Фундаментални проблеми се разнищват прецизно и логично от авторитетните учени Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън в прекрасно развития им труд „Защо нациите се провалят“ (ИК „Изток-Запад“).

Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1152

Блестяща и увлекателна, книгата „Защо нациите се провалят“ отговаря на вековен въпрос: защо някои нации са богати, а други бедни? Дали причината е в културата, в климата, в географията? Или може би в незнанието кои са правилните политики? Казано с една дума: не. Нито един от тези фактори не е определящ или съдбоносен. Авторите Дарон Аджемоглу и Джеймс А. Робинсън убедително показват, че в основата на икономическия успех (или на липсата на такъв) стоят създадените от човека политически и икономически институции. Базирайки се на петнадесет години задълбочени изследвания, Аджемоглу и Робинсън представят систематизирани данни от Римската империя, от градовете-държави на маите, от средновековна Венеция, от СССР, от Латинска Америка, от Англия, от Европа, от САЩ и от Африка, изграждайки върху тях една нова политикономическа теория, която засяга непосредствено големите въпроси на деня, сред които:

• Китай изгради машина за невероятен растеж. Дали този растеж ще продължи със същата скорост и дали ще помете Запада?

• Свършиха ли най-добрите дни на Америка? Дали сега не се придвижваме от един благоприятен кръг, в който на усилията на елитите да увеличат властта си се оказва съпротива, към порочен кръг, който прави богато и силно едно малцинство?

• Кой е най-ефикасният начин, по който може да се помогне на милиардите бедни хора да излязат от коловоза на бедността и да постигнат просперитет? Дали това е филантропията на богатите западни нации? Или е необходимо те да научат трудно спечелените уроци, които носят революционните идеи на Аджемоглу и Робинсън за взаимодействието между инклузивните политически и икономически институции?

„Защо нациите се провалят“ е книга-събитие, а съдържанието й ще ни помогне не само да разберем света по-добре, но и да сме по-добре подготвени за бъдещето. Освен това книгата е дело на двама души, които имат изключителна ерудиция и принос в изследванията по темата. Аджемоглу е професор по икономика в МИТ. През 2005 г. получава медала на Джон Бейтс Кларк, който се връчва на икономисти под 40 години за значителен принос към икономическата мисъл и познание. Робинсън пък е политолог и икономист, професор в Харвардския университет. Признат в целия свят експерт по Латинска Америка и Африка, той е работил в Ботсвана, на о-в Мавриций, в Сиера Леоне и в Южна Африка.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1152

Откъс:

„Видях бъдещето и то работи“: растежът при екстрактивни институции

Видях бъдещето

Институционалните различия играят изключително важна роля за обяснението на икономическия растеж през вековете. Но ако повечето общества в историята са се основавали на екстрактивни политически и икономически институции, дали от това следва, че растеж не се осъществява никога? Очевидно не. Екстрактивните институции по самата си логика трябва да създават богатство, което да може да бъде присвоявано. Един владетел, монополизиращ политическата власт и контролиращ централизирана държава, може да въведе известна степен на закон и ред и система от правила и да стимулира икономическата деятелност.

Обаче растежът при екстрактивни институции се различава по природа от растежа, пораждан от инклузивни институции. Най-важното е, че той няма да бъде устойчив растеж, който изисква технологична промяна, а растеж, базиран на съществуващите технологии. Икономическата траектория на Съветския съюз ни предлага ярък пример за това как авторитетът и стимулите, осигурявани от държавата, могат да доведат до бърз икономически растеж при екстрактивни институции и как този тип растеж в крайна сметка стига до своя край и претърпява крах.

Първата световна война свършва и държавите, победителки и победени, се събират във Версайския дворец, намиращ се в покрайнините на Париж, за да определят параметрите на мира. Сред присъстващите изпъква Удроу Уилсън, президентът на Съединените щати. Блестящо с отсъствието си е представителството на Русия. Старият царистки режим е свален от болшевиките през октомври 1917 г. После избухва гражданска война между червените (болшевиките) и белите. Англичаните, французите и американците пращат експедиционна войска срещу болшевиките. В Москва е изпратена мисия, водена от младия дипломат Уилям Булит и ветерана интелектуалец и журналист Линкълн Стефънс. Нейната задача е да се срещне с Ленин и да се опита да разбере какви са намеренията на болшевиките и как да се поддържат приятелски отношения с тях. Стефънс има славата на иконоборец, на журналист, търсещ скандални истории, който непрестанно изобличава злините на капитализма в Съединените щати. Той е бил в Русия по време на революцията. Присъствието му в мисията има за цел да ѝ придаде благонадеждност и доброжелателност. Мисията се връща с черновата на предложение от страна на Ленин относно това какво е необходимо, за да се сключи мир с новосъздадения Съветски съюз. Стефънс е изумен от чудесния според него потенциал на съветския режим.

Съветска Русия – спомня си той в своята автобиография, излязла през 1931 г. – беше революционно правителство с еволюционен план. Планът му беше не само да сложи край на злини като бедността и богатството, подкупничеството, привилегиите, тиранията и войната чрез пряко действие, а да потърси и отстрани причините за тях. То установи диктаторски режим, подкрепян от малобройно образовано малцинство, с цел да извърши и съхрани в продължение на няколко поколения едно научно преустройство на икономическите сили, което да доведе в резултат първо до икономическа – и после до политическа демокрация.

След като се връща от дипломатическата си мисия, Стефънс посещава своя стар приятел скулптора Джо Дейвидсън и го заварва да прави портретен бюст на богатия финансист Бернард Барух. „Били сте в Русия, така ли?“ – пита Барух. Стефънс отговаря: „Отидох в бъдещето и то работи.“ По-късно той доизпипва тази сентенция и тя добива формата, с която е влязла в историята: „Видях бъдещето и то работи.“

До началото на 80-те години на ХХ в. много западноевропейци продължаваха да смятат, че бъдещето на света е в Съветския съюз, и не спираха да вярват, че той функционира нормално. Поне в известен смисъл нещата проработват за определено време. Ленин умира през 1924 г., а към 1927 г. Йосиф Сталин консолидира властта си над страната. Той прави чистка, за да отстрани враговете си, и стартира кампания за бърза индустриализация. Осъществява я чрез Държавния комитет по планиране, Госплан, който е основан през 1921 г. Госплан написва първия Петилетен план, който се изпълнява от 1928 до 1933 г. Икономическият растеж в сталински стил е прост: промишлеността ще се развие под командата на правителството, а необходимите ресурси за това следва да се вземат, като селското стопанство се обложи с много високи данъци. Комунистическата държава няма ефективна данъчна система, затова Сталин „колективизира“ селското стопанство. Този процес води до премахване правата на частна собственост върху земята и до натикването на всички хора от селата в огромни колективни ферми, управлявани от комунистическата партия. По тоя начин за Сталин е много по-лесно да заграбва селскостопанския добив и да го използва, за да храни хората, които строят новите фабрики и работят в тях. Последиците от това са гибелни за селския народ. Колективните ферми не предлагат абсолютно никакви стимули за усилен труд на хората, затова производството рязко спада. Така голямата част от произведеното се присвоява и хората нямат какво да ядат. Те започват да измират от глад. Накрая от глад измират вероятно шест милиона души, докато стотици хиляди други са избити или заточени в Сибир по време на насилствената колективизация.

Нито новосъздадената промишленост, нито колективните ферми са икономически ефективни: те не използват по най-добрия начин ресурсите, които притежава Съветският съюз. Това прилича на рецепта за икономическа катастрофа и стагнация, ако не и за пълен колапс. Но Съветският съюз има бърз растеж. Не е трудно да открием причината. Да се позволи на хората сами да вземат своите решения посредством пазари е най-добрият начин едно общество да използва ефикасно своите ресурси. Когато обаче държавата или един тесен елит контролира всички тези ресурси, нито се създават подходящите стимули, нито се извършва ефикасно разпределение на уменията и талантите на хората. В някои случаи обаче продуктивността на труда и капитала може да е толкова по-висока в даден сектор или дейност, като например тежката промишленост в Съветския съюз, че дори един процес, базиран на йерархия и екстрактивни институции, който насочва ресурсите към този сектор, може да генерира растеж. Както видяхме в трета глава, екстрактивните институции на Карибските острови, като например на Барбадос, в Куба, на Хаити и на Ямайка, са могли да генерират относително високи нива на доходи, защото са насочили ресурсите към производството на захар – стока с голямо търсене в целия свят. Производството на захар, базирано на тълпите от роби, определено не е било „ефикасно“ и в тези общества не е имало технологична промяна или творческо разрушение, но това не им е попречило да постигнат известен растеж при екстрактивни институции. В Съветския съюз ситуацията е сходна, като тук индустрията играе ролята на захарта на Карибите. Индустриалният растеж в Съветския съюз се облекчава още и от факта, че неговата технология е толкова изостанала в сравнение с онази, която е достъпна в Европа и Съединените щати, че могат да се съберат големи печалби чрез пренасочване на ресурсите към индустриалния сектор, макар всичко това да се извършва неефикасно и чрез принуда.

До 1928 г. повечето руснаци живеят на село. Технологията, използвана от селяните, е примитивна и има малко стимули тя да стане продуктивна. Всъщност последните остатъци от руския феодализъм са изкоренени едва малко преди Първата световна война. Следователно съществува огромен нереализиран икономически потенциал в пренасочването на тази работна ръка от селското стопанство към промишлеността. Сталинистката индустриализация е брутален начин за отприщване на този потенциал. Чрез декрет Сталин прехвърля тези много слабо използвани ресурси в промишлеността, където те могат да бъдат използвани по-продуктивно, макар че самата промишленост е много неефикасно организирана в сравнение с това, което може да се постигне. Фактически между 1928 и 1960 г. националният доход расте с 6% на година – вероятно най-бързият изблик на икономически растеж в историята дотогава. Този бърз икономически растеж не се създава от технологична промяна, а от пренасочване на работната ръка и от натрупване на капитал чрез създаване на нови оръдия на труда и заводи.

Растежът е толкова бърз, че измамва не само Линкълн Стефънс, но и поколения западняци. Измамва Централното разузнавателно управление на Съединените щати (ЦРУ). Измамва дори самите лидери на Съветския съюз, например Никита Хрушчов, който, както е известно, се надува в реч пред западни дипломати през 1956 г.: „Ще ви закопаем [вас, Запада].“ Дори през 1977 г. водещ университетски учебник на английски икономист твърди, че икономиките в съветски стил превъзхождат капиталистическите по икономически растеж, по това, че осигуряват пълна заетост и стабилност на цените и дори по това, че произвеждат хора с алтруистична мотивация. Бедният стар капитализъм се справя по-добре само в това, че предлага политическа свобода. Широко използваният университетски учебник по икономика, написан от нобеловия лауреат Пол Самюълсън, действително нееднократно предрича бъдещата икономическа доминация на Съветския съюз. В изданието му от 1961 г. Самюълсън предрича, че вероятно към 1984 г., но може би и към 1997 г. съветският национален доход ще надмине този на Съединените щати. В изданието от 1980 г. анализът е слабо променен, макар че двете години са сменени съответно на 2002 и 2012.

Макар че политиката на Сталин и на следващите съветски лидери произвежда бърз икономически растеж, тя не успява да го направи устойчив. Към 70-те години на ХХ в. целият икономически растеж секва. По-важният урок е, че екстрактивните институции не могат да генерират устойчива технологична промяна поради две причини: липсата на икономически стимули и съпротивата на елитите. Освен това, след като всички неефикасно използвани ресурси биват пренасочени към промишленост­та, съществува малка икономическа печалба, която да се взема чрез декрети. Тогава съветската система изпада в затруднение. Липсата на иновации и слабите икономически стимули пречат да се постига по-нататъшен напредък. Единствената област, в която Съветите успяват да задържат известно ниво на иновации, е военната и космическата технология и тя се постига с огромни усилия. В резултат те успяват да пуснат първото куче, Лайка, и първия човек, Юрий Гагарин, в космоса. Освен това завещават на света, освен другите неща, и АК-47.^[1]

Госплан трябва да бъде всемогъща агенция по планирането, ръководеща централното планиране на съветската икономика. Очаква се една от ползите от петилетките, написани и ръководени от Госплан, да бъде, че те предлагат далечния времеви хоризонт, необходим за рационално инвестиране и въвеждане на иновации. В действителност онова, което се реализира в съветската индустрия, няма нищо общо с петилетните планове, които често се преразглеждат и пренаписват или просто се игнорират. Развитието на промишлеността се осъществява на базата на команди, издавани от Сталин и политбюрото, които често променят мненията си и нерядко изцяло променят предишните си решения. Всички планове са „чернови“ или „временни“. Единственото копие на план, обозначен като „окончателен“ – този за електрическата индустрия от 1939 г. – никога не вижда бял свят. Самият Сталин казва през 1937 г.: „само бюрократите могат да мислят, че работата по планирането приключва с изготвянето на плана. Истинската посока на плана се развива едва след неговото съставяне.“ Сталин възнаграждава с максимална свобода на действие хората или групите, които са му верни политически, и наказва онези, които не са. Що се отнася до Госплан, неговата основна роля е да предоставя на Сталин информация, така че той да може да наблюдава по-добре своите приятели и врагове. Той в действителност се опитва да избягва вземането на решения. Ако вземеш решение, което се оказва погрешно, би могъл да бъдеш застрелян. По-добре да избягваш всякаква отговорност.

Пример за това какво би могло да се случи, ако човек взема прекалено насериозно своята работа, вместо да одобрява желанието на комунистическата партия, ни дава съветското преброяване на населението от 1937 г. Когато излизат данните, става ясно, че населението е около 162 милиона, далеч по-малко от 180-те милиона, които е очаквал и оповестил през 1934 г. Сталин. Преброяването от 1937 г. е първото, което се провежда след 1926 г., и следователно първото след масовите измирания от глад и след чистките от началото на 30-те години. Точният брой на населението отразява тези събития. Реакцията на Сталин е да хвърли в затвора, прати в Сибир или застреля хората, организирали преброяването. През 1939 г. нарежда да се извърши ново преброяване. Този път организаторите получават правилните числа; установяват, че населението е точно 171 милиона.

Сталин разбира, че при съветската икономика хората имат малко стимули за усилен труд. Естествен отговор е да се въведат такива стимули и понякога той го прави – например чрез насочване на доставки от храна към областите, където продуктивността е паднала, – за да награди по-добрите постижения. Нещо повече, през 1931 г. той се отказва от идеята да създаде „социалистически мъже и жени“, които работят без парични стимули. В една своя прочута реч той критикува „продавачите на равенство“, а след това въвежда различни надници за различните работни места, но и система от премии. Полезно е да се види как работи тя. В типичния случай на дадена фирма, подчинена на централното планиране, се спуска план да постигне определено количество продукция, макар че такива планове често се предоговарят и променят. От 30-те години на ХХ в. на работниците се плащат премии, ако са постигнали нивата на продукция. Тези премии могат да бъдат доста високи – например 37% от надницата за ръководството или за главните инженери. Обаче плащането на такива премии създава всякакви видове спирачки за технологичната промяна. Първо, въвеждането на иновации, което черпи ресурси от настоящата продукция, излага на риск постигането на заложеното в плана количество продукция и съответно получаването на премии. Второ, обикновено заложените в плана цели се базират на предишните нива на продукция. Това създава огромен стимул количеството продукция никога да не се увеличава, тъй като това само би означавало, че в бъдеще ще е необходимо да се произвежда повече, тъй като бъдещите цели трябва да са по-високи. Ниското постижение е винаги най-добрият начин да постигнеш целите и да получиш премия. Фактът, че премиите се плащат всеки месец, също фокусира вниманието на всички върху настоящето, докато иновацията означава да правиш жертви днес, за да получиш повече утре.

Дори когато премиите и стимулите са ефективни и променят поведението, те често създават други проблеми. Централното планиране просто не е достатъчно добър заместител на онова, което великият икономист от ХVІІІ в. Адам Смит нарича „невидимата ръка“ на пазара. Когато планът е зададен в тонове листова стомана, листовете се произвеждат прекалено дебели. Когато е зададен в площ на листова стомана, листовете се изработват прекалено тънки. Когато планът за производство на полилеи е зададен в тонове, те са толкова тежки, че едва не падат от таваните.

Към 40-те години на ХХ в. лидерите на Съветския съюз, ако не техните възторжени почитатели на Запад, добре съзнават всички тези погрешни стимули. Съветските лидери действат така, сякаш те се дължат на технически проблеми, които биха могли да бъдат решени. Например се отказват от плащането на премии, базирано на постигнатите цели за произведена продукция, и позволяват на фирмите да отделят части от печалбата си, за да плащат премии. Но „мотивът на печалбата“ не способства за повече иновации, отколкото целите, базирани на произведената продукция. Системата от цени, използвана за изчисление на печалбата, е почти напълно несвързана със стойността на новите иновации или технология. За разлика от пазарната икономика цените в Съветския съюз се определят от правителството и следователно са слабо свързани със стойността. За да създаде по-определени стимули за иновациите, през 1946 г. Съветският съюз въвежда изрични премии за иновации. Още през 1918 г. е бил признат принципът, че един новатор трябва да получава парични награди за своята иновация, но наборът от награди е малък и несвързан със стойността на новата технология. Това се променя едва през 1956 г., когато се определя, че премията трябва да е пропорционална на продуктивността на иновацията. Обаче тъй като продуктивността се изчислява с понятията на икономическите ползи, измерени с помощта на съществуващата ценова система, това пак не е голям стимул за създаване на иновации. Бихме могли да изброим много примери за погрешни стимули, които генерират тези схеми. Например тъй като размерът на премията за иновация е ограничава от общата сума на надниците на съответната фирма, това непосредствено намалява стимула за създаването или усвояването на иновация, която би могла да спести труд.

Фокусирането върху различните правила и схеми за даване на премии носи тенденцията да маскира вродените проблеми на системата. Тъй като политическата власт и сила се намират в ръцете на комунистическата партия, е невъзможно да се направи фундаментална промяна на основните стимули за хората, били те даване на премии или недаване на такива. От самото си начало комунистическата партия използва не само моркова, но и тоягата, и то дебелата тояга, за да постигне своето. Производителността в икономиката не се променя. Цял набор от закони разглеждат престъпните деяния на работници, хванати да кръшкат. През юни 1940 г. например един закон обявява неявяването, за каквото се смята всяко 20-минутно отсъствие от работа или дори стоенето на работното място без работа, за престъпно деяние, което може да се наказва със шест месеца тежък труд и 25% отрязване от заплатата. Въведени си всякакви видове подобни наказания и те се изпълняват с изумителна честота. Между 1940 и 1955 г. за такива деяния са обявени за виновни 36 милиона души, тоест около една трета от възрастното население. От тях 15 милиона са пратени в затвор, а 250 000 души са разстреляни. Всяка година в затвор на изправителен трудов режим се пращат 1 милион възрастни; тук не са включени онези 2,5 милиона души, които Сталин заточава в лагерите в Сибир. И това пак няма успех. Дори да можеш да вкараш човека в завода, не можеш да го принудиш да мисли и да има добри идеи, като го заплашваш с разстрел. Принуда като тази може да е генерирала висок добив на захар на Барбадос или на Ямайка, но тя не би могла да компенсира липсата на стимули в една съвременна индустриална икономика.

Фактът, че в централно планираната икономика не могат да се въведат наистина ефективни стимули, не се дължи на технически грешки в проекта на схемите за даване на премии. Тази недостатъчност е вътрешно присъща на целия метод, чрез който се постига екстрактивният растеж. Той се осъществява по заповед на правителството, което съумява да реши някои основни икономически проблеми. Но за да се стимулира устойчив икономически растеж, е необходимо индивидите да използват своя талант и идеи, а това не би могло да стане никога при една икономическа система от съветски тип. Ръководителите на Съветския съюз би трябвало да се откажат от екстрактивните икономически институции, но такъв ход би изложил на опасност тяхната политическа власт. И наистина, когато след 1987 г. Михаил Горбачов стартира премахването на екстрактивните икономически институции, властта на комунистическата партия рухва, а с нея и Съветският съюз.

Съветският съюз успява да генерира бърз растеж дори при екстрактивни институции, защото болшевиките изграждат силна централизирана държава и я използват, за да насочват ресурсите към промишлеността. Но както във всички случаи на растеж при екстрактивни институции, той не се отличава с технологична промяна и не е устойчив. Растежът първо отслабва, а после напълно секва. Макар да е ефимерен, този тип растеж все пак илюстрира как екстрактивните институции могат да стимулират икономическата деятелност.

През цялата история на човечеството повечето общества са били управлявани от екстрактивни институции и тези, които са успели да наложат известна степен на ред в страните си, са били способни да генерират известен, ограничен растеж – макар че нито едно от тези екстрактивни общества не е успяло да постигне устойчив растеж. Всъщност някои от големите повратни точки в историята се характеризират с институционални иновации, които укрепват екстрактивните институции и увеличават властта на една група, която успява да наложи закон и ред и да се възползва от присвояването на ресурсите. По-нататък в тази глава ще разгледаме, първо, природата на институционалните иновации, които налагат известна степен на държавна централизация и правят възможен растежа при екстрактивни институции. После ще покажем как тези идеи ни помагат да разберем Неолитната революция: изключително важния преход към земеделие, на който се крепят много аспекти на нашата настояща цивилизация. След като приведем примери от градовете-държави на маите, ще направим извод как растежът при екстрактивни институции е ограничен не само заради липсата на технологичен напредък, но и защото насърчава борбите между съперничещи си групи, желаещи да вземат контрола над държавата и присвояваните блага, които той осигурява.

На бреговете на Касаи

Един от големите притоци на река Конго е Касаи. Извираща в Ангола, тази река върви на север и се слива с Конго североизточно от Киншаса, столицата на съвременната Демократична република Конго. Макар че Демократична република Конго е бедна в сравнение с останалите страни в света, в просперитета на различните групи вътре в Конго винаги е имало значителни разлики. Касаи е границата между две от тях. Скоро след като преминете през Касаи и се озовете на западния бряг, ще срещнете племето леле (карта № 6, с. 75); на източния бряг пък обитава племето бушонг. Що се отнася до просперитета, би трябвало да има малко различия между тези две групи. Дели ги само една река, която и едната, и другата група може да премине с лодка. Двете племена имат общ произход и родствени езици. Освен това много от нещата, които строят, са сходни по стил, включително жилищата, облеклото и плавателните съдове.

Обаче когато през 50-те години на ХХ в. антроположката Мери Дъглас и историкът Джан Вансина изучават тези групи, те откриват някои смайващи разлики между тях. Ето какво пише Дъглас: „Леле са бедни, докато бушонг са богати… Всичко, което леле имат или могат да направят, бушонг го имат в по-голяма степен и го правят по-добре.“ Лесно могат да се намерят прости обяснения за това неравенство. Една разлика, напомняща за тази между онези места в Перу, които са били или не са били обект на потоската институция мита, е, че леле произвеждали за собственото си препитание, докато бушонг произвеждали, за да продават на пазара. Дъглас и Вансина отбелязват още, че леле използвали по-лоша технология. Например те не си служели с мрежи за лов, макар че последните увеличават много продуктивността. Дъглас привежда следното обяснение: „липсата на мрежи е съвместима с принципната тенденция у леле да не инвестират време и труд в съоръжения, които се използват дългосрочно.“

Съществували и важни отлики в земеделските технологии и организация. Бушонг практикували сложна форма на смесено земеделие, при което отглеждали пет култури, като ги редували през две години. Отглеждали ямс, сладки картофи, маниока (касава) и боб и добивали по две, а понякога и по три реколти от царевица на година. Леле обаче нямали такава система и успявали да съберат само по една реколта от царевица на година.

Имало поразителни разлики и в закона и реда. Леле били разпръснати в укрепени села, които се намирали в постоянни конфликти. Всеки, който пътувал между две села или дори отивал в гората да събира храна, бил изложен на опасността да бъде нападнат или отвлечен. В страната на бушонг това се случвало рядко, ако изобщо се случвало.

Какво се крие зад тези различия в моделите на производство, земеделска технология и налагане на реда? Очевидно не географията е накарала леле да си служат с по-лоша технология за лов и земеделие. Определено не и незнанието, защото те са познавали инструментите, използвани от бушонг. Може би алтернативно обяснение е културата; може би леле са имали култура, която не ги е насърчавала да инвестират в мрежи за лов и в по-здрави и по-добре построени жилища? Това обаче също не изглежда да е вярно. Подобно на хората от Конго, и леле били много заинтересовани от закупуването на пушки и Дъглас дори отбелязва, че „ревностното купуване на огнестрелно оръжие от тях… показва, че тяхната култура не ги ограничава да си служат с по-лоши техники, когато последните не изискват дългосрочно сътрудничество и усилие“. И така, нито базираното на културата отвращение от технологията, нито незнанието, нито географията вършат работа като обяснение на по-големия просперитет на бушонг в сравнение с този на леле.

Причината за разликите между тези две племена е в различните политически институции, които са възникнали в земите на бушонг и на леле. По-горе отбелязахме, че леле живеели в укрепени села, които не били част от единна политическа структура. От другата страна на Касаи нещата били различни. Около 1620 г. станала политическа революция, оглавявана от човек на име Шяам, който създал царството Куба, което видяхме на карта № 6 (с. 75). Негово ядро били бушонг, а самият той бил цар. До този период вероятно между бушонг и леле е имало слаби разлики; разликите се появили вследствие на начина, по който Шяам реорганизирал обществото източно от реката. Той изградил държава и пирамида от политически институции. Те били не само много по-централизирани от предишните, но и включвали твърде сложни структури. Шяам и неговите наследници създали бюрократичен апарат за събиране на данъци, както и съдебна система и полиция, за да раздават закон и ред. Лидерите били контролирани от съвети, с които трябвало да се консултират преди вземане на решения. Имало дори съд със съдебни заседатели, очевидно уникално събитие в Субсахарска Африка преди европейския колониализъм. Независимо от това централизираната държава, изградена от Шяам, била инструмент за присвоя­ване – силно абсолютистки. Той не се избирал чрез гласуване и държавната политика се определяла отгоре, а не чрез народно участие.

Политическата революция, която наложила държавна централизация и закон и ред в страната Куба, довела на свой ред и до икономическа. Земеделието се реорганизирало и се усвоили нови технологии, за да се увеличи производителността. Основните преди това зърнени култури били заменени с нови, дошли от Америка (по-конкретно царевица, касава и пипер чили). По това време бил въведен интензивният цикъл на смесено земеделие и количеството храна, произвеждана на глава от населението, се удвоило. За да се усвоят тези нови култури и за да се реорганизира земеделският цикъл, на полето били необходими повече работни ръце. Така възрастта за встъпване в брак била понижена на двайсет години, което вкарвало мъжете в земеделската трудова сила на по-ранна възраст. Контрастът с леле е силен. Техните мъже се женели обичайно на трийсет и пет и едва тогава започвали да работят на полето. Преди това се занимавали с лов и набези.

Връзката между политическата и икономическата революция била проста. Цар Шяам и неговите поддръжници искали да събират данъци и блага от народа на Куба, който трябвало да произвежда излишък над онова, което консумирал сам. Макар че Шяам и неговите хора не въвели инклузивни институции на източния бряг на Касаи, известна степен на икономически просперитет е вътрешно присъща на екстрактивните институции, които достигат известна степен на държавна централизация и налагат закон и ред. Разбира се, в интереса на Шяам и неговите хора било да насърчават икономическата деятелност, тъй като в противен случай нямало да имат какво да присвояват. Точно като Сталин и Шяам създал чрез команди набор от институции, които генерирали богатството, необходимо за поддържане на тази система. В сравнение с крайната степен на отсъствие на закон и ред на другия бряг на реката Касаи това генерирало значителен икономически просперитет – макар че вероятно голяма част от него се присвоявала от Шяам и неговия елит. Но той бил по необходимост ограничен. Точно както в Съветския съюз, и в царство Куба нямало творческо разрушение и технологична иновация след първоначалната промяна. Тази ситуация оставала повече или по-малко неизменна до момента, когато, в края на ХVІІІ в., царството се сблъскало за пръв път с белгийските колониални власти.

Постижението на цар Шяам илюстрира как чрез екстрактивни институции може да се постигне известна – макар и ограничена – степен на икономически успех. За създаването на такъв растеж е необходима държава. За да се централизира държавата, често е нужна политическа революция. След като Шяам създал тази държава, той могъл да използва своята власт, за да реорганизира икономиката и да даде тласък на земеделската продуктивност, която после можел да облага с данъци.

Защо при бушонг, а не при леле става политическа революция? Не можеха ли леле да имат свой цар Шяам? Постигнатото от Шяам е институционална иновация, която по никакъв начин не е детерминирана от географията, културата или незнанието. И леле са можели да имат такава революция и да трансформират своите институции по подобен начин, но не са го направили. Вероятно това се дължи на причини, които не разбираме заради днешното ни ограничено знание за тяхното общество. Най-вероятно то се дължи на случайната природа на историята. Същата случайност може би е действала, когато някои от обществата в Средния изток преди дванайсет хиляди години са поели по пътя към още по-радикален набор от институционални иновации, довел до уседнали общества и после до опитомяването на растения и животни. Това и ще разгледаме сега.