Защо избрах Българска академия на науките – позицията на младите хуманитаристи

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

 


Българската академия на науките е едно наистина подходящо и добро място за реализация на един млад човек. Тя осигурява благоприятна среда за личностно усъвършенстване на хората с изследователски дух и за повдигане на гражданската осъзнатост. Крайно време е обществото ни да излезе от своята инфантилна неграмотност и незаинтересованост към българската наука. Има будни личности, които четат и са активно обърнати към познанието у нас и навън, но дори и за тях Академията остава встрани. БАН е не само най-авторитетната научна организация в България, но нейната дългогодишна традиция и неопровержимите научни постижения, фундаментални изследвания, открития и създадени патенти я поставят на първо място. Академията е школа за учени – от първите докторантски стъпки до впечатляващите успехи и въздействието на утвърдени учени. За 2021 г. 41 авторитетни учени от БАН попадат в класацията на най-влиятелните световни изследователи, което още веднъж потвърждава мястото на Академията на световно ниво, съпоставима с множество международни научни организации.

Това, което ме привлече и задържа все още в БАН е желанието да се занимавам с наука. Институтът за литература към БАН е мястото, където има идеални възможности за един филолог поетапно да задълбочава и разгръща своите научни интереси. Но не смятам, че Академията следва да се превръща в убежище на идеалисти, обречени на материална нищета. Общоизвество е, че 48% от научната продукция на България идва от Академията. Важно е да се подчертае също какво е мястото на приетите докторанти и колко от тях успешно защитават своите дисертации – това са 80% за 2021 г., едни внушителни данни.

БАН е пространство за елитарна дейност, защото да създаваш наука, да твориш, да изобретяваш, вече се оказва лукс. Наскоро чух следното изказване, масово поддържано – щом искаш да се занимаваш с наука, значи си намери богат или забогатяващ мъж. Какво да правя, когато съпругът ми също избира научните предизвикателства? От една година съм и щастлив родител, но разходите по домакинския бюджет рязко се повишиха с около 35%. Ситуацията е тревожна и опасна за много млади учени, като например гл. ас. д-р Ива Дойчева, която иронично сподели, че ако реши да има дете, трябва да избере между личното щастие и науката.


РЕКЛАМА:

***

Ще дам и един потресаващ пример, за който научих от една позната, доцент и утвърден учен в БАН – за да отиде на работа един ден от седмицата по време на нейното майчинство, от което съзнателно се лишава (защото се е посветила на науката и е подхожда отговорно и професионално към своя институт), тя плаща повече на детегледачка, отколкото получава. Това е обезпокоителен и силно демотивиращ сюжет от българската действителност. Други тревожни данни са, че около 120 млади учени, които са постъпили през последните години в Академията, вече са я напуснали. Освен всичко друго младите учени в БАН трябва да бъдат и отговорни към своите близки и да могат да издържат семейства си, да осигуряват нормален стандарт на живот.

Същевременно днес заниманията с наука през XXI век започват да напомнят на самоинициативата на възрожденските идеалисти да изведат знанието на преден план като висша ценност и условие не само като научно предизвикателство, но и като практическо занимание, което осмисля живота. Но за разлика от ситуацията в предосвобожденска България, подобна дилема се явява нелепа в XXI век в една държава членка на Европейския съюз. Поради тази причина е необходимо обществото ни да се обедини около идеята, че науката и образованието са висши ценности. Обратното би означавало да обречем бъдещите поколения на неграмотност и бездуховие.

За поредна година представителите на Академията ще получат държавна субсидия (около 119 мил. лв.), която се явява недостатъчна да покрие нито средните ежедневни разходи, които се налага да посреща всеки гражданин, но и поддържането на базата за провеждането на научни изследвания и всички текущи разходи, свързани с това, които бележат значителен ръст в последната година. И въпреки че тази сума би била недостатъчна за тези базисни нужди, то преосмислянето на решението на правителството за допълнителни ок. 20 мил. лв. би било символично доказателство от страна на държавната политика към значението на БАН и начало на един толкова дълго очакван диалог между учените и управляващите. Този така търсен диалог, струва ми се, ще доведе поне до минимални резултати върху начина на живот на българските учени, които ще могат да получат поне средни заплати в сектора, отдавна получени от други представители в образователната ни система като учителите и университетските преподаватели.

Моят скромен опит показва, че добрите идеи, ускорени от истинска мотивация, усилие и търпение, винаги намират свои механизми за осъществяване си.

​​гл. ас. д-р Андриана Спасова от Института за литература към Българската академия на науките

 

  • Аз избрах БАН, защото не вярвам в клишето, че БАН е пустиня. Всеки един от младите учени от всички около 40 института може да докаже, че тази институция е всъщност истинският оазис на науката. 

    Гл. ас. д-р Андриана Спасова

ас. д-р Боряна Владимирова от Института за литература към Българската академия на науките

 

  •     Аз избрах БАН, защото вярвам, че науката е духовен и интелектуален ресурс, необходим за изграждане на самосъзнанието на едни народ. Науката е важен инструментариум, с който познанието разгръща своя потенциал. БАН е не просто безспорен авторитет сред научните общности у нас и в чужбина – Академията е мисията, която всеки учен е призван да реализира, а именно: да насърчава, да води човека по пътя на познанието към бъдещето.

И не е случайно, че Иван Вазов е казал следното: „Науката е светило на един народ, а литературата е животът му“. Това, което мотивира моя избор да остана и да продължавам да се развивам в Института за литература, е свързано не с материалното възнаграждение, а защото вярвам, че знанието е най-ценно, когато е споделено, защото вярвам, че науката е светилото, което ни показва пътя към себепознанието. Вдъхновява ме споделеността на знания, емоции, опит и др.

През последните 2-3 години имах възможност да работя по проекти, които в голяма степен са насочени към образованието. Имах възможност да се срещам със студенти и ученици, да разговаряме за това как литературата е будната съвест на нашето съвремие. След тези срещи се чувствах удовлетворена, защото усещах, че съм създала условия за проява на искрата на „нещотърсачеството“, както казва Пипи; че съм провокирала младите хора да говорят за себе си, да разгърнат в комуникацията ни своя потенциал за критическо осмисляне на съвремието.

Възприемам Института за литература не просто като работно място, а като пространство, в което един млад човек има възможност да се развива, защото среща подкрепа, духовен и интелектуален стимул, приятелска атмосфера.

Реших да остана в България, въпреки трудностите, въпреки съветите на близки и колеги да търся реализация в чужбина. Все повече колеги напускат страната, защото се чувстват обидени, огорчени и недооценени. Много добре ги разбирам. Избрах да проправя своя път в науката в Института за литература към БАН, защото там открих духовен и интелектуален дом, където имам свободата да следвам и реализирам мечтите си, да се посветя на науката.

гл. ас. д-р Елена Борисова от Института за литература към Българската академия на науките

 

  •    Аз избрах БАН, защото Академията ми дава възможност не само да надградя личните си знанията и умения, но и да допринеса за развитието на конкретна сфера от социалния живот в България. Изследването, което провеждам като докторант, има потенциал да подпомогне работата на българските музеи, да ускори процесите по тяхното осъвременяване и да насърчи взаимодействието между музейни екипи и външни специалисти за създаване на интересни и атрактивни нови експозиции.

Мартина Денева, докторант, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей към  Българска академия на науките (специалност “Музеология”)

 

  •      Заниманието с наука аз приемам като продължение на ученето, надграждане на наученото в училище, в университета. То е най-естественото продължение за училия в дадена област. Разбира се, това не означава, че единственото, в което може да се реализира млад висшист, е науката или малко по-широко сферата на образованието, било то в университет или в училища. Изборът ми да работя в Академията е продиктуван именно от желанието да изследвам нашата и чужди литератури.

Наслушах се на различни хора (и управляващи, и познати) да обясняват как образованието трябва да е приоритет, как трябва да се помисли, че новите поколения нямат елементарни знания, не могат да пишат правилно, не могат да смятат, функционално са неграмотни и т.н., за което се наливат пари, НПО-та (като Америка за България) се занимават да правят кампании по набиране на учители, но някак обществото в голямата си част (управляващите според мен изцяло) оставят науката и научната работа на заден план и те биват неглижирани. Не се приема като сериозна работа по принцип, но оксиморонното е, че обикновено се приема, че имаш някакви големи познания в областта. Някои обясняват това неглижиране със заплатите, които се получават, но според мен въпросът има по-дълбоки корени, които не се изчерпват само със заплащането. Нашият светоглед като българи ни поставя винаги в периферия на център, ние винаги се стремим към Европа, да бъдем европейци, винаги сме в догонваща позиция и както го е написал Алеко „все не сме до там“. Тази менталност по догонване на някого било то Европа, Америка ни поставя и в облекчаваща позиция, ние няма нужда да да се трепаме толкова да мислим, можем просто да заемем готовите практики и ето, ние бележим някакъв прогрес. До колко този прогрес е реален прогрес, обаче. Ние точно изпълваме парадокса на Зенон за Ахил и костенурката. Постоянно сме в положението да догоним костенурката, но тя постоянно е изминала още някакво разстояние и Ахил е постоянно зад нея и ние оставаме доволни с това, че все пак не стоим на едно място. Тук е ролята на науката, нейната задача е именно не да следи костенурката, а да я изпревари, но за да я изпревари трябва да се съсредоточава не на това какво другите са постигнали, а над това какви изследвания и резултати могат да бъдат постигнати и какво ново може да се допринесе за знанието на човечеството.

Обществото подценява не само науката, която обикновено се свързва само с БАН и не толкова с университетите, а и образованието по принцип. Не смятам, че някой смята, че образованието в училищата е добро или че всички учители са мотивирани. Нужно е цялостно преосмисляне на разбирането за образование и наука, защото, както не може да съществува наука без образование, така не може да съществува и образование без наука. Образованието без наука е стагнация, предават се едни и същи знания отново и отново и не се поставя въпросът дали са изцяло верни и дали тези знания ни дават представа за цялата картина, или са само част от целия пъзел.

Какъв е моят случай като учен, занимаващ се с литература на XIX век и по-специално славянски литератури и литература на Българското възраждане? Добре си спомням как беше преподаван този период в часовете по литература и по история. Основният акцент падаше на революционното движение, на личности като Левски, Раковски, Каравелов и др. и някак на заден план оставаше развитието на науката. За това какво е да си изследовател през тази епоха, какви идеи е имало, оставаше на малко по-заден план. Стихотворенията на Ботев, разбира се, доминират представянето на периода. Да, и на мен по-интересни ми бяха революционерите, но вече от позиция на времето разбирам какво влияние оказва този героичен наратив в мисленето на съвременните хора. Ние постоянно трябва да се борим за нещо, против нещо, ние трябва да отвоюваме нещо, ние трябва да се възродим, всички трябва да бъдем активни, да не спим. Такъв тип реторика е привлекателна, определя добри и лоши, но не дава никаква критичност. Възраждането е епохата, в която не просто българите се осъзнават като народ, не е просто епохата, където се изграждат институции като училища, Българското книжовно дружество (днес БАН) или Екзархията. Това е епохата, в която първите български учени (в съвременния смисъл на думата) започват своите прояви и преподавателска дейност.

Разбира се, промените в науката, а и в образованието не може да се случат бързо. Ще отнеме време, може би дори ще трябва да се извъртят поколения, но в случая трябва да се зададе модел на развитие, който да бъде следван не само от академичните среди, но и от правителствата, за да има не просто образование и наука в България, но и бъдеще за българската идентичност и култура.

ас. д-р Николай Желев от Института за литература към Българската академия на науките

 

  • Аз не избрах единствено Българската академия на науките с решението си да остана в България и да се опитам да направя своя пробив именно в ядрото на науката у нас. Избрах да проправя своя личен път в родината си – там, където масово се смята, че прохождащият докторант/специализант/млад учен „няма какво повече да каже по темата“ и „няма да открие топлата вода“. Избрах да си тежа на мястото и като филолог, и като докторант в моето професионално направление, колкото и да е трънлив пътят. Причините са прости: родена съм в България – ако трябваше да се развивам другаде, нямаше да се появя на бял свят именно тук; моят път е път към постоянно развитие и себеусъвършенстване и отказвам да дам своята свобода да творя на някоя голяма компания, която да ме претопи в своята машина за източване на мозъци; в моята родина на хуманитарните специалисти се гледа с лошо око, с насмешка и с недостатъчно уважение. Намерението ми е чрез своя личен пример да опровергая това тесногръдо и лишено от обективност отношение; потомка съм на страдали, претърпели лични трагедии по време на смяната на политическите режими, войните, въстанията, византийското и османско робство личности (робството е иго, не присъствие – доказателствата са налични в семейните и родови архиви, в историческите документи (хрониките) и за мен е въпрос на дълг, родова принадлежност и любов към тези преди мен да остана тук, където никога не е било лесно, но където победата е най-сладка, а провалът силно горчи; аз не се продавам и не продавам знанията си, манипулирайки с тях, нагаждайки се. Вярвам, че само чрез науката мога да възстановя истинността на миналото и да оставя частица знание на потомците си и на поколенията след мен; гордея се, че съм част от този колектив на мислещи, творящи, адаптивни хора, за които няма ограничения, когато избират да следват пътя на знанието. 

Поради всички изброени причини съм убедена, че не желая да бъда поставяна повече в ситуацията да избирам дали да се откажа от мечтите и познанията си в името на финансовата обезпеченост на семейството си или стоически да търпя унижението да не бъда материално оценена, а само морално. 

Като млад учен в БАН аз ще продължа да заспивам и да посрещам утрото удовлетворена, че принадлежа на себе си. 

Райна Рождественска – Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН

 

  •         Аз избрах БАН, защото вярвам в българската наука. За мен е чест да съм част от тази институция. /Завърших Балканистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Владея албански, гръцки, английски, турски и иврит. Занимавам се и с османски език./ 

Славея Неделчева, докторант, Институт за балканистика с център по тракология към Българска академия на науките (секция „Култура на Балканите“)

 

  • Избрах БАН заради безспорния авторитет, който тази институция има. Да участваш в научния живот от името на организация с вековна история е едновременно привилегия и допълнителна мотивация за развитие. За постигането на максимално добри резултати и ефективност обаче не е достатъчен единствено ентусиазмът на изследователите. Българските учени не трябва да бъдат „бедния роднина“ в сравнение с колегите си в чужбина, а да получават адекватно възнаграждение за вложеното време и усилия. Само по този начин могат да се привлекат млади кадри, а опитните и утвърдени имена да видят, че направеното от тях през годините се оценява. Липсата на финансиране действа деструктиращо във всеки един аспект и негативните последици от подобна политика ще се усещат занапред.

ас. д-р Теодор Борисов, Институт за исторически изследвания (секция „Нова българска история“)