Няма ли да изглежда едновременно суетно и празно желанието след толкова много автори отново да се пише за инквизицията? Като се започне от инквизиторите от XII и XIV век, които са описали в своите наставления и ръководства еретиците и техните доктрини, за да облекчат работата на агентите от своето ведомство, до писателите в наши дни – обвинители и защитници на инквизицията, породили толкова спорове, – нима те вече не са казали всичко и нима не рискуваме да изпаднем в безплодни повторения, ако се впуснем в подобни изследвания? Въпреки това, липсва цялостната картина на масовите еретични движения, всички „изкривявания” на християнската религия и излизането от догмите й вярвания.
Инквизицията е един от историческите инструменти, дейността на който в продължение на много векове е повлияла на хиляди в Европа и извън нея. Проследявайки историята ние се сблъскваме с много противопоставени един с друг факти. През втората половина на XIV век испанският инквизитор Николас Еймарик пише един от първите исторически документи описващи инквизицията – „наръчника” описващ методите на свещения трибунал – той пише: „Може би ще се намерят честни хора и чувствителни души, които ще ни обвинят, че сме обнародвали ужасни картини, нарисувани в миналото. Те ще попитат каква е ползата или какво удоволствие може да се получи от запознаването с толкова отвратителни неща. За да отхвърлим упреците им, достатъчно ще бъде да отбележим: именно защото картините са отвратителни, за нас е ужасно да ги изложим на показ, за да предизвикат ужас.” Тук нямаме за цел да оправдаваме или да упрекваме дейността на инквизицията, а да опишем един определен – дори може и психологичен такъв – проблем в историята на тази така наречена институция, а именно „Ловът на вещици”.
Така наречените „вещици” били свързани с магьосничество, продали душата си на дявола, описвани са любовни сцени с дяволи и демони, чародейство и други. Тези неща не са били в частта на инквизицията, за да бъдат масово преследвани те трябвало да бъдат ерес. В опита си те знаят, че всяка ерес има организация, без организация не може да има ерес. Тъй като всички вещици и магьосници са продали душата си на дявола – следователно те са от „сатанинската войска”, „синагогата на сатаната”. Като доказателство за съществуване на подобна синагога, инквизиторите използвали митичните „нощни събори на вещиците”. Така системата заработила и преследването започнало. Всеки инквизитор с палача е можел с измъчвания да накара всяка жена да признае, че е част от тази секта и да я осъди на смърт и съответна изгори на кладата. Най-страшното оръжие на инквизиционния процес е прекомерното и безогледно използване на мъчения, които са решаващи за крайното решение. В повечето случай мъчената жена (в случая) си признава всичко, че е вещица, извършвала черни магии да вреди на хората и е правила любов с дявола, въпреки, че нищо от това не е вярно.
Всички тези мъчения ставали под предлог че интригите на дявола и съюзниците му – еретиците, били толкова опасни за целия християнски свят, за това е било неизбежно да си служат с най-сурови и безмилостни средства.
След тежките и понякога мрачни литургии в катедралите мнозина отиват при инквизиторите и като вярващи и „в името на Бог” те „споделят” и в повечето случаи от невежество те посочват „съмнителни” личности, които според тях извършват магьосничество и някаква вреда към хората. С мъчения „съмнителните” личности си признавали всичко – осъждане на смърт и съответно изгаряне на кладата. В историята са описани хиляди подобни случаи, но тук аз ще се спра на няколко конкретни примера.
Юни 1668 година в Даларна, Швеция, години, в които Карл XI е малолетен и управлението на страната е оставено изцяло на регенти се случват доста бурни събития, но ние ще се спрем на една трагедия в едно градче. Всичко започва, когато епископ от Елфдале обявява, че 15-годишният Ерик Ериксен обвинява 18-годишната Гертруд Свенсен, че крадяла деца за дявола. Други момичета и момчета от Елфдале и съседна Мора общо обвиняват много жени в двете селища във вещерство. Твърдят, че сатаната бродил из Даларна и с помощта на вещиците крадял деца. Случаят стига чак до Стокхолм и през 1669 година пристига комисия, която да разследва и реши случая. Посрещат ги над 3000 души и още на следващия ден започват да разпитват над 300 жени и деца обявени за вещерство. Комисията разбира шокиращи неща, невъзможни дори може би в очите на съвременното поколение – смешни. Децата разказват, как всяка една от вещиците отвеждала по 16-т деца на магьосническите сабати, на Аландските острови, на скалата Брокула. Тя го правила с помощта на летящ козел. На доводът, че козел не може да побере на гърба си толкова много деца, те разказвали, как вещицата поставяла отзад на козела прът и нареждала там децата. На всички въпроси веднага и много точно отговаряли 15-16 деца, като си е личало как са били научени какво да казват. Разказвали как като стигнат до Брокула имало няколко различни входа, стига се до разкошна и пищна зала, където имало всякакви вкусотии. Децата описват всички вкусни неща, за които може мечтае едно селско дете. След пищните угощения всички в купом се сбивали, по-големите разказвали, че имало оргии. Когато разследващите питали децата как изглежда дявола те го описвали по много човешки образ, като това е противоречало както на католическите така и на протестантските теолози е недопустимо. Стига се до всячески описания на дявола, на неговото семейство и всичко, което едно дете може да измисли. Интересен е фактът, че когато от комисията искали на признатите, че са вещици жени да им покажат как правят магии, те не могли. Не се знае защо са си признали и какво ги е накарало да направят това, но не са описани мъчения. В крайна сметка 23 жени, обвинени от децата си признават сравнително бързо и не след дълго всяка една от тях е изгорена на клада. Другите 27 селянки, които твърдо отричали били също изгорени, но най-лошото е че с тях са изгорени и 15 деца. Осъдени са 128 деца да бъдат бичувани в продължение на една година всяка седмица пред църквата.
Много от децата са свидетелствали срещу вторите си майки или бащи, много хора са си представяли желаното за действително.
През 1661 година в пражкия квартал „Нове место” заповядват да арестуват една гадателка, която е била над 90-т годишна възраст. Описва се, че жената е предсказвала чрез леене на вода. Отървава се само с няколко дни в градския затвор.
В същия период в Германия болно момиче от треска в съня си я чуват да говори за дяволи и демони. Веднага е арестувана и под натиска на мъченията тя си признава всичко, как е правила магии за да трови хората, че е сключила договор с дявола и си е продала душата си и все подобни неща. Осъждат я на смърт, но преди екзекуцията тя умира в затвора.

Ловът на вещици е доволно странен феномен от гледната точка на съвременните разбирания, особено като се има предвид плашещия мащаб на разпространението му и очевадната нелогичност на жестокостта му. Като цяло може да се дефинира като наказателно преследване според разбиранията и практиките на съответната епоха на хора, заподозрени в магьосничество. Макар да е известно от древни времена (например в законите на Хамураби има текстове за наказание на магьосници) и не само в католическото и протестантско културно пространство (Д, Маринов свидетелства за изгаряне или убиване на вещици от турските власти по искане на раята; има свидетелства за екзекуции на магьосници в Русия), основната му историческа проява е в Западна Европа и Америка от края на XV до средата на XVII век. Показателен обаче е факта, че и в римските закони има наказания за вещерство, но там то е криминално престъпление, а не религиозно.
Обяснението се крие в страха и суеверията на обществата от преди развитието на науката, както и в несъмнения факт на практикуване на такава дейност от различни хора, всъщност също дължащо се на суеверията и на древните езически вярвания.
Като цяло ловът на вещици е дело на католическата църква, но в него са участвали и много светски власти. До XIII век проблемът не стои пред средновековното общество. Редките случаи на установено магьосничество са наказвани със символични наказания – отказ от причастие, отлъчване от църквата (макар то да е имало тежки социални последици), казване на молитви или пост. Църквата е разглеждала магьосника като подведен от дявола.
В XIV век обаче католичеството на магьосническите истории в Европа нараства. Светските власти започват да издават смъртни присъди. След XIII-ти век към преследването на обвинените в магьосничество се включва и Инквизицията, която дотогава стои в страни. С булата на папа Инокентий VIII – «Summis desiderantes» от 1484 г., наречена „вещерската була”, църквата се посвещава на изкореняването на всички възможни нехристиянски практики – нормалните са прединдустриалните общества езически обичаи и традиции.
Не е трудно да се обясни, че католическата църква търси начини да затвърди властта си в условията на късното средновековие – при нарасналото население, увеличената търговия, засилването на властта на различните светски политически субекти, а те изобилстват в Западна Европа, както и усилването на влиянието и мощта на свободните градове.
Само че, папата не знае каква кутия на Пандора отваря. Достатъчен е само един малък тласък, санкция на най-висшата обществена институция в Европа, и психозата тръгва и набира сили като снежна лавина по доста стръмния склон на средновековното суеверие. Неграмотността, ниската култура, враждите, междуличностните интриги, догматизмът и фанатизмът на властите, слабото разбиране на идеята за закон и разум, суеверието и религиозното заслепения са основата на един ужасяващ културен феномен – масовата психоза, която, веднъж плъзнала, много трудно бива укротена и стига дори до такива традиционно практични народи като шведксия, английския и американския. За 150 години в Испания, Германия и Италия били изгорени около 100-150 000 човека. В Лотарингия за 15 години инквизиторът Николай Рем изгорил 900 вещици, във Фулда 700, а в гр. Бамберг били изгорени 22 момичета между 7 и 10 годишна възраст. Стига се до там, че папската институция се опитва да озапти развихрилите се инквизитори. Процъфтяват доносничеството, масово се прилагат жестоки изтезания. В началото няма процедура, няма никакви процесуални правила, дава се вяра на всевъзможни свидетелски показания. Дори и оправданите били длъжни да плащат всички разходи по процеса си.

Разбира се, трябва да се отдаде дължимото на всепобеждаващия човешки разум. Много от процесите на Инквизицията са тайни, а на разкаялите е дадена възможност да се върнат в обществото. На много от призналите и разкаялите се се прощава. Много разумни и логично разсъждаващи инквизитори полагат усилия за изясняване на истината и постигат оправдаване на обвинението. В Швеция висш кралски магистрат провежда обективни разследвания и смегчава разразилата се истерия. Прочутите дела на големия испански църковен юрист Алонсо де Слазар Фриас спасяват от смърт поне 7000 души по време на т.нар.”баски процеси”.

Странното е, че основните жертви на разразилите се периодично истерии са жените. Някои виждат в това едва ли не първи наченки на феминизъм, на потискане на жените в социален аспект, но това е прекалено свободно обяснение и едва ли е логично. Другата странност е, че езическите вярвания се преследват от църквата точно когато те започват да изчезват….
Освен политически, причините за така разрасналото се и ненормално явление са и социално-психологически и чисто исторически. Средновековната общност (град, област, село, страна) е твърде затворена, суеверна, ограничена в светогледа си и лесно започва да генерира фантазии, разбира се, съчетани с много корист. Следва да се има предвид и примитивните методи на управление на властите – те се доверяват на малки деца като свидетели, като се осланят на невинността им, но всъщност детските фантазии нямат предел, особено, когато на детето са внушавани различни неща. (Сходно явление в психологията на органите на властта се наблюдава впрочем и в края на цивилизования XX век, по време на пика на делата за педофилия или сексуални посегателства в семейството или във време на различни политически кампании, както и по отношение на победените веднага след войните). Налага се изводът, че подобно прекаляване в мисленето се прилага спрямо най-беззащитните в социално отношение субекти и може би тук, заедно с характерната роля на жената в дома и бита, трябва да се търси и обяснението защо агресията на лова на вещици е насочена главно към жените.
Едно интересно културологично обяснение на явлението дава Арон Яковлевич Гуревич, руски историк и културолог. Според него през 15-ти век се наблюдава задълбочаващо се разделение между културата на елита и тази на народа в средновековното общество, до такава степен, че се получава културен антагонизъм и сблъсък, в който народната култура започва да играе ролята на антикултура.
Според мен това обяснение може да се приеме като логично, но само в комплекс с останалите исторически, политически и религиозни фактори, и най-вече със социалнопсихологическите такива. Социално явление от такъв мащаб рядко се дължи на една единствена причина. Определен политически импулс, какъвто е преориентирането на църквата към репресиране в името на религиозната чистота на обществото може да даде началният му тласък, но останалите изброени по-горе фактори предопределят мащаба, на който сме свидетели.
Впрочем протестантството не остава в страни от този процес, и дори, в Швеция и в печално известния американски град Салем, където нещата стигат то тотално самоунищожение на общността, го показват.

Разбери повече за БГ Наука:

***