Китай е подчертано планинска страна: 80% от територията му са планини и плата. Западен Китай е най-обширното в света високо плато, което се отличава с рязко континентален климат. Източен Китай е малко по-нисък от Западен и е достъпен откъм морето, тъй като е прорязан по дължина от големи речни долини, които от древността са най-важни търговски магистрали. Източен Китай се отличава от Западен с по-мекия си климат и по-разнообразна растителност . Благоприятните естествени условия на Източен Китай спомагат именно тук да възникне в древността земеделска култура и да се появят най-древни държави.
Най-древен район на разселване на китайския народ е областта по средното и долното течение на река Хуанхъ (Жълтата река) и равнината, съседна на Печилийския залив. Умереният климат и плодородната льосова почва тук спомагат за ранно развитие на земеделско стопанство. Общото количество валежи е тази местност стига до 50—60 см и това е достатъчно, за да се осигури добра реколта от просо. Но неравномерното разпределение на валежите често предизвиква слаби реколти. Затова населението на древния Китай е принудено да създава система за изкуствено напояване. Грандиозните катастрофални наводнения на реката Хуанхъ, свързани с постоянното повишаване нивото на дъното на реката, са страшно бедствие за земеделците. Излизайки от старото си корито, реката се разлива по цялата околна местност, разрушава селища и унищожава посеви.
В древните легенди и митове е отразена борбата на населението със страшната река и упоритата му грижа за създаване на земеделско стопанство. В мита за борбата на жълтия император Хуанди с чудовището Чъ Ю се описва как древният император сваля от небето богинята на сушата за борба с водната стихия. В една легенда се разказва как древния герой Юй прави по-дълбоко коритото на реката, старае се да регулира течението й, като за целта пробива скали и дори укрепя бреговете й с митичната „жива пръст“. Народът оценява Юй и труда му. Той бива избран за цар и основава династия Ся. В древността в Северен Китай има много повече гори, отколкото днес. За това говорят надписите върху кости за гадаене, в които се описва лов на елени; за големи гори се споменава и в „Книга на песните“. Значителната горска покривка осигурява по-равномерни валежи, дава на хората възможност да се занимават с лов и им предоставя в голямо количество дърво — най-древния материал за изработване на оръдия.

НАЙ-ДРЕВНОТО НАСЕЛЕНИЕ

Обширните степи, плата и планински области, съседни на плодородните речни долини, още от дълбока древност са населени с многобройни племена на номади-скотовъдци. Китайските земеделци от плодородните равнини са принудени непрекъснато да отблъскват грабителските набези на тези войнствени степни номади и планински племена, което до голяма степен забавя развитието на древнокитайската държавна система и култура. А през епохата на образуване на най-древните държави китайците на свой ред постепенно колонизират областите, населени с културно изостанали номади. Но природните условия в тези области и ниското културно равнище на местното население са причина за продължително запазване по тези места на номадски скотовъден бит. За широкото разпространение на скотовъдството говорят редица китайски йероглифи. Йероглифичният знак „овен“ (ян) служи за означаване на понятията „сполука“, „щастие“. Съчетание от йероглифите „овца“ и „княз“ означава думата „стадо“. Йероглифичният знак „елен“ (лу) се използува за означаване на понятията „успех“, „щастие“. Етничният състав на Китай е извънредно сложен. Разбира се, и в древността това население не е било еднородно. В източниците се споменават многобройни народи, с които древните китайци постоянно са се сблъсквали, воювали са и отдавна са водили търговия. На север и северозапад китайците влизат в досег с тунгусите, манджурците и монголците, на югозапад — с тибетски племена, чиито прадеди, племената ман, се споменават в древнокитайски източници, на юг — с племена от Бирма и Индокитай. Много интересен е въпросът за икономическите и културните взаимодействия между народите на Китай и на съседните страни.

РЕЗУЛТАТИ ОТ РАЗКОПКИТЕ

Разбери повече за БГ Наука:

***

Археологическите проучвания в Китай, започнати едва през XX в., дават интересни резултати и позволяват да се установи, че Северен Китай е населен от най-дълбока древност, от древнокаменния век като материалната култура на населението се развива непрекъснато чак до епохата на образуване на най-древните държави.
Разкопките, правени през 1928—1937 г. на 60 км от Пекин, разкриват остатъци от заселище и кости на първобитен човек, наречен „пекински синантроп“. Тези синантропи, живели в епохата на долния палеолит. водят борба с хищниците, осигуряват прехраната си с лов й събирателство, използват огъня и примитивни каменни оръдия. Други разкопки показват, че долината на Хуанхъ между Шънси и Шанси е населена още през епохата на палеолита. В Централна Монголия, в Ордос и на други места в Северен Китай са намерени открити и пещерни заселища от горния палеолит с останки от хора, с каменни оръжия и предмети от кост и мидени черупки.
Заселища от периода на неолита археолозите откриват в различни райони на Китай. В по-ранните от тях срещат костени оръдия с вложки и дребни каменни оръдия. За по-късните са характерни по-големи оръдия, например брадви, върхове на стрели и на копия. Същевременно възниква техниката на оглаждане на камък. Във всички заселища са открити следи от най-древно земеделие, което се появява след лова и риболова. Неолитичната култура от това време се характеризира с използуване на хромели, оръдия от огладен камък (ножове и брадви), лъкове и стрели и с опитомяване на най-древните домашни животни — кучето и свинята. Хората вече умеят да плетат кошници, да изработват тъкани и да шият дрехи с костени игли. Появяват се своеобразни глинени съдове.
Много материал за проучване на материалната култура от онова време дават разкопките в Яншао (Хънан), където е открито неолитично селище. Тук са намерени каменни брадви, тесли, ножчета и върхове на стрели, брадви от еленови рога, каменни и глинени пръстени на вретено, костени шила, каменни хромели, ями за запазване на зърното и богата и разнообразна керамика, сред която и своеобразни трикраки съдове, а така също и покрита с разноцветни шарки полихромна керамика. Жителите на това неолитично селище вече познават оризовата култура и водят разменна търговия със съседните племена. Освен това в най-късните неолитични селища са открити кости на многобройни домашни животни — бикове, коне, овце, кучета и свине. Във връзка с по-нататъшното развитие на занаятите се появяват бяла каолинова керамика и най-древни изделия от мед. Някои от тези селища образуват големи градища, обградени с мощни степи, запазени на височина до 5 м. Многобройните селища от това време, открити в басейна на Хуанхъ, говорят за значителна гъстота на населението в този район.

ИСТОРИОГРАФИЯ

Първите повече или по-малко достоверни сведения за далечен Китай започват да стигат до Европа през XIII в. Знаменитото пътешествие на Марко Поло в Китай (1273—1291 г.) донякъде повдига завесата, която отделя средищната империя от погледите дори на просветените европейци от онова време. През XVI—XVII в. в Китай се появяват португалски търговци и мисионери, които проявяват голям интерес към изучаването на Китай, на неговата история и култура. Един от първите трудове, посветени на Китай, е книгата на Мендоза, която излиза в 1585 г. под заглавие „История на великото китайско царство“. В 1618 г. се публикува описание на пътешествието на Гоес в Китай, извършено от него в 1604—1607 г. Между книгите на европейски мисионери в Китай, излезли още през XVIII в., трябва да се отбележат трудовете на Премар, посветени на изучаването на китайски език, трудовете на Гобил и. Мал по история на Китай и първият превод на китайски произведения от класическата литература, направен от Ноел (1714 г.). Всички тези трудове съдържат голям фактически материал, който обаче европейските учени още не могат да подложат на критично проучване.
От края на XVIII в. експедициите и пътешествията на европейци в Китай стават по-чести и вече дават по-значителни научни резултати. Център на научна синология става Франция, където започват да преподават и да изучават китайски език и литература. Най-големи специалисти в тази област са Абел-Ремюза, а по-късно — Шаван, между чиито многобройни трудове трябва да се отбележи незавършеният превод на „Исторически записки“ от Съма Циен. Резултат на тези обобщаващи трудове е опитът на Каулинг да издаде обща енциклопедия на синологаята (1917 г.). Най-значими от трудовете на буржоазните историци, посветени на изучаването на древен Китай, са трудовете на А. Масперо и Крил, в които разнообразните източници по древнокитайска история се подлагат на грижливо проучване.
Буржоазните историци събират обемист и ценен материал по история на древния Китай. Но по силата на класовата ограниченост на своя светоглед те не могат да дадат научно обоснована картина на развитието на древния Китай. В повечето случаи те дават непълна картина на социалните взаимоотношения, подхождайки към китайската история от позициите на европейски колонизатори.
Руските пътешественици и учени правят голям и ценен принос в изучаването на Китай, китайския език, историята и литературата.
Интересно описание на Китай от началото на XVII в. намираме в отчета на Петлин, който пристига в Пекин през 1618 г. като руски
посланик.
В 1692 г. в Китай бива пратан Избрант, чието описание на пътешествието е издадено през 1704 г. В 1700 г. е издаден царски указ относно това, че руснаци трябва да изучават източни езици, включително и китайски, а през 1714 г. в Пекин е изпратен И. Лежайски, за да основе там духовна мисия, съществуването на която се легализира чрез Кяхтинския договор от 1728 г. Тази „руска духовна мисия в Пекин“ е първият център на руска синология. Тук натрупват знания и първите руски преводачи и познавачи на китайски и манджурски език, командировани по-късно в Академията на науките и в университетите като преводачи и преподаватели. В XVIII в. се превеждат на руски език някои произведения на китайската литература.
Най-изтъкнат представител на руската синология през първата половина на XIX в. е Н. Бичурин, който живее в Китай към Пекинската мисия от 1806 до 1821 г, и натрупва тук огромно количество материали. Негови са голям брой научни трудове по география и история на Китай, по китайски език. Той превежда от китайски на руски език и редица произведения. Трудовете на Бичурин, най-известен синолог на своето време, имат голямо значение за развитието не само на руската, но и на европейската синология. За по-нататъшното развитие на руската сйнологйя спомага създаването на катедра по китайски език към Казанския университет през 1837 г. Благодарение на трудовете на Сивилов, Войцеховски и Василиев тук възниква един доста крупен център на руската синология, Значителен принос за изучаването на Китай, на неговия език, история и култура дава В. П. Василиев, чиито трудове, например онези, посветени на разпространението на будизма в Китай, стават широко известия. Същевременно научната дейност в областта на синологията продължава и в Пекинската мисия, където един от членовете й, П. Кафаров, издава речник на китайския език и написва редица трудове с исторически и историко-географски характер.
Освен това извънредно богати материали са събрани и от руски пътешественици и учени, които пътуват из различни области на Китай, например Пясецки, Потанин, Трум-Гржимайло, Обручев, Пржевалски и Козлов.
Така руските учени посвещават редица важни и обемисти трудове на изучаването на китайска география, история, култура, литература и език и с това спомагат за развитието на научна синология. Характерна особеност в трудовете па руските учени е дълбоката симпатия към китайския народ и признаването па световната ценност на китайската култура.

ДЪРЖАВАТА ШАН-ИН

Най-древният период в китайската история, който може да се изучава на базата на документи и археологически материали, е периодът Шаи-Ин. Според традиционната китайска хронология това е епохата от XVIII—XII в. пр. н. е. Историческата традиция запазва сказанието за това, как около 1400 г. пр. н. е. вождът Пан Гън довежда племето си в Анян и край река Хуанхъ изгражда „големия град Шан“, дал наименование както на цялата държава, така и на династия царе.
Чжъуските племена, живеещи в басейна на река Вей, които в XII в. пр. н. е. завоюват държавата Шан, дават на тази държава друго наименование — „Ин“.
По-рано епохата на Шан-Ин се е изучавала само въз основа на по-късни предания. А сега археолозите са открили голямо количество паметници на материалната култура, произведения на изкуството и около 100 хиляди надписа за гадаене върху черупки от костенурки и кости.
Голямо значение имат разкопките на развалините на древен град край село Сяотун в окръг Анян (провинция Хънан). Тук са намерени паметници от периода Шан-Ин, например остатъци от царски дворец, храм, занаятчийски работилници и много жилища, разположени в правилни квартали. Освен това са разкопани 300 гробници, сред които 4 царски. Наред с богатите погребения на аристократи са открити и значително по-скромните гробове на обикновени „чиновници“ и още по-скромните — на бедните. В развалините са запазени много ритуални бронзови предмети, например съдове, а така също мраморни скулптури и надписи за гадаене. В царската съкровищница са намерени към 6 хиляди ценни предмета от злато, бронз, нефрит, черупки на костенурки и седеф.
Следователно има всички основания да се предполага, че населението на древния Китай, създало културата от времето на Шан-Ин, е коренно население, Живяло тук от дълбока древност и чрез приемственост запазило културните достижения от неолитична епоха на територията на Северен Китай.
Паметниците на материалната култура, произведенията на изкуството, най-древните надписи, по-точно надписите върху кости за гадаене и върху бронзови съдове, най-древните части от произведенията на класическата литература на древния Китай дават възможност да се опишат, макар и в най-общи черти, стопанският, общественият и държавният строй през епохата Шан-Ин.

РАЗВИТИЕ НА СТОПАНСТВОТО

В икономиката на Китай за дълго се запазват примитивните форми на стопанство, например риболовът и ловът. В надписи върху кости за гадаене се споменава за голям колективен лов, какъвто по времето на родовия строй е бил възглавяван от племенния вожд. За мащаба на такъв голям лов говори надписът за гадаене, в който се споменава за 348 животни, убити по време на една ловна експедиция; в друг надпис се споменава за 287 убити животни. Когато тръгват на лов, царете обикновено питат оракула какво ще бъде времето. В един надпис се казва: „Въпрос. „Днес царят заминава на лов — няма ли да му попречи силен вятър?“ — Отговор: „Ще има силен вятър.“ Понякога ловът се провежда в специални, предварително приготвени участъци. В един надпис например се казва: „Убихме в участъка елени — 262, глигани — 113, зайци — 10.“ За стопанското значение на лова говорят и многобройните кости на диви животни: мечка, тапир, елен, слон, бивол и други, намерени при разкопки в Анян. Заедно с лова запазва стопанското си значение и риболовът. Върху много кости за гадаене се споменава, че „царят лови риба“.
Но не може да се твърди, че ловът и риболовът са били тогава най-важни отрасли на стопанството, както смятат някои изследователи. В същност тези примитивни стопански отрасли вече в значителна степен са изместени от селското стопанство и на първо място от земеделието.
От времето на неолита в Китай се опитомяват различни породи едър и дребен рогат добитък, а така също и свине. При разкопките в Анян са намерени голямо количество кости от различни домашни животни, например кучета, свине.овце, кози, бикове и биволи. В някои заселища са открити кости на кон. През епоха Ин се появяват и домашните птици. Хънанските надписи за гадаене говорят за голямото значение на скотовъдното стопанство. Така например при тържествени религиозни церемонии на духовете на прародителите принасят в жертва по 10 бика, 10 или 30 овена наведнъж, а понякога и по 40 бика или дори по 100 свине.. В един надпис се казва, че едновременно се принасят в жертва 100 овена и 300 крави. За това, че известно време през годината домашните животни се държат в обори, съдим по йероглифите, които изобразяват овен и крава в оградено място, а така също бик или овен, а до тях ръка, която държи пръчка, метла или четка.
Скотовъдството се разпространява най-широко в западните области на Китай. Стремежът да се заемат пасища често води до спорове и сблъсквания на инските племена с техните съседи, за което става дума в хънанските надписи за гадаене. Очевидно тогава добитъкът е бил най-важният вид богатство. Царят и приближените му владеят особено големи стада. В надписите за гадаене се посочва, че „царят сам огледа биковете“, предназначени за жертвоприношение; в друга случаи царят задава на оракула въпроси, засягащи скотовъдното стопанство — например относно приплода или изгубения добитък.
Главен и водещ отрасъл на стопанството през епоха Ин е земеделието. От зърнените култури най-разпространено е просото, което изисква малко влага и затова се отглежда нашироко от древните китайци. След просото се появяват ечемик, пшеница, сорго и дори ориз, може би донесен от юг. За развитието на земеделието говори появата на йероглифи, които обозначават думи, свързани със земеделското стопанство, например „нива“, „оран“, „кладенец“, „граница“, „земеделие“, „пшеница“, просо“, „посеви“ и т. н. В надписите за гадаене се срещат въпроси относно реколтата, например „Ще получа ли реколта от просото?“. Понякога в надписите се споменава за приготвяне на пиво.
Земеделската техника е още извънредно ниска, а оръдията на земеделския труд — много примитивни. За разкопаване на земята се използува мотика, а за разораване — най-първобитен плуг. Дори през XIX в. Н. Бичуркин наблюдава в Китай остатъци от крайно примитивна земеделска техника. През периода Шан-Ин още не се прилага изкуствено наторяване. Особено широко е разпространена системата на земеделие чрез изсичане на гори и освобождаване и а площ за ниви. Горите и храсталаците в басейна на река Хуанхъ постепенно биват унищожавани. В по-късни поетични сказания се описва как древните „земеделски герои“ разорават обширни земи, как учат хората да орат земята и да правят плугове и как носят в дар на хората житно зърно.
Реколтата до голяма степен зависи от количеството влага. В надписите за гадаене от инска епоха често се среща въпросът: „Ще бъде ли дъждът достатъчен за реколтата?“ Очевидно изкуственото напояване е още слабо развито и земеделците възлагат всичките си надежди главно на дъждовете. Но още през инска епоха започват да прибягват и до изкуствено напояване. Така например в книгата „Шъц-зин“ се споменава за езеро, откъдето се взема вода за напояване на оризова нива. От дълбока древност идва йероглифът, който обозначава думата „нива“ и се изобразява като участък земя, разделен на четири части от напоителни канали. В надписите върху кости за гадаене се среща йероглиф, съставен от знаците нива и течаща вода, който очевидно обозначава думата „напояване“. В легендите е запазен спомен за един чиновник, който се грижи за напояване на нивите и затова се счита за благодетел на народа. Има всички основания да се предполага, че още през инска епоха в Китай са известни някои технически растения и започва да се разпространява бубарството.
Наред със земеделието съществуват и различни занаяти. От времето на неолита се запазва като остатък техниката на изработване на различни предмети от камък. По време на разкопките в Анян са намерени огромно количество предмети, направени от камък: ножове, огладени брадви, върхове на стрели, копия — големя и малки, хаванчета, хромели, съдове, статуетки и украшения. Освен това са открити оръдия и оръжие, направени от рога на бикове и елени, както и изделия от кост, например игли и лъжици. Голямо значение придобива дървообработването. Както показват разкопките, дървото се използва много. От него правят лъкове, стрели, копия, дръжки на брадви, на пили и свредели, барабани, кораби и колесници. Дървото се използува широко при строеж на сгради и направа на гробници. По онова време богатите си строят големи правоъгълни жилища от греди с покриви, които лежат върху редица дървени стълбове. В тогавашните гробници са намерени дървени дъски. Значително се развива грънчарството. През тази епоха се появява и грънчарското колело. Глинените съдове се изпичат и дори понякога се покриват с глазура. Повърхността им често се украсява с орнамент във вид на връв и на шнур. Най-великолепните съдове, направени от каолин и украсени с фин орнамент, са намерени в големите анянски гробове и очевидно са служили за ритуални цели.
За развитието на занаятите огромно значение има металургията. От метал, главно от бронз, през тази епоха започват да изработват оръдия и оръжие: брадви, ножове, длета, шила, пили, мечове, алебарди и освен това съдове, както обикновени, предназначени за ежедневна употреба, така и великолепно украсени с орнаменти йероглифни надписи. Тези съдове доказват високото равнище на развитие на металургичната техника. Към царския дворец в Анян съществува металургична работилница, в която се изработват предмети от бронз. Тук са намерени пепел, въглени, сгурия, парчета метал и натрошени форми за отливане. Има и някои данни за развитието на бубарството, на тъкачеството, на изработката на копринени тъкани. Пак в Анян са открити копринени влакна, а в по-късни гробници — изображения на копринена буба. В надписи от инска епоха са запазени йероглифите, които обозначават думите „черница“, „копринена буба“, „копринен конец“, „копринена тъкан“, „кърпа“, „дреха“ и т. и. Отпечатъците от тъкан върху керамиката позволяват да се допуска, че през периода Шан-Ин е съществувало текстилно занаятчийство. За развитие на занаятчийското производство говори и фактът, че терминът „сто работи“ (бай гун) очевидно води началото си от това време.
Известен прогрес в селското стопанство и занаятчийството предизвиква развитието на разменната търговия. Древен й специфичен за Китай вид разменни пари са скъпоценните мидени черупки каури. Йероглифната писменост от онова време вече отразява процеса на зараждане и развитие на търговията. Появяват се специални знаци за обозначаване на думите „връзка мидени черупки“, „натрупвам“, „скъпоценност“. Разкопките в Анян разкриват кости на кит, специални видове докарвани от другаде мидени черупки lamporotula, каури и медна руда, което говори за установяване на търговски връзки със съседни и с доста отдалечени райони. От друга страна, бронзово инско оръжие е намерено на север, и Ичжъу (провинция Хъбей). Възможно е думата „шанжън“ (търговец) да е означавала търговец от страната Шан и да е водила началото си от инска епоха. Но, общо взето, стопанството все още запазва своя примитивен натурален характер, което се обяснява с трайното съществуване на древните затворени общини.
Някои данни позволяват да се говори за съществуване през тази епоха на общинно земевладение. Така например в книгата „Шъцзин“ се казва: „Нека дъждът напоява нашите общинни ниви (гунтием), а след това и нашите лични (съ.)“ Като пояснение към този цитат авторът на един по-късен летопис пише, отзовавайки се твърде похвално за мероприятията на древните царе: „Така целият народ се приучва на труд. Той се радва най-напред на обществената, а след това и на своята частна собственост.“ Възможно е през епоха Ин да са съществували участъци земя за ползвате, а така също и система на взаимопомощ, на взаимно поръчителство сред свободните общинници. Китайските историци сочат, че родови групи са съществували в Китай в течение на векове и че своеобразните „длъжности“ на началници на родове са се предавали по наследство в определени родови групи. Ако се съди по инските надписи за гадаене, всеки род има специално родово име и собствено гробище. Въпреки някои остатъци от матриархата пълното господство принадлежи на бащиния род. Обичаят на кръвно отмъщение се запазва в Китай чак до конфуциаяска епоха.
През периода Шан-Ин голямо значение има патриархалното семейство. Още тогава се появява специалната дума „ци“, която означава едновременно ,и робиня, и наложница. Господството на съпруга и бащата, заробването на жената, утежнено от многоженството, а така също и ярко изразеният култ към прародителите са типични черти на древнокитайското патриархално семейство.
От дълбока древност води началото си и древният съвет на старейшините, който както може да се предполага по надписите върху хънански кости за гадаене, е съществувал през периода Шан-Ин. Този съвет на старейшините е бил свързан с царя (вана) и се е състоял от родоначалници и племенни вождове. Много е възможно той дори в някои отношения да е ограничавал властта на царя. Така например в един надпис за гадаене се казва: „Въпросът: „Царят (иска) да проведе експедиция против страната…(?). Съветът не е съгласен. Ще постигне ли успех?“ В „Шуцзин“ са запазени данни за съществуване на съвет па племенните старейшини. През периода Шан-Ин древната родова аристокрация има голямо политическо значение. Опирайки се на големи богатства и на значителна политическа власт, тази аристокрация с течение на времето става господстваща класа на робовладелци.
За имуществено разслояване през тази епоха говорят както жилищата, така и погребенията. Докато бедните се подслоняват в пещери или землянки, богатите си строят големи жилища от греди, чиито двусклонни покриви се подкрепят от редица дървени колони върху каменни или бронзови основи. В погребенията на обикновени общинници до тялото на умрелия слагат само една брадва, а при богатите погребения е намерено голямо количество великолепно украсено оръжие. По време на многобройните военни походи залавят пленници, които обикновено превръщат в роби. Затова думата „фу“(пленник) започва да означава роб. За поява на робство през тази епоха говори специален йероглиф, често срещан в надписите за гадаене. Този йероглиф „чън“ изобразява око и означава думите „око“, „глава“, „пленник“ и „роб“. Очевидно са превръщали пленниците в роби и са ги броили на главя като добитък, затова, йероглифът, който означава „око“, „глава“, по-късно започва да обозначава думите „пленник“, „роб“. Военнопленниците, превърнати в роби, държат затворени в специални помещения, които се наричат „цю“. Трудът на робите се използва доста широко в селското стопанство, например карат ги да пасат добитък. Така в един надпис за гадаене се казва: „Нека заловените в голямо количество роби пасат добитъка.“ Заловените пленници царете често прикрепят към земя и заедно с участъци земя даряват като награда на свои приближени, пълководци и чиновници. Процесът на класово разслояване, който протича в недрата на селските общини, развитието на разменна търговия и войните водят до засилване на класовите противоречия и до развитие на робството. Следователно периодът Шан-Ин трябва да се разглежда като време на възникване на най-древно класово робовладелско общество в Китай.
В Анян са открити развалини на голям град, може би столица на държавата им. Върху голяма площ от 6 хектара са намерени основи на големи сгради, може би царски дворец, а така също и царски работилници, в които в древността са работили металурзи — леяри на бронз, майстори-каменоделци и майстори на изделия от кост. Тук е намерена и царска съкровищница, както и помещение за поста на външната охрана или павилион за царски лов. Характерно е, че върху костите за гадаене от онова време се среща йероглифът „цаин“, който изобразява врати в градска стена с кула и обозначава думата „град-столица“. Този йероглиф е запазен и в съвременната китайска писменост и е включен в думите „Пекин“ („Северна столица“) и „Нанкин“ (Южна столица“). Своеобразният тип градски врати, изобразен в йероглифа „цзин“, се е запазил за дълго, например в градската стена на Пекин. Очевидно първите укрепени градове са започнали да се появяват през периода Шан-Ин.

ВЪЗНИКВАНЕ НА НАЙ-СТАРАТА ДЪРЖАВА

През епохата Шан-Ин в Китай вече се оформя държавна власт, която се опира на богатствата от земя, съсредоточена в ръцете на държавата. Може да се предполага, че на тези земи, принадлежащи на държавата и на представителя на върховната власт — царя, се създава в големи мащаби земеделско стопанство. В кратните, почти шаблонни надписи за гадаене се говори за това, как царят пита оракула: „Ще ми даде ли просото реколта?“ или „Ще получа ли реколта от просо?“. Като се опира на главното богатство на една земеделска страна, на основния стопански фонд — земята, държавата придобива формата на централизирана бюрократическа деспотия. Религията се използва за укрепване авторитета на царя. В легендите се разказва за божествения произход на царете, главно на основателите ма династии. Така например в едно древно сказание се говори за това, че майката на прародителя на шанските царе на име Цзя Ди, когато отивала със сестра си да принесе жертви, глътнала яйце, изтървано от прелитаща ластовица. В резултат на това тя заченала дете, което при раждането му нарекли Ци (яйце). Потомък на рода Ци — Чън Тан, основава династията Ин, след като сваля последния цар от династия Ся.
През периода на образуване на най-древно робовладелско общество царят е и първосвещеник. Знаем, че в древен Китай царят е изпълнявал най-важните религиозни церемонии от култа към прародителите. В столицата край двореца на царя е имало храм на прародителите и южен храм на тържествени царски аудиенции. Постепенно се оформя чиновничество, в което влизат представители на древната родова, а след това робовладелска аристокрация — байсин. Съществуват специални длъжности на „войскови началници“ и „началници на окръзи“.
Така най-древната държава възникнала на територията на Северен Китай през епохата на начално деление на обществото на класи — класа на робовладелците и класа на робите, придобива чертите на древноизточна деспотия. Но в тази най-древна държава все още задълго и трайно се запазват многобройни остатъци от родовия строй. Към царя се създава аристократичен съвет, в който влизат представители на родовата аристокрация и потомци на племенните вождове. В надписите за гадаене този съвет е наречен „съвет на големите и малките“. Царският род е голям царски клан, чиито членове заемат висши длъжности в държавното и военното управление, което осигурява трайност на държавата и на господството на дадена династия. Самият термин, който се използва за означаване на понятието „цар“ (ван), се среща още в ниските надписи. Външно царската власт все още запазва особености на времето, когато племенният вожд обединява в свое лице най-древните функции на ръководител на лова, военачалник и първосвещеник. Затова архаичните форми на йероглифните знаци „вая“ (цар) и „цзу“ (прародител), които се срещат в надписите за гадаене, са тъждествени. Очевидно деспотичната държавна система от периода Шан—Ин се развива от по-древна теокрация, отгласи от която се запазват в култа към царските прародители и в представата, че само царят има право да извършва най-важните религиозни обреди.
Политическата история на тази епоха е почти неизвестна. В някои надписи става дума за войни, които китайските царе водят постоянно със съседни племена, защищавайки от набезите им земеделски области на Китай. За особено упорития характер на войните със съседни племена говори следният надпис за гадаене: („Царят) пита: Три пъти заповядвах да се проведе поход срещу страната… Ще бъде ли походът успешен?“ Много често войните имат ярко изразен грабителски характер и се водят с цел да се заграби плячка, обикновено пленници, които биват превръщани в роби; в надписите на гадаене се съобщава, че „заловихме много роби“.
В средата и в края на царуването на династия Ин китайците постепенно колонизират и завоюват планинските райони, населени от номади, и долините на Вей и Фън, т. е. централната част на провинция Шънси и югозападната част на провинция Шанси. За защита на страната от номади и за завземане на съседни земи, роби и различна плячка е била необходима съответна организация на войската и на военното дело.
По това време китайската войска се състои от пехота, конница и колесници. Още в древността сред широките степни простори на Средна и Източна Азия е опитомен канят и се появява колесницата, която използват главно във военното дело. Колесница и кон се споменават в ниските надписи. При разкопките в Анян са намерени около 400 бронзови украшения за колесница и конски скелети. Войската е въоръжена в повечето случаи с бронзово оръжие: саби, бойни секири и широко разпространената алебарда, а така също е лък, стрели и копия. По брой войската достига до 2 хиляди души. Отрядите на конницата се състоят обикновено от 300 конници. Възможно е да е използвана флангова атака, флангово обкръжаване и нощни нападения. Така например в един надпис за гадаене се задава въпрос: „Ще мине ли тази нощ в лагера без нещастие, спокойно?“ Класовият характер на инската държава намира отражение в организацията на войската. Пехотата се състои обикновено от прости земеделци, свикани във войската и откъснати от стопанството си, както образно се описва в „Книга на песните“. На колесници се сражават знатни хора, достатъчно богати, за да предоставят колесница с впряг за два коня.
Продължителната борба с номадите отслабва държавата Шап-Ин. Чжъуските племена, заселили се в басейна на река Вей, след като печелят редица победи, разгромяват древното царство Ин и върху развалините му основават нова държава, наречена на името на племето чжъу.

ВЪЗНИКВАНЕ НА ПИСМЕНОСТТА

Очевидно през периода Шан-Ин възниква най-древната пиктографична (картинна) и йероглифна писменост. Отделните думи се обозначават с нагледни рисунки,конто изобразяват слънце,луна,земя,гора, мъж, жена, животно, жертвоприношение и т, н. След това се появяват по-сложни знаци, които обозначават отвлечени понятия (идеограми). Така например думата изток се изобразява чрез рисунка на дърво, зад което изгрява слънце. Когато с отделни идерграми започват да се означават сходно звучащи думи (омофони), древната картинна писменост започва да се съчетава с по-сложния принцип на фонетична писменост. Но тази сложна йероглифна система няма ясни форми нито на йероглифна писменост, шито дори на най-примитивните форми на звуково писмо.

ДЪРЖАВАТА ЧЖЪУ (XII-VIII В. ПР. Н. Е.)

Китайските племена, които образуват държавата Чжъу, още от времето на неолита населяват областите на Северен Китай (днешната провинция Шънси, басейна на река Вей). С течение на времето тези племена налагат своето господство над всички останали племена, които живеят в басейна на река Вей и образуват доста голям племенен съюз, в близък досег с държавата Инд. Царете на Ин възлагат на князете от Чжъу опазването на своите северозападни граници от набезите на съседни номадски племена. Самото название „чжъу“ се среща в инските надписи. Знатни семейства и дори царе от Ин омъжват дъщерите си за вождове на племената чжъу, Тези племена използват наследството на по-древната и по-висока инска култура; те заимстват от инците писмеността, хронологичната система, архитектурния стил, обичаят да се извършват своеобразни гадания и дори някои форми на религията. През периода Чжъу културните достижения от периода Ин се признават, образованите хора от това време се считат приемници на инците и техни продължители. Очевидно именно от тази епоха са запазени изреченията „Следвайте углавните закони на Ин, мъдро въведени“, „Изучавайте великите хора на Шан, за да укрепите сърцето си и да умеете да учите хората“, „Грижливо търсете сред образците, оставени от най-древните и мъдри царе на Ин, онова, което може да ви послужи, за да защищавате народа и да го управлявате“, „Изпълнявайте обредите на Ин и принасяйте жертви в новите градове“.
Запазени са легенди, които описват как чжъуските племена завоюват царство Ин и как се създава голямата и силна държава Чжъу. Чжъуският цар Вънван според тези сказания е предприел поход на запад, разширил е границите на чжъуската страна и е разработил план за завоюване на царство Ин, а изпълнението на този план е завещал на своя син. Очевидно през този период държавата Чжъу започва да претендира за господство в Северен Китай, в басейна на река Хуанхъ. В това отношение са красноречиви думите на един от чжъуските владетели, запазени в по-късно предание: „Ние трябва да продължаваме делото на цар Вънван, да се откажем от всякаква леност дотогава, докато нашата държава не стане световна и докато от ъглите на морето и на изгряващото слънце до това място няма нито един човек, който да наруши нашия закон.“
Използвайки отслабването на царство Ин, чжъуският цар Уван започва борба за покоряване на страната Ин и за господство по целия басейн на Жълтата река. След първия неуспешен поход през единадесетата година от царуването си той тръгва начело на голяма войска на изток, удържа победа над инските войски и завоюва инската държава. Така по-късните легенди описват образуването в Северен Китай на държавата Чжъу през XII в. пр. н. е.

СТОПАНСТВО И ОБЩЕСТВЕН СТРОЙ

Източниците дават възможност да се опишат стопанският и общественият строй през периода на съществуване на държавата Чжъу. Селското стопанство запазва ръководното си значение. Със скотовъдство се занимават главно в степните и планинските области и тези скотовъдни райони са под наблюдението на специални чиновници, Чиновниците „се грижат за отглеждането и изобилието на птици и животни“ и „се занимават е пасищата, където се отглежда добитък“, Държавната власт обръща особено внимание на коневъдството, тъй като армията има нужда от голямо количество коне. На специални пасища пасат конете, които се държат в специални царски конюшни.
Най-голямо значение има земеделието, разпространено главно в плодородните речни равнини. В по-късни легенди обожествените прадеди на династия Чжъу се наричат „герои на земеделието“. Така например за родоначалник на династията се счита „князът на просото“ — Хъуцзи. В „Книга на песните“ доста ярко се описва земеделският бит на онова време.
Плодородната почва на Северен Китай дава възможност да се получават богати реколти и спомага за развитието на земеделско стопанство. Появява се системата на смяна на нивите. Всеки участък се разделя на три части, ежегодно се обработват две части, а третата остава като угар. „И за три години кръгът се затваря; така всяка част две години поред се обработва и едва на третата година се сменя.“ Започват да се използват торове, появява се системата от есенни и пролетни посеви. За по-интензивни форми на използуване на земята говори развитието на градинарството, овощарството, зеленчукопроизводството, отглеждането на плодни дървета, на черницата и конопа. Държавната власт взема мерки, които спомагат за развитието на земеделското стопанство и представят труда на земеделеца в свещен ореол. Затова именно се създава религиозната церемония при започване на селскостопанските работи, когато царят тръгва след плуга за да прокара първата бразда, а след жътвата пръв опитва хляба от новата реколта. В една древна книга се описва обичаят в гробницата на умрял аристократ мотиката на земеделец да се слага редом с лъка и стрелите на воин.
Наред със селското стопанство се развиват още повече и занаятите, например тъкачеството. Особено важно значение придобива металургията. Точно в този отрасъл на занаятите стават най-големи технически промени. От металите, както по-рано, най-разпространен е бронзът, от който изработват различни предмети, главно оръжие. Техниката на обработване на бронз стига до най-голям разцвет. За това говорят великолепните бронзови съдове, спадащи главно към този период.
В големи държавен занаятчийски работилници работят роби. Работилниците са под надзора на чиновниците, които отговарят за занаятите и изкуството. Занаятчийското производство е вече донякъде диференцирано. Специални чиновници отговарят за производството на бронз и очевидно управляват специални металургични работилници.
Развитието на занаятчийското производство и селското стопанство, оформянето на отделни скотовъдни и земеделски райони спомагат за развитието на търговията. Излишъците отиват на пазара. Във всеки град има един или дори няколко пазара, описани в източниците. Държавната власт се опитва да регламентира търговията. Търговците, които продават един вид стока, се съсредоточават в отделни квартали. Така пазарът се дели на квартали, в които се продават зърно, оръжие, глинени съдове, метални изделия, роби и т. н. Размерите, качеството и цените на стоките се определят с наредби на държавната власт. При големи сделки се изисква сключване на договор. За реда на пазара следи началник на пазара, чиято кантора се намира насред пазарния площад.
В обществения строй на държавата Чжъу дълго се запазват много черти, типични за предшестващия период. Така например все още трайно съществува патриархалното семейство. В това семейство властта на бащата е неограничена, на него са длъжни да се подчиняват напълно всички членове на семейството. Авторитетът на бащата е санкциониран от държавната власт. В указ на цар Сюан (827—782 г. пр. н. е.) се казва така. „Поданикът в никакъв случай няма право да се оплаква от решението на своя непосредствен началник, защото, ако това бъде разрешено, тогава синовете биха почнали да се съдят с бащите си и не би имало нужната разлика между по-възрастни и по-млади.“ Особено тежко е положението на жената. Като правило жената няма право на лична собственост. Тя може да наследява имущество само тогава, когато няма живи роднини мъже. Нещо повече, жената е осъдена на вечно и мъчително затворничество в специална част на дома. Ако жена напусне своя дом, считат я за голяма грешница. В коментариите към книгата „Чунцю“, наречени „Цзочжуан“, се казва: „Ако жената е умряла не в своята стая, табелката на нейния дух не бива да се слага до табелката на мъжа й.“ В обществото се оформя презрително, високомерно отношение към жената. Най-тежко обвинение за един мъж е обвинението, че „той следва съветите на жена си“.
През период Чжъу продължава да играе голяма роля древната селска община, трайно просъществувала в течение на векове. Древнокитайският философ Мънцзъ описва своеобразната „кладенчова система“ на земеделско стопанство, така наречената „цзинтиен“, която се базира на древното общинно земевладение. Системата се състои в това „в селата, отдалечени от градове (земята да се дели) на 9 еднакви квадратни участъка и един от тях (средният) да се обработва съвместно за снабдяване на обществените чиновници чрез специална повинност — „самопомощ“. Нито смъртта, нито пътешествията не бива да отвеждат тези селяни извън техните селища. „Ако селските селища бъдат разделени на квадратни части, еднакви отвън и отвътре, те образуват близки приятелски връзки. Жителите ще се защищават един друг и ще си помагат при нужда и болести. Тогава всички семейства ще живеят в съвършено единство… Осем семейства ще обработват съвместно обществената или общинната нива. Когато общинните работи бъдат привършени, семействата могат да се заемат със своите лични работи.“
Общинният строй по израза на Ф. Енгелс в течение на дълго време е бил опора за най-грубите форми на източен деспотизъм. През епохата на образуване на най-древна робовладелска държава целият поземлен фонд на страната, включително и земите, с които разполагат общините, номинално се счита собственост на държавата. Това се потвърждава от своеобразните термини на древнокитайския език. Така например думата „гун тиен“ (общинна нива) означава същевременно и „нива на вожда“. Но когато древнокитайският гун (вожд) се превръща във ван (цар), всички земи на общините, с които някога е разполагал вождът, се превръщат в поземлен фонд, който номинално принадлежи на деспотичната държава. Наред с това в процеса на завоюване на нови територии и на изземване на общинни земи се образува и централизиран в ръцете на държавата поземлен фонд, който принадлежи непосредствено на царя. В една от песните на книгата „Шъцзин“ се разказва как чжъуският владетел Лю преди поход „събра запасите от нивите и хамбарите, напълни със зърно огромни чували“. В песните образно се описва как най-древните царе от държавата Чжъу „разселваха народа, подреждаха земите“, очевидно организирайки в своите земи, в своите владения земеделското стопанство в голям мащаб. Чжъуските царе раздават на аристократите доста големи поземлени владения. Върху бронзови съдове от тази епоха са запазени надписи за това, че царят раздава земя на един или друг приближен. Така например текстът на една такава своеобразна дарствена грамота гласи. „Бу Ди, за твоите заслуги във военното дело ти подарявам лъкове и стрели, роби 5 семейства и земя 10 участъка.“
Раздаването на поземлени владения на знатни аристократи води до образуване на значителен слой земевладелска аристокрация, която живее в условията на древен патриархален бит, В „Книга на песните“ образно и ярко се описва имение, което принадлежи на богат човек и по-точно прибиране на богата реколта и жертвите, които се принасят в чест на прародителите, което трябва „да възвеличи славата на държавата“.
В аристократичните стопанства до голяма степен се използва робски труд. Робовладението, възникнало още през периода Шан-Ин, се разширява. За съществуването на робовладение говорят надписите, в които се споменава думата „пленник“ (фу). Съответният йероглиф обикновено изобразява човек, който събира мидени черупки. Напълно възможно е за тази цел да са били използвани главно военнопленници. Друг йероглифен знак „чън“ според обясненията на най-древните китайски речници обозначава думата „влача“ или „служа на царя“ и изобразява подчинение и покорство. Затова китайските историци намират за възможно да твърдят, че знакът „чън“ обозначава думата „роб“. Както и по-рано, в роби биват превръщани главно военнопленниците. След покоряването на държавата Шан част от инците и техните съюзници биват превърнати в роби. Чжъуските царе даряват на своите приближени, военачалници и чиновници цели родови групи от тези нови роби. Така например шест рода инци биват подарени на владетеля на княжество Лу на име Бо Цин, седем рода инци — на Вей Кан-шу и т. н. Многобройните надписи върху великолепни бронзови съдове фиксират именно такива царски дарения. Някои от тези надписи гласят: „Подарявам ти колесници, коне, военно оръжие и роби на брой 150 семейства.“ „Цзян дарява мидени черупки 10 връзки, роби 10 семейства, хора 100 души.“ „Дарявам ти роби на брой 200 семейства.“ За големи дарения в роби за дадени аристократи се говори и в други тогавашни източници. Така например в „Цзочжуан“ се споменава, че „царят на Цзин дари на Хуанцзи северни роби (ди чън) — 1000 семейства“.
Извънредно типично за историята на древен Китай е постоянното взаимодействие между уседналите земеделски племена, от една страна, и номадите — планинци и жители на степите, които обграждат културните земеделски държави в басейна на река Хуанхъ — от друга страна.
Това взаимодействие между уседнали и номадски народи е продължително и трайно. През периода Чжъу, когато границите на китайската държава значително се разширяват, много племена остават под властта на могъщото чжъуско царство. Китайците покоряват тези племена със силата на оръжието и ги превръщат в роби на цели големи родови групи. Има сведения, които дават възможност да се счита, че робите се използват в занаятчийските работилници и във военното дело. Робовладелците експлоатират труда им, като при споменаване на роби винаги се посочва от какво племе произлизат. Така например робите от източните племена (и ди) се занимават с пастирство и скотовъдство, а робите от южните племена (ман ди) се специализират в отглеждане на коне. Всяка голяма родова група работи в специален отрасъл на стопанството. Голямо количество роби се използват в царското стопанство. Държавните учреждения и отделни чиновници също имат на разположение значителни групи роби. Така например началник на чиновниците разполага със 120 роби, управлението по добитъка — с 200 роби, отделът за земеделие — със 120 роби, отделът за лъкове и стрели — с 80 роби и т. н. Тези данни, взети от книгата „Чжъули“, характеризират съществуването през периода Чжъу на едро дворцово стопанство, което се базира на използването на робски труд.
Паралелно с развитието на робството възниква и търговията с роби. За това говорят надписите, запазени върху бронзови съдове. В един надпис от X—IX в. пр. н. е. се казва например, че петима роби са разменени за кон и гранче коприна. На пазарите има специални квартали, в които се продават роби. Ръстът на робовладанието задълбочава пропастта между знатните и богати робовладелци и широките маси обеднели селяни-общинници. Все по-подчертани стават симптомите на социално разграничаване. Протестът на разоряващите се общинници намира отражение в поетични произведения от това време, в народните песни.
В една песен се обрисува ярко трудът на дърваря и същевременно рязко се осъжда лекият и безгрижен живот на богатия, който „по време на сеитба не е изморявал ръцете си и по време на жътва не е познавал труда“, но е събрал в хамбарите си „зърно от триста ниви“. Този богаташ не е ловувал заедно с хората си, но на двора му „висят язовци“ и е „пълно с пъдпъдъци“. В края на тази песен като заключителен акорд звучат думите: „Който нарича себе си благороден, той не бива да яде без грижи и; тревоги хляба, получен без труд.“
В песните с възмущение се описват богатствата на знатните, натрупани с помощта на тежък чужд труд. Богатият се сравнява с „плъх“, който хищно изяжда просото на бедния. Авторът на тази песен е възмутен от факта, че богатият господар дори „поглед не хвърли“ към онези, които са се трудили за него, не проявява никаква грижа към тях. И авторът на песента от името на своите потиснати братя заплашва алчния и „безпощаден“ богаташ, че те всички ще напуснат нивите му и „ще отидат в щастливи земи“, където „на чуждо място ще намерят своята правда и новия си дом“.
Социалните термини от този период са характерни за рязко класово разслояване: на „благородните бащи“, „родителите на народа“ се противопоставят „дребните хора“, трудещите се, които в надписи н източници от онова време се наричат „бу“ и „чън“. Трудовите народни маси са обречени на живот, изпълнен с бедност и лишения. Бедните нямат възможност да намерят изход от това тежко положение и виждат пред себе си само неминуемо и тежко робство:

О, целият ни народ! Без вина
той ще бъде превърнат в роби.

Рязкото класово разслояване на древнокитайското общество е отразено в религиозно-политическите трактати от тези период. В „Летопис на церемониите“ („Лицзи“) се казва: „Ритуалът не засяга обикновения народ, наказанията не засягат знатните чиновници.“ Бедните и робите често вдигат въстания. По времето на чжъуския цар Ливан се надигат дори народните маси в столицата, обкръжават двореца, прогонват царя и дори имат намерение да убият сина му. Но народните движения не могат коренно да променят съществуващия строй, който се базира на робовладелската форма на експлоатация на труд.

ДЪРЖАВЕН СТРОЙ

Постепенно в древнокитайската държава се образува сложен бюрократичен апарат, който управлява страната от името на царя. Около царя възниква значителна група от аристократично чиновничество, което заема висши длъжности в държавното управление. Пръв сред тази група е най-близкият помощник на царя, който съсредоточава и в свои ръце разнообразните нишки на управлението на страната. Понякога тази длъжност се предава по наследство в знатните семейства. На върховния чиновник се подчинява специална колегия от велможи, които понякога се наричат „трима старци“ и оглавяват най-важните ведомства. „Един от тях е „началник на множеството“, който има за задача „да защищава народа“. Неговото задължение е и да управлява стопанския живот на страната. Той се занимава с организирането на селскостопанските работи (сеитба, жътва, вършитба) и на търговията; той определя цените на стоките, а негови подчинени следят за реда по пазарите. Второ място сред „тримата старци“ заема „началникът на конете“, който се нарича още „началник на войските от царските имения“ и е длъжен „да укротява метежниците“. Като глава на военното ведомство той провежда военните набори, ръководи военното обучение, стои начело на военната инспекция и отговаря за снабдяването на войските. Същевременно той възглавява армията и я командва по време на война. Освен него важна роля играе и „началникът на обществените работи“, който отговаря за поземления фонд и ръководи водоснабдяването на страната. С помощта на голям щат чиновници той следи реките, каналите, бентовете, напоителните съоръжения и мероприятия, състоянието на пътищата и определянето на междите по нивите.
Следователно имаме три главни и най-важни ведомства: стопанско, военно и ведомство за обществените работи.
Заедно с първите „трима старци“ на преден план излизат още трима други знатни чиновници. Първият от тях отговаря за царската съкровищница, вторият е начело на съда, а третият изпълнява задълженията на върховен жрец за култа към императорските прародители. Тези трима чиновници изпъкват сред останалите по близостта си с царя. Постепенно първо място от тях заема началникът на царската съкровищница, който в VII в. пр. н. е. става най-близък помощник на царя по управляване на държавата.
Отделянето на ведомства и обособяването на длъжности са свързани с възникването на данъчно облагане, с организиране на съдебното дело и с оформяне на култа към царя и към царската власт. Особено важен е данъкът върху обработваемите земи, който се събира във вид на десетина от реколтата обикновено наесен, след жътва. Данък от планините и езерата се събира във вид на една четвърт от получаваните от тях доходи. Тези данъци се събират в натура. Търговците са длъжни да плащат такси за място на пазара, при сключване на договор, при продажба на стока (платно, коприна и др.). Таксите се плащат в тегловни метални пари, което говори за вече значително развитие на търговията.
Отделянето на върховно съдебно ведомство и на главен углавен съдия е свързано с организирането на съдебното дело. Появяват се най-древните закони, които гарантират непоклатимостта на класовия строй и неприкосновеността на личността на обожествения цар. Съществува например закон за оскърбяване на величеството, според който човек, изказал се непочтително за царя, бива подложен на жестока и мъчителна смърт. Углавният кодекс, приписван на полулегендарния древен цар Му, предвижда система от наказания, прилагани при най-тежки престъпления. Пет от тези наказания са най-строги: смърт, кастриране на мъжете или заточаване на жените в двореца, ампутация на краката, отрязване на носа и слагане на позорно клеймо във вид на черна татуировка върху лицето. Но тези наказания могат да бъдат заменени със съответните прогресивно растящи откупи. Тук проличава класовият характер на законодателството и на съда, които дават възможност на богатия да се откупи от наказанието. Углавният кодекс на Му съдържа 3 хиляди параграфа или по-точно събрани в едно съдебни решения (казуси, които образуват най-древния сборник по углавно право).
Развитието на юридическата мисъл води до прилагане в законите на смекчаващи обстоятелства при непреднамерено и случайно престъпление и на утежняващи — при преднамерено. Съдът от висша инстанция, представен от върховния съдия, разглежда само делата по престъпления, които според закона водят до смъртно наказание. Съдът от низша инстанция — местните съдии, разглеждат всички останали дела.
А появата на върховен жрец на императорските прародители е свързана с учението за царя не само като наместник на бога на земята, но и като негово земно въплъщение. Затова царят бива наричан „син на небето“, а неговите нареждания — „свещена воля“. Царят като „заместник на небето“ се счита за посредник между хората и силите на природата. На всеки пет години той трябва да прави пътешествие из страната и лично да принася жертви на боговете в свещените планини. „Божественият“ характер на царската власт външно се проявява в това, че дори висшите чиновници са длъжни да правят трикратен поклон доземи пред царя. Свръхестественият произход на царете се описва в древни легенди. В една такава легенда се разказва например, че цар Му е роден от свързването на царица, жена на цар Чжао, с духа на прародителя Чу. В тази легенда цар Му се описва като юнак, надарен с фантастични способности. Той предприема походи към „четирите ъгъла на света“ с колесницата си, теглена от вълшебни коне. Веднъж любопитството му го довежда до изворите на Жълтата река. Той посещава двореца на митичния „Жълт император“, а след това стига до планината на слънчевия залез, където посещава богинята на запада и на смъртните болести. Образът на царя получава приказните очертания на божество, което живее в сфера, различна от тази на другите хора. Идеологията на обожествяване на царската власт намира външен израз в култа към царските прародители, а така също и в пищните форми на придворния етикет. Резиденцията на царя е същевременно и столица на държавата. Историческата традиция е запазила названията на главните центрове и столици на държавата Чжъу — градовете Фан и Хао, а по-късно Лои. В литературни произведения, например в придворната поезия, са запазени ярки описания на дворцовия и аристократичен бит. Великолепните изделия от бронз, съдовете, използвани при религиозни церемонии, ценното оръжие, произведенията на изкуството свидетелстват за висок разцвет на материалната култура и изкуството, а така също и за богатствата, натрупвани в ръцете на робовладелската аристокрация, която експлоатира робите и бедните.

ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ ОТ ВРЕМЕТО НА ЧЖЪУ

Ако се съди по древните сказания и по по-късните, но затова пък по-достоверни източници, царете от династия Чжъу след завоюването на държавата Ин образуват голямо и силно царство. От времето на ранната династия Чжъу е известна само последователността на царските имена. В „История на сина на небето Му“, написана в V—IV в. пр. н. е., са запазени легенди от този период. В тези легенди царете Чао и Му се представят като велики завоеватели, разширили границите на държавата. В резултат на тези завоевания китайците навлизат в басейна на Янцзъцзян и покоряват племената, които живеят по бреговете на река Хан и в района Хубей.
През IX—VIII в. пр. н. е развитието на робовладелското стопанство, което изисква постоянно водене на войни за ограбване на съседни народи и за залавяне на роби, води до рязко изостряне на класовите противоречия. В ръцете на отделни магнати, представители на местната земевладелска аристокрация, се натрупват големи богатства, обширни имения, много роби. На тези богаташи противостоят трудовите маси от бедни и роби. В 842 г. пр. н. е. бедното население на столицата въстава против цар Ливан и щурмува двореца. Сваленият от народа несполучил цар Ливан избягва. Острата класова борба се придружава от борба за заграбване на царската власт. Двама санов-ници — Чжъугун и Чжаогун, се обявяват за регенти на държавата, като времето на тяхната власт получава характерното название „Общо съгласие“. Очевидно господстващата класа на аристокрацията е била принудена, макар и само на думи, да направи някои отстъпки на трудовите маси. Впрочем историческата традиция е запазила предание за това, че един от тези сановници, за да спаси сина на сваления цар Ли, жертва собствения си син и го предава на народа. Много е възможно този период на остра класова борба да е получил названието „Общо съгласие“ именно за да изтрият от паметта на следващите поколения спомените за онези отстъпки, които аристократите са били принудени да направят за народа.
В 827 г. пр. н. е. след смъртта на Ливан регентите предават властта на сина му, Сюанван. За царуването на цар Сюан (827—782 г. пр. н. е) са запазени сведения както в „Книга на песните”, така и в други източници. Историческата традиция му приписва войни, които той води, за да потуши въстания сред подвластните му племена, а така също за да завоюва съседни страни, населени главно от номади, Тези войни са описани в тържествени песни, изпълнявани в храма на прародителите. В една ода се разказва за нахлуването на номадското племе сюну в царство Чжъу и за превземане на столицата в 822 г. пр. н. е.:

През шестия месец, какъв смут!
Бойните колесници са готови;
във всяка са впрегнати по четири буйни коня.
Те са стъкмени, както обикновено се прави.
Сюну нахлуха яростно,
затова ние трябваше бързо да тръгнем.
Царят заповяда да тръгнем на поход.
За да освободим столицата…
Ние победихме сюну
и проявихме голяма храброст…
Сюну зле бяха замислили,
като заеха Цяо и Ху,
като завзеха Хао и Фън
и стигнаха до северната част на река Цзин.
Нашите знамена, украсени с изображения на птици,
се вееха със своите бели дипли.
Десет военни колесници летяха отпред…
Ние победихме сюну —
това е пример за десет хиляди страни.

В друга тържествена песен се описва войната на Сюан с номадското племе сюй. Сам царят тръгва на поход начело на шест армии. Китайците побеждават благодарение на войските си, които са по-добре организирани от ордата на номадите, тъй като „те се движат не на тълпи, а на отделни линии“. Войната завършва със залавяне на „множество пленници“.
Отслабена от продължителната борба с многобройни племена, постоянно нахлуващи в богатите плодородни долини на река Хуанхъ и притоците й, разкъсвана от класови противоречия и лишена от вътрешна икономическа спойка, държавата Чжъу се разпада на редица Независими княжества, начело, на които застават могъщи аристократи, вече независими от единната централна власт.
В 770 г. пр. н. е. един от поти номиналните чжъуски царе — Пинван, изтласкан от западните номади, пренася столицата си на изток в град Лои (по-късно Лоян в провинция Хънан). От този момент започва разпадането на Китай на независими малки княжества, които вече не се подчиняват на източно чжъуската държава.
В VII в. пр. и. е. пет най-силни княжества образуват лига с цел да подготвят страната за създаване на силна централизирана държава. Но това обединение има временен и нетраен характер. Петте големи княжества, които се стремят към надмощие, с мъка запазват равновесие на силите. Периодът на тяхното господство, спадащ към VII—V в. пр. н. е., обикновено се нарича време на „Петте владетели“. В V в. пр. н. е. борбата между отделните княжества става особено остра, затова периодът от V до III в. пр. н. е. е наречен „Борещи се царства“ (Чжанго).

ПЕРИОД НА РАЗПАДАНЕ НА ЕДИННАТА ДЪРЖАВА (УШ-Ш В. ПР. Н. Е.)

От този период са запазени вече по-голям брой разнообразни източници. Но проблемът за социално-икономическите отношения през VIII—III в. пр. н. е. засега не може да бъде напълно разрешен поради липса на специални източниковедски и историко-лингвистически трудове.
Разпространяването на желязото предизвиква преврат в развитието на техниката, появяват се нови и по-съвършени железни оръдия.. В VII в. пр. н. е. в княжество Ци се въвежда държавен монопол върху желязото. Започват да използват железни лемежи, което прави труда на роба по-продуктивен и дава възможност да се използват по-голямо количество роби в селското стопанство. Но трайното съществуване на старите селски общини до голяма степен забавя процеса на развитие на робовладелските отношения. В много от тези общини, особено в крайните райони на страната, се запазва примитивен родово-племенен или малко по-развит семейно-общинен ред. Завоюването от китайските царе на обширни съседни територии води до особени, специфични за древен Китай форми на поробване на цели големи родово-племенни и семейно-общинни групи, които номинално се считат „роби“ на държавата, а фактически често биват предавани в ръцете на отделни аристократи. Затова някои термини, които служат за означаване на свободни общинници, понякога се използват и за означаване на роби.
От друга страна, при наличността на неразвити робовладелски отношения съществуват различни градации, преходни стадии от робовладелска зависимост към свободно състояние, което се обяснява и със запазването на домашното патриархално робство, и с колективното поробване на цели общини, и освен това с рязката разлика между системата на икономически развитите централни райони на Китай и примитивния бит на номадитеи земеделците, които населяват обширните покрайнини на държавата Чжъу.. Постоянните войни и местене на държавните центрове, честите промени в „облачната сфера на политиката“ водят дотам, че робите масово се освобождават, докато свободните, напротив, стават роби, макар че производствената структура на общините, базираща се на натуралното стопанство, като правило си остава непроменена. С това е свързана в крайна сметка неустойчивостта на формите на робовладение и неточността на социалните термини в древен Китай. С думата „чън“ обикновено се означават понятията „слуга“, „роб“, по-точно „домашен роб“. Думата „мин“ обикновено означава трудовия „народ“ като цяло — може би общинниците, които живеят в тежките условия на почти робска зависимост.
В социално-политичеекия трактат на философа Мънцзъ (IV— III в. пр. н. е.) се характеризират стопанският и общественият строй от това време. Упоритите войни, водени от отделните княжества за надмощие и господство над останалите, са тежко бреме върху гърба на трудовите народни маси. „Многобройни армии тръгват на път заедно с владетеля (служейки му като охрана) и поглъщат всички продукти. Гладуващите не си намират храна; онези, които могат да работят, не намират вече спокойствие. Сега има само злобни погледи, хор от проклятия! И тогава в сърцата на народа се поражда само дълбока ненавист. Той се съпротивява на заповедите (на царя), които препоръчват да се потиска народът.“
Развитието на селското стопанство и занаятите води до още по-голям ръст на търговския обмен, за което говорят например еднотипните паметници на материалната култура, намерени в различни райони на Китай на север и на юг от Хуанхъ.
В политико-икономическия трактат на Гуанцзъ се говори за значението на пазара и на регулирането на цените на стоките. Авторът разказва за търговците като за отделно съсловие, като подчертава осведомеността на хората, „свързани с пазара“. Значително се развива лихварството. По времето, когато се образува цинската държава, се появяват отделен слой „богаташи“, които владеят имения със земя и участват в търговията. Китайски източници съобщават, че по онова време е имало толкова много богати, че за да развие търговията в своята столица, Циншъ хуанди преселва там 120 хиляди семейства на такива богаташи. Много е възможно тази цифра да е силно преувеличена. Развитието на търговията и лихварството изостря класовите противоречия. За да се избягнат недоволствата сред трудовия народ, представят се проекти за социални реформи, които би трябвало да предпазят господстващата класа на аристокрацията и средните заможни слоеве търговци от възможни социални сътресения.
В IV в. пр. н. е. в княжество Цин се провеждат реформи на сановника Шан Ян, които имат за цел да подкопаят древното общинно земеползване и да укрепят едрото аристократическо земевладение. Поземлената реформа се състои в това, че се въвежда неограничена частна собственост върху земята и се разрешава свободна продажба и покупка на земя. Според данъчната реформа на Шан Ян данъкът от реколтата се заменя с данък върху земята, който се събира от всеки земевладелец в зависимост от размерите на неговите владения. Освен това специална административна реформа предвижда полицейски контрол върху населението на страната. Вземат се и редица мерки да се разшири посевната площ и да се привлече в страната земеделско население, нещо, което е необходимо за развитието на земеделското стопанство.
Но тези реформи не могат да отслабят напрежението на класовата борба. Ръстът на аристократическото земевладение, развитието на търговията и нуждата да се запази иригационната мрежа, а така също и защитата на страната от номади изискват възстановяването на силната централизирана държава. Още във философските трудове от VI в. пр. н. е. се формулират точните принципи на държавно управление и се посочва необходимостта да се възстанови деспотията след периода на временен смут и вътрешна борба. Така например в книгата на философа Мънцзъ се дава ярка характеристика на могъщата деспотична власт. Мънцзъ препоръчва да се създаде държавен контрол върху земеделието, а императорите съветва например да провеждат широко иригационно строителство, за да се замогне селското стопанство.
През IV в. пр. н. е. се засилва княжество Цин. В течение на цяло столетие князете на Цин водят упорита борба за надмощие и господство в цял Китай.

ПЕРИОДЪТ НА ДИНАСТИЯ ЦИН (256-206 г. ПР. Н. Е.)

Цинският княз Чжан от династия Цин подчинява всички останали княжества и обединява под своя власт цял Китай, след което получава титлата и името Циншъ хуанди (246—210 г. пр. н. е.). През времето на неговото царуване се възстановява единната и централизирана китайска държава, която се дели на 36 области. Цялата власт се съсредоточава в ръцете на могъщия деспот, който управлява страната с помощта на чиновничеството. Обединението на Китай в единна държава дава възможност да се възроди предишната завоевателна политика. В резултат на тази политика са покорени племената, населяващи територията на съвременните провинции Гуандун, Гуанси, Гансу и Съчуан. По времето на Циншъ хуанди китайската държава обхваща територията на самия Китай, като включва и части от Манджурия и Монголия и стига чак до границите на Корея и Индокитай. За защита от нападенията на номадските племена се разширява строежът на знаменитата Велика китайска стена, която по-късно образува система от отбранителни съоръжения край нарасналата китайска държава с дължина над три хиляди километра.
В голямата държава има възможност да се проведат редица мероприятия, които да спомогнат за развитието на земеделието и търговията. Така например по времето на Циншъ хуанди се разширява напоителната мрежа — строи се например голям канал, който съединява реките Цзин и Ло в съвременната провинция Шънси. Строежът на пътища, определянето на система за мерки, теглилки и дължина, а така също и реформата на писмеността имат за цел да спомогнат за развитието на търговията.
Но дейността на Циншъ хуанди, насочена към създаване на централизирана деспотия, среща противодействие както от страна на местната аристокрация, изтласквана от новото чиновничество, така и от страна на широките трудови маси, на робите и селяните. За изострената социална борба от това време говори фактът за изгаряне на книгите, в които има мисли, опасни за съществуването на единната централизирана държава. В легенди е полуисторически характер се описва как Циншъ хуанди заповядва да се погребат живи 460 учени, укрили книги и осъждали царя. По съвета на свой министър Циншъ хуанди заповядва да се изгорят всички исторически хроники и класически книги с малки изключения, а онези, които укрият своите крамолии съчинения, да бъдат заклеймявани и пратени на строежа на Великата стена. Така царската власт ликвидира всякакви опити за промяна на съществуващия строй, които възникват по онова време.

ПЕРИОДЪТ НА ДИНАСТИЯ ХАН (206 Г. ПР. Н. Е. – 220 Г. ОТ Н. Е.)

Но недоволството на трудовите маси е толкова силно, че един от вождовете на въстаналите селяни, някой си Лю Бан, успява да завземе столицата и върховната държавна власт и върху развалините на цинската империя да създаде нова държава, управлявана от династия Хан. В резултат на това въстание икономическото положение на селяните малко се подобрява: намаляват се данъците, по-леки стават държавните трудови повинности. Но държавната власт си остава в ръцете на робовладелската аристокрация. Аристократите, които се присъединяват към въстаналите, успяват да вземат в свои ръце върховната власт, правят някои отстъпки на селяните, а след това възстановяват предишната държавна машина на класово потисничество.
При царете от династия Хан богатите аристократи-земевладелци съсредоточават в свои ръце големи поземлени владения. Така например в „История на първата династия Хан“ се казва, че „министърът Чжан Ю владееше 40 000 (единици земя), а други, които събираха земята, притежаваха обширни площи земя: поради това народът живееше в бедствени условия“. Селските общини постепенно се разпадат, широките слоеве селяни се разоряват. Това разоряване на широките слоеве от населението води до увеличаване количеството роби в страната. Бедните, доведени до мизерия, често биват принудени да продават в робство децата си. Такива факти се описват в „История на първата династия Хан“: „Сред населението на владението Цин семействата бяха бедни, а децата — здрави и силни; затова тях именно даваха като залог… Когато няколко пъти поред имаше лоша реколта, населението беше принудено да продава на знатните хора своите деца, за да се сдобие с дрехи и храна.“
Разорените бедняци изпадат в дългова зависимост, която постепенно ги довежда до робство. В източници от периода Хан се казва, че „според обичаите продадените в робство деца и възрастни отначало се смятат за заложници; ако след три години те не бъдат откупени, стават окончателно роби“. Войните падат като тежко бреме върху гърба на свободното трудово население — бедните се разоряват от данъците, а мнозина от тях загиват по бойните полета. Разоряването и мизерията сред трудовите маси стават все по-големи. В източниците се говори за това, какъв тежък бич за най-широките слоеве от населението са войните: „През царуването на Уди правителството се занимаваше много с военни експедиции и граждански съоръжения. И за изпълняването на тези проекти е нужна толкова работна ръка, че мнозина бяха принудени да изоставят главния си поминък — земеделието. Император Уди от династия Хан пращаше военни сили в четири посоки и обложи народа с тежки данъци. Хората, които имаха тригодишни синове, трябваше да плащат за тях данък на глава. Това причиняваше много страдания. Някои дори убиваха синовете си още щом се родят.“
През години на война робовладелската аристокрация, опирайки се на апарата на държавната власт, облага населението е различни допълнителни данъци. Така например през периода на династия Хан е въведен натурален данък от реколтата, който се събира от собствениците на земи, и паричен данък, събиран от цялото население. За да се увеличат доходите на хазната, по времето на Уди се създава моиопол върху солта и желязото. Търговията с роби се разраства много, което говори за голямото количество роби в страната. Създават се специални пазари за роби. Търговците на роби вземат най-различни мерки, за да получат колкото може по-голяма печалба от тази търговия. В „История на първата династия Хан“ се казва, че „онези, които се занимават сега с продажба на роби, обличат робите във великолепни дрехи… и ги излагат в яхъри (по пазарите)“.
Разоряването на трудовите маси, постепенното разпадане на селските общини, ръстът на едрото земевладение и на търговията с роби — всичко това предизвиква изостряне на класовите противоречия и засилване на класовата борба. В източниците са запазени сведения, че някои държавни дейци се опитват да вземат мерки, за да смекчат класовите противоречия. С тази цел се правят опити да се ограничат земевладението и робовладнието. По време на царуването на император Айди е представен проект, според който представителите на аристокрацията, чиновниците могат да притежават не повече от 5 хиляди единици земя (му). В зависимост от социалното си положение един или друг робовладелец може да притежава от 30 до 200 роби. Но този проект не се реализира.
През тази епоха робството се развива много. Но трудът на робите се оказва недостатъчно резултатен. За да направят труда на роба по-производителен, робовладелците разпределят робите по участъци земя, дават им тези участъци и им позволяват да създават собствено стопанство. Така през този период, а може би и малко по-рано се появяват преходни форми от робовладелство към феодални отношения, които отчасти приличат на древноримския колонат. Лишените от земя селяни често вземат от богатата земя под аренда, като поемат задължението да изплащат 50% от реколтата за аренда. Такава висока аренда неизбежно води до закрепостяване на свободните селяни.

ВЪНШНА ТЪРГОВИЯ

През периода Хан значително нараства външната търговия и във връзка е това се развива нашироко завоевателната политика. В края на II в. пр. н. е. по времето на император Уди (140—87 г. пр. н. е.) китайците стигат доста далеч на запад. Китайски кервани тръгват през Източен Туркестан към района на южните оазиси в Таримския басейн и към областите между Окс и Яксарт (Амударя и Сърдаря). Особено се оживяват търговските взаимоотношения на китайците с Фергана. Различни китайски стоки се докарват в Бактрия, откъдето персийски търговци ги карат по-нататък на запад, в Сирия. Китайците изнасят коприна, а внасят различни тъкани, пъстри килими, стъкло, метали, скъпоценности, нефрит и корали, лекарства, а от Бактрия — коне и камили. През Персия и Сирия китайските стоки стигат до Римската империя.
Стремежът да се овладеят важните търговски пътища, по-точно така наречените копринени пътища, и пазарите води до развитие на завоевателната политика. Китайският пълководец и дипломат Бан Чао (32—102 г. от н. е.) осъществява няколко експедиции в Източен Туркестан. В 97 г. от н. е. Бая Чао води китайските войски до Антиохия Маргиана. На изток китайците навлизат в Корея и дори в някои области на Индокитай, като се стремят да отворят път към Индия. Китайското правителство установява дипломатически и търговски взаимоотношения с многобройни държави. Широко развитата външна търговия и завоевателната политика още повече обогатяват робовладелската аристокрация, което създава външно привидно впечатление на „благосъстояние“ на страната и държавата.

РЕФОРМИ НА ВАН МАН

Нарасналото могъщество на ханската държава намира отражение и в развитието на културата. По това време се създават академии, ‘библиотеки, държавата подкрепя писателите, грижи се за повишаване квалификацията на чиновниците, като въвежда публични изпити. Но всичко това има показен, чисто външен характер. Масите трудово население са в тежко положение. За това говорят реформите на узурпатора Ван Ман, издигнат очевидно от средните слоеве на селското и градското население, което се стреми да подобри икономическото си положение и донякъде да смекчи класовите противоречия. По това време се разпространяват теории, които имат за цел да отслабят класовата експлоатация, правят се опити да се смекчат социалните противоречия и по този начин да се потуши класовата борба. В това отношение са характерни теориите на Дун Чжун-шу и Ван Чун, а така също и реформите на Ван Ман. Дун Чжун-шу предлага да се забрани съсредоточаването на поземлени владения у един собственик, да се отменят монополите върху солта и желязото, „да се ликвидира робството, като се отмени неограниченото право на робовладелците да убиват робите си“, да се намалят данъците и да се облекчат военните и трудовите повинности. Особено интересни са реформите на Ван Ман, който в 8 г. от н. е. завзема държавната власт в резултат на въстание. През 9—10 г. Ван Мая провежда реформи, според които се конфискува земята — собственост на аристократите, и цялата земя в държавата бива обявена за „царска земя“. Същевременно се прави опит да се извърши преразпределяне на поземления фонд и да се ограничи земевладението. Продажбата на земя и роби се забранява. Освен предишните държавни монополи върху желязото, солта и виното се установява монопол върху минното дело и водните ресурси, определят се и твърди пазарни цени. Така се прави опит да се използува държавната власт за установяване контрол върху стопанския живот на страната. Но реформите на Ван Ман завършват с неуспех. Още след три години, в 12 г., поземлената реформа е отменена, а след това отново се разрешава купуването и продаването на роби.

НАРОДНИ ВЪСТАНИЯ

Полумерките, които робовладелската държава взема за смекчаване на класовата борба, не водят до желания резултат. Половинчатите реформи не могат коренно да подобрят положението на трудещите се маси, на оня „беден народ, който постоянно носеше животински кожи и ядеше храната на кучетата и свинете“. Но, от друга страна, тези реформи сериозно засягат интересите на заможните слоеве и на първо място на аристокрацията, като предизвикват недоволство сред тях. Гладните въстания на бедните и широките социални движения продължават и дори се засилват. Голямо народно въстание е въстанието на „червеновеждите“, начело на които е Фан Чуя. През 18 г. от н. е. той вдига на борба значителни маси от населението в Шандун. Към въстаналите се присъединяват и реакционни аристократически групировки, недоволни от реформите на Ван Ман. Фан Чун побеждава армията на Ван Ман. В 23 г. войските на Ван Ман биват разбити, столицата му — превзета от въстаналите. Но в 27 г. аристократите, присъединили се към „червеновеждите“, успяват да разбият въстаниците и отново да възвърнат предишния робовладелски ред.
Друго голямо въстание избухва в 184 г. Това е въстанието на „жълтите забрадки“, грижливо организирано от големия политически деец на онова време Чжан Цзяо и неговите братя. Организаторите на въстанието проповядват идеята за общо равенство, затова учението им бива наречено „Път към общия мир“. Ръководителите на въстанието са популярни сред народа и имат голям авторитет. Те биват обявени за народни герои, а един от тях бива дори обявен за „бог на войната“. Армията на въстаналите достига на брой до няколкостотин хиляди души, състои се от голямо количество отделни отряди. Към въстаналите се присъединяват много роби, които заедно с въстаниците се стремят да унищожат робовладелската държава, омразната им машина за класово потисничество. Въпреки широкия размах на това масово народно движение въстанието бива потушено. Но и династия Хан не съумява да удържи върховната власт. Многобройните въстания подкопават устоите на държавата Хан, а набезите на номадите довършват разгрома й.

КУЛТУРАТА НА ДРЕВЕН КИТАЙ

Китайската култура води началото си от много дълбока древност. Най-древните китайски надписи дават възможност да се проследи процесът на възникване и първоначално развитие на йероглифната писменост. Запазените литературни източници, в по-голямата си част произведения на така наречената класическа литература на древен Китай, свидетелстват за възникване и развитие на китайска религия и литература, за поява на философия и на древни социалнополитически системи. Този процес можем да наблюдаваме в течение на цяло хилядолетие.
Китайската религия води началото си от фетишизма, а оттам минава през древните форми на култ към природата, култ към прародителите и тотемизъм, тясно свързан с магията. В историческите източници е запазен спомен от времето, когато тотемистичните представи, свързани с обожествяване на природата, са още широко разпространени. Така например в труда на Съма. Циен има легенда, че „Хуанди бил цар на държавата Мечка. Веднъж майка му била в полето и заченала от това, че видяла голяма мълния, която обградила Полярната звезда. Двадесет и четири месеца след това тя родила Хуанди.“ Може да се предполага, че Хуанди е бил считан за родоначалник на една от тотемните групи на Мечката.
В древен Китай е широко разпространен първичният култ към природата, особено култът към земята и планините. Този древен култ към планините в Китай е свързан е релефа на местността и със стопанския бит на онова време, когато прадедите на китайците са преминавали от планините към реките. В Китай дълго време съществува особена форма на гадаене, свързано със земята (геомантия). Наред с това древните китайци обожествяват слънцето, луната, планините и звездите, реките и дърветата. Особено голямо значение е имал винаги култът към прародителите, тясно свързан с траен патриархален бит и запазен в закостенелите си форми до много късно време.
Религиозните вярвания се оформят в Китай още в дълбока древност. В произведения на класическата литература са запазени указания за свещени древни текстове, особено много почитани от вярващите. Най-голямо значение придобиват в Китай религиозно-философските системи, възникнали през VI—V в. преди н. е. и залегнали в основата на по-късните религии. За културния живот на Китай огромно значение има религиозно-философската система на Конфуций, базираща се на древни школи на писари и гадатели. За личността на Конфуций са запазени само незначителни сведения. Но онова, което е известно, до такава степен е свързано с реалния бит, че ни кара да допускаме съществуването на определен писател, който ръководи отделна религиозно-философска и социално-политическа школа. Според древната традиция Конфуций живее през VI—V в.пр. н. е. (по традиционна китайска хронология от 557 до 479 г. пр. н. е.). Той произхожда от аристократичен чиновнически род от княжество Лу, където управляват потомци на династия Шан. Затова именно цялото му учение е проникнато от дълбоко уважение към старинните китайски обичаи и обреди. Както той, така и представителите на неговата школа редактират произведения на по-древната, така наречената класическа литература на древен Китай. Впрочем те може би са били преработвани и през по-късно време.
Главен принцип на конфуцианството е традицията. Конфуций неведнъж посочва, че не се стреми към някакви нововъведения. „Аз предавам, а не измислям“ — казва той, очевидно изразявайки с тези думи основата на своя традиционализъм. Конфуций, както казват последователите му, счита за възможно само да тълкува древните текстове, като на тяхна основа гради отделна религиозно-философска, социално-политическа и морална система. В системата на Конфуций особено голямо значение се придава на елементите на възпитание с цел в характера на човека да се изработи постоянно смирение, подчинение, готовност да се подчинява на по-възрастните и на началниците. Конфуцианската философия счита за необходимо и за напълно възможно характерът на човека да се променя. На базата на тази теза конфуцианството гради идеята за неизбежността и необходимостта от усъвършенстване на всеки човек от класова гледна точка. „По вродени качества всички хора са близки помежду си. По придобити качества те се отличават един от друг.“ „Само най-великият учен и най-тъпият идиот никога не се променят“ — се казва в конфуцианските книги. Конфуцианството се стреми да възпита у човека пълно вътрешно духовно заробване. Всеки човек трябва да бъде доволен от социалното си положение и да не се стреми към по-добро. От гледна точка на Конфунций „мъдрецът, съобразявайки се винаги с положението си, не желае външно величие. Когато има богатство и положение в обществото, той ще живее като богат и с положение; когато е беден, значи ще живее като беден… Когато е в принизено положение, той не оскърбява властите… Затова и при неблагородна участ той се покорява на съдбата…“
В учението на Конфуций откровено е изразена класовата гледна точка на робовладелците, които се стремят към окончателно потискане на трудовите маси. „Невежите хора трябва да се подчиняват на аристократите и на мъдреците.“ „Ако невежите хора престанат да се подчиняват на по-високопоставените и просветените, в страната няма да има мир.“ Тази мисъл се прокарва особено ясно в известната конфуцианска книга „Среда и постоянство“ със следните думи: „Не подчинението на обикновения човек спрямо по-високопоставения е начало на безредието.“ В същата книга „мъдрецът“ е противопоставен на тълпата. Под думата „мъдрец“ трябва да се разбира аристократ. Конфуций учи, че „мъдрецът, който се придържа към принципа за среда и постоянство, върши само нравствени и добри неща, а обикновените смъртни, които не се придържат към този принцип, вършат безразборно всичко“. Така следователно в тази „среда и постоянство“ се крие идеята за класово „равновесие“, която аристократически мислещият древнокитайски философ напразно се опитва да прокара. Конфуцианската социалнополитическа теория за „класова хармония“ проповядва необходимостта от определени взаимоотношения между господар и слуга, между родители и деца, между съпрузи, между по-големи и по-малки, накрая и между приятели. Проповедниците на тази теория очевидно мислят, че съвременното им общество и държава могат спокойно да съществуват само на основата на постоянно запазване на тези патриархални взаимоотношения, запазване на идеалното „равновесие“ в робовладелската държава.
Същевременно в конфуцианската религиозна философия се поставя на преден план теорията на божествения произход и божественото значение на царската власт. В теорията на Конфуций царят се представя като божество. На отделни места в конфуцианските книги в поетична, а понякога в реторична форма се промъква и такава мисъл: „Ако царят бъде величав като небето и морето, народът ще го уважава, ще изслушва словата му и ще съчувства на делата му.“ В коментар към летописа на Конфуций „Пролет и есен“ царят направо е наречен „божество“. „Императорът е Син на Небето, неговата физическа личност е олицетворение на небето. Земята има по средата свой център в Сина на Небето. Народите в техните граници се подчиняват на князете. Синът на Небето получава повели от Небето; подчинените князе ги получават от Сина на Небето.“
Много разпространена в древен Китай е и друга философска система, принадлежаща на Лаоцзъ, която е отличава от конфуцианството по своя умозрителен характер. По-късно от тази философска система израства сложна религия, така нареченият даосизъм, която съществува в Китай над 2000 години. Самата дума „даосизъм“ произлиза от думата „дао“, което значи „път“ или „основа на света“. По-късната даоска религия обгръща образа на основателя на тази религиозно-философска система с мъглата на легендите. Самото име Лаоцзъ значи „престарял мъдрец“. В една легенда се разказва, че Лаоцзъ е посетил Индия и Тибет. Считат го всевиждащ, казват, че е придобил това качество чрез подвига на мълчанието, уединението и съзерцанието.
В някои отношения философската система на Лаоцзъ е по-прогресивна от конфуцианството. Редица изследователи намират дори за възможно да твърдят, че в учението на Лаоцзъ има елементи на наивен материализъм и стихийна диалектика. В понятието „дао“ може да се види наивно-материалистичната представа за материалната основа на света. Така например Лаоцзъ казва: „Великото дао се различава навсякъде. То може да бъде наляво и надясно. Благодарение на него се раждат всички същества, които не се спират (в изменението си).“ Елементи на стихийна диалектика могат да се открият в редица изказвания на Лаоцзъ, като например в думите му: „Онова което стискат, се разширява. Онова, което отслабват, укрепва. Онова, което унищожават, разцъфтява. Който иска да отнеме нещо от другиго, неизбежно ще загуби своето. Всичко това се нарича трудно постижимо. Мекото надделява над твърдото, слабите побеждават силните.“
Философското учение на Лаоцзъ отразява сложните класови взаимоотношения, съществуващи в Китай в края VI и началото на V в. пр. н. е. Предадено във формата на точни и остроумни изречения, които като едно цяло образуват книгата Даодъцзин, това учение има донякъде еклектичен характер. Много е възможно неговата популярност да се обяснява не само с оригиналността и своеобразието на разпространяваните чрез него философски идеи, но и с това, че в него са отразени интересите, мислите и надеждите на различни слоеве на обществото. Аристократите, които се стремят към възстановяване на единната държава, мечтаят за идеалното „единство“, за което в Даодъцзин се казва: „Благодарение на единството аристокрацията и владетелите стават образец в света. Ето какво създава единството“. От друга страна, в същия социално-философски трактат, който може би е бил подлаган на редакционна преработка, могат да се намерят резки разобличавания на богатите, които натрупват огромни богатства и потискат народа. „Ако една зала е пълна със злато и нефрит, никой не е в състояние да я пази. Ако богатите и знатните са горди, с това те носят нещастие на самите себе си.“ Още по-рязко се обявява Лаоцзъ против класовото правителство, което разорява народа, против войната, която носи на хората само нещастие: „Народът гладува затова, защото данъците са прекалено големи.“ „Добрата войска е средство (което поражда) нещастие, ненавиждат я всички същества… Да се прославиш с победа — това значи да се радваш на убийството на хора. Оня, който се радва на убийството на хора, не може да спечели съчувствие в страната… Ако биват убивани много хора, за това трябва горчиво да се плаче. Победата трябва да се отбелязва с погребално шествие.“
В тези думи ясно се долавя психологията на оттегляне и отказ от борбата, отвращение от войната. Несъмнено с това са свързани и реакционните мисли за необходимостта от връщане към старинния патриархален бит и от запазване на културната изостаналост на народа. Лаоцзъ например казва: „В древността оня, който умеел да служи на дао, не е просвещавал народа, а го е правил глупав. Трудно е да се управлява народът, когато той има много знания. Затова управляването на страната с помощта на знания е враг на страната, а ако те не се прилагат, това е щастие за страната.“
Най-интересна е по-прогресивната, но все пак в сравнение с развитието на научните знания по онова време примитивна, стихийно-материалистическа философия, която възниква в Китай през I в. от н. е. Един от представителите на тази философия — Ван Чун, твърди, че „небето е тяло, както и земята“, като по този начин се обявява против традиционната религиозна философия и посочва, че „сред съществата, в чиито вени тече кръв, няма такива, които да не умират“. Тази философия бива развита по-нататък в трудовете на философите от III—V в., които обръщат внимание на смъртността на духа. Но тази наивно-материалистическа философия не може да се развива и разпространява в древен Китай, тъй като класовата робовладелска идеология, тясно свързана с древната религия, е господстваща в страната. Конфуцианството и даоската религия оставят тежкия си отпечатък върху китайската цивилизация и запазват неизменни много форми на древната култура в течение не само на векове, но и на хилядолетия.
Но нуждите на ежедневието водят до натрупване още в дълбока древност на множество научни знания. Китайците знаят много неща от областта на математиката, по-точно на геометрията. Известни са им свойствата на правоъгълния триъгълник, решена е задачата за равенство между квадрата и хипотенузата и сбора от квадратите на катетите. Нуждата от отброяване на времето и съставяне на календар става причина да се натрупат знания в областта на астрономията. Началото на астрономическите наблюдения идва още от периода Шан-Ин. Астрономите умеят да наблюдават движението на небесните светила и дори да изчисляват и предсказват слънчевите и лунните затъмнения и появяването на комети. Съзвездията, разположени около Полярната звезда, са разпределени по „лунни домове“. Появяват се най-древните карти на звездното небе. Като изхождат от разположението на съзвездията спрямо Слънцето и полюса, като използват и воден часовник, астрономите изчисляват времето.
Астрономическите наблюдения дават възможност да се създаде специфична календарна система, която се запазва дълго време. Основа на този лунен календар е лунното летоброене, което се води по цикли, състоящи се от 60 години.
Разширяването на китайската държава и нуждата от административно делене на страната предизвикват ранна поява и развитие на географията. Още през периода Чжъу чиновниците правят отчети за състоянието на отделните области главно от гледна точка на доходността на земите и на събирането на данъци. Един от тези отчети е включен като глава в книгата Шуцзин. В тази глава се дава географско описание на китайската държава, разделена на девет области. Тук се описват планините, реките, земите, а така също и данъците на всяка област. Аналогично, малко по-късно географско описание на Китай е запазено в книгата Чжъули.

Използвана литература:
„История на древен Изток” В. И. Авдиев