Направи дарение на училище!

Автор: Венцеслав Вутов

Представата, че невинен човек не може да бъде убеден да признае сериозно престъпление, е всъщност погрешна. Това се случва обезпокоително често в САЩ. Макар че самопризнанията, получени при по-голямата част от полицейските разпити, са истински и се подкрепят и от други доказателства, специалисти по право са открили поразително голям брой лъжливи самопризнания, измъкнати от хората. Лъжливостта на самопризнанията често се доказва недвусмислено от веществени улики (ДНК или пръстови отпечатъци), нова информация (документи, потвърждаващи, че заподозреният се е намирал на стотици километри от местопрестъплението) и дори доказателства, че изобщо не е имало престъпление (когато предполагаемата жертва на убийство бива открита жива и здрава). Drizin и Leo (2004) са документирали общо 125 подробни примери за фалшиви самопризнания.

Измъкването на лъжливи самопризнания предизвиква безпокойство по две основни причини. Първата е обществена и е свързана със съдебните грешки и потъпкването на справедливостта, които произтичат от подобни скалъпени признания във всяка култура. Втората е лична и включва възможността ние самите да бъдем подмамени да направим признания чрез тактическите похвати на следователи, които са погрешно убедени в нашата вина. Ако случайно сме заподозрени в нещо и решим сами да се справим с разпита (без адвокат, понеже считаме, че лесно ще стане ясна нашата невинност), има вероятност да бъдем подложени на комплекс от методи за разпит, усъвършенствани в продължение на векове и предназначени да измъкват признания от заподозрените. Някои от методите са непочтени и увеличават вероятността от фалшиви признания: лъжливо твърдение за съществуването на уличаващи пръстови отпечатъци или свидетелски показания; многократно притискане на заподозрените да си представят, че са извършили престъплението; довеждането им до нестабилно психическо състояние чрез лишаване от сън и непрестанни изтощителни разпити. Предназначението на подобни методи е да изтръгнат истината, но понякога те изтръгват просто признания, и то такива, за които може да се докаже, че са лъжливи. Дори има случаи, когато много на брой заподозрени са били убедени да потвърдят, че групово са извършили престъпление, за което нито един от тях всъщност няма вина.

Един от най-известните и знакови примери за фалшиви признания е този с 18-годишния Питър Райли, който бил заподозрян от полицията (без никакви доказателства) за убийството на майка си. Младежът не се възползвал от правото си на адвокат, като си мислел, че ако каже истината, ще му повярват и ще го освободят. Това се оказало сериозна грешка, тъй като Питър не бил подготвен нито юридически, нито психологически за атаката на убеждаване, на която щял да бъде подложен. В продължение на 16 часа той бил разпитван от четирима полицаи, които се редували, включително и от оператор на полиграф, който информирал младежа, че машината разчита мислите му и според детектора на лъжата той е убил майка си. Първо, казаното от оператора на полиграфа са абсолютни лъжи и много лесно биха подвели всеки, който си няма идея от принципа на работа на подобни апарати. Второ, детекторът на лъжата нито чете мисли, нито засича лъжи – просто регистрира физиологични реакции, дължащи се на безпокойство (най-общо казано). Едни и същи показания (уж, доказващи лъжа) могат да бъдат получени както от човек, който наистина лъже, така и от някой, който казва истината, но поради някакви други причини изпитва притеснение. Докато в същото време, патологични лъжци, в това число и повечето психопати, изобщо няма да бъдат засечени от полиграфа. И тъкмо поради неговата ненадеждност е забранено да се използва този апарат като доказателство в съдилищата на повечето американски щати и множество държави. Но очевидно в миналото е било стандартна американска практика да си служат с лъжи и внушения при провеждането на разпитите, както става ясно от последвалите събития. Главният следовател тогава направил пред Питър лъжливото изявление, че са получили веществени доказателства за неговата вина. Освен това подсказал на момчето как може да е извършил действието, без да помни за станалото: майка му го е вбесила и той, извън себе си от ярост, я е убил, а сега потиска този ужасен спомен. И полицаите продължили „да ровят“ в подсъзнанието на Райли, докато накрая той признал писмено това, което очаквали от него, въпреки че не бил сигурен относно много детайли. Причините, поради които разпитващите биха могли да прибягнат до подобни методи на разпит, за да получат самопризнание, са няколко, включително и оправданото желание за успешно разкриване на престъпниците. Възможно е обаче да има и по-обезпокоителна причина: ако постигнат самопризнание, това им се води като заслуга. „Всеки разпитващ иска да подобри своята успеваемост или да докаже по друг начин колко е ценен за своя отдел или служба. Освен това, публичността се смята за нещо желано – да не говорим за удовлетворението, което носи за егото на човек“ (стр. 55, Inbau et al., 2001).

Разбери повече за БГ Наука:

***

Понякога обаче трябва да се обърне внимание и на последствията от подобна тактика на разпит. Защото самопризнанията опорочават другите източници на доказателство по делото – особено зловреден ефект, поради който лъжливите самопризнания водят толкова често до осъдителни присъди. Анализът на 125 случая на фабрикувани самопризнания е установил, че заподозрените, които са направили самопризнания и след това са се отказали от тях, пледирайки за невинност, са били осъдени в 81% от случаите, въпреки че става дума изключително за лъжливи самопризнания. С други думи, след като подобно фалшиво самопризнание бъде регистрирано, криминалистите допускат повече грешки в съзвучие със самопризнанието (в балистичните експертизи, в анализите на косми, почерци и пръстови отпечатъци); същото правят свидетелите при разпознаването и информаторите на полицията. Изглежда че самопризнанието – било то и лъжливо, не само убеждава съдията и съдебните заседатели във вината на обвиняемия, то убеждава и свидетелите по делото, които впоследствие променят показанията си (вероятно несъзнателно), така че да съответстват на възприетото вече виждане (Kassin, Bogart & Kerner, 2012).

Когато Питър се събудил в затворническата килия на следващия ден след разпита, без да изпитва ужасната умора и безмилостния натиск на убеждаването, той вече не вярвал в самопризнанието си. Само че било твърде късно, за да го оттегли аргументирано. Практически за всеки служител в системата на углавното правосъдие това самопризнание си оставало убедително доказателство за неговата вина: на съдебния процес съдията отхвърлил искането за оттегляне, определяйки го като неоснователно; полицаите били толкова доволни от обвинението срещу момчето, че престанали да се занимават с други заподозрени; прокурорите използвали самопризнанието като основен аргумент за обвинението, а съдебните заседатели, които в крайна сметка осъдили Питър за убийството, се позовавали предимно на него по време на своите съвещания. Всички те до един не вярвали, че някой може да накара нормален човек да признае убийство, което не е извършил, без да си служи със заплахи, насилие или изтезания. И всички до един се заблуждавали: две години по-късно, когато главният прокурор починал, сред неговите документи било открито свидетелство, осигуряващо на Райли алиби за нощта на убийството, което доказало невинността му и довело до преразглеждане на делото, сваляне на всички обвинения и освобождаването му от затвора.

Разгледаният случай се оказва от особено значение 20 години по-късно в дискусия за причините и последствията от нечестно получените самопризнания, където Питър Райли се засякъл с американския драматург Артър Милър. Ролята на самопризнанията в пиесите на Милър може да бъде илюстрирана с неговата най-често поставяна в театъра творба – „Салемските вещици“. Въпреки че действието се развива през 1962г., по времето на съдебните процеси срещу вещици в градчето Сейлъм, в пиесата на Милър то има характера на алегория, отразяваща същата форма на некоректно разпитване, на която той е свидетел при изслушванията пред Конгреса в ерата на Маккарти (когато е включен в черния списък на Комисията за разследване на антиамериканска дейност и е глобен, като освен това му е отказан международен паспорт под предлог, че не е отговорил на всички въпроси, зададени от председателя на комисията) и която по-късно разпознава и в случая на Питър Райли.

Изказванията на Милър по време на дискусията с участието на Райли са сравнително кратки, но включват разказ за срещата на драматурга в Ню Йорк с китайката Ниен Чън, която била подложена на тежък разпит по време на Културната революция, за да бъде принудена да признае, че е антикомунистка и шпионка. С насълзени очи тя му разказала за емоциите, които изпитала на една постановка на „Салемските вещици“ в собствената и родина, след като най-после излязла от затвора. По онова време била убедена, че някои части от диалозите в пиесата са пренаписани от китайския режисьор, за да намерят отзвук сред публиката в страната, защото въпросите, които били задавани на обвиняемите в пиесата, съвпадали напълно с онези, използвани при нейните разпити. Тя смятала, че един американец не би могъл да знае с такава точност използваните думи, изрази и тяхната последователност. Затова останала шокирана от отговора на Милър, че е взел въпросите от архива за съдебните процеси срещу вещици в Сейлъм през 1962г. и че същите въпроси са били използвани по време на изслушванията пред Комисията за разследване на антиамериканска дейност, както и при разпита на Питър Райли.

Подтекстът на историята на Милър е, че с течение на годините са били разработени някои забележително сходни и ефикасни методи, които позволяват на водещите разпитите, независимо къде и с каква цел, да изтръгват от понякога невинни заподозрени потвърждение за вината им. Осъзнаването на тази възможност накарало Милър и други коментатори по правни въпроси да препоръчат всички разпити във връзка със сериозни престъпления да бъдат записвани на видео, за да могат прокурори, съдебни заседатели и съдии сами да преценяват дали самопризнанията са получени некоректно. Точно по тази причина записването на разпитите на видео се практикува все по-масово по целия свят. На теория това е добра идея, но на практика има един проблем: гледната точка на видеокамерата почти винаги е зад гърба на разпитващия и лице в лице със заподозрения, а това води до ефекта „което е на фокус, се приема за причина„.

Д-р Шели Тейлър, социален психолог в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA), и нейните колеги провели поредица от експерименти, при които наблюдателите гледали и слушали разговори, внимателно режисирани, така че нито един от участниците в дискусията да не надделява над другия. Някои наблюдатели гледали от такъв ъгъл, който им позволявал да виждат гърба на единия участник и лицето на неговия събеседник, докато мястото на други наблюдатели им давало възможност да виждат лицата на двамата еднакво добре (отстрани). След това всички наблюдатели били помолени да отсъдят кой е имал по-голямо влияние в разговора с оглед на неговия тон, съдържание и насока. Резултатите били винаги еднакви: оценките за влиянието на участника съответствали на изгледа към лицата на разговарящите. Онзи, чието лице се виждало по-добре, бил определян като по-каузален (причинен агент). Колкото и да се опитвали, изследователите не могли да попречат на това впечатление, което се проявявало, дори когато темата на разговора била от лично значение за наблюдателите, както и когато те били допълнително разсейвани, давали оценката си за разговарящите след продължителна пауза или знаели предварително, че ще трябва да съобщят преценката си на други хора. Този модел се очертавал не само независимо от пола на наблюдаващите, но и независимо дали разговорите били следени на живо, или на видеозапис.

Правният проблем, свързан с въпроса дали самопризнанието е направено доброволно от заподозрения или е изтръгнато по непозволен начин от разпитващия, включва определяне на причинността, което означава да се прецени кой е отговорен за уличаващите показания. Както става ясно от експериментите на професор Тейлър, ъгълът на снимане на камерата изкривява решаващата оценка, като придава по-голяма тежест на онзи от двамата, който се вижда по-добре. От по-новите експерименти на друг социален психолог, Даниъл Ласитър, знаем, че когато камерата е насочена към заподозрения по време на разпита, при гледане на записа зрителите приписват на същия този човек по-голяма отговорност за самопризнанието и съответно по-голяма вина. Всъщност можело да се получи същото изкривяване с обратен знак, като се покаже на наблюдателите запис на същия разпит, направен от камера, насочена през рамото на заподозрения към лицето на разпитващия, който в този случай се възприемал като причина за самопризнанието с неговите принуждаващи въпроси. Ласитър и сътрудниците му установили, че тези резултати упорито се повтаряли и онова, което е на фокус се възприемало като причинно всеки път, независимо от пола, образованието и интелектуалната задълбоченост на наблюдаващите. Независимо дали те гледали записа един или два пъти и дали били предварително информирани за потенциалния изкривяващ ефект от ъгъла на снимане. Може би най-тревожен е фактът, че наблюдателите реагирали еднакво независимо дали били обикновени граждани, служители на правоохранителни органи или съдии по углавни дела. Нищо не било в състояние да промени предубеждаващия ефект от ъгъла на камерата, освен промяната на самия ъгъл. Изкривяването изчезвало, когато записът показвал разпита и самопризнанието отстрани, така че заподозреният и разпитващият да бъдат на фокус в равна степен.

Тук е мястото на следния важен въпрос, перифраза от Робърт Чалдини: В случай, че бъдете подведени или притиснати да направите някакви лъжливо уличаващи ви признания, можете ли да направите нещо, което да увеличи вероятността външните наблюдатели да разберат, че причините за това са нечестните хитрости и натискът?

Можете да използвате комбинация от две стъпки, извлечена директно от резултатите от изследванията на професор Тeйлър и Ласитър:

1. Най-напред открийте къде в стаята се намира камерата.
2. После преместете стола си. Разположете го така, че записът на разговора да показва в еднаква степен вашето лице и това на човека, който ви разпитва.

Не допускайте ефектът „което е на фокус, се приема за причина“ да ви постави в неизгодна позиция при евентуален съдебен процес. В противен случай може да се окаже, че процесът е приключил предварително.

И не забравяйте, че гледната точка винаги е от значение!

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!