

Ако не виждах бъдеще на науката в България, нямаше да се занимавам с нея (усмихва се). Да, определено в нашата страна наука може да се развива, макар сериозна наука тук да не се прави лесно по ред причини. И, не, причините не са само заради трудностите, породени от недостатъчността или от пълната липса на финансиране. Уви, в нашата страна може да бъдем свидетели и на спънки от по-субективен, а понякога и междуличностен характер, което не е добре. Под небето има място за всички, а научните полета, по които даден изследовател може да тръгне са неизброимо голямо количество. Необходимо е да се помисли малко, да се почете достатъчно литература, евентуално да се потърси консултация и/или съмишленик, асистент, помощник, както искате да го наречем, за да може да се обсъждат и надграждат идеи и да се действа. Терени, архиви, библиотеки има много, а научна работа с качествени и смислени резултати не се прави за ден-два, както някои си мислят. Израстването, без значение дали само кариерно, но бих добавил тук и духовно-ментално, става постепенно, с натрупване, а не от днес за утре.

Има ли млади хора, които искат да се занимават с наука във Вашата област?

Не знам какво да разбирам под млади хора в момента, защото аз съм на 38 години и се чувствам млад все още (смее се)… Всъщност, етнологията като наука на пръв поглед не изглежда от най-привлекателните научни области. Така например много хора все още си мислят, че етнологията се занимава само с хурки и престилки или, че е застинала в годините на Възраждането, защото, според тези същите хора – това е само периодът, който ние изследваме. Да, тези битови предмети и това историческо време етнологията ги изучава, но нейният хронологически и тематичен обхват е изключително пъстър, тъй като и културата е такава – пъстра и постоянно и всестранно развиваща се. Етнологът наблюдава човешките общности, които могат да бъдат от различен порядък – етнически, етнографски, етноконфесионални, професионални, възрастови и т.н., като по този начин изучава тяхната култура. Именно културата е предметът на изследване на Етнологията, но не коя да е култура, а тази, която се проявява във всекидневието на хората у дома, в службата им, в социалния, културния и политическия живот на страната. Етнологията показва и обяснява връзката между човека, неговата социална група и цялото общество. Чрез научните подходи на етнологията могат да се разберат доста културни и социални процеси, както и да се вникне в същността на различни наболели проблеми от етнокултурно естество – емиграцията, кризите в идентичността на определени общности, появата на нови или възобновяването на определени обичайни практики и традиции и много, много други. 

Знаете ли, етнологията е много подходяща наука за онези хора, които са любопитни и творчески натури. За онези, които обичат да пътуват и да се срещат с различни хора, да разговарят с тях. Тя е и за тези, които ценят народните традиции и памет. Да, тази наука спомага не само да съхраним нашата идентичност и нашите си традиции във все по-глобализиращият се свят, но и помага за нашето развитие като нация. Етнологът не е застинал в едно отминало време. Той също гледа напред в бъдещето, но благодарение на неговите знания, опит и аналитични способности, много от процесите в нашето общество могат много по-лесно да бъдат приети и преживени, ако се използват правилно, т.е. ако обществото се допитва по-често до мнението на специалистите етнолози или културни антрополози. 

Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?

Накратко казано – да не се бавят! Израстването, както споменах преди малко, не става бързо. Научното развитие се осъществява с натрупване, с леки, настъпателни стъпки и със систематична и постоянна работа. Уви, не винаги е лесно. Спънки и трудности наистина има. Понякога се налага и да се ограничаваш от някои неща – забавления, срещи с близки и приятели. Семейството също понякога може да пострада от липсата на твоето внимание към тях, но ако близките ти те разбират – дори ще те окуражат и ще ти помогнат да стигнеш до крайния резултат. Много е важно да имаш съмишленици, близки, доверени хора, които да ти дават опора. Същевременно и ти може да си такъв за тях с благодарността си и с оказана навременна помощ и съвет при необходимост. 

Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?

Много сложен въпрос и честно казано не съм мислил задълбочено по него. Проблеми има на различни равнища. Може би е добре да се увеличи прозрачността и да се намали субективността при оценяването на проектните предложения, кандидатстващи за целево финансиране. За съжаление, както казах, често се стига до в какво състояние са междуличностните отношения между този и онзи. Хубаво е също така да се помисли и за урегулирането на бюрократичните процедури, които понякога са много тромави и хабят излишен ресурс – време, пари… та дори хартия и тонер касети. Добре е да се помисли и за създаване на фондове, подпомагащи развитието на младите, все още неутвърдени учени, както и за разни осведомителни кампании, които да обясняват процедурните стъпки, кое, как се прави при кандидатстване за финансиране. Мисля, че е хубаво да се стимулират повече и интердисциплинарните изследвания, както и работата между отделните институти и музеи.

Взела интервюто: Валерия Пенева

Направи дарение на училище!