Красимир Григоров, зав. отдел „Възраждане“, РИМ – Враца
Огромна чест за всеки народ е да притежава такава родолюбива фамилия като тази на Димитраки Хаджитошев, оставила трайно културно-историческо наследство не само на Враца, но и на България. Неговото лично участие в борбите за църковна самостоятелност и цялата му активна деятелност за национална просвета и собствена идентичност го идентифицират като първия българин от такъв мащаб, който максимално се влага в политическата ниша между постепенно разпадащата се османско военнопленническа система и поробените си събратя, опитвайки се максимално да облекчи техния хал заради турския произвол и мракобесни данъчни повинности. Той се е ползвал с изключителното благоволение на отделните валии в северозападния вилает на тогавашна България, нещо повече името на рода му е почитано и от султана. Когато произнасяли името на достопочтената от всички фамилия, побратимените му сънародници изпитвали уважение и надежда за едни по-светли дни, които истински вярвали, че ще настъпят веднага щом изгонят „поганците“. Призвана от същата тази мрачна действителност да бъде водеща в националните процеси на църковно-просветно и политическо пробуждане, фамилията Хаджитошеви излъчва от корените си много напредничави и светли личности, всеки от които има важен принос в народните борби за Освобождението на България. Сериозните темели поставя най-напред Хаджи Тошо Ценов, бащата на Димитраки, възпитал в дух на любов към Отечеството многобройната си челяд. Особено ползотворно влияние върху него и неговите синове пък оказал, не кой да е, а Софроний Врачански, когото врачани с много патриотични чувства и нескрита страст поканили за епископ. Идването му във Враца като пръв български епископ подтикнало врачани към смели и самоотвержени действия, оглавени лично от Хаджи Тошо Ценов и неговия син – Димитраки. Придобил мъдростта на времето, бащата се утвърждава като неоценим съветник, Председател на Врачанската община, пряк ръководител на търговския и занаятчийските еснафи, ктитор и епитроп на ред църкви и манастири, той с право си създава името на основоположник на Музейното дело у нас. Макар и от втора позиция дейно се включва във всички процеси, свързани с политическото и църковно-освободителното движение за признаване на самостоятелна българска нация.
Анастас Йованович /1817г. – 1.11.1899г./ Един от най-видните представители на фамилията.Родоначалник на фотографското дело в България и цяла Югоизточна Европа. Малко познат у нас, поради това, че активния му живот преминава в странство. Внук на Хаджи Тошо Ценов. Под влияние на учителя Константин Огнянович заминава да се учи в Белград. Той разширява до неузнаваемост познанията си по леярство на букви, изработване на щампа и медна гравюра. Утвърждава се без съмнение като прочут литограф и художник с безспорния за времето си талант в Сърбия и Австрия, където полага допълнителна квалификация.Оставя в наследство повече от 800 картини, литографии и щампи съкровищницата на изкуството, голяма част от които се съхраняват в момента в Белградската национална библиотека, гордост за изобразителното изкуство в цяла Сърбия. Възпитал и утвърдил големия български художник Николай Павлович. През 40-те години на 19 в., той активно подпомогнал първия си братовчед Замфираки в търговското му поприще не забравяйки нито за момент за родовите си корени, той навсякъде се подписва като Анастас Йованович, българин.
Замфираки Димитракиев /1813 г./ Известен като по-възрастният син на Димитраки Хаджитошев.Възпитаник на известния Константин Огнянович, той до края на живота си го има като втори баща след посичането на Димитраки през 1827 г. Животът отрано го изправя пред изпитанията на съдбата, защото след конфискуването на имуществото на фамилията, след злополучната гибел по време на екзекуцията на неговия баща без достатъчна школовка, той се заема с възстановяване на икономическите основи на семейното предприемачество. По всяка вероятност търговията им потръгнала добре, защото след 1842г., Замфираки заминал временно за няколко години в Белград, където с помощта на Анастас Йованович основал търговска кантора за транспортиране на търговски стоки от северозападна България. Запазена ръкописна книга от същия период по автентичен начин като безспорно доказателство свидетелства за многостранните му интереси в областта на културата, търговията и здравеопазването. В нея Замфираки се откроява също така и с една автопортретна снимка. Присъстват и традиционни рецепти, съвети свързани с бита и семейството. В една извънредна информация за него от 1871 г. Замфираки е утвърден като истински патриот и човек, който проявява готовност за сдружени действия с другите южни славяни в борбата срещу омразните поробители.
Александър Димитракиев /1815 г. – 24.03. 1856 г./
Роден през 1815 г. получава първите си познания от видния сръбски просветител Константин Огнянович. Продължава образованието си в Сърбия, с покровителството на княз Милош Обренович, с когото дядо му хаджи Тошо Ценов и баща му са имали близки отношения.
Първите си стъпки в политиката Александър Димитракиев прави през 1841 г. в Сърбия, когато представителят на Англия полк. Ходжес му възлага да активира недоволството сред сънародниците си в северозападните български земи, което в случай на война между Сърбия и Турция, да прерасне във въстание. Той се заема незабавно с поставената му задача, но княз Милош е отстранен от престола и напуска Сърбия. Ангажиментите на Александър с княза имат политическа насоченост, защото търговията не го влече и той не участва пряко в сделките на братята си.
До началото на революцията от 1848 г. Александър пребивава във Виена, след което пак се прехвърля в Букурещ. От там се премества в турската столица, където се разкриват по-големи възможности за политическа изява, свързани с българската колония и с един от най-видните и влиятелни българи там – Стефанаки Богориди, а паралелно и с най-големия турски реформатор преди Ататюрк – Мустафа Решид паша, познат и на баща му Димитраки.
Достъпът на издигнали се българи до върховете на османските власти поражда илюзии в българското общество, че страната им може да се освободи по мирен път. Това, разбира се е несъстоятелно и се потвърждава след селското въстание във Видинско през 1850 г., когато се предлага, но не се осъществява проект за обособяване на автономна област във въстаналите райони с предложение Александър да го оглави, затова той е и съпричастен към въстанието и съдейства за изготвянето на петиция до султана.
С протекцията на Решид паша Александър е избран да придружава пратеникът на Високата порта Шекиб ефенди в инспекционната му обиколка в България след въстанието. Богориди заръчва на Александър да агитира и за подпомагането на българската църква в Цариград.Повече от очевидно е, че Александър успява и в тази акция, защото през юли 1851 г. „Цариградски вестник“ съобщава за 10 хиляди гроша, дарени от Видин за българската църква „Св. Стефан” в Цариград.
През пролетта на 1853 г. Александър, който страда от хронично заболяване заминава на лечение във Виена. Според някои сведения там Александър се включва в българската делегация, поднесла прошение на руския посланик княз Горчаков за независима българска държава с княз – християнин. За такъв е предложен Михаил Обренович. В началото на Кримската война, Александър е изпълнен с патриотични идеи и сърце, отдадено да работи за България, а намеренията му са съгласувани с българската колония в Цариград. Въпреки, че е извън България, Александър следи развоя на църковната борба и подпомага усилията на братята си във Враца и София да продължат делото, на което баща им поставя началото и жертва живота си. Той се завръща в Цариград, през есента на 1854 г.През 1855 г. пристига в Плевен от където смята да отиде във Враца, за да организира българите. Избран е, според семейните записки да представлява Врачанската кааза в Цариград.През юли 1856 г. в София, на път към Ниш, където трябвало да поеме новото си назначение в османската администрация, Александър е отровен от „турски чиновници“. Погребан е при майка си в двора на софийската църква „Св. Спас“, разрушена от бомбардировките през 1944 г.
Преждевременната кончина на Александър Хаджитошев прекъсва разгръщането на дипломатическата му и политическа дейност. Откроява се като достоен последовател на делото на знаменития си баща и дядо.
Тодораки Димитракиев /1818 г. – 24.03 1856 г./ е най-малкият син на Димитраки, поставил началото на светското образование във Враца и оглавил на място борбата за независима българска църква. В съдружие с брат си, той получава завидно за времето си образование при известния просветител и книжовник Константин Огнянович и се потапя в търговските дела. Той участва дейно срещу детронирането на гръцкия владика Агапий от Врачанската епархия, особено след подкрепата му на търновския митрополит Неофит Византиос, който бил омразен на всички българи. Нещо повече, той моли брат си Александър в Цариград да упражни влиянието си на място пред Високата порта и Патриаршията, за да извикат Доротей „да се научи, как трябва да е владика… да се научи да познава що е народ?“. На практика Тодораки е навсякъде, той се включва в управлението на Врачанската община, в училищното и църковно настоятелство. В спомените на Христо Даскалов, той е отличен като „умен и паметлив човек”. Тези качества му отреждат място като Врачански представител в Учредителното събрание в Търново – първия народен форум в новоосвободена България, където си дават среща най-почтените и образовани мъже на България като Петко Р. Славейков, Л. Каравелов, Драган Цанков, Т. Икономов и много други. През 1881 г. Тодораки Димитракиев е утвърден за почетен член на Врачанското градско общинско управление. Междувременно, подобно на своя дядо Х. Тошо Ценов, той наследява странното си влечение към вехториите и старините на България, уредил е и първата музейна колекция на старинни вещи в България, показвайки уникални предмети не на кой да е, а на самия Феликс Каниц. Данните са от забележителния му труд „Дунавска България”. След 1894 г. предметите от същата колекционерска сбирка преминават във фондовете на Народната библиотека „Кирил и Методий”. Дарителската му помощ обаче не свършва с това, защото през 1899 г., той дарява 100 дка земя от чифлика си край с.Кунино на ц.”Св.Николай” в същото село. Доживял висока обществена почит и признание, той умира на 84 години, отдавайки цялата си обществена енергия” на ползу роду”!
Ценка Хаджитошева /съпруга на Тодораки/
Христо Бошнаков / 1843 – 1893 г./
Мариола – дъщеря на Тодораки Димитракиев Хаджитошев се омъжва за Христо Бошнаков през 1875 г. От брака си семейството има две деца – Слава и Владин. Бащата на Христо – Димитър Бошнаков е известен врачански първенец – търговец на едър и рогат добитък. Пътува до Влашко, Сърбия, Гърция, Австрия, Унгария, Англия, Цариград, Египет, Йерусалим. Има търговска кантора във Виена. Димитър Бошнаков е борец за национална и църковна свобода, бил е председател на училищното и църковното настоятелство във Враца. След Освобождението е председател на Врачанския окръжен съвет, народен представител в Учредителното събрание в Търново, почетен гражданин на град Враца. Удостоен е с руския орден Свети Станислав. Съпругът на Мариола Христо носи името на дядо си – един от първите учители във Враца. Малкият Христо учи във Възнесенското училище. Баща му Димитър го води в Цариград, за да продължи образованието си, но Христо се разболява. По-късно той завършва Пловдивското училище. Заедно с братята си Иван и Коста, той често придружава баща си в неговите пътувания в други държави. След Освобождението Христо се занимава със земеделска работа и търговия. Запазени са негови писма до братята му в семейния архив на Бошнакови. В том ІІ на Семеен архив на Хаджитошеви, издателство БГ Принт, Враца 2002 г., е публикувано писмо от Христо Бошнаков до Тодораки Хаджитошев, в което зетят пише на тъста си колко оки царевица е събрал и за колко гроша. Писмото започва с „Почитаеми господин Тодораки“ и завършва с „Ваш покорен зет Христо Д. Бошнаков“.Подобна почит и достолепие съпътстват ежедневието на тези необикновени личности, гордост за града ни. Христо умира на 20 май 1893 г. Потомците на Мариола Хаджитошева и Христо Бошнаков са не по-малко достойни от своите предшественици.
