Направи дарение на училище!

Автор: д-р Румен Шивачев

Текстът се спира на кореспонденцията на акад. Михаил Арнаудов с проф. Иван Д. Шишманов. Нейната внушителност позволява да се засегнат най-общо отделни линии в писмата на акад. Арнаудов – от израстването му като учен до края на кореспонденцията между двамата. Фиксирана е също близостта в политическите им възгледи, в сравнение с тези на проф. Б. Пенев. Статията отбелязва и необходимостта от проучване на епистоларното наследство на учения, преживял три важни епохи в обществено-историческото развитие на България. Маркиран е и част от дългия списък с негови адресати, включващ европейски интелектуалци и научни организации от всички области на науката и културата.

В епистоларния фонд на българската литература кореспонденцията на академик Михаил Арнаудов, заради богатата си съдържателност, би следвало да заема едно от централните места. Неговите писма обаче не само не са проучени, но и не са публикувани, за да се заяви категорично подобно становище. Цитати от писма на Михаил Арнаудов са печатани само от Кръстьо Генов в някогашния в. “Отечествен фронт” (6. Х. 1978 г.) и от Петър Динеков в книгата му “Литература и култура” (1982 г.). Причината за епистоларно непознатия още учен е обяснима – 40 години от кончината му не са толкова голям период, за да се почувстват осезателно интересът и потребността от подобно специално проучване. Това се отнася също и за други български интелектуалци и учени от по-ново време, което изглежда естествено както в културно-исторически, така и в социално-психологически аспект. Просто трябва да минат около три-четири десетилетия, посветени главно на представителното творчество (като най-важно) и на спомените, каквито за Михаил Арнаудов има не малко публикувани, за да се актуализира фигурата на учения в неговата по-мащабна личностна свързаност със собственото му дело и да се премине към по-друг тип изследвания – вече с по-тесен и по-конкретен, но не по-малко сложен и интересен характер. С други думи, към автентичната личностна цялостност, доколкото тя е осветлена от наличната и известна архивна документация. За този привидно дълъг, но всъщност обективно обусловен, период за включване на епистоларното наследство в кръга на научните интереси ще изтъкна като съществен фактор и сложвия процес на така наричаното “фондообразуване”. Той не може да протича в условията на зададени срокове, а се ограничава в рамките на средно на 1-1,5 поколения, тъй като в съществената си част е пряко свързана с наследниците, а в по-тесен смисъл и с адресатите.

В замяна на всичко това, отвъд тези 40 години стои цял век изключително интензивен и продуктивен интелектуален живот, понесъл превратностите на няколко епохи. Михаил Арнаудов има щастието не само да свидетелства за тях чрез личното, общественото и научното си присъствие, но и да се впише в епохата на “строителите на съвременна България” комплексно в нейната пълнота – именно и чрез огромния си дял в епистоларната ни литературна история. Запознавайки се, дори частично, с трудоемката и изискваща многостранно проучване кореспонденция на Михаил Араудов, оставаме с впечатлението, че без нея портретът му на универсален учен-хуманитарист би бил твърде непълноценен. Не биха могли да бъдат проникнати и дискутирани много от мотивите на неговите позиции, основанията на неговите полемики, които обуславят както развитието и личните му характеристики на учен, така и произтичащите от тях линии и влияния върху самата българска хуманитаристика. Доколкото социо-културната конюнктура и така наричаният “дух на времето” предполагат диференцирани интереси към личността въобще, епистоларният портрет функционира като корелативен медиатор между чисто литературоведските и теоретическите интерпретации на трудовете на учения, от една страна, и неговите лични, субективно обусловени концепции, постигащи валидност и актуалност в обективно протичащия културно-научен процес и провокиращи тези интерпретации, от друга страна.

Разбери повече за БГ Наука:

***

Както бе споменато, Михаил Арнаудов има щастието да пребивава сред духовно-интелектуална плеяда на националните строители и чрез писмата си. Той навлиза в следосвобожденското ни културно строителство във време с особена динамика. Това е време на интензивен писмовен живот, когато България е – образно казано – залята от писма, от пощенски и илюстровани карти, от гъсто изписани визитки, че даже и частно лични депеши, които днес имат значение на конкретна културно-историческа и биографическа информация. Това е време, когато писмовните връзки са задължителен атрибут на познанствата между интелектуалците, независимо през каква близост, трайност, интензитет, през какви състояния преминават нехните отношения. Макар и непредставителен и специфичен, епистоларният жанр пребивава съвсем реално в българската тестовост – значимо и интензивно, упражнява очевидни влияния и върху жанровата система на новата ни следосвобожденска литература. Дори “славният българин” Бай Ганьо е въвлечен от автора си в специфичната наративност и сюжетност на епистоларността. Изразено условно с езика на летоброенето, това са годините от 1880 до 1930-1935 г., когато следвоенните катаклизми рефлектират върху условията на българския духовен и интелектуален живот и променят и съдържателността, и проблематиката, както и самата интензивност на епистоларната ни литература. Михаил Арнаудов преживява всички тези условни деления. Нещо повече, неговият жизнен път завършва само около десетилетие преди появата на виртуалните пространства, на електронната вербалност и поща и от тази гледна точка неговата около 80-годишна кореспонденция добива особена стойност.

Като универсален учен – хуманитарист и културолог, Михаил Арнаудов кореспондира с множество български и чужди интелектуалци и специалисти от всички области на познанието и живота. Регистърът на неговите адресати е изключително разнообразен – писатели, критици, политици, художници, учени, университети, академии, комитети. Ст. Романски, Ст. Младенов, К. Мутафов, Ненко Балкански, Ал. Бурмов, Кирил Христов, А. Страшимиров, Т. Траянов, Г. Константинов, Ас. Златаров, Роже Бернар, Едуард Бойл, Енрико Дамяни, Андре Мадон и много други.

Особен интерес би представлявала кореспонденцията на Михаил Арнаудов с проф. Иван Д. Шишманов, на която в рамките на този кратък и обобщаващ текст ще отделим повече внимание.

Според наличната информация, началото й поставя Михаил Арнаудов с писмо, писано на 28. ХІ. 1898 г. в Липиска (Лайпциг), който освен всичко друго, е най-активният просветен деец по това време и вече е забелязал дарбите на бъдещия учен, съдействал е за следването му в Германия и е публикувал положителен отзив за първото му изследване “Обща х арактеристика на народната поезия” в сп. “Извор” (3/1895 г.). Обръщайки се към Шишманов, Михаил Арнаудов изразява дълбоката си признателност към “всичко онуй, което аз Ви дължа като на учител мой и съветник”. С това или подобно обръщение започват и много от писмата му в по-късния и улегнал етап на приятелството им. Младият тогава изследовател запазва в писмата си до смъртта на Шишманов, а и през целия си живот, своя пиетет към човека, изиграл решаваща роля за оформянето си на учен, дори когато полемизира с него. Още в това първо писмо е зададена една от важните теми както на кореспонденцията между двамата, така и на научните интереси на Арнаудов – темата за будизма и индуизма. Излагайки подробно концепциите за бъдещото си изследване “Буда и будизмът”, той той заявява, че прави това, и то в съвсем популярна форма, защото у нас нищо не се знае за будизма, нито за хилядолетната индийска култура. Действително, тази тематика у нас за пръв път се поставя проблемно от Михаил Арнаудов в сп. “Български преглед” (8-10/ 1900) и по-късно в сп. “Мисъл” (1-5/1902), както и на рецензията за индийската повест “Нал и Дамаянти”, излязла през 1902 г. Колкото е вдъхновен от лекциите (вече не само по индийска култура – литература, език, философия), които слуша в Лайпциг и за които подробно информира своя “съветник”, толкова Михаил Арнаудов е респектиран от самия авторитет на Шишманов, по отношение на бъдещата си дисертация “Българските народни приказки”. Въпреки ясните ранни интереси към темата, тази дисертация възниква сякаш случайно – той се оплаква, че това е неизчерпаема тема, загатва за по-дисертабилни проблеми, че той няма нито една книга по въпроса и моли Шишманов да му заеме книги и да му посочи заглавия. Но това притеснение е впоследствие преодоляно, а народните приказки – като дял от комплексната “народоука” – поддържат постоянен интерес в научните му занимания десетилетия след написването на дисертацията.

Подобно на д-р Кръстев и Боян Пенев, Михаил Арнаудов не е възхитен от учителството както в провинцията, така и в столицата. Той пише тревожно писмо до своя интелектуален наставник на 21. ІХ. 1900 г. от Видин, където е назначен в Мъжката гимназия: “С това писмо ида да Ви се оплача от тоя Видин, да Ви кажа, че дълбоко го ненавиждам и че ми дохожда безутешна мисъл да напусна и него, и “катедрата”, та каквото ще да става… Несносното в дадения случай е просто: във Видин не може да се живее. В хигиеническо отношение градът е отвратителен и вреден за слаби натури… На второ място, мъчно може да се докарва хармония между задълженията училищни, които ми грабят много време, и склонността ми към по-други, отколкото училищните, занимания, на каквито съм се посвещавал досега. Среден път трудно може да се намери”. Подобно отношение Михаил Арнаудов изразява и след преместването си в “Централната мъжска гимназия”, както се нарича по това време Първа мъжка гимназия в София и където той учителства две години (1901-1903). Чувствайки се повече амбициозен ученик, отколкото неамбициозен даже учител, с ясно изразени изследователски склонности, той настойчиво моли Шишманов да му съдейства отново да замине за Германия.

В тези начални години писмовната връзка между Шишманов и Михаил Арнаудов е особено интензивна. Шишманов, макар и изключително ангажиран в многото и различни области на културния, научния и обществения живот, е от хората, за които определено може да се каже, че обичат да пишат писма. Продължаването на кореспонденцията им, от негова страна, свидетелства, че той не се е излъгал нито в своето откритие, нито в своя ученик.

В огромната по обем преписка между него иМихаил Арнаудов, наред с научната проблематика, се преплитат и проблемите на обществения живот, на политиката и литературната критика. Особено силно Михаил Арнаудов преживява университетската криза от 1907 г. Той непрекъснато информира Шишманов за нейния ход, раздвижването и застоя й и сам се определя за “шишмановист”, заедно с Л. Милетич и Ст. Чилингиров. Михаил Арнаудов подробно аргументира позициите си изобщо и в полза на Шишманов, върху когото рефлектира кризата, а през 1909 г. публикува и отделна статия по този въпрос.

По същото време в пощенска карта от 28. ХІІ. 1907 г. Михаил Арнаудов споделя и идеите си за издаване на “едно ново списание “Критика”, които така и не се осъществяват. Забележителни са неговите критични изказвания за Елин Пелин, които се доближават до тези на Б. Пенев, изразени в статиите на последния през 1906 и 1907 г. за творците и литературата около “Българан”. В пощенска карта до Шишманов от 4. ІІІ. 1909 г. той споделя по конкретен повод: “Изпращам Ви днес по поръка на Елин Пелин и от негово име първия брой на новото списание “Слънчоглед”. Не съм възхитен нито от прозата на Елин Пелина, нито от стиховете на Балабанова, нито от критиката на Кьорчева и не знам, не разбирам кое е карало тия господа да захващат списание. – Разказът на Елин Пелин ми се вижда дори прямо безвкусен и булеварден. Жалко, че тоя талантец се самоуби тъй скоро!”. Самоубийството, разбира се, не се случва, но изказването е индикация по-скоро за различните възгледи и нагласи на Б. Пенев и Михаил Арнаудов за литературното творчество изобщо, чието средоточие в конкретния случай е ранното творчество на Елин Пелин. И двамата еднакво чувстват неустановения още талант на бъдещия класик, но единият излага директно критическото си отношение към творбите му,а другият заема позицията си въз основа на предварителните си позитивистки възгледи за националната художествена словесност.

Интересни са и различията във външно-политическите възгледи между Михаил Арнаудов и Б. Пенев по време на Балканската война и след нея. В писмо от Виена Михаил Арнаудов изразява през септември 1913 г. своето положително мнение за доброто отношение на австрийците и австрийската журналистика към България, докато през февруари същата година в писмо до проф. Сп. Казанджиев Б. Пенев подкрепя с множество цитати възмущението си специално от “Neue freie Presse”, която оплаква страдащата Турция от агресивния “негър” България. Разбира се, през тези седем месеца между написването на двете писма са настъпили и известни промени във военната политика на България и Австрия, но Б. Пенев не променя и по-късно своето отношение към австрийските медии, както и Михаил Арнаудов.

За разлика от Б. Пенев, д-р Кръстев, Пенчо Славейков и други свои съвременници, Михаил Арнаудов избягва да пише и праща пощенски и илюстровани карти. Той ги използва предимно по конкретен делови повод, добавяйки обикновено свои мнения и мисли, а също и при краткотрайно или инцидентно възникнала преписка. В писмовната си връзка с Шишманов Михаил Арнаудов предпочита белия лист, за да може да разгърне мислите си, да се “изкаже”. Макар че в писмо до него от 2. V. 1909 г. изрично заявява “не да дам на всичко това епистоларна форма, да поверявам на книга всичко, що ме мами и занимава – за това съм неспособен”, писмата му са всъщност дълги и дискутиращи проблеми от научната му практика. Твърде рядко в текстовете им се вместват различните настроения, в които иначе се държи сметка главно за емоционалните страни на работата му. В замяна на това изказът им е концентриран, аналитизмът на неговата мисъл – сбит, а по частните и битовите теми той говори, сякаш, издалече; “не му отпуска края” и не се разпростира, както това правят и П. Ю. Тодоров, и д-р Кръстев, и Б. Пенев, и др. Никаква фамилиарност, никакви описателни вживявания в емоциите на всекидневието, никакви забавни или интимни сюжетни свободи не съпътстват приятелството между двамата. Формулировката, която би била най-точна за отношенията между тях, въз основа на дългогодишната им преписка, е “професионално приятелство”. Колкото и тривиално да изглежда на пръв поглед, това е приятелство, защото е професионално и най-вече в условията на професионалните им отношения се поражда и поддържа то. Затова епистоларният стил на Михаил Арнаудов, вече не само в кореспонданцеията му с Шишманов, може да се определи като интелектуално делови. В смисъл, че коментарите отстъпват пред интелектуалната съсредоточеност, туширащо, но не обезцветяваща всяка емоция; че по-младият учен е завладян от възможността за осъзнаване на света около него посредством задълбочаването на зададената във всяко писмо проблематика, която сам Михаил Арнаудов да развие и сподели. Това особено се отнася за проблемите около психологията на творчеството, които рядко липсват от писмата му до Шишманов.

В края на този общ преглед на преписката между Михаил Арнаудов и Ив. Шишманов е необходимо да се отбележи и активността на последния в нея. Това е една равностойна и балансирана кореспонденция, макар че Михаил Арнаудов запазва учтивата форма през целия й близо 30-годишен период. Освен че се интересува от развитието на своя “ученик”, Шишманов споделя и свои лични професионални и обществени интереси. В писмата си той коментира както общата им работа в Университета, така и сътрудничеството им в сп. “Българска мисъл”, споделя впечатленията си от събитията и личностите в научния и културния живот на София и страната, отзовава се на анкетата на Михаил Арнаудов защо и как е станал (и) фолклорист.

Не можем в заключение да не обърнем внимание и на един по-общ проблем. Кореспонденцията на Михаил арнаудов, и то съвсем не само с Шишманов, открива въпроса за съществуването на огромни масиви от писма, които все още стоят непознати за специалисти и интересуващи се неспециалисти. Може определено да се каже, че те възсъздават изключително интересна и реалистична картина на интелектуалния и духовен живот у нас в края на ХІХ и първите десетилетия на ХХ в. Нещо повече, оживотворявайки я, те внасят съществени корекции във втвърдените ни представи за събитията и хората от онова време. Михаил Арнаудов надживява няколко ключови периода в нашето обществено развитие. Надживявайки даже доживотната си присъда от така наречения “народен съд”, неговата писмовна активност, като че ли, не намалява, но рефлектира върху духа и характера на цялостната му кореспонденция. Отдавна ги няма много от връстниците и съвременниците, с които така ползотворно, както с Шишманов, да си пише. А и телефонизацията не успява да измести настроенията му за писма. Кореспонденцията му навлиза в друг период, различаващ се от този на преписката му с Ив. Шишманов както по форма и съдържание, така и по интензивност и научност.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!