В съвременния свят страхът от технологиите влиза в един нов формат. Ако за много хора преди беше ясно, че дори ПИН кода за банковата им карта да е лична информация, като рожден ден на любим човек, дата на сватба, годишнина и пр., банкоматът е машина и никога няма да отговори на личната информация с лично отношение и ако нямате пари по сметката, просто ще откаже да изпълни финансовата операция, сега е различно.
Усилие. Усилието да правиш неща, които значат нещо, освен самото действие по процеса на извършването, е усилието да бъдем хора. Усилието да спазваш правилата и законите. Усилието да следваш принципи. Усилието ни да се организираме около ценностни парадигми. Всекидневието ни е подменено от невидимите технологии и непосилната лекота на тяхното битие. Те са улеснили до толкова всичко около нас, че не е нужно ние да правим нищо, алгоритмите на социалните мрежи сами избират какво на кого, кога да покажат, а ние избираме само свят без усилие. Събуждаме се сутрин и натискаме само един бутон на кафеварката. След което вместо да излезем, за да си купим вестник до будката, отваряме мобилните версии на новинарските уебсайтове и преглеждаме няколко наведнъж. Душът е настроен с автоматична температура, казанчето на тоалетната се пуска само. Във всяка сграда има асансьор вместо стълби. Вместо да пишем на ръка – ползваме компютър или смартфона.
Усилието да сипеш вода, да натъпчеш добре кафето, да завинтиш кафеварката “Биалети”, да пуснеш котлона и да изчакаш бълбукането и силната миризма на горещо кафе… го няма. Да се облечеш набързо, за да изтичаш в събота сутрин до най-близката вестникарска будка за вестници, да размениш думи с вестникопродавеца и да си купиш с джобни любимия всекидневник… го няма. Няма го поливането на цветя в градината, заради автоматичните поливни системи, няма го дългото четене на приказки за заспиване вечер на децата, заради филмчетата, аудио книгите, стрийминг платформите…. Докато пиша този текст, редакторът автоматично коригира правописа ми и ми предлага “по-правилни и умни” думи. Технологиите са проникнали в живота ни и са го превзели и го правят по горещ във всеки смисъл на думата. Имаме автономни автомобили, автономни системи за трафика, роботизирани операции, умни фабрики, дори роботи бавачки за деца. Т. е., човекът все повече губи контрола си върху част от дейностите, които извършва и това го кара да се бои, че изкуственият интелект превзема света.
В реалността това е друг феномен, който е започнал доста по-отдавна. С развитието на всяка индустриална революция настъпва разрив между ползвателя на технологията и производителя на технологията. Ако при по-простите технологии като парния двигател, телеграфа, телефонът с шайба и кабел, хората все пак след време са научавали как работи конкретното устройство, какви компоненти има, какво може да се повреди или не (напр. в устройството на автомобила), сега съществуваме в света на “невидимите технологии” и Петата индустриална революция е по-магическа от всякога. Технологиите са по-сложни и изискват специализирани знания, които навлизат тепърва на масовия пазар. Според мен е ясно, че след време тази “дупка” в знанията започва да се стеснява. В началото тя е радикално широка, когато иновацията навлиза на пазара, никой не разбира как тя е създадена и работи, но постепенно изоставането се компенсира с натрупването на време и масовизирането на високо-технологичното знание и “дупката” става по-малка.
Освен технологиите, невидим и неявен актив е и интелектуалният капитал, включително националният интелектуален капитал. Националният интелектулен капитал, според дефиницията на Организацията на обединените нации (ООН), позволява индексиране. Целта му е да се оцени не само интелектуалният капитал на една нация, а способността и да бъде активен участник в икономиката на знанието и да задава посоката на дизайн на бъдещи технологии и концепции за човешкия живот. Има нации, които са само потребители на висок интелектуален труд, но има и нации, които произвеждат бъдещето. Индексът на нациoналния капитал се основава на концептуална рамка, в която интелектуалният капитал на една нация се състои от четири компонента, които включват човешкия капитал, процесния капитал, финансовия капитал и капиталът, който подлежи на обновяване и рециклиране.
Това, че технологиите (и знанието за тях) около нас съществуват невидимо и автономно не ги прави по-малко или по-опасни. Както и в предходната част на текста коментираме, всяка технология е детерминирана от употребата си и интенцията на създателите и ползвателите си. Нарастващото безпокойство в глобален план от темата за изкуствения интелект е явен сигнал за вниманието, което трябва да отделим на този проблем.
В рамките на проучване, публикувано през 2023 г. в Scientific Reports, изследователите дават на 256 онлайн участници задача за 30 секунди – да измислят въображаеми приложения на четири обикновени предмета: кутия, въже, молив и свещ. Например, кутията може да служи като къщичка за игра на котки, миниатюрен театър или капсула на времето. След това изследователите дават същата задача на три различни големи езикови модела ИИ. За да оцени креативността на тези отговори, екипът използва два метода: автоматизирана програма, която оценява “семантичната релевантност” или свързаността между думите и понятията, и шестима човешки рецензенти, които са обучени да оценяват отговорите по показатели като техните оригиналност, креативност, иновативност.
И при двата типа оценявания най-високо оценените човешки идеи изпреварват най-добрите отговори на изкуствения интелект, но средното ниво разказва друга история. Средните оценки на ИИ са значително по-високи от средните оценки на хората. Например и при автоматичните, и при човешките оценки отговорът “къща за игра за котки” е оценен като по-малко креативен от подобен отговор, генериран от ИИ като GPT-4, който казва: “увеселителен парк за котки”. Хората оценяват отговорите на хората с най-ниски оценки като много по-малко креативни дори и от най-лошите отговори на първите поколения, масово достъпни езикови модели на ИИ чатботове.
В човешката история има редица примери за технологии, които са създадени с идеална цел и за доброто на човечеството, за да съществуват като иновации, но посоката на употребата им ги превръща в деновации. Барутът е създаден в древността не толкова във връзка с развитието на индустриалното металолеене, колкото с алхимията и търсенето на “вечния елексир на живота и младостта”. Сега го свързваме с огнестрелните оръжия и войните. Смесването на сяра, селитра и въглищен прах предизвиква бързо изгаряне и запалване, но в двора на китайския император бил наричан “горещо лекарство”. Вероятно цивилизацията на маите е първата шмъркала тютюн, но като средство за здраве. След Великите географски открития обаче той е пренесен и навлиза в Европа и пушенето му става мода. Спорно е дали египтяните или испанците изобретяват хартиените цигари, но е исторически факт, че първата цигарена фабрика в света е собственост на Робърт Голаг и е основана през 1856 г. в Англия. Почти незабавно здравните експерти и лекари описват вредата от новия феномен (рак на белите дробове, хронични бронхити, сърдечно-съдови и респираторни заболявания), който никога не би се разпространил толкова масово, ако храната на фронта достига. Но тя не достига и на войниците по време на Първата световна война заедно с малката хранителна дажба се дават и големи пакети цигари (вече е явно, че притъпяват апетита и имат успокоително въздействие). Именно войниците на фронта по време на Първата световна война стават първите зависими “клиенти” на тази деновация.
Свикнали сме винаги да мислим за иновациите като за нови технологии, които подобряват, улесняват, повишават качеството на човешкия живот, но тогава как си обясняваме факта, че войните стимулират технологичното превъзходство на нациите чрез нововъведения? Танковете и отровния газ се появяват с Първата световна война. Синтетичният каучук, тиксото, джиповете и антииновацията „атомна бомба“ са изобретения на Втората световна война, а сега виждаме как дронове, железни щитове, зенитни ракети и лазерни оръдия стават всекидневие. Дълго време не е имало термин, с който да разграничим употребата на новите технологии за прогрес от употребата им за регрес. Затова сега ви предлагам да мислим в двоичната свързаност на значението на думите иновация и деновация – и през този прочит да разгледаме икономиките и стратегиите на държавите.Дали е преимущество това, че в България най-печелившите държавни фирми в последните години са оръжейните заводи? А това че в частния сектор доминират хазарта, бързите кредити, синтетичните продукти? Това повишава ли качеството на живот в страната? И дали икономика, насочена към унищожаване, обедняване, поставяне в болестна зависимост на човешкия живот, може да се нарече иновативна?
Мога да дам безкраен брой примери за идеалната цел на изобретението, благородната идея зад иновацията и трагичното им превръщане в деновации, но искам да се концентрирам над феномена “загуба на контрол”. В епохата на надзорен капитализъм това е най- голямата загуба на свобода, както доказва Зубоф. От една страна губим личните си данни, от другата страна те са ползвани в наш ущърб и от трета – губим правото си на контрол в истинския смисъл на думата. Дигиталните технологии и тези базирани на изкуствения интелект са точно толкова опасни, колкото обществата им позволяват да бъдат. Рисковете, свързани със загуба на работни места, неприкосновеност на личната информация и личния живот, етичните дилеми, проблемите със сигурността, концентрацията на власт са новите деновации, които навлизат на пазара. Те могат да се реализират като деновации само, ако обществата го позволят. “Загубата на контрол” е загуба от една страна на прозрачността на употребата, а от друга загуба на суверенитет на употребата. Кой ги контролира? Те ли ни контролират? Тенденцията за “въоръжаване” с изкуствен интелект на обществата естествено не е добра. Нито пък тази да се избягват ранните разговори по темата за етичната му употреба. Но тази липса на прозрачност и доминация на технологиите пред регулациите са се случвали и преди, и ако сега ни се струва, че навлизането е бързо, безконтролно и нерегулирано, в последващ период нормативната уредба ще навакса изоставането си и неотложните опасности и непредвидимите последици биват поставени в законодателна рамка. Ако трябва да обобщим психологията на всяка индустриална революция е, че хората са страшни, а технологиите са само техен готически инструмент. Илюзията за контрол или истинската липса на контрол настъпва и при дезинформационния срив на демократичните общества. Ако очакването, че компютърните програми могат да бъдат по-интелигенти от човека е реалистично, предвид, че това е човешка категория на мислене, то е съвсем реалистична посоката на развитие на света, в която до десетилетие ще видим първите киборги или по-просто казано хора с добавен изкуствен интелект, който им позволява да имат по-голяма и по-добра памет, да обработват по-бързо информация, да знаят повече, без да са учили повече и пр.
За да обобщим: деновациите са иновации, над които сме изгубили контрол.
Негативното им въздействие над обществото е следствие на неправилното разбиране за крехкия баланс между ползи и вреди, който трябва да е в един своеобразен еквилибриум на добре обоснования публичен контрол. Замаскирането на вредите, като ползи е контролируемо. Стига да е стратегически икономически желано. И обратното, ако публичният сектор поощрява деновациите, едва ли обществото може да се пребори самостоятелно с тях на национално ниво без силата на регулациите и законите.
За да са увеличени ползите за живот в една страната, всеки бизнес и всеки потребител физическо лице, би трябвало да имат достъп до евтина комуникационна инфраструктура на световно ниво, както и уменията за работа и живот в новото информационно общество и в среда на Пета индустриална революция: дигитални умения, адаптивност към нови технологии и висока технологична култура, владеене на чужди езици, предприемачески и социални умения.
До този момент световната икономика е имала необходимостта да ползва повече ресурси, за да произвежда повече. Сега, според Мат Ридли, икономиката на иновациите прави така, че да се научим да произвеждаме повече с по-малко ресурси. Всяка една икономика в света генерира все повече и повече нови продукти, но тепърва ще станем свидетел на свиването, при което ще настъпи истинска война между иновациите и деновациите. Жизненият стандарт на хората ще се повиши не от ползването на повече, а от ползването на по-малко, но по- качествени продукти.
Държавите, които първи осъзнаят тази глобална икономическа тенденция, ще имат нов шанс да подобрят икономическите си модели и да отделят повече време за регулаторна рамка, която да блокира деновациите. “Невидимата ръка”на пазара на Адам Смит, която създава равновесие в сделките между производител и потребител и която регулира “справедливостта” в размяната на добавена стойност, вероятно ще отстъпи място и ще разреши своето противоречие чрез нова формула на паритета. Дори потребители с по-ниски доходи вече ще се стремят към по-качествените продукти и услуги, като ще избягват вредните. Отчасти, защото икономиката на знанието чрез нейните бързи цифрови разпространители ще предава посланията и значението на продуктите и услугите по-бързо; отчасти, защото човешкият стремеж към по-дълъг и здравословен начин на живот придобива измерение от тенденция към закономерност за новите поколения, които не биха търпели щетите на преките консуматорски вреди, така както поколенията на миналия век. Тези предпоставки на икономическа промяна в поведението на потребителите се виждат и днес, но сред по-тесни кръгове и при потребители с по-високи доходи от средните, според редица проучвания. Но техният развой и превръщането им в глобална поведенческа промяна предстои да навлезе в нов стадий, в който именно стопанското поведение на страните ще стане определящо за стопанското поведение на пазарите им, доколкото до този момент това е било изолирано явление при конкретни държави, които оперират в режим на крайно тоталитарен или крайно либерален държавен ред.
Една от характеристиките на иновациите, която се проследява от Шумпетер през Нелсън, Кристенсен, Героски, Дракър, е, че новото знание и икономиката на знанието не са конкурентни, ако хората не се възползват от тях. Т. е., че за да бъде една иновация именно такава, тя трябва да бъде въведена в масова употреба и хората да могат да си я позволят от икономическа гледна точка. Ако аз знам много, но никой не разбира това, което аз знам или какво аз знам, все едно аз нищо не знам. Важи и за Българска академия на науките (БАН), която едва в последните години се зае да отделя повече време за популяризиране на научните си разработки. По същия начин дори един пазар да е залят само с иновативни продукти, ако потребителите си купуват неиновативните, това означава, че някъде по пътя помежду им знанието за ползите не се е актуализирало в познание или че самоактуализирането по този въпрос за тази група потребители е невъзможно. “Безмълвното” и “беззначното” знание не е икономика на знанието, защото тогава би липсвал елементът на дистрибуция, който е толкова важен, според по-горните автори, за налагането на успешните изобретения и иновации в света и постигането на икономика на благосъстоянието.
Но да се върнем към България и нашата икономика, доминирана от вредите. Най-лесно можем да сравним две населени места, които условно ще наречем населено място Х и населено място Y. В първото населено място X съществува една зелена и екологична фабрика за минерална вода, в която голяма част от хората в града работят. Произвеждат ресурсен продукт с утвърден пазар. Не замърсяват околната среда, ползват биоразградима пластмаса като опаковка и получават достойни възнаграждения. Фабриката носи името на населеното място и извора, и хипотетично това е минерална вода “Стомна”. Бутилката е иновативна и във формата на стомна. Уникална спрямо конкурентите си в България, лесно разпознаваема и харесвана в Европа.
Във второто работно място Y работи промишлен комплекс, който замърсява водите и земята в населеното място. Изгаря битови отпадъци, от които се носи лоша миризма на изгорели газове. Средата на боклук и отпадъци привлича нискоквалифицирана работна ръка и съответно се случват и по-чести инциденти. Комплексът ще наречем “Мях”, той също е уникален, разпознаваем, но разбира се, не е харесван.
Ако трябва да избирам между работа, свързана с боклук и такава с чиста питейна минерална вода, изборът е някак предопределен и за мен и за населеното място, което търси препитание за населението си.
Но ако обърнем разказа така: “Стомна” плаща ниски заплати под масата, замърсява околната среда и е токсично работно място, а “Мях” е фабрика за обработка на отпадъци по най-иновативните световни стандарти и не само е зелена, биосертифицирана, но и ползва най- модерни и чисти технологии във всяка сфера на процеса, като плаща високи възнаграждения – всичко се обръща. Обръща се дори на пазара “Стомна” да е иновативният и харесван продукт, а “Мях” да е недостойната мръсна фабрика за отпадъци.
Посланието, което искам да предам, е че България, като държава трябва да научи трудния урок да допуска само полезни за здравето, живота и дейността на хората в страната бизнеси, с техните продукти и услуги, и да ограничава тези, които нанасят вреда. Регулаторно компаниите могат да бъдат задължени не само зимата да почистват снега пред обектите си, не само да плащат трудови възнаграждения в пълния нетен размер само по банков път, не само да осигуряват здравословна трудова среда, но и задължително и императивно да подобряват чрез дейността си средата около себе си, да не замърсяват, независимо от дейността си, защото технологиите вече позволяват набавянето на всевъзможни решения. Чрез инвестициите си да въвеждат систематично иновации.
На финала, може би мислите, че този научен труд започва да звучи като приказка. Не, това е история за промяната в хода на частната инициатива, която трябва да бъде регулирана в желаната посока като мисия, социална отговорност и визия за по-добро бъдеще от страна, в която дълго време проблемите на деновациите са били неглижирани. Ако ползваме по-силни думи – толерирани и системно налагани, дори. А проблемите и ползите от предприемаческата активност биват системно подценявани.
Задачата на бъдещата България е и “Стомна”, и “Мях” да функционират като иновативни предприятия, задължени да прилагат най-модерните и чисти технологии, достъпни на пазара. Не защото конкуренцията го налага (ето и голямото икономическо отместване спрямо теорията на конкурентноспособността), а защото държавата – техен домакин, не може да си позволи да не предлага най-добрите и полезни възможни решения за населението си във всеки един стопански аспект на смисъла на тези думи.
До скоро в икономиката се твърдеше и че иновациите не могат да бъдат налагани насила на потребителите. В моята концепция това не е и необходимо, защото ако за един потребител е настъпило подобрение в житейски, здравен и икономически аспект, той няма да пожелае да се върне към по-лошата житейска ситуация. Т.е. измерването на взаимоотношението между иновациите, деновациите и потребителите би трябвало да е изцяло UX-базирано (ориентирано към потребителския опит). За съжаление деновациите не само биват налагани доброволно на потребителите, но и маскирайки ги като иновации, неработещите институции и регулатори нанасят систематичната вреда, за която говорим. Например употребата на азотни торове, вместо употребата на органични. Вносът на остарели плодове и зеленчуци, вместо консумацията на локални пресни такива. Месо с токсини, хормони и лекарства, вместо здравословната протеинова храна.
В този смисъл истинският враг на всеки иноватор не са закостенялото мислене и традицията, а наличието на деновацията – като антипод на неговите продукти, услуги, процеси или бизнес модел. Зад всяка новаторска здравословна био плодова напитка ще застанат 10 имитации и 100 деновации в сектора. Зад всяка добра идея, винаги ще има друга, която ще се опитва да я унищожи, не само като я подражава, не само като я конкурира, но и като създаде неин негативен двойник, който ще “консумира” от силата на нейното креативно и полезно действие, обръщайки посоката на въздействие.
Новаторите са тези, които не само създават креативни идеи, но и практични решения. Поемат риска и инициативата по находчив начин. Предприемат действия. Заразяват обществото с креамнезия – съзнателното заемане на чужди добри идеи като свои.
Парадоксално, но ако насочим сегашното образование и възпитание в училищна среда към употреба на иновациите и избягване на деновациите, може да се окаже, че сме свършили по-добра работа от инвестирането в по-добри уроци по математика, български, английски език или биология. Ако възпитаме стремежа към избягване на вредите като закон и умножаването на ползите като Конституция, вероятно, ще отворим ума на цяло едно поколение за забележително по-устойчив и успешен модел на живот.
А ако комбинираме това образование с творческо писане, решаване на проблеми и креативност, може и да излезем от обществения стадий на комфортен комформизъм за сметка на дръзкото новаторство. Последното ще донесе обновлението, нужно за социалното надграждане на българското общество и програмирането на ДНК на успеха в следващите поколения.
д-р Леона Асланова
