Исторически обзор

Терминът „зилот” (гр. ζηλωτής – ревнител) е познат още от Стария Завет (напр. Изх. 20:5; 1 Ездр. 8:72; 2 Мак. 4:2). В Новия Завет също се среща няколко пъти (Лук. 6:15; Деян. 21:20; 1 Кор. 14:12; Гал. 1:14; Тит. 2:14). В различните исторически периоди той се използва за обозначаване на различни религиозно-политически движения (партии).

В древноеврейската история е познато движението на зилотите (наричани още сикарии), което се заражда през 1 век и се обявява срещу езическата култура и против самата юдейска върхушка. Те участват активно в Първата Юдейска война, антиримско въстание през 66-70 год. По социален състав принадлежат към низши и маргинализирани обществени слоеве. С падането на Йерусалим (70 г.) и Масада (73 г.) зилотите повече или по-малко изчезват от изворите, за да се появят отново между месианските следовници на Бар Кохба по време на Втората Юдейска война през 132-135 г.[1]

Във византийския гръцки език терминът се среща със своето религиозно значение, като още в Новия Завет (Рим. 10:2: „ревност имат, ала не по разум”) възприема и отрицателната си окраска, валидна и до днес. В историята на Византия още от 9 в. е позната т. нар. партия на зилотите. Те са поборници за независима от държавната власт Църква, подценяват образованието и показват фанатична привързаност към църковните традиции. Като имат на своя страна по-голямата част от монашеството, оказват чувствително влияние върху народа. По отношение на Запада зилотите са противници на унията. Изказано е мнение (от А. Василиев), че тази религиозна партия е реорганизирана през 14 в. и започва да се меси и в политическия живот, като показва реформаторски уклони и като се ползва с подкрепата на народа, поради тогавашните обществени безредици[2].

През 1342 г. те оглавяват движение за автономия на Солун и завземат властта в града. През 1349 г. движението на зилотите е потушено от византийския император Йоан VI Кантакузин с помощта на турците, при активната поддръжка на Църквата и особено на атонските монаси-исихасти.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Съвременниците на зилотите, особено тези от тях, които симпатизират на политическите им противници, оставят оскъдни сведения за управлението им в Солун. Зилотите създават ефективна система на гражданско самоуправление, която просъществува осем години. При тях имуществото на аристократите се конфискува и преразпределя. Предполага се, че били въведени равни права за всички граждани.

В началото на 14 век във Византия започва период на упадък. Две кръвопролитни граждански войни, в които участват практически всички слоеве на населението довеждат до упадък империята, страданията на широките селски маси и граждани стават непоносими. Както в града, така и в селата почти всички блага са съсредоточени в ръцете на едрата аристокрация, против която е насочен гневът на масите. Лидер на аристокрацията по това време е Йоан VI Кантакузин[3].

Зилотите на Света Гора – характер и поява

Според едно определение зилотите са „монашеско братство на Света Гора, което се предава на крайни жерви за слава на Господа. Често са гонени и преследвани, понеже официалните Православни църкви гледат на тях като на православна секта. В своите подвизи са склонни към самоизтезания, включително и носене на вериги, с което са особено известни. В днешно време зилоти има почти във всички православни страни, живеят изолирано в отделни мъжки и женски манастири и не се примиряват с „икуменическото единство” на всички християни в една църква. Смятат, че от цялото православие само те ще бъдат спасени. При това, смятат за отпаднали всички онези, които не изповядват православното учение в исконния канонически смисъл или се опитват да прокарат нововъведения (католици, протестанти и официалното православие, особено новокалендарците)”[4]. Всъщност, под знаменателя „официални Православни църкви” зилотите поставят всъщност всички поместни Православни църкви, целия православен свят.

Това определение е неточно.

С понятието „зилоти” на Света Гора се наричат онези несъгласни с провежданата от Вселенската патриаршия проикуменическа политика монаси, които са възприели като крайна мярка прекъсването на каноническото общение с Вселенския патриарх и с останалите Православни църкви. На практика зилотите в Света Гора са аналог на старокалендарците в света. Единствената „разлика” е, че старият календар, доколкото е в употреба от всички атонски обители, не представлява същностна характеристика на светогорските зилоти.

В отношението си към останалите православни християни, включително и тези по нов стил, зилотите не са единни. Те най-често изразяват мнението на съответния старостилен Синод, под чиято юрисдикция се намират[5]. Най-общо, светогорските зилоти са разделени между двете основни крила на т. нар. Истинно-православни християни (на гръцки: ГОХ), както е официалното название на старостилците в Гърция, „матеевци” и „флоринци”. Т. нар. „матеевци” или „матеити” са привърженици на самообявилия се за Атински архиепископ Матей Карпатакис (+1950 г.), бивш светогорец и са изключително крайни. Те дори предвиждат повторно кръщение за всички новопреминали към тях. Не приемат и останалите тайнства, извършени в т. нар. „официални” Православни църкви. Известни са случаи с православни свещеници, служели по новия стил, които след преминаването си към матеевците са били повторно кръстени, миропомазани, венчани и ръкоположени в дяконска и презвитерска степен. През 1995 г. „матеевският” синод се разцепва на две[6]. Впоследствие, през 2002 и 2005 г., всеки от тези два „синода” също се разделя, в резултат на което днес има четири „матеевски” групировки.

Втората голяма група, макар че и тя днес е разделена на няколко „синода” – флоринците, дължи името си на бившия Флорински митрополит Хризостом (+1955 г.), един от първите трима митрополити, които се отделят от Еладската православна църква през 1935 г. заради въвеждането на новия календар[7]. Привържениците на тази част на ГОХ формално признават тайнствата по новия стил и не изискват повторно кръщение от преминаващите към тях православни. Зилотите, поддържащи всяко от тези две течения, заемат съответната позиция.

Днес зилоти-матеевци населяват само някои килии. Те са сравнително по-малобройни, докато „флоринците” обитават цял манастир – скандално известния през последните години Есфигмен.

На Атон съществува и известен брой зилоти, които са независими и не се числят към нито една от старостилните групировки в Гърция или извън нея. Вместо името на  Вселенския патриарх, на съответните места в богослужението поменават „всякое епископство православних” (без име). Наричат се „непоменаващи”. Тези от тях, които имат свещен сан, в повечето случаи са получили ръкоположението си от каноничен православен архиерей.

Нека проследим, обаче събитията в тяхната хронология[8].

–         1923 г. – Въведен е т. нар. поправен Юлиански календар (нов стил) в юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Атонските обители, подведомствени на Патриаршията, отказват да въведат новия стил, аргументирайки се с липсата на съборно решение. Единствено изключение – Ватопед;

–         1924 г. – Св. Синод на Еладската Архиепископия (Гърция) въвежда на територията на своя диоцез поправения Юлиански календар, считано от 23.03.1924 г. След отказа на известен брой клирици и миряни, главно от Атика, да последват календарната реформа, започва т. нар. старостилен разкол;

–         Велики Четвъртък 1926 г. – 450 атонски монаси, предвождани от йеромонах Арсений Котеас създават „Свещен съюз на монасите зилоти” „за защита на Православието от въвеждането на новия календар”. „Гръцката религиозна общност на истинските православни християни” (ГОХ) действа заедно с атонските монаси-зилоти срещу въвеждането на новия календар;

–         13/26.05.1935 г. – След като виждат, че Атинският архиеп. Хризостом (Пападопулос) няма да отхвърли новия календар, трима митрополити напускат Еладската Църква и формират т. нар. „Свещен Синод на истинските православни християни” (ГОХ). Тези митрополити са: Герман Димитриадски –     председател, Хризостом  Флорински и Хризостом Закинтски. Те също правят и официално заявление, че новокалендарците са схизматици и самостоятелно ръкополагат четирима нови епископи. Към ГОХ се присъединяват над 800 енории и 25 000 вярващи от цяла Гърция;

–         август-септември 1948 – ГОХ се разцепват на „флоринци” и  „матеевци”. Поради нежеланието на митр. Хризостом Флорински да ръкополага нови епископи, привържениците на Матей Карпатакис – един от новоръкоположените старостилни епископи, са сериозно обезпокоени, че старостилната йерархия ще изчезне и го „упълномощават” на свой събор да ръкоположи еднолично епископ. Те смятат, че той е единственият останал православен епископ в цяла Гърция;

–         7.12.1965 – Вселенският патриарх Атинагор и папа Павел VІ едновременно „вдигат” анатемите от 1054 г. (През 11 век Православната Църква налага анатема на тогавашния папа, за да предпази православните християни от възникналите неправилни учения и практики на Рим). В официалното изявление на Вселенската патриаршия по този повод се казва: „Премахването на взаимните отлъчвания между двете Църкви възстановява каноническите отношения между Рим и Новия Рим. Това възстановяване е каноническа необходимост…”. От този момент няколко манастира и скита на Света Гора спират да поменават Вселенския патриарх;

–         юли 1972 – На мястото на починалия Атинагор за Вселенски патриарх е избран Димитрий I;

–         юли 1972 – Свещеният Кинотис на Света Гора излиза с призив да се възобнови поменаването на Вселенския патриарх, заради “създалия се нов климат”. До месец септември седем атонски манастири (Есфигмен, Каракал, Симонопетра, Св. Павел, Ксенофонт, Григориу и Костамонит) продължават да не поменават патриарха. Зилотите също не се подчиняват на решението на Св. Кинотис и следват ГОХ;

–         март 1974 – Вселенският патриарх Димитрий налага наказания на 13 монаси от „непоменаващите” манастири. Сред тях са архим. Атанасий (игумен на „Есфигмен”), архим. Евдоким (игумен на „Ксенофонт”), архим. Дионисий (от „Преп. Григорий”) и архим. Андрей (от „Св. Павел”);

–         септември 1974 – Манастирът „Есфигмен” остава единственият на Света Гора, в който не се поменава името на Вселенския патриарх на богослуженията. За кратко време обителта е под полицейска блокада. Всичките 60 монаси дават отпор и развяват от стените на манастира черно знаме с надпис „Православие или смърт”. Манастирът и занапред остава в общение с ГОХ – „флоринци”;

–         май 1992 – С помощта на полицията пратеничество (екзархия) на Вселенската патриаршия прогонва монасите от руския светогорски скит „Св. пророк Илия”, поради нежеланието им да поменават патриарха[9].

Ще допълня тази хроника със сведенията, които дава в своята докторска дисератция „Историко-канонически преглед на календарния въпрос в неговия зародиш и развитие в Гърция” блаженопочившият Атински архиепископ Христодул[10]. Според него, скоро след като Еладската църква въвежда новия календар (през 1924 г.), известен брой несъгласни с тази промяна атонски монаси (предимно келиоти) се организират в движение, известно като „Свещен съюз на монасите-зилоти” или „Сдружение на светогорските отци-зилоти”. Те смятат, че тази промяна представлява „грубо потъпкване на свещените предания на Църквата” и че приелите новия стил църкви изпадат в схизма[11]. Позовавайки се на 15-то правило на Двукратния (Цариградски) събор от 861 г., прекъсват поменаването на Вселенския патриарх. През 1926 г. зилотите издават и свой устав под заглавие „Котва на Православието”. Това сдружение си поставя за цел „да се бори с всички възможни средства срещу календарното нововъведение в Църквата, както и срещу всяко еретическо учение”[12]. След като гръцкото правителство ратифицира новия Органичен устав на Света Гора (1927 г.), забраняващ в чл. 183 каквито и да е „обособени братства” или монашески организации, дейността им става незаконна. Те започват да издават брошури, в които яростно се нахвърлят върху Вселенския патриарх, обвинявайки го в „ерес” и застават начело на старокалендарното движение в Гърция. Конфронтират се с онези светогорци, които не споделят тяхната крайна позиция, наричайки ги презрително „поменаващи”.

Мнозинството светогорски монаси, разбира се, остава вярно на Вселенската патриаршия, като заявява само, че Света Гора „не може да възприеме промяната на календара, по начина, по който е извършена и занапред, както и досега, ще спазва Юлиянския календар, докато, по Божие съизволение, поместните Православни църкви, събрани заедно, не уредят и този въпрос по каноничен начин”[13]. Единствено Ватопедският манастир приема новия календар. Патриаршията зачита тази позиция на светогорските монаси, които продължават да служат по стария стил, но не предприемат никакви враждебни действия и остават в канонично общение с нея.

През 1927 г. Вселенската патриаршия изпраща на Атон свой нарочен пратеник (екзарх) в лицето на Трапезундския митрополит Хрисант, който констатира, че зилотите са изпаднали в изолация и позицията им не се възприема от повечето монаси. Същата година зилотите са принудени да напуснат общежитийните манастири и да се заселят в манастирските имения (скитове, келии и пр.), дори се стига до екстрадирането на 19 от тях. Част от светогорските зилоти оглавяват старокалендарното движение в Гърция, като особено се отличават йеромонасите Арсений Котеас и Матей Карпатакис (бъдещият „архиепископ” на ГОХ). Църковната преса по онова време е изпълнена със статии, които ги обрисуват като „амбулантни расофори” (πλανοδίους ρασοφόρους) и „използвачи на народното благочестие” (καπηλευτάς της ευσεβείας του λαού)[14].

В опит да разреши проблема със зилотите, оглавили старостилните енории в Гърция, Вселенската патриаршия с нарочно писмо до Св. Кинотис от 20.01.1926 г. изисква те да бъдат незабавно върнати в своите обители. Някои от тях са задържани от полицията и насилствено въдворявани на Атон. От своя страна, Св. Кинотис призовава зилотите да приемат поменаването на патриарха, в противен случай „нашата майка-Църква ще пристъпи към тяхното низвержение, отнемане на монашеското им одеяние и отпращането им оттук като миряни” (въззвание на Св. Кинотис на Св. Гора от 05.12.1928 г.). Няколко патриаршески екзархии са пращани на Св. Гора за тази цел – през 1947, 1951 и 1962 г., без да постигнат някакъв резултат. Установяват само, съвместно със светогорските власти, че зилотите са „субекти, немощни във вярата и с ограничено духовно съзнание”, водени от „погрешни възгледи… несъответстващи на Органичния устав на Света Гора”[15].

Нови патриаршески екзархии са изпратени през 1972 и 1973 г. във връзка с положението в монастира Есфигмен[16]. С вразумителна цел са наложени наказания на игумена на обителта Атанасий и на няколко други „непоменаващи” монаси[17]. През тези години броят на зилотите, според някои източници, е 300 или 400 при общ брой на монасите на Атон 1146[18].

Манастирът „Есфигмен”

„Есфигмен” е една от двадесетте „първенствуващи, царски, патриаршески и ставропигиални” атонски обители с дълга и славна история. Преди да изложа историята за неговото попадане в ръцете на зилотите, ще дам някои пояснения относно статута на Света Гора като монашеска общност.

1. „Основен принцип в съществуването на Света Гора е този за църковното и административно единство на всички първенствуващи[19] свещени обители, благодарение на което говорим за Света Гора, а не за сбор от манастири. Нарушаването на този принцип води до накърняване съществуването на Св. Гора и на хилядагодишното й устройство. Целият въпрос има и сериозни национални измерения”[20].

2. Църковното единство и общение се проявяват чрез общата принадлежност към пряката юрисдикция на Вселенската патриаршия, под височайшия надзор на която се извършва точното съблюдаване на светогорските уставни положения от духовната им страна, като на богослуженията не се позволява поменаването на друго име, освен това на Вселенския патриарх. Първенствуващите манастири са задължени да имат пълно църковно общение помежду си и да участват в общите тържестваи богослужебни събрания[21].

3. Административното единство и общение се изразяват в задължителното участие на първенствуващите манастири в общите управленски органи (Свещен Кинотис[22], Свещена Епистасия[23] и т.н.) и съобразяване с наредбите на Органичния устав на Света Гора (ОУСГ) за отношенията между Свещения Кинотис и отделните обители и с решенията и правилата, приети от съответните общи органи[24].

4. Става дума за единна религиозна общност, в която нейни постоянни членове са всички, които  участват свободно и работят в нея в пълно общение с останалите. Разбира се, всеки човек има право на религиозна свобода, следователно и право да не приема общението с останалите членове на общността, но тогава честността и справедливостта налагат да напусне свободно общността. По този начин, в случая със Света Гора, за да бъде защитен цялостният й православен монашески облик, Конституцията на Република Гърция и ОУСГ забраняват заселването на инославни и разколници. Като се има предвид горното, може да се види, че на Атон не съществуват, в светския смисъл на тези понятия, религиозна толерантност или лична религиозна свобода, а по-скоро се защитава изключително религиозната свобода на полуострова като едно цяло, т.е. правото да представлява единна религиозна общност със специфичен начин на религиозна дейност[25].

5. Разкъсването на единството (църковно и административно) на Св. Гора е немислимо от гледна точка на нейното устройство, т.к. напълно блокира дейността на институциите й и в крайна сметка поставя под въпрос самото им съществуване. Този пункт има сериозни институционални, духовни, църковни, а и национални измерения, защото, ако се приеме възможността една обител да се отдели от останалите по причини, на които тя едностранно се позовава, това би създало опасен прецедент и други манастири да се отделят, като се позоват на религиозни, етнически и др. причини и да се присъединят към други църковни или национални юрисдикции. Това би довело до катастрофални последици за Света Гора, Църквата и териториалната цялост на гръцката държава. Поради тази причина гръцката Конституция, както и ОУСГ забраняват изрично всякаква промяна на броя на двадесетте главни светогорски обители[26].

Кратка историческа справка

В началото на 70-те години на миналия век икуменическите „изяви” на Вселенската патриаршия предизвикват реакция от страна на светогорското монашество, която, между другото, се изразява и във временното  прекъсване на църковното поменаване на тогавашния Вселенски патриарх. Макар по това време доста обители да са „непоменаващи”, никоя от тях не се отделя от църковно общение с другите, нито с Поместните църкви, нито пък преминава към друга църковна юрисдикция – нещо, което, както видяхме, се забранява изрично от ОУСГ. Единствено изключение е манастирът „Есфигмен”, в който тогава идват хора отвън, „от света”, чужди на светогорския дух, и налагат свои виждания. Резултът е откъсването на обителта от общосветогорското тяло.

По този начин, освен че престава да поменава Вселенския патриарх, „Есфигмен” преустановява църковното си общение с всички останали светогорски обители и с всички Православни църкви, обявявайки, че встъпва в пълно общение единствено с едно от разклоненията на ГОХ[27], които, както споменах, са няколко и нямат църковно общение даже помежду си. Оттогава досега в манастира приемат за монаси само членове на тази част на ГОХ, а останалите са прогонвани. Това отделяне води началото си от 1972 г. с отказа на антипросопа[28] на манастира да участва в общите служби в Протатския храм[29], а също и в кратката молитва преди началото на заседанията на Св. Кинотис. След неколкократното констатиране на тези прояви на неуважение, Св. Кинотис като първа мярка отзовава временно антипросопа, с надеждата манастирът да се завърне в предишното си състояние. Вместо да се случи това „завръщане”, отделянето се затвърждава още повече не само църковно, но и административно. „Есфигмен” не изпраща повече свой представител в общите управленски органи (Св. Кинотис, Св. Епистасия), с изключение на един Двоен събор[30] през 1973 г., не участва нито в една общосветогорска проява, но и не позволява прилагането на мерките на Св. Кинотис по отношение на манастира. През всички тези години Св. Кинотис се опитва да върне нещата в нормалния им ред, като всяка година приканва „Есфигмен” да изпрати свой антипросоп в Карея. Две патриаршески делегации (екзархии) са изпратени с тази цел на Атон, първата през септември-октомври 1972 г., оглавявана от Филипийския митрополит Александър, а втората – една година по-късно (септември 1973 г.), начело със Ставруполския митрополит Максим. Образувана е комисия от представители на Св. Кинотис, която през 1994-1995 г. разговаря с монаси от монастира. Нова комисия, съставена през 1997 г.,  провежда през следващите години 15 срещи без успех. Вселенските патриарси Димитрий (1972-1992) и Вартоломей също без успех търсят да постигнат някакво взаимноприемливо решение.

В опит да спре катастрофалния ход на нещата, от 1974 г. Св. Кинотис престава да утвърждава[31] изборите за игумен и епитропи на манастира. Без да се съобразяват с това решение, есфигменските монаси на два пъти провеждат избори за игумен – през 1975 г. (на мястото на починалия Атанасий е избран Евтимий) и през 1999 г. (избор на Методий), които остават непризнати както от гражданската, така и от монашеската управа на Света Гора. Нови трудности възникват около признаването на тези нови “зилотски” игумени. Докато първият от тях, Атанасий, има канонично ръкоположение и интронизация, вторият, Евтимий, е ръкоположен от каноничен епископ[32], то настоящият, Методий, не притежава нито едното, нито другото. Така постепенно монасите от „Есфигмен” все повече се капсулират, придобивайки характеристики на „обособено братство” – нещо, което изрично е забранено от ОУСГ (чл. 183), и занимавайки се усърдно с привличането и на други лица към тях (прозелитизъм), което също се забранява (чл. 184). След всичко това става ясно, че при есфигменските монаси-зилоти са налице всички характерни белези на разколници (схизматици), пребиваването на каквито на територията на Света Гора още по-категорично е забранено от гръцката Конституция (чл. 105) и ОУСГ (чл. 5).

Отказвайки достъп на представителите на върховната атонска управа до сградите и реликвите на обителта, есфигменските зилоти предприемат съмнителни сделки с движимото и недвижимо имущество на монастира, които вече излизат извън контрола на предвидените от ОУСГ надзорни органи. Същевременно се появява тенденция тази аномалия да бъде узаконена с цел да не бъде спряна субсидията[33] за манастира от страна на гръцката държава. През 1996 г. успяват да се преборят за получаването й и я получават до края на 2002 г. (запитване на Свещения Кинотис до Държавния съвет по юридическите въпроси от 2002 г.).

През всичките тези години са налице многобройни опити от страна на светогорската управа за урегулиране на отношенията. Приблизително от 1995 г. се наблюдава засилване на тази тенденция, която достига своя апогей след избирането на новия зилотски игумен Методий през 1999 г., когато вече става ясно, че и най-малката надежда за подобряване на отношенията е изчезнала. Показателно е, че последната среща на комисията на Св. Кинотис с представители на монастира завършва без успех, след като споменатият о. Методий отказва да дойде, понеже не бил поканен с официално писмо, на което да пишело, че е архимандрит и игумен на обителта. Този неуспех всъщност бележи и окончателното преустановяване на всякакви опити за постигане на съгласие.

Събитията от 2002-2005 г.

Като резултат от всичко това е свикан извънреден Двоен събор, на който са взети решения за възстановяване законността и реда в Есфигменската обител. През ноември 2002 г. чрез съдия-изпълнител са изпратени поименни призовки до всеки от членовете на братството, за да им се даде правото да бъдат изслушани от Св. Кинотис. Зилотите отказват да се явят, заключват се в манастира и подхващат медийна кампания, представяйки себе си за мъченици за вярата, а  светогорските власти – за гонители. Все пак 24 от тях се дистанцират от останалите. Междувременно Вселенската патриаршия с нарочно Патриаршеско и Синодално решение обявява членовете на братството за схизматици.

Възоснова на всичко това се пристъпва към процедура за експулсация на есфигменските зилоти. При това е постигната устна договорка между Свещения Кинотис, Вселенската патриаршия и гръцката държава (в лицето на Министерството на външните работи[34]) да не се стига до насилие. На монасите е даден срок от един месец, до 15/28.01.2003 г., да освободят заеманите от тях сгради на манастира. Въпросът е предаден на административната управа на Атон за изпълнение. Тук ще отбележа, че според ОУСГ в една първенствуваща обител не може пребивават по-малко от 6 монаси. След откъсването на есфигменското братство от всесветогорката общност, Св. Кинотис престава да записва и признава за светогорски монаси новопостъпващите в обителта. Като резултат, към времето на тези събития старите монаси са починали, а новите – остават непризнати, така че по документи в „Есфигмен” няма пълноценно братство. За да може обителта да функционира, пак според ОУСГ, Св. Кинотис трябва да изпрати монаси от други места, които да се заселят в нея. През годините, на зилотите от „Есфигмен” е предлагано това компромисно решение – да останат в манастира, но да предадат управлението му на канонично братство. Това предложение не е прието от тях.

Сутринта на 28.01.2003 г. пред обителта идва полицейски патрул, за да констатира отказа на монасите да изпълнят решението за екстрадиране. Зилотите, които предварително поканили по незаконен начин[35] журналисти от различни медии, затварят манастирските порти и се обявяват за „обсадени”. Интересно е да се отбележи, че намиращите се на полуострова полицейски сили съвсем не били достатъчни, даже и да имало решение за употреба на сила при екстрадирането. Същевременно единственият полицейски джип, пристигнал на място, е преекспониран от средствата за масово осведомяване (зилотите били поканили дори ТВ екип от гръцката телевизия NET – нещо нечувано дотогава на Света Гора), за да се създаде впечатление за действителна „обсада”.

След неуспеха на тази акция, есфигменските монаси са оставени на спокойствие, но през 2005-2006 г. се стига до отнемането на представителството (конака) на „Есфигмен” в Карея. Там се установява ново братство, начело с архим. Хризостом, избран през пролетта на 2005 г. за каноничен есфигменски игумен. Членовете на това братство, предимно млади монаси, занимаващи се с иконопис, преди това обитаваха хилендарската келия „Св. Николай – Буразери” близо до Карея. Засега краят на есфигменската „сага” не се вижда, доколкото зилотите настояват на оставането си в манастира, а светогорската управа желае въпросът да бъде разрешен изключително с мирни средства. Не е ясно и как малобройното братство от Буразери ще се справи с предизвикателствата по управлението на голям манастир, дори и ако зилотите по някакъв начин напуснат обителта.

Няколко лични впечатления

През лятото на 2002 г. с брат ми посетихме за втори път „Есфигмен”. Направи ми впечатление, че на входа на главната манастирска църква беше поставена закачалка с ризи с дълъг ръкав. В храма се допускаха само мъже с дълъг ръкав. Посетителите с къси ръкави бяха задължавани, преди да влязат да облекат една от тези ризи. Знаейки това, бях предупредил брат си, но все пак той не бе допуснат в храма, поради… дългата си коса! Това вече не можах да предвидя, а и едва ли в обителта имаше фризьор, така че за съжаление той остана отвън. В противовес на прокламациите за „църковност” и „традиционализъм”, обаче в църковния магазин на Есфигменския манастир нямаше нито една църковна книга! Предлагаха се различни заглавия, кое от кое по-„църковно”, посветени на теми като: папата, новия световен ред, масоните, евреите и пр., (повечето преводни от западни автори), само не и истинска православна литература. Питам се: ако зилотите от „Есфигмен” бяха толкова църковни хора, защо в киоска им нямаше църковни книги? Ако бяха истински последователи на св. отци, за каквито се представят, защо не предлагат на посетитетелите си техните творения? Едва ли поклонниците ще научат нещо повече за Православието си, за вярата си, четейки такава „апокалиптична” литература. Нито едно, повтарям, нито едно светоотеческо заглавие! Единствената духовна книга беше Новият Завет, издание на “Зилотите на Света Гора”. Имаше и една видеокасета със заглавие… „Стъпил ли е човек на Луната?”! Наистина, много църковно заглавие! Излагам тук тези свои лични впечатления, единствено, за да дооформя представата за зилотите като за хора, загубили окончателно църковния си дух и поели определено по пътя на осветскостяването и разкола…

Руският скит „Св. пророк Илия”

Една особена група зилоти, наред с матеевците и флоринците, доскоро бяха монасите от руския „Св. прор. Илия”. Този скит, обновен и въздигнат през 1756 г. от големия руски исихаст и повижник преп. Паисий Величковски (+ 1794 г.), се намира на територията на монастира „Пантократор”. Преди Октомврийската революция в него  се подвизават близо 300 монаси и послушници. След това, постепенно броят на монасите рязко спада, а самите те поддържат връзки с руското емигрантско духовенство, формирало т.нар. Руска православна задгранична църква[36] (РПЗЦ). През тези години скитът всъщност се намира под нейна юрисдикция, в разрез със светогорския устав. На богослуженията, вместо Вселенския патриарх поменавали предстоятеля на РПЗЦ, поради същите причини, както и останалите зилоти. Следва да се отбележи, че официалната позиция на РПЗЦ, както и на монасите от скита „Св. пророк Илия” винаги е била умерена. Въпросът с признаването на тайнствата на „официалните” Православни църкви никога не е стоял на дневен ред. Напротив, известни са случаи на съслужения между отделни нейни клирици и епископи (Берлински епископ Марк[37]) с представители на други православни църкви (диоцез на Сръбската православна църква в Америка, Хилендарски манастир и др.). Дълго време дори се говореше за канонично общение на РПЗЦ с Йерусалимската патриаршия. По свидетелствата на очевидци, клирици на РПЗЦ са посещавали Света Гора с препоръка на Вселенския патриарх[38] и са взимали участие в празничното богослужение на 20 юли/2 август[39]. Самите скитски отци разказват, че дълги години са нямали проблеми с манастира, към който принадлежал скитът – „Пантократор”. На зилотизма им не гледали с добро око, но никога не го поставяли като условие за тяхното оставане в обителта. На манастирските празници братята от скита помагали в кухнята, а от „Пантократор” им давали одежди, когато на Илинден идвал владика (от Задграничната църква) да служи. Ще цитирам откъс от „Отвореното писмо” на архим. Серафим и братята, за да хвърля светлина върху причините за техния зилотизъм.

„Тук бихме искали да изясним по-подробно нашата позиция. От началото на 20-те години политиката на Вселенския патриарх, вдъхновявана от идеите на икуменизма и модернизма, стана причина за печалното разделение както в Православната църква, така и в самата патриаршия. Света Гора не правеше изключение. Когато дойдохме да живеем тук, ние видяхме, че отците и общините на Атон са дълбоко разделени помежду си по въпроса за отношенията с Цариградската патриаршия. Попаднали в трудно и сложно положение, ние се подчинихме на последната воля и завет на предишния игумен на скита, блаженопочившия архимандрит Николай. Под неговото ръководство в нашия скит престанаха да поменават Цариградския патриарх Атинагор през 1957 г., когато той дръзко започна да провежда своята икуменическа и проуниатска политика. В същото време ние хранехме надеждата, че на Света Гора, на фона на аскетическите подвизи и съвместното братско носене на общите теготи, отците, сред които живеехме, ще могат да доведат Православната църква до едно истински християнско решение на тези въпроси. За голямо съжаление сега подобни надежди ни изглеждат наивни”[40].

Неочаквано и за самите светогорци обаче, на Света Гора пристига специална делегация (екзархия) на Вселенската патриаршия (Илиуполският митрополит Атанасий и Филаделфийският митрополит Мелитон), която с помощта на помощник-губернатора и послушни антипросопи на 7/20 май 1992 г. изгонва монасите от скита. Игумен по това време е архим. Серафим, американец с гръцки паспорт, а братството наброява едва 4 души[41], един от които по това време е извън Света Гора. На тяхно място представителите на Патриаршията настаняват гръцко братство от Ксенофонтския скит, начело с архим. Йоаким. Не е ясно кой е водещият мотив в случая – дали русофобските настроения в Патриаршията или „зилотизмът” на отците, който, както видяхме, се изразявал повече на думи, отколкото на дело. Сред някои светогорски отци битува и мнението, че причина монасите от скита да бъдат изгонени всъщност била, че не плащали определения трибут на манастира („Пантократор”).

Зилотите извън „Есфигмен”

Извън Есфигменския монастир близо 200 зилоти живеят най-вече по келиите, като една голяма част от тях са в пределите на монастира Великата лавра, в така наречената „пустиня” на Света Гора, която обхваща местностите „Св. Василий”, Катунакия, Каруля, Керася, Капсала, скита „Св. Анна”. Повечето от тях са от дълги години на Атон и за записани с монахологиите[42] на съответните манастири. Това означава, че са със статут на светогорци, могат да приемат нови послушници и нямат проблем с оставането си на Атон. Едновременно с това, през последните години има и голям брой[43] монаси, дошли от бившия Съветски съюз, Румъния и Сърбия, които живеят без документи, нелегално и много от тях са зилоти. Обитават най-непристъпните части на полуострова – Катунакия, „Св. Василий” и Каруля. Мнозина от тях носят на монашеските си шапки червен кръст – символ на зилотите.

Зилотите-келиоти се препитват почти по същия начин като останалите келиоти. Занимават се с различни занаяти (плетене на броеници, изработване на дървени и восъчни кръстове, сувенири, печати за просфори и т. под.), риболов и др., а на манастирските празници, т. нар. „панигири”, помагат в кухнята или при настаняването на многобройните гости, срещу което получават храна и/или определена парична сума. Някои от тях също така работят сезонна работа на стопанствата на други манастири.

Зилотите на Света Гора днес нямат единна организация (братство), разделени са най-вече по религиозен признак, подобно на старостилните Синоди в Гърция. Издават книги, брошури с религиозно съдържание, ежегодно джобно календарче, на които е указано: „Издава се от светогорските отци-зилоти”. Този факт говори по-скоро, че въпреки различията (мнозинството зилоти са „флоринци”), те желаят да демонстрират някакво единство. Очевидно относително малкият им брой (не повече от 250) сред близо 2000 атонски монаси ги смущава. Издават и списание – „Свети Агатангел Есфигменски”, което излиза веднаж на два месеца в обем от 64 стр. и се списва от монах Яков.

Заключение и изводи

Изложените факти позволяват да се направят следните изводи:

1.     Под името „зилоти” са известни онези несъгласни с икуменическите „прояви” на Вселенската патриаршия монаси, които като крайна мярка са прекратили каноническото си общение с нея, както и с останалите Православни църкви.

2.     Светогорските зилоти не са единни. Докато мнозинството от тях подкрепя гръцкия старостилен синод на „флоринците” (ГОХ), съществуват и известен брой крайни зилоти – „матеевци”, както и отделни монаси, които не поменават патриарха, но не са преминали към друга църковна юрисдикция.

3.     Причина за появата на зилотите е преди всичко проикуменическата политика на Вселенската патриаршия и останалите Православни църкви.

4.     Зилотите не са еретици, тъй като между тях и останалите светогорски монаси няма различия от догматичен характер.

5.     По-скоро зилотите могат да бъдат определени като схизматици (разколници), както ги определя и съответното решение на Вселенската патриаршия.

6.     Като такива, те нямат място на Света Гора, доколкото ОУСГ забранява пребиваването там на „схизматици”, както и образуването на „обособени братства” и прозелитизма 2008-2014 г.