Направи дарение на училище!

Автор: Красимир Григоров, зав. отдел „Възраждане”, РИМ – гр.Враца

Първата половина на интересния и бурен ХІХ век е времето на доизграждане и практическо развитие на руската доктрина по Източния въпрос. Това време напълно съответства и със замисъла на Първата дипломатическа мисия в Русия през Възраждането. Тогава напълно се оформя източното направление на руската външна политика. Въпросът за статута на Проливите от геополитически проблем за отбраната на южната руска граница се превръща в основна стратегическа и външнополитическа цел на Русия в Европа.

В края на ХVІII век и началото на ХІХ век Враца се оформя като търговско-занаятчийско средище от нов възрожденски тип. Врачани се стремят към чиста духовна среда и в този смисъл всеки един от духовните архиереи, който е бил изпращан от Цариград да служи във Врачанската обител, не им е бил по волята и скоро е бил отзоваван. Процесът на гърчеене е срещал сериозен отпор от местното наместничество.

През 1794 г. след десетки прошения и протести, 55-годишният българин Стойко Владиславов е ръкоположен в епископски сан начело на Врачанската епархия. С мисъл за възкресяване на миналото величие и слава на българската държава, той е възторжено приет от насъбралото се множество в храм „Св. Вознесение”, а идеите му намират благодатна почва сред будната врачанска общественост. Това събитие съвпада с престоя му в Арбанаси и открива възможност за потвърждаване на стари и създаване на нови социални контакти и партньорства. Тук Софроний затвърждава по-раншни и установява нови отношения и с румънските болярски фамилии Бранковяно, Мурузи, Въкъреску, Караджа. Тези контакти, свързани не само с църковната и писателската дейност на Врачанския епископ, ще се задълбочат и по време на престоя на Софроний във Видин, при отцепника Осман Пазвантоглу (†1807) през т. нар. „Видинско пленничество” (1800-1803).

Премествайки се по-късно в Букурещ, Софроний среща подкрепата на местния духовен и политически елит и лично на влашкия владетел Константин Ипсиланти. Той, заедно с живеещите там българи, сред които и врачанинът Гавраил Петров Бистричанин, игумен на манастира „Св. Иван” и съмишленик на Димитраки Хаджитошев в църковните борби, сформират т.нар. „Тайно общество” – първата българска политическа организация, поставила си за цел да търси пътища за освобождението на поробена България.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Интересно е да споменем накратко за контактите и познанствата на епископ Софроний и на някои от внуците му с представители на елита в османската столица Константинопол. Те също допринасят за очертаване на интересния портрет на политически осъзнатия българин от началото на ХІХ в. Внукът на Софроний Стефан Богориди, бъдещ съветник на двама султани и политик от епохата на Танзимата, започва обучението си в престижния колеж в Букурещ (известен повече като Бейската академия „Св. Сава”) през учебната 1793-94 г. А през 1798 г. вече живее в Цариград като частен учител по френски в дома на Ал. Мурузи. Именно този патронаж му осигурява поста секретар на главния драгоман на флота, откъдето започва бързото му израстване в имперската политика.

В руските дипломатически среди Мурузи, покровителят на Софрониевия внук Стефан, е приеман като доверено лице на Портата, имащ контакти с френския посланик в Константинопол. През първите посещения на Софроний във Влашко през февруари 1802 г. именно Мурузи е влашки княз.

Вероятно предпазливостта е основната причина, Софроний Врачански в свои разговори с руски дипломатически представители в Букурещ през декември 1809 г. да заяви, че ще действа в помощ на руските войски, но не под свое име. Като основна причина той изтъква опасността да не навреди на „своя син”/внук/, намиращ се в Константинопол.

Съгласно сведенията за политическата дейност на Обществото от 1804 г., български първенци от северозападните български земи изпращат Иван Замбин от Враца и Атанас Николаев Некович /Тетевен/ на дипломатическа мисия в Петербург. Те минават през Влашко и в Букурещ се срещат преди това със Софроний Врачански. Първоначално българските пратеници не са приети официално от руска страна, тъй като нямали съответните правомощия, както и несъответствие, удостоверяващо истинността на техните първоначални намерения да се заселят в Новорусийския край.

Междувременно двамата пратеници осъществяват среща с ген. Милорадович, като описват тежкото положение на българите. По-късно Атанас Николаев се връща в Букурещ и с помощта на Софроний изготвя необходимото пълномощно за Замбин. Именно Софроний на 10 януари 1808 г. изпраща от Букурещ пълномощно на българския представител в Петербург и се обръща към министъра на външните работи на Русия”, за да потвърди, че Иван Замбин и Атанас Некович са „избрани от всеобщия съвет на нашия род за общонародна полза и толкова трудности понесоха и жертваха живота си в опасни случаи, за да намерят средства за спасението на своето отечество.”

На 26 февруари 1808 г. Замбин представя в Министерство на външните работи на Русия „Верующу писмо”, подписано от Софроний Врачански, според което той може да действа пред официалните руски власти „от името на всичките му съотечественици”, докладвани лично на руския император. Чрез депозирана молба до руския император, те настояли за покровителството му над българите. Исканията на Софроний Врачански и групираните около него българи представляват теоретична възможност за автономно развитие на всички българи, защото макар да очертават една национално обособена област на чужда територия, те оставят възможност към нея да се присъединят при благоприятни международни условия и българите “от десния бряг на река Дунав”.

Врачанският епископ предвижда руската протекция да бъде по-скоро гаранция за автономно развитие на тази област. Проектът обаче се оказва нереализируем в тогавашните политически условия. В посланията на Софроний и на Замбин се разкрива бедственото положение на българите под османско иго и единствената им морална опора – надеждата, че една победоносна за русите война ще ги постави под руско покровителство. В обобщение най-ефектното от цялата инициатива в политическо отношение всъщност е идеята за общославянското единство. Като естествен резултат от общата борба българските политически дейци в Букурещ виждат образуването на една могъща славянска държава посредством присъединяването на балканските области на Османската империя към територията на Русия. При последвалите събития през 1808 г. след тежко боледуване Иван Замбин умира в Петербург.

Логично възниква въпросът за смисъла на предприетата акция? Със своите искания Ив. Замбин, Ат. Некович и С. Врачански изпреварват както възможностите и намеренията на руската политика в първото десетилетие на ХІХ век, така и политическото съзряване на сънародниците си. Българите и техните националноосвободителни тежнения и интереси още нямат самостоятелно място в руската източна политика. Но опитът и резултатите от взаимното опознаване остават.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!