Направи дарение на училище!

Чуй статията:

Честността може да е най-благоразумна, но хитростите и измамите са част от това, което ни прави хора.

През есента на 1989 г. Университетът на Принстън приел в курса си за начинаещи млад мъж на име Alexi Santana, защото приемният комитет намерил историята на живота му за изключително въздействаща.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Той почти не се бил обучавал формално. Прекарал по-голямата част от юношеството си сам, живеейки на открито в Юта, където пасял говеда, отглеждал овце и чел философия. Бягайки през пустинята Мохаве, той тренирал себе си да бъде бегач на дълги разстояния.

Santana бързо се превърнал в нещо като звезда в университета. Академично също се справял добре, изкарвайки отличен на почти всеки курс. Резервираното поведение и необикновеното минало му придавали енигматично излъчване. Когато негов съквартирант попитал Santana как леглото му винаги изглежда безупречно оправено, той отвърнал, че спи на земята. Изглеждало напълно логично, че някой, който е прекарал голяма част от живота си, спейки навън, няма особена нужда от легло.

Само че историята на Santana била лъжа. Осемнадесет месеца, след като бил приет, една жена го разпознала като човек, познат ѝ под името Jay Huntsman от гимназията в Пало Алто, Калифорния отпреди шест години. Дори това обаче не била истинската му самоличност. Служебните лица на Принстън в крайна сметка научили, че той всъщност се казва James Hogue – 31-годишен мъж, излежавал присъда в затвора в Юта за притежание на откраднати инструменти и части от колело. Бил отведен от Принстън с белезници.

В следващите години Hogue е бил арестуван няколко пъти за кражба. През ноември, когато бил арестуван заради такова провинение в Аспен, Колорадо, той опитал да се представи за някой друг.

Историята на човечеството е осеяна с хитри и опитни лъжци като Hogue. Много от тях са престъпници, които въртят лъжи и плетат измами, за да получат незаслужени награди – както правел финансистът Bernie Madoff в продължение на години, изнудвайки инвеститорите за милиарди долари, докато неговата „схема на Понци“ не се срутила. Някои от тях са политици, лъжещи, за да получат власт или да я задържат, както е известно за Richard Nixon, който отричал всякакво участие в аферата „Уотъргейт“.

Понякога хората лъжат, за да повдигнат имиджа си – мотивация, която най-добре може да обясни доказано неверните твърдения на президента Доналд Тръмп, че публиката при встъпването му в длъжност е била по-голяма от тази на предшественика му Барак Обама. Хората лъжат, за да покрият лошо поведение, както американският плувец Ryan Lochte сторил по време на летните Олимпийски игри през 2016 г., когато твърдял, че бил ограбен под заплаха от разстрел на бензиностанция, докато в действителност той и негови съотборници, пияни след парти, били спрени от въоръжени охранители след нанасяне на щети върху имот. Дори академичната наука – свят, изпълнен с хора, отдадени на търсенето на истината – съдържа цяла галерия от измамници като физика Jan Hendrik Schön, чиито предполагаеми пробиви в изследванията на молекулярната полупроводимост се оказали подправени.

Тези лъжци са си спечелили известност заради забележителността и едновременно с това безсрамието и вредите от лъжите им. Техните измами обаче не ги правят чак такива отклонения от нормата, колкото си мислим. Лъжите, които шарлатани, измамници и прехвалени политици изричат, просто стоят на върха на пирамида от неистини, характеризиращи човешката история от цяла вечност.

Лъженето, изглежда, е нещо, в което повечето от нас са опитни. Правим го с лекота, казваме големи и малки лъжи на непознати, сътрудници, приятели и обичните ни. Способността да сме нечестни е фундаментална за нас, както и нуждата да вярваме на другите – това иронично ни прави силно неспособни да засичаме лъжи. Да бъдем лъжливи е част от същността ни дотолкова, че би било вярно да се каже, че да лъжем е в природата ни.

Вездесъщността на лъжата била систематично документирана за първи път от Bella DePaulo, социален психолог от Калифорнийския университет, Санта Барбара. Преди две десетилетия DePaulo и колегите ѝ помолили 147 възрастни да записват за една седмица всеки отделен случай, в който са опитали да заблудят някого. Изследователите открили, че обектите лъжели средно от един до три пъти на ден. Повечето от лъжите били безвредни, с цел да прикрият недостатък на човека или за да защитят чувствата на другите. Някои от тях били извинения – един обект се оправдал с незнание относно къде е трябвало да изхвърли боклука и затова не го бил направил. Все пак други лъжи – като твърдението, че е син на дипломат, били, за да се представи неверен имидж. Въпреки че това били дребни прегрешения, последвалото проучване на DePaulo и други колеги включвало подобна проба и показало, че повечето хора в някакъв момент са казали една или повече „сериозни лъжи“ – скрили са афера от партньора си, например, или са представили лъжливи твърдения в процеса на кандидатстване в колеж.

Фактът, че хората трябва всеобщо да притежават таланта да се заблуждават един друг, не бива да ни изненадва. Изследователи спекулират, че лъженето като поведение се появило немного след обособяването на езика. Способността да манипулират околните, без да използват физическа сила, вероятно предоставяла предимство при съперничеството за ресурси и за партньори и е сродна с еволюцията на измамливите стратегии в животинското царство като камуфлажа. „Лъжата е толкова лесно сравнима с другите средства за получаването на власт“, отбелязва Sissela Bok, занимаваща се с етика в Харвардския университет, която е един от най-бележитите мислители по темата. „Много по-лесно е да излъжеш, за да вземеш нечии пари или имущество, отколкото да го/ги удариш по главата или да ограбиш банка.“

След като лъжата е станала разпознаваема като дълбоко пропита в самата същност на човека характеристика, социолози и невролози са се опитвали да обяснят природата и самия корен на това поведение. Как и кога се учим да лъжем? Какви са психологичните и невробиологичните основи на измамата? Къде повечето от нас слагат чертата? Изследователите научават, че сме склонни да вярваме на лъжи дори когато те са недвусмислено противоречащи на явни доказателства. Тези прозрения подсказват, че нашата склонност да мамим другите и уязвимостта ни към лъжата са особено значителни в ерата на социалните медии. Способността ни като общество да разграничаваме истината от лъжите е под безпрецедентна заплаха.

Когато Yudhijit Bhattacharjee, автор на статията, бил в трети клас, един от съучениците му донесъл платно със стикери на състезателни коли, за да се изтъкне. Стикерите били ослепителни. Той ги искал толкова силно, че изостанал малко след часа по физическо в салона и прехвърлил платното от раницата на съученика си в своята. Когато учениците се завърнали, сърцето му биело бързо. Паникьосал се, че ще бъде разкрит, и измислил превантивна лъжа. Казал на учителя, че двама тийнейджъри върху мотоциклети са дошли, влезли са в класната стая, преровили раниците и си тръгнали със стикерите. Както може би очаквате, тази дребна лъжа се срутила при най-малкия опит да бъде разнищена и той неохотно върнал отмъкнатото.

Наивната му лъжа – а той уверява, че е станал по-добър − съвпадала със собственото му лековерие в шести клас, когато негов приятел се похвалил, че семейството му притежавало летяща капсула, която би могла да ги отведе навсякъде по света. Приготвяйки се да пътува в тази капсула, той попитал родителите си дали биха могли да му приготвят припаси. Дори когато по-големият му брат започнал да се кикоти, той продължил да вярва в думите на своя приятел и се наложило бащата на въпросния приятел да го убеди, че е бил излъган.

Лъжите, които той и приятелят му изрекли, не били нищо необичайно за деца на тяхната възраст. Подобно на заучаването на умението да вървиш и да говориш, да се научиш да лъжеш е нещо като важна стъпка в развитието. Докато повечето родители намират лъжите на децата си за притеснителни – защото те сигнализират за загуба на невинността – Kang Lee, психолог от университета в Торонто, разглежда появата на този тип поведение при малките деца като уверяващ знак, че когнитивното им развитие е правилно.

За да изучава лъженето при децата, Lee и негови колеги използвали пробен експеримент. Те помолили деца да отгатват идентичността на играчки, скрити от погледа им, използвайки само аудио улики. За първите няколко предмета следата била очевидна – лай на куче, мяукане на котка − и децата отговаряли лесно. След това обаче звуците по нищо не приличали на играчките. „Пускаш Бетовен, но играчката е кола“, обяснява Lee. Експериментаторът напускал стаята под претекст, че трябва да проведе телефонен разговор – лъжа в името на науката − и молел децата да не надзъртат да видят играчката. След като се върнел, той питал децата каква е играчката и им задавал въпроса: „Погледна ли, или не?“

Повечето деца не могат да устоят на това да не погледнат, открили Lee и колегите му, наблюдавайки скритите камери. Процентът на децата, които надничали, а след това лъжели, зависи от възрастта им. Сред 2-годишните нарушители само 30% излъгали. Сред 3-годишните 50% излъгали. А сред 8-годишните около 80% твърдели, че не са надникнали.

Децата стават по-добри в лъженето в процеса на растеж. При отгатването на играчката, която те тайно били погледнали, 3-4-годишните обикновено изтърсвали верния отговор, без да осъзнават, че това разкрива измамата и лъжата им. На 7-8 години децата се научават да замаскират лъжата, като умишлено дават грешен отговор или се опитват да представят отговора си като аргументирано предположение.

Децата на 5-6-годишна възраст са някъде по средата. В едно изследване Lee използвал динозавъра Барни за играчката. Едно 5-годишно момиченце, което отрекло да е поглеждало играчката, която била скрита под плат, казала на Lee, че иска да я пипне, преди да предположи. „Тя сложи ръката си под плата, затвори си очите и каза: „О, аз знам, че е Барни“, разказва Lee. „Попитах „Защо?“, а тя каза: „Защото се усеща като лилаво“.“

Това, което подтиква усъвършенстването на лъжата, е развитието на способността на детето да се поставя в чужди обувки. Познато като „теория на ума“, това е умението, от което се нуждаем, за да разбираме вярванията, намеренията и познанието на другите. Също фундаментална за лъжата е изпълнителната способност на мозъка: уменията, които се изискват за планиране, внимание и самоконтрол. Двегодишните деца, които излъгали в експеримента на Lee, се представили по-добре на тестове от „теория на ума“ и такива за изпълнителните функции от тези, които не излъгали. Дори на 16 децата, които били изкусни лъжци, надминали онези, които не умеят да лъжат. От друга страна, децата от аутистичния спектър – за които се знае, че имат забавено развитие на силна теория на ума – не са много добри в лъженето.

През една неотдавнашна утрин Yudhijit Bhattacharjee взел Uber, за да посети Dan Ariely, психолог от университета „Дюк“ и един от най-ранните експерти по лъжата в света. Вътрешността на колата, въпреки че тя била спретната, отделяла силна миризма на потни чорапи, а шофьорът, макар да била вежлива, имала затруднения при откриването на пътя. Когато накрая пристигнали, тя го попитала дали би могъл да даде оценка от 1 до 5. „Разбира се!“, отвърнал той. По-късно дал 3 звезди. Успокоил вината си, като си казал, че така е било по-добре, за да не подведе стотици пътници, возещи се на Uber.

Ariely бил пленен от нечестността преди 15 години. Преглеждайки списание по време на дълготраен полет, той попаднал на тест за установяване на умствените способности. Отговорил на първия въпрос и обърнал отзад да види отговора с цел да провери дали неговият е правилен. Осъзнал, че хвърля бегъл поглед и на отговора на следващия въпрос. Продължавайки по същия начин до края на теста, Ariely, съвсем неизненадващо, се справил доста добре. „Когато приключих, си помислих, че съм измамил себе си“, казва той. „Както може да се предполага, исках да знам колко съм умен, но също така исках да покажа това на себе си“. Преживяването развило у Ariely дълготраен интерес към изучаването на лъжата и другите форми на нечестност.

В експерименти, направени от учения и негови колеги и провеждани в кампуси на колежи и други места, доброволците получавали тестове с 20 прости математически проблема. Те трябвало да решат възможно най-много от тях в рамките на 5 минути и им било плащано на основата на това, на колко от въпросите отговорили правилно. Било им казано да пуснат листа в раздробител, преди да съобщят броя на задачите, с които са се справили. Листовете всъщност не били разрязвани. Както се оказало, много от доброволците излъгали. Средно те съобщавали за решени правилно 6 проблема, когато в действителност били решили 4. Резултатите са подобни при представители на различните култури. Повечето от нас лъжат, но само в малка степен.

Въпросът, който Ariely намира за интересен, е не защо толкова много хора лъжат, а дали реално не лъжат много повече. Дори когато количеството пари, давани при верен отговор, се увеличило значително, участниците не завишили нивата си на мамене. „Така даваме възможност на хората да откраднат много пари, а те лъжат само мъничко“, казва Ariely. Причината според него е, че искаме да се представим като честни, защото имаме, до някаква степен, развита вътрешна честност като придобита от обществото ценност. Ето защо, освен ако човекът не е социопат, повечето от нас поставят граници на това доколко сме склонни да лъжем. Колко далеч сме склонни да стигнем – Ariely, а и други са доказали – се определя от социалните норми, произлиза-щи вследствие на неизречен консенсус, като безмълвното възприемане, че можеш да се прибереш вкъщи с няколко молива от офис-канцелария.

Колегията на Patrick Couwenberg и други съдии от Върховния съд на окръг Лос Анджелис вярвала, че той е американски герой. Според неговото обяснение той е бил награден с Пурпурно сърце във Виетнам. Участвал е в тайни операции на ЦРУ. Същият съдия се хвалел и с впечатляващо образование – бакалавърска степен по физика и магистърска степен по психология. Нищо от това не било вярно. Когато бил конфронтиран, защитата на Couwenberg била да предяви, че страда от състояние, наречено pseudologia fantastica – склонност да измисляш истории, съдържащи факти, подплатени с фантазия. Този аргумент за жалост не го спасил от премахване от съдийското му място през 2001 г.

Изглежда, че няма единодушие сред психиатрите за връзката между психичното здраве и лъжата, въпреки че хора с определени психиатрични заболявания проявяват специфични поведения на лъжене. Социопатичните индивиди – диагностирани с асоциално разстройство на личността – са склонни да изричат манипулативни лъжи, докато нарцисистите могат да изричат лъжи, за да издигнат имиджа си.

Има ли все пак нещо уникално в мозъците на индивидите, които лъжат повече от останалите? През 2005 г. психологът Yaling Yang и нейни колеги сравнили скенери на мозъци от три групи: 12 възрастни, които през живота си са лъгали многократно; 16, които отговаряли на характеристиките на асоциалното разстройство на личността, и 21, които не били нито антисоциални, нито пък имали навика да лъжат. Изследователите открили, че лъжците имали поне 20% повече неврални влакна по обем в префронталната кора, което подсказва, че лъжците с навици имат по-силни връзки в мозъците си. Възможно е това да ги предразполага да лъжат, понеже могат да измислят лъжи по-охотно от останалите, а може и да е резултат от продължителното им лъжене.

Психолозите Nobuhito Abe от Киотския университет и Joshua Greene от Харвард сканирали мозъците на хора, използвайки функционална магнитно-резонансна томография, и открили, че онези, които се държат непочтено, показвали по-голяма активност в своя нуклеус акумбенс – структура в предния мозък с ключова роля при обработване на възнаграждението. „Колкото по-вълнуваща става системата ти за награждаване при възможността да спечелиш пари – дори и да е по напълно честен начин – толкова по-вероятно е да измамиш“, обяснява Greene. С други думи, алчността може да увеличи предразположението на човек да излъже.

Една лъжа може да доведе до друга, и до още една след това, както е видно при спокойната, безжалостна лъжа на редица умели играчи като Hogue. Експеримент, проведен от Tali Sharot, невролог от Университетския колеж на Лондон, и нейни колеги показал как мозъкът привиква към стреса и емоционалния дискомфорт, породени от лъжата, което прави следващата по-лесна. В магнитно-резонансните скенери на участниците екипът се фокусирал върху амигдалата – зона, която участва в обработката на емоциите. Изследователите окрили, че отговорът на амигдалата към лъжите ставал прогресивно по-слаб с всяка следваща лъжа дори когато измамите ставали все по-големи. „Може би включването в малки измами може да доведе до по-големи такива“, казва тя.

Голяма част от познанието, което използваме, за да се движим в света, идва от това, казано ни от другите. Без имплицитното доверие в комуникацията с хората бихме били парализирани като индивиди и бихме преустановили социалните си връзки. „Получаваме много от вярата и има сравнително малко вреда, когато от време на време бъдем измамени“, казва Tim Levine от университета в Алабама, Бирмингам, който нарича тази идея „теория за просрочената истина“ (truth default theory).

Да бъдем свързани с доверието ни прави съществено наивни. „Ако кажеш на някого: „Аз съм пилот“, те няма да започнат да си мислят: „Може би той не е пилот. Защо му е да казва, че е?“. Те не мислят по този начин“, казва Frank Abagnale Jr., консултант по сигурността, чиито измами от младежките му години, включващи фалшифициране на чекове и представяне за пилот на самолет, вдъхновили филма от 2002 г. „Хвани ме, ако можеш“. „Затова измамите работят − защото когато телефонът звънне и в личната карта на обаждащия се посочва, че е служител по вътрешна сигурност, хората автоматично вярват, че това е истина. Те не осъзнават, че някой може да е фалшифицирал документа за самоличност.“

Robert Feldman, психолог от Масачузетския университет, нарича това „предимството на лъжеца“. „Хората не очакват лъжи, те не търсят лъжи“, казва той, „и през повечето време искат да чуят това, което чуват“. Почти не се противопоставяме на измамите, които ни задоволяват и успокояват – например фалшива награда или обещание за връщане на невъзможно висока инвестиция. Когато сме подхранвани с лъжи от хора с богатство, власт и статут, те изглеждат дори по-лесни за преглъщане. Доказателство в полза на това твърдение е лековерното съобщение на медиите за кражбата на Lochte, което скоро след това било разнищено.

Изследователите са доказали, че сме особено предразположени да приемаме лъжи, затвърждаващи нашия светоглед. Мемета, които твърдят, че Обама не е роден в Съединените щати, които отричат промяната в климата, обвиняват правителството на САЩ в инсцениране на терористичните атаки от 11 септември 2001 г. и разпространяват други „алтернативни факти“, както съветникът на Тръмп нарекъл твърденията на публиката от встъпването му в длъжност, виреят в Интернет и социалните мрежи заради тази уязвимост. Развенчаването им не срива тяхната власт, защото хората оценяват представеното им доказателство през рамката на предишни вярвания и предубеждения, казва George Lakoff, когнитивен лингвист от Калифорнийския университет в Бъркли. „Ако се появи факт, който не пасва в рамката ти, или няма да го забележиш, или ще го игнорираш, или ще му се подиграеш, а може и да си объркан от него – или пък да го нападнеш, ако е застрашаващ.“

Скорошно проучване, проведено от Briony Swire-Thompson, кандидат за доктор по когнитивна психология от университета в Западна Австралия, документира за безрезултатността от информацията, основаваща се на доказателства при опровергаването на неверни мнения. През 2015 г. Swire-Thompson и колегите ѝ представили на около 2 000 възрастни американци едно от двете твърдения: „Ваксините предизвикват аутизъм“ и „Доналд Тръмп казва, че ваксините предизвикват аутизъм“. (Тръмп многократно е предполагал, че има връзка между двете въпреки липсата на научни доказателства по този въпрос.)

Съвсем неизненадващо участниците, които симпатизирали на Тръмп, изразили категорично мнението си, че информацията е невярна, щом името на Тръмп било закачено за нея. След това на участниците било дадено обяснение – позовавайки се на мащабно проучване – защо връзката между ваксините и аутизма е невярна и били помолени да преоценят мненията си по въпроса. Участниците – сред политическия спектър – този път приели, че изказванията, твърдящи, че има връзка, са неверни, но след като ги тествали отново седмица по-късно се оказало, че мнението им за погрешната информация се е върнало обратно до почти същото равнище.

Други проучвания са показали, че доказателства, които подриват лъжите, могат всъщност да засилят вярата в тях. „Хората са склонни да вярват, че по-близката до тях информация е вярна. Затова всеки път, когато я отречеш, рискуваш да я направиш дори по-близка, което, иронично, прави отричането ѝ още по-неефективно в дългосрочен план“, казва Swire-Thompson.

Yudhijit Bhattacharjee изпитал този феномен малко след като говорил със Swire-Thompson. Когато негов приятел му изпратил линк към статия, в която били изредени десетте най-корумпирани политически партии в света, той веднага я изпратил в WhatsApp група с около стотина приятели от гимназията от Индия. Причината за ентусиазма му била четвъртата точка в списъка, в която фигурирала Конгресната партия на Индия, въвличана в редица корупционни скандали в последните десетилетия. Кикотел се от радост, защото не бил нейн привърженик.

Малко след като споделил статията обаче, открил, че списъкът, който включвал партии от Русия, Пакистан, Китай и Уганда, не се основава на никакви измервания. Бил е направен от сайт, наречен BBC Newspoint, звучащ като правдоподобен източник. За негово учудване открил, че всъщност той няма никаква връзка с Британската съобщителна корпорация (BBC). Написал извинение в групата, отбелязвайки, че по всяка вероятност това са фалшиви новини.

Това не спряло останалите да публикуват статията в групата още няколко пъти през следващия ден. Bhattacharjee осъзнал, че направената от него поправка не е имала никакъв ефект. Много от приятелите му, споделящи неговата антипатия към Конгресната партия, били убедени, че списъкът е верен, и всеки път, когато го споделяли, се осъществявало несъзнателното ѝ, а може би и умишлено, побутване към легитимността. Да бъде направен опит това да се пребори с факти, се оказало напразно.

Кой тогава би бил най-добрият начин да се попречи на бързоногото предимство на неистините в колективното ни битие? Отговорът е все още неясен. Технологиите са отворили нови предели за лъжата, добавяйки измамите на XXI век към прастария конфликт между лъжците и онези, които им вярват.

Превод: Никол Николова

Източник: National Geographic

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!