Автор: Красимир Григоров, зав. отдел „Възраждане”, РИМ – Враца
Будителите са духовната спойка на нацията. Те са моралният коректив и духовната мяра в нашето общество. Степента на важност на народните будители в нашата история неизменно ни поставя въпроса – кои личности от близкото ни историческо минало до наши дни са достойни за признанието „народен будител”?
Едно от безспорните имена сред всички тях е името на Софроний Врачански. Двама светци с името Софроний почита Българската православна църква на 11 март. Това са Софроний Премъдри – Патриарх Йерусалимски и Софроний Врачански, канонизиран за светец през 1964 г. с писмен акт на Патриарх Кирил, заради огромния си принос за съхранение на православието по време на турското робство. Жалко е, че само един храм в България носи неговото свято име, това е храмът в Червен бряг.
Град Враца може да се гордее с името на своя епископ през този ранен период, когато България губи не само политическата си, но и църковна независимост, а Търновската патриаршия е превърната в диоцез на Цариградската патриаршия. За владици са полагани единствено гърци или погърчени инородци. Поп Стойко Владиславов е първият българин, чийто избор е изключение вследствие многото прошения и упоритото настоятелство на Врачанските първенци. Неговите лични качества го открояват като пряк последовател на Паисий, първи ревностен преписвач и разпространител на неговата история – произведение, дошло по логичен път с името си: ”История славно българска”, а не както е интерпретирано в по-късния период от останалите преписвачи и разпространители.
За времето си, той е бил толкова почитан, че в началото на XIX век е приеман от руското и румънско правителство за основен представител на българската общност. Притежава богата палитра от морални добродетели, които рисуват неговия ореол в очите на паството му, като му придават душевна чистота и благочестие. У него липсва личното честолюбие и гордост. Усилията му да се реконструира българската историческа памет, като националната гордост бъде издигната на високо равнище, оставят дълбока диря в църковните борби и в идеята за създаване на национална държава.
Софроний подпомага сформираната българска дипломатическа мисия, която заминава през 1804 г. в Петербург с цел да се поиска помощ от руското правителство за подобряване положението на българския народ. Духовният водач лично участва в тези преговори по време на Руско-турската война от 1806 – 1812 г. Изключително гъвкава е и неговата политическа дейност, подчинена изцяло на идеята за обособяване на българската национална идентичност. След отказа на Русия да подкрепи националноосвободителната ни борба, в новата политическа ситуация Софроний Врачански насочва своето внимание към подпомагане на нашите сънародници в Молдова и Влашко. В изготвената от него молба до руския главнокомандващ Михаил Кутузов, той предлага всички българи да се заселят заедно като по този начин се обособи автономна българска област в границите на Руската империя. Според Софроний, бежанците трябва да се управляват от свои избираеми магистрати, да се ползват с църковна автономия, да имат право на свои училища и на възможности за стопанска инициатива. Въпреки че демократичното държавно управление практически не съществува в по-голямата част от Европа, Стойко Владиславов предлага идеи, които са революционни за своето време. Той се доближава до духа на западноевропейския Ренесанс и на Просвещението. Неговото творчество се развива в следните посоки: обособяване и пропагандиране на българската национална идентичност, достойно представяне на културните и религиозни особености на различните групи в рамките на Османската империя, както и проповядването на моралните и етичните добродетели като обществена ценност.
Най-добрите свои творби Софроний пише в т.нар. букурещки период. Чрез сборника от поучения и слова „Кириакодромион” /Неделник/ от 1806 г., предназначен за всички неделни и празнични дни в годината, поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Това е единственото отпечатано съчинение на Софроний. С други два сборника „Житие и страдания грешнаго Софрония” – първата автобиография на българин и „Неделное евангелское толкование”, той се утвърждава като най-видния представител на българската литература от началото на XIX век. Наред с книжовните си способности, превърнали го в един от създателите на съвременния български език и литература, Софроний като духовен водач притежава и художествена дарба. Той се проявява като калиграф и художник при създаване на своите ръкописи. Известното му изображение в епископски одежди се счита за първия автопортрет у нас. Малцина обаче са запознати с живота и творчеството на Анна Елизабет, принцеса Бранкован, графиня Матийо дьо Ноай, като ненадмината френска поетеса! Оказва се, че нейната несравнимо красива поезия и личност са особено обаятелни за нас българите, защото тя е правнучка от петото поколение на Софроний Врачански.
Анна де Ноай /1876 г. – 1933 г./ е най-добрата френска поетеса на ХХ век, според самите французи. Тя е удостоена и с голямата награда на Френската академия. С присъщото ѝ достолепие, тя журира състезаващите се художници, поети, музиканти за наградата – „Блументал”. Неоспорим факт е, че още през далечната 1933 г., тя се обявява публично срещу изкуствено скалъпеното и несправедливо обвинение, че Георги Димитров е запалил Райхстага. Както е видно от посочените и малко известни факти, държавата на духа започва назад във времето и тя няма граници. Живеем непрекъснато с усещането за един особен кръговрат. Наследниците на Софроний и Паисий съграждат нови духовни светилници в родината-майка!
