Бихте ли се представили на нашите читатели?
Лъчезар П.Томов, главен асистент в Нов Български Университет, департамент Информатика, доктор по Теория на Управлението, програмист с близо десет години стаж.
Коя научна институция представлявате и с какво се занимава тя?
Нов Български Университет. В нашия департамент имаме много силни учени като проф.д.н. Богдан Ланджев, проф. Красимир Манев, отборите ни по информатика редовно взимат челни места на олимпиадите, миналата година бяхме на първо място в България
Кое Ви запали да се занимавате с науката и кога се случи това?
Запалиха ме няколко книги. Първите бяха „Мравките“ на Бернар Вербер и „Градината на боговете“ на Джералд Даръл, които ме накараха да събирам и да се грижа за различни насекоми и малки влечуги през летата, които прекарвах на село. Правихме и експерименти с брат ми като колко червени мравки могат да свалят една богомолка, режисирахме войни между червените и черни мравки и изучавахме при какви условия едните ще победят другите. В „Мравките“ се цитираше измислена енциклопедия на относителното и абсолютно знание, което ме подтикна да си пиша сам такава и да я запълвам с най-различни факти. Този импулс ме накара в училище сам да си извеждам различни зависимости, като фонетичната система на английския език и законите на физиката в простия вид, в който ни ги представяха в прогимназията. Бях си извел и обобщение на трите принципа на Нютон: „Всяко тяло се стреми да запази стабилността си и я губи именно поради този си стремеж“, като стремежът за запазване на стабилността се измерва с инерциалността. На по-късен етап в гимназията всъщност исках да се занимавам с литература, но попаднах на „Физиците се шегуват“ и тогава вече твърдо реших, че искам да се занимавам с точни науки. Хуморът в тази книга всъщност съдържа някои значими философски и научни идеи, което привлече вниманието ми.
Имате ли одобрен проект в последната сесия на Фонд научни изследвания, как се казва той и какви ползи ще има той за науката и живота на обикновения човек?
Не съм подготвял проект за този фонд от времето, когато бях докторант в ТУ-София, тогава изпълнихме един за тях. Към момента участвам в проекти с частно финансиране, за които не мога да говоря. Работя върху изследвания, свързани с приложението на системните науки и статистически методи в управлението на проекти, за които ще се обърна за финансиране първо към вътрешния фонд на НБУ, а по-нататък ще търся и европейско такова.
С какво заглавие беше последната Ви публикация? Разкажете ни повече за нея.
Последната ми публикация е при вас, в броя от март 2017 година. Свързана е с един сериозен проблем на фалшивата или надценената експертиза в социални науки като икономиката, където математическата подготовка често е недостатъчна, за да могат експертите да разберат, че дългосрочните прогнози са ненадеждни. Проблемът е, че дори тези, които разбират това, могат да се подведат, както в случая със статистика Насим Талеб и неговото отношение към Брекзит. Дългосрочните поредици от Брекзит са буквално неизчислими, т.е експертните прогнози за щетите с право са гледани с недоверие, но от това не следва изводът, че Брекзит е безопасен, даже напротив. В сложните системи всякакви евристики от типа „мъдростта на традициите“ често са наравно ефективни със сложните стратегии, измисляни от учените, но понякога това означава, че нищо не е ефективно и, че някои действия са просто твърде рискови, за да бъдат правени. Има значителна разлика между „Добре би било Британия да е вън от ЕС“ и „Добре би било да излезем от ЕС“, както предстои да научим (разбира се, в сложните системи човек не може да вярва дори на метапрогнозите).
Има ли бъдеще науката в България и как го виждате Вие?
Науката се подхранва или от образованието (Източна Азия), или от емиграция, подхранвана от парични стимули (САЩ). Ние нямаме и двете и сме в състояние на самовъзпроизвеждаща се посредственост на мениджърските нива на управление на държавата. Почти половината деца на 15 години са функционално неграмотни (при 5% в Шанхайския регион на Китай), което стеснява „резервоара“ от бъдещи учени, но и от бъдещи управленци и произвежда ирационални избиратели. Нашата държава не отделя пари за наука, защото управленците ни не са достатъчно образовани, за да ценят ролята на образованието и науката в икономиката и в обществото (връзката с престъпността, продължителността на живота и др.). Всички бързоразвиващи се азиатски икономики дават над 4% от БВП за наука, сходно е и положението със западните държави, където и частните компании отделят сериозни пари за изследвания. Швеция е пример за това – много частни компании пращат служители да правят докторантура, субсидирани от тях и използват създадените патенти за развитието на бизнеса си.
В страни като България, където частният бизнес не е толкова развит, че да заема такава ниша и да отделя пари за изследвания, държавата има своята роля, която да помогне на науката да се отлепи от стабилното си положение, което всъщност е метастабилно.
Казвам го, защото има едно поколение учени, които се задържаха дълго време, тъй като нямат наследници, но след като си отидат ще има рязък спад. Трябва да се създадат условия за връщането на наши учени, които сега работят във Франция, Швеция, Корея, Япония, ОАЕ и където още се сетите, за да могат да бъдат ментори на младото поколение, тъй като никой не се издърпва сам за косата от блатото, както физиците много добре знаят.
Другото нещо е радикална промяна във философията на образованието на децата и използването на други педагогически подходи, които работят. Пример за това в математиката са „JUMPMath“ и сродните на нея подходи, прилагани в Азия. Основното нещо, което ни пречи за образованието на децата е запазeният „генетичен“ възглед за това кой, как и защо успява и незнанието на базови резултати от психологията и когнитивните науки. Децата се справят според очакванията на учителите, които задават несъзнателно норми. Ако едно дете в първи клас първите няколко пъти не се справи със задачите, учителят започва да го третира като по-слабо, което намалява неговата мотивация и води до още по-слабо представяне. Така се стига до порочен кръг и до зависимост на успеха в 12-ти клас над 95% от успеха в първи клас, което превръща цялото образование в гигантска лотария – всичко зависи от първите няколко занимания в час, преди да се създаде ефекта на Пигмалион. Третирането на моментната вариация в представянето като лимит на вградените способности е самоосъществяващо се пророчество, което работи както в положителна посока, така и в отрицателна.
Азиатските майки в САЩ и в източна Азия знаят това много добре и гледат на успеха на децата в училище като продукт на техните старания вкъщи, а не на вродените им способности. С осем часа на ден работа, те произвеждат най-силните ученици и най-силните студенти. Всъщност в 2016 година САЩ, както почти винаги, са на първо място в олимпиадата по математика и всички състезатели без един са от азиатски произход, т.е. заслугата за този успех е по-малко в системата на образование (САЩ всъщност са изненадващо ниско в класацията на PISA), а на това, че децата вкъщи са били съзнателно научени на противоположни на вградените в западните общества възгледи (вината в нашите звезди).
Как оценявате работата на екипа си?
Работя в различни партньорства по различни проекти и не може да се каже, че имам един екип, но всички, с които работя са широко скроени хора с добро образование и съм благодарен, че са с мен.
Има ли млади хора, които искат да се занимават с наука във Вашата област?
Имам дипломанти, които имат такъв потенциал. С един от тях ще пишем статия в областта на управление на проекти. Качествени млади хора има, въпросът е, че не всеки е готов на финансовата саможертва да се занимава с наука у нас.
Какво бихте казали на хората, които все още се колебаят дали да се занимават с наука в България?
Ако гладът ви за знание е по-голям от глада ви за всичко друго, не се колебайте, защото по-късно в живота си ще съжалявате за пропуснатите възможности. Никога не сме живели в по-интересно време отсега, за добро или за лошо.
Какво, според Вас, трябва коренно да се промени в България по отношение на науката?
Драстично увеличение на финансирането (не само проектно, но и базово) в държавните университети и БАН, използване на правилните методи за оценки на проекти, т.е. да не са пълнежи. Трябва също така да се излезе от европейската парадигма на нискорисково финансиране и част от парите да са в по-рискови проекти, както правят в САЩ. Отвращението от риска е когнитивно отклонение и не е добре цяла философска система да се базира на него. Някаква малка част от финансирането може да се отдели, но да има голяма възвръщаемост, дори само един от 100 проекта да успее. Също така частните университети трябва да имат равен шанс за достъп до тези проекти с държавните, противното е сериозна намеса в пазара и в дългосрочен аспект не е добра политика.
Занимавали ли сте се с нещо извън научната работа? Какви други интереси имате и как обичате да прекарвате свободното си време?
Свободното ми време в последните четири години е илюзия поради заетостта ми с научна и нормална работа, но каквото имам, го отделям за четене на книги и за образованието на дъщеря ми, а понякога и пътуваме за истински отдих. Хобитата ми са свързани със спорта, било вдигане на тежести, което практикувам, за да поддържам здравето си, или баскетбол, волейбол, които следя. Ходил съм на мачове от националния отбор – мъже, имам YouTube канал, в който съм качвал десетки мачове и мои клипове, рекламирал съм нашите играчи. Харесвам атлетицизма им, имаме няколко човека с над 100 см вертикален отскок, експлозивни, силни, интелигентни. Твърде жалко, че никога не са използвали максимално възможностите си и са взимали бронз, когато са били за злато или четвърто място, когато са били за бронз. В България имаме много сериозен проблем с колективните спортове, но и с колективната работа, нещо което виждам и като преподавател, и като програмист.
