Направи дарение на училище!

Херман Вайл

Превод: Калина Шолева, Лъчезар Томов (научен редактор и бележки)

Preface

Разбери повече за БГ Наука:

***

Предговор

Една обща мисъл обединява следните три лекции: Съвременната наука, доколкото съм запознат с нея в собствената си научна работа, математиката и физиката правят света да изглежда все по-отворен, един свят, който не е затворен,  а сочещ отвъд себе си. Или, както Франц Верфел го изразява емоционално в една от поемите си,

„Този свят не е само свят“

Науката се оказва принудена, едновременно по силата на епистемологичния, физическия и конструктивно-математическия аспекти на собствените си методи и резултати, да признае тази ситуация. Остава да добавим, че науката не може да направи нищо повече, освен да ни покаже този открит хоризонт; не трябва чрез включването на трансценденталната сфера да се опитваме да установим отново затворен (макар и по-всеобхватен) свят.

 Благодарен съм на университета Йейл, че ми даде възможност в тези Тери лекции да изрази това убеждение чрез описание на методологията на математиката и физиката. Първоначално лекциите бяха написани на немски език. Не желая да пропусна изразяването на своята благодарност към моя приятел, д-р Лулу Хофман от Колумбийския университет, Ню Йорк, за лоялната помощ, която тя ми оказа в превода на моите ръкописи на английски език в този, както и в предишни подобни случаи.

Херман Вайл

Йейлски университет

15 Април, 1931

Бог и Вселената

Един математик застава пред вас, говори за метафизика и не се колебае да използва името на Бога. Това е необичайна практика в наши дни. Математикът, според идеите на съвременната публика, е зает с много сухи и специални проблеми, той изпълнява все по-сложни изчисления и все по-сложни геометрични конструкции, но той няма нищо общо с онези решения на духовните въпроси, които наистина са необходими на човека. В други времена това беше различно. Питагор, чиято фигура почти се слива с неяснотата на митологията, благодарение на фундаменталната си доктрина, че същността на нещата е се крие в числата, става едновременно ръководител на математическо училище и основател на религия. Дълбоко метафизическата доктрина на Платон, неговото учение за идеите, било облечено в математически одежди, когато той го изложил в строга форма; това е доктрина за идеалните числа, с помощта на които съзнанието е трябвало да разбере структурната композиция на света. Пространствените фигури и взаимоотношения, изследвани от геометрията — наполовина понятийна категория, наполовина сетивно възприятие — били за него посредници между феномена и идеята. Той отказвал да приеме в Академията тези, които не са обучени в математиката. За Платон математическият модел и хармонията на природата изглеждали като божествен ум-душа. Следните думи са взети от дванадесетата книга на законите: 

Има две неща, които карат хората да вярват в Боговете: първото е нашето знание за душата като най-древното и божествено от всички неща; а другото е нашето знание, засягащо регулярността на движението на звездите и всички останали тела. 

Сегашното мнение е точно обратното на това, което някога е доминирало сред хората, че Слънцето и звездите са лишени от душа. Дори и в онези дни хората се чудеха за тях и това, което сега е установено, беше предположено от тези, които притежаваха по-точни знания за тях — че ако те бяха неща без душа и нямаха разум (nous), те никога не биха могли да се движат с такава числена точност; и дори по онова време някои се осмелиха да предположат, че умът създава реда във Вселената. Но същите тези хора, отново погрешно приемайки природата на душата, която те смятаха за по-млада, а не по-стара от тялото, за пореден път опровергаха света или по-скоро бих казал самите себе си; защото всички тези тела, които виждали да се движат в небесата, бяха пълни с камъни и почва и много други безжизнени вещества, и на тях те преписвали причините за всичко случващо се. Такива изследвания създадоха много атеизъм и недоумение, а поетите се възползваха от случая, за да хулят и обиждат. Но сега, както казах, е обратното.

Нито един човек не може да бъде истински поклонник на Боговете, ако не знае тези два принципа — че душата е най-старото от всички неща, които се раждат, и е безсмъртна и управлява всички тела; освен това, както вече казах няколко пъти, този, който не е съзерцавал разума на природата, който се говори, че съществува в звездите и не е преминал през предишната подготовка, не е видял връзката на музиката с тези неща и не ги е съгласувал с всички закони и институции, не е способен да даде причина за тези неща, които имат причина.

Космологията на Аристотел, с нейното разграничение между земната подлунна област и небесната сфера, въртяща се от „неподвижния първичен двигател“, в комбинация със световната система на Птолемей, която поставя Земята в центъра на Вселената, формира фиксираната рамка в която средновековната църква вгражда догмата си за Бог, Спасител, ангели, човек и Сатана. „Божествената комедия“ на Данте е не само поема на велика визионерска сила, но и смел теологичен и геометричен дизайн на космоса, чрез който християнската философия адаптира космологията на Аристотел за собствена употреба. Докато Аристотеловата Вселена е затворена в една сфера, кристална сфера, извън която няма друго пространство, Данте позволява на радиусите, излъчвани от центъра на земята, седалището на Сатаната, да се събират към противоположния полюс, източника на божествена сила, точно както меридианите, излъчващи се от южния полюс, се събират отново на северния полюс. Силата на физическия Бог трябва да идва от центъра, тя не може да обхване световната сфера, която е в пространствен покой, подобно на „неподвижния първичен двигател“ на Аристотел. За сетивното възприятие, разбира се, описанието на Аристотел остава вярно. Най-вътрешните кръгове, които най-тясно обграждат божествения източник на светлина, бидейки най-силно заредени с божествената сила, стават пространствено най-всеобхватни и обхващат по-отдалечени кръгове. На съвременен математически език бихме могли да кажем, че Данте излага доктрина, която в наши дни е възстановена от Айнщайн по съвсем различни причини – учението, че триизмерното пространство е затворено по подобие на двуизмерна сферична повърхнина; но от полюса на божествената сила се излъчва метрично поле от такова естество, че пространственото измерване води до условията, описани от Аристотел.

Аристотеловата концепция за света беше разтърсена от Коперник, който призна относителността на движението. Как може това знание, епистемологично и математическо по своя характер и от такава сложност, че точната формулировка дори и сега надхвърля способността на обикновения човек за абстракция — въпреки факта, че е преподавано под малко груба и догматична форма, разбира се, в нашите училища— как би могло това прозрение да открие нова ера в натурфилософията? Само чрез съединението му с определено религиозно отношение на човека към Вселената; защото това лиши земята, местообитанието на човечеството, от абсолютните ѝ привилегии. Актът на изкупление на Сина Божи, разпятието и възкресението вече не са в уникална кардинална точка в световната история, а прибързано представление в малко кътче на Вселената, повтарящо се от звезда на звезда: това е богохулство, може би по най-убедителен начин демонстрира безнадеждния аспект, който една теория, премахваща Земята от центъра на света, носи за религията. В това отношение Джордано Бруно направи заключенията с неистов ентусиазъм. Аристотел, Птолемей и църковната догма бяха за него „триглавият схоластичен звяр“, с който се бореше през целия си неспокоен живот. За него едно могъщо освобождение лежеше в прехода от света на Аристотел, затворен в кристалната сфера и подреден йерархично според строго разграничени форми на битието, към безразличната шир на безкрайното евклидово пространство, което е навсякъде с една и съща конституция и навсякъде е изпълнено със звезди – концепцията, която е в основата на новата натурфилософия. В книгата си „Размисли за мирогледа и анализа на Ренесанса и Реформацията“ Дилтай казва: „Основата на по-късния европейски пантеизъм е признаването на хомогенността и непрекъснатото свързване на всички части на Вселената“. Николай Кузански и Джордано Бруно са първите говорители на новата концепция. Подобно на Питагор преди него, Бруно се смята за проповедник на „Светата религия“ въз основа на ново математическо познание. За него преминаването от антропоцентричния възглед, подкрепен от сетивните възприятия, към космоцентричния, придобит от астрономията, е само част от великата революция, извършена в човешкия ум от новата епоха на Коперник. На нея съответства една също толкова дълбока и цялостна революция в религиозната и моралната област. Сетивното съзнание има своя център в запазването на физическото съществуване, което е ограничено между раждането и смъртта. С освобождаването от сетивното възприятие в резултат на астрономическите открития и тяхното философско използване е свързано издигането на човека до любовта към Бога и неговите космически проявления. Едва сега ние осъзнаваме истинското съвършенство на Вселената, което произтича от връзката на частите с цялото, и по този начин се отказваме от прекомерни изисквания, поставени към този божествен ред, изисквания, които имат своя източник в желанията на индивида да увековечи своето собствено съществуване.

Идеите на Бруно, които се разпространяват под влиянието на Спиноза и Шафтсбъри, водят до оправдана, всеобхватна, ценна и обещаваща трансформация в религиозно отношение на западното християнство. Религиозната вяра винаги ще се фокусира върху два въпроса: единият е космически в природата, подчертава зависимостта на човека от Вселената и връзката му с нея; другият е личен, ако приемем моралното достойнство, независимост и индивидуална отговорност. И в двете отношения обаче има промяна и напредък, който прогресът на културата изисква. Очевидно в това е било и убеждението на основателят на тези лекции. Но колкото повече съвременната наука, особено физиката и математиката, се стреми да признае природата такава, каквато е сама по себе си или такава, която идва от Бога, толкова повече тя трябва да се отдалечим от човека, всички твърде човешки идеи, чрез които ние реагираме на нашата заобикаляща среда с естественото отношение, породено от нашето съществуване в състояние на борба и действие. И толкова по-странно и неразбираемо трябва да стане непременно за онези, които не могат да посветят цялото си време и енергия за развитието и пренастройването на своето теоретично мислене; тук се крие действителната и неизбежна трагедия на нашата култура. Защото философското и метафизичното значение на науката не е намаляло, а по-скоро е нараснало чрез отчуждаването й от наивния свят на човешките представи.

Цялата статия, както и много подобни, можете да прочетете в новия Брой 151 на списание Българска Наука.

Подаряваме ти първите 55 стр. от брой 151 тук>>

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!