Заседание на Народното събрание в Търново, гравюра, 1879 г., рис. О. Май
Крайният успех на всяко националноосвободително въстание зависи от това, дали е достатъчно зряло и на втори план да са налице международните обстоятелства , които по-безспорен начин да утвърдят и отстоят резултатите от него. Липсата на едно от тези достатъчни, но и необходими условия обрича на провал отпочнатото дело. В този смисъл Априлското въстание у нас е категорично потвърждение на тези универсални исторически закономерности. През 60-те и 70- те г. на XIX век Източният въпрос попадна под силното въздействие на т.н. Германска дилема с цел създаване на единна германска държава, възникнала с войните между Прусия и Австрия /1866 г/ и Прусия и Франция / 1870 г/. Именно това събитие динамизира активно процесите по т.н. Източен въпрос и създава обнадеждаващи перспективи пред нашето националноосвободително движение. В съучастие с германската дипломация през 1875 г. избухва въстанието в Босна и Херцеговина. Повече от очевидно е , че хъшовските среди от българската революционна емиграция изкъсо са следели международните обстоятелства. А създалата се международна политическа конюнктура, вещае добри перспективи и предоставя изключителен шанс. Интуитивно действат българските революционери от по- младото поколение в лицето на Христо Ботйов, Стефан Стамболов и останалите техни съзаклятници, формулирайки по един безупречен начин новата стратегия: „Революция народна, незабавна, отчаяна….Нашето съществуване като народ е съмнително, ако ние не вземем участие в съсипването на Турция…..Сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ний сме достойни за свобода…ако не искаме да бъдеме последни , а може би и забравени при решението на Восточний вопрос !“ На 20 април1876 г. българите обявяват свещена самопожертвувателна и тотална война, война на живот и на смърт на Османската империя. И макар, че губят решителните сражения с многократно превъзхождащият ги противник, те печелят небивал успех с оглед на крайния изход по т.н. Източен въпрос, защото българската съдба става главен компонент на Източния въпрос и заема централно място в дневния ред на Цариградската посланическа конференция на Великите сили през м. декември 1876 г. В резултат на взаимни компромиси от страна на Русия и Великобритания се стига до едно задоволително компромисно споразумение съгласувано предварително с другите участници във форума. Създават се две автономни български области, които обхващат почти цялата българска етническа територия в Мизия, Тракия, Добруджа и Македония .Нашата държава попада в окото на бурята най-вече сред представителите на английската и немска дипломации и макар ,че формално те подкрепят споразумението, на практика го бламират и провалят. Всяка от тях разчита по различен начин излъчваните сигнали на останалите участници. Великобритания преценява прекомерната руска отстъпчивост като проява на слабост, убедена във факта, че последната е изтощена безкрайно и няма намерение повече да воюва, тя отстоява статуквото. Германия пък обратно се бори срещу статуквото. Окуражена от позицията на западните си партньори, Турция високомерно и безцеремонно отхвърля решенията на Цариградската конфереция. Подобно дръзко поведение засяга единствено интересите на Русия. Ето защо за руското правителство няма друг изход, освен да започне поредната десета война срещу Османската империя – този път в името на българското освобождение. Цената, която плаща е извънредно голяма. Зле подготвената война логично и неминуемо води до недобре осигурени и мирни резултати. Санстефанският прелиминарен договор от 3 март 1878 г. се оказва обречен поради предварително поетите от Русия тайни ангажименти и споразумения с Австро – Унгария и Великобритания за съгласувано уреждане на всички спорни териториални проблеми. Логично се стига до Берлинския конгрес, когото с право ние българите наричаме злополучен заради териториалната разпокъсаност. Българската държава наистина се появява на политическата карта, ала по волята на всемогъщите велики сили, обхващайки една малка част от изконната територия с българско население.
Въпреки, че Априлското въстание бе удавено в кръв, то представлява крупно постижение, защото максимално ускори жадувания от години въпрос за политическото освобождение, както и произтичащите от това задачи за изграждането на самостоятелна национална държава, подобно на държавите, възникнали в Европа през периода след Великата френска революция / 1789 г./. Чрез изпълнението на това чутовно дело биват осъществени възгледите на цяло едно поколение доблестни революционери от ранга на Раковски, Каравелов и В.Левски „за възобновяване на нашата славна държава, отърваването ни от проклетите агаряни, за да се добие първата чест и слава на нашето мило Отечество българско , най- после да бъдем равни с другите европейски народи“. В крайна сметка идеите за свобода, равноправие и държавност, завещани от Апостола на българската свобода намериха продължение в Априлското въстание. Те бяха осъществени чрез политическата активност на партията на „младите“ преди Освобождението, а впоследствие намериха своя най-ярък израз в Учредителното събрание и в изработването на първата българска конституция, а с това бе решен и най-важния общонароден въпрос, този за единството на българската нация.
Красимир Григоров – Завеждащ отдел „Възраждане“, РИМ – Враца
