Автор: Денис Миланов
Япония и Китай. Две съвременни държави, които повечето хора биха определили като подобни, дори биха сбъркали едната с другата – азиатски страни, монголоидна раса, йероглифи, голям стоков пазар… По-малка група хора би заявила, че ако не в културен план, то политически и икономически има разлика – веднъж между формата на управление, втори път за т. нар. „качество“ на производство (едно често срещано предубеждение). Примитивна на пръв поглед, но и от части вярна би била първоначалната асоциация на китайското с магазините на всеки ъгъл за евтини стоки и на японското с някоя скъпа луксозна техника. В действителност, много от тези и други заключения или предразсъдъци са субективни и ако не лишени от смисъл, то поне направени без задълбочен анализ. Фактът, че споменаването на тези държави поражда у нас образ на производство и на търговия, е достатъчно добра причина да се изучат и сравнят Япония и Китай не само по историко-културни категории, но и по икономически такава – знание не само за стопанството на двата държавни субекта, но и за начина, по който те влияят на света във времето на глобализъм.
Развитието на някои азиатски икономики и затвърждаването на лидерските им позиции в световното стопанство се определят като процеси, започнали след края на Втората световна война и продължаващи до ден днешен. Победителката Китай и капитулиралата Япония. Това е равносметката за двете страни след края на голямата война и помежду им, и в света като цяло. Събитията след това обаче са ключовите моменти, предопределящи нататъшното им развитие най-вече в социално-икономически аспект. Така през 1949 г. Китай тръгва по пътя на комунизма, а Япония започва да гради своята държава от начало, като преходът от някогашна японска империя към конституционната монархия е изпълнен с много промени, придаващи западен характер на държавата. Това е и основата, от която може да започне едно сравнение между икономическите постижения на Китай и Япония – противопоставяне на социалистическото и капиталистическото мислене в азиатски вариант, а не традиционния между САЩ и СССР. Основните въпроси са как така и двете системи направиха своето „чудо“ в икономиката и през какви метаморфози са преминали, за да го достигнат, както и кое е общото и различното.
Първата съществена разлика между двете държави е пътят, по който те достигат или все още се стремят да достигнат своя връх на стопанско развитие. За Япония са характерни четири периода – на следвоенно плавно възстановяване, период на изключително високи темпове на развитие (средно 9%) и икономически растеж (50-те и 60-те години на XX в.), време на лек спад по време на криза (началото на 70-те години и петролната криза) и етап, характеризиращ се с ниски стойности на развитие, но изградена стабилност в икономиката и приемственост в клуба на силно развитите държави (днес вкл.). Може да се направи обобщението, че Япония е преминала през апогея на своето развитие и засега, ако не отбелязване на растеж, то поне запазване и усъвършенстване на постигнатото е в основата на икономическата й ситуация. За Китай графиката на стопанско развитие е обратна спрямо японската – след Втората световна война започва несигурно, след това достига своето дъно и накрая след период на сравнително по-високи темпове на икономически растеж, идва моментът, в който страната наистина прави своето „чудо“, подобрявайки дори през някои от годините рекордите на Япония и други страни по отношение на растеж на БВП. Процесите там се делят на три периода – първият е този по време на маоизма, свързан с ниското или почти никакво по съвременните показатели развитие на страната; втория е на реформите – комунизмът от китайски тип, допринасящ за „чудото“; третият е новата ера на комунизма от китайски тип, свързван със съвременността и новите идеи и опити да се продължи пътят нагоре, но чрез различни подходи и практики. Противоположните графики на развитие на двете страни подсказват, че докато Япония работи за самосъхранението си наред с другите развити държави, то Китай е далеч от такава мисъл и си е поставила за цел да мине дори считаната за най-успешна в икономически план страна – САЩ. „Чудото“ на Китай не се корени само в рекордните стойности на развитие, но и в целите, които си поставя и които изпълнява една по една. Страна, която 15 години през XXI в. е била в т. нар. позиция „на изчакване“ да развие максимално своя потенциал, но със сигурност има какво още да покаже.
Каква е причината разликата да бъде толкова значителна? Нима чистият капитализъм е отстъпил пред комунизма? Това е въпросът, който първо е необходимо да бъде изчистен откъм историческа гледна точка, а след това отговорен. Не е случайно, че разгледахме периодизацията и в двете страни. Нека открием дали тези понятия наистина са в „чист“ вид. Да започнем с фактите.
Елементът на подадената ръка. Съединените американска щати са и най-големият враг, и най-добрият приятел за Япония. Независимо, че Хирошима и Нагазаки са нападнати от САЩ в края на ВСВ, точно тя е тази, която помага на Япония в следвоенния период на възстановяване (1,8 млрд. щ. долара помощ) по време на американската окупация (до 1951 г.). Друг момент е и падането няколко години по-късно на петролното ембарго, наложено от САЩ. Стабилизацията и самостоятелността са нещата, към които се стреми Япония и за които е подпомогната от Щатите. Въпросът е защо. Защо САЩ е гърбът след войната на страната, позволила си да нападне нейна военна база? Отговорът е студената война и борбата за влияние. Студеното противопоставяне между САЩ и СССР е, от една страна, добре дошло за Япония, тъй като пред нея се отваря възможността за по-активна и добра комуникация със западния свят с благословията на Щатите, които пък преследват своите геополитически интереси и не биха искали съветска хегемония в цяла Азия, най-вече по тихоокеанското крайбрежие. От друга страна, САЩ не може да бъде определена и като добрия приятел – тя не би искала Япония да се превърне в супердържава със суперикономика, тъй като и при това положение има риск от прокрадване на съветските идеи. При всички случаи отношението между двете страни е една от основните причини за растежа нагоре, както и за внедряването на капиталистическия дух у японците, целящи да догонят Запада. За Китай нещата стоят по различен начин. Тръгвайки по пътя на комунизма, в частност на маоизма, Китай съвсем логично се отдалечава от западната култура. Очакванията ни са тя да е в добра връзка с другите комунистически държави, най-вече със Съветския съюз, но противно на това през 1959 г. прекратява взаимоотношенията си със СССР след неразбирания между Хрушчов и Мао Дзедун, първият лидер на Китайската Народна Република. По този начин Китай остава изолирана и не може да намери подкрепа дори от своите идеологически съмишленици. Този факт няма как да предполага добро икономическо развитие на една страна, имайки предвид нейните ограничени природни дадености и липсата на добри традиции в производството, затова и началото на следвоенното развитие на Китай е трудно и несигурно.
Елементът на късмета. Дали Корейската война е добра причина Япония да започне отново едно засилено индустриално производство, дали отношенията на Япония със света и тези на Китай също с него са резултат отново от определено стечение на обстоятелствата – най-различни спекулации. Това, което изгражда образа на всяко едно чудо, в частност икономическо, е не само какви са били условията за пораждане, но и какво е било поведението на субекта в дадената ситуация – дали се е възползвал максимално от случващото се, как е реагирал и по какъв начин се е изменил (и подходящ ли е начинът). Това е причината следващите точки да разглеждат повече самите действия, отколкото фактология. Ако късметът беше базов ориентир при анализирането на историята, то тя щеше да изгуби своя смисъл.
Елементът на идеологията. Начинът на мислене предопределя и подхода на действие в дадена ситуация. Прокрадващите се идеи на капитализма в японското общество, демократичните промени и традиционният дисциплиниран и отговорен нрав на японците са движещата сила на прогреса в страната. Всеобщата представа, че трудът е свещено нещо, че трябва да се цени, че трябва да се уважава работникът, както и той своята професия и управление (работниците имат право на доживотен договор) е онази японка черта, придаваща завършеност и уникалност на икономиката там. Наличието на политически плурализъм означава и наличие на много идеи за справяне със следвоенната обстановка. Въпреки че стопанският възход на страната се свързва най-много с дългото управление на Либералнодемократическата партия, демократичната основа в страната и правилните политики са една добра основа за растеж. Внимателно взетите решения и планове, изграждането на обща социално-икономическа концепция са възможни благодарение на добрата политическа обстановка. Не такава обаче е в Китай, където не националният интерес, а личните амбиции въртят кормилото на властта. Докато страна като Япония по съвсем естествен път чрез стабилизационни и конструктивни политики се опитва да догони света, то частично изолиралата се китайска република прибягва до налудничави методи да се изравни със същия този свят. В началото на 50-те години в Китай започват процеси на разпространение на комунистическата идеология и на убеждаването на населението, че това е правият път, че това всъщност е единственият път. Време, в което приоритети на държавата са несъвместимите превъзпитаване на населението и очакванията то да достигне такова ниво на производство, че да може да се осъществи голям скок. „Големият скок“ – точно тази идея на Мао, имаща за цел да повиши икономическото развитие, се оказва пагубна и в държавата се стига до дъното – повсеместен глад, смърт, ниска раждаемост. „Културната революция“ като част от превъзпитаването на населението също не е източник на добри резултати в никакви отношения, камо ли стопански. Гонения, наказания и лозунги не са това, което би могло да накара населението да работи по начина, по който го вижда Мао. Населението дори не може да достигне до такова технологично развитие сама, че да поддържа и развива най-нови икономически отрасли. Няма и от кого да се учи. За сравнение, Япония черпи от идеите на Запада, купува лицензи, организира обучения – превръща образованието на японците в инструмент за правене на пари, на развитие и стремеж към прогрес, за разлика от китайското образование преди 1976, където основното, на което са учени децата, е, че Мао Дзедун е „живият бог“ на китайския народ. Друга разлика на идеологическа, а оттук и политико-икономическа основа, е, че планирането на стопанството на двете страни е в различни измерения – японците мислят за бъдещето, за перспективите пред младото поколение и евентуалното абсолютно възстановяване и дори подобряване на държавата. От своя страна, като типична комунистическа държава, Китай започва да прави своите краткосрочни „петилетки“, да планира близкото бъдеще – политика, която е неуспешна в конкретния случай не заради самия й вид, а благодарение на условията, в които се провежда тя, и нереалистичните цели. Вероятно може да се извлече само едно „положително“ нещо от събитията в Китай до 1977-8 г., и то в духа на чисто икономическото, а именно, че чрез проведените кампании в страната за обуздаването на населението, за пречистването на „петте злини в икономиката“ (неплащане на данъци, подкупи, разхищение и кражба на държавни средства и некоректни обществени поръчки) се формира едно съзнателно и отговорно мислене у китаеца, което след реформите ще му позволи да мисли по-конструктивно по отношение на икономиката и развитието на страната.
Елементът на държавата. Политиката на една държава първо се определя от идеологията. Държавата обаче се разглежда като отделен аспект, защото тя е тази, която видоизменя и използва според нуждите си идеологическата рамка. Нека този път започнем с Китай. Дотук всичко разгледано с нея ни показва защо тя не успява 30-40 години след края на Втората световна война и защо нейният икономически растеж не е чак толкова голям в сравнение с „азиатските тигри“. Дън Сяопин и Си Джунсон – две личности, които обръщат представата ни за комунизъм, които започват да говорят за идеите на „комунизма от китайски тип“. Точно тук най-ясно си личи как държавата (или в случая партията) може да избяга от идеологическите клишета и да подпомогне развитието на държавата си. Оттогава управниците в Китай гледат „котката да гони мишки“, а не кои идеи възприема, одобрява и т.н. С други думи, започваме да виждаме в Китайската Народна Република една прагматична политика, при която държавата не е единственият икономически уредник. Тя приема вид повече на висш регулатор, който определя относителните рамки и контролира изпълнението и спазването на заложеното като програма. Създаването на специални икономически зони в някои крайбрежни градове, възможността граждани да наемат земи за обработка, да започват свой собствен бизнес (макар и не в традиционна форма) и да се мотивира изграждането на един стабилен и работещ заедно с държавата частен сектор – все промени, или както са наречени „политика на реформи и откритост“ са бавни и премислени ходове през 80-те години на управляващите, които възнамеряват да издигнат Китай от икономическото блато. Полученият хибрид тогава, развиващ се и днес, между пазарна икономика и централизирана (преобладаващата тогава) е причина да се стигне наистина до „чудо“. Създала се е през този етап форма на държавен меркантилизъм (от китайски тип), който има за цел да направи и невъзможното и немислимото, за да постигне страната благополучие, без това да навреди много на управлението и идеите й. Икономическа ситуация, при която ролята на държавата се стреми хем да бъде запазена централна, хем да има ограничена функция по отношение на регулация и превенция. Отново обрат в
Япония – хората търсят способа държавата максимално да може да подпомага бизнеса (поне в първите години, след това се ограничава), като въвежда най-различни политики. Тук можем да говорим свободно за капитализъм от японски тип. За сравнение с Китай, в Япония се стремят към спойката между пазарната и икономическият интервенционализъм (с времето става все по-малък този стремеж, тъй като държавата вече няма необходимост от подобни действия). Така държавата прилага протекционистки политики, развива отделни сектори и допринася за икономическия си растеж. Разбира се, подобни действия биват ограничени след приравняването на Япония с останалите развити държави, но така или иначе това е една друга и прилика, и разлика същевременно, сравнявайки Япония с Китай. А по какъв начин се разграничават икономическите политики на двете системи, които ясно конкретизирахме?
Елементът на икономическите практики. В тази част ще говорим за Китай като държавата по време на и след Дън Сяопин, тъй като множество от политиките по време на маоизма са или с деструктивен за икономиката характер, или имат силно ограничено значение. От гледна точка на Япония, от американската окупация насам тя е изминала един дълъг път на стопанско самоизучаване и самоусъвършенстване, които са я превърнали в суперсила. Характерното за Япония е, че благодарение на връзките, които е създала със Запада, тя е била способна да черпи техния опит, да въвежда техните технологии и да се усъвършенства, да се учи как да бъде като тях и дори по-добра. Липсата на суровини на японските острови, малката територия и други са предпоставка страната да насочи погледа си към вторичния сектор в икономиката и да започне да експериментира с него и да го развива. Така си поставя за цел да стане една държава с предимно преработваща и произвеждаща стоки индустрия, която с времето достига и доказва невероятно качество. Така отворената към света Япония започва да става интересна на света, но и по друг начин. Инвестициите и дълготрайните активи могат да бъдат определени като ключовите думи на японското икономическото „чудо“. Нейната политика на запазване на родното производство чрез високи мита за вноса и ниските мита на вносните суровини са друга предпоставка за появата на ценната висококачествена японска индустрия – тя развива своите способности и стига далеч от очакваните граници. Толкова силното развитие на най-мощния сектор в държавната икономика предполага и цялостно икономическо подобряване и стабилизиране на цялата страна – заплатите скачат няколко пъти, специалистите стават много, стандартът на живот се покачва. Трябва да се търси съответно начин как трудът на японеца и неговото качество да вървят ръка за ръка с евтиното производство и лесното добавяне на суровини. След петролната криза в началото на 70-те тази мисъл става все по-натрапчива в съзнанието на японците. Единият начин за поддържане на стопански растеж е чрез държавно подпомагане и подкрепа на най-важните за нея сектори. Но как след това те да станат още по-ефективни? Тогава идва моментът, в който Япония става малката държава инвеститор с много опит, финансови възможности и технологии. Множество държави стават центрове на японското производство (на коли, електроуреди и др.) – все страни, в които може да бъде намерено и добре подготвено население, но и по-евтина работна ръка. Наличието на добри ресурси в даден започва да звучи и като рай за японския инвеститор. По този начин на Япония започва да се гледа с нови очи, а икономическото й „чудо“ смайва всички. Това е още една съществена разлика между Япония и Китай. Залагаща на реформи и откриване, Китай предлага добра икономическа обстановка не само на китайските предприемачи, но и на чуждестранните такива. Зони с ниски мита, евтина работна ръка, която е възприемчива и дисциплинирана – така Китай става магнит за инвестиции. Особено след затоплянето на отношенията между Китай и САЩ по време на Дън Сяопин и Джими Картър, чуждестранните инвестиции в КНР стават многобройни. Западът следва примера на САЩ и се стига дотам, че много от най-известните и квалитетни компании произвеждат голяма част от продукцията си именно там. Бизнес климатът в Китай става отличен. Дори Япония впоследствие инвестира в Китай (основната разлика в техните икономически принципи и „чуда“). Сега Китай се намира в трета степен на развитие (докато Япония е достигнала идейния си и икономически потенциал). Степен, при която нейното население започва да използва наученото от „външните“ не само за да прави печалби на техните фирми, но и да създава свои такива. Китай на практика върви по стъпките на Япония, която първо се е учила, после задминава своите „ментори“. Разликата е, че Япония не е имала възможността да бъде инвестиционен център. Това повдига интересният въпрос, ако Китай след 2021 г. продължи да усъвършенства своите марки, да ги промотира успешно (вече са известни Huawei, Xiaomi) и в същото време да бъде добрата работилница на света, то докъде ще стигне нейното икономическо развитите? Дали всъщност чудото, за което говорим, тепърва предстои? Със сигурност е така. За да изпълни своята амбициозна икономическа политика, КНР трябва да преодолее множество пречки. Япония е била някога втора икономическа сила, а САЩ не са вземали тази позиция. Сега Китай е втората икономическа сила и истинското чудо за него би настъпил тогава, когато стане номер едно, вместо да последва съдбата на японците. Въпреки че говорихме за Китай като трудно тръгнал в началото, важно е да разберем, че по показатели към днешна дата изпреварва Япония и редица други държави в много отрасли и си е набелязал нова цел – Съединените американски щати.
Започнахме с въпроса за капитализма и комунизма. След направения анализ би трябвало да е станало ясно, че за Япония и Китай не може да се говори с „чистия“ вид на тези понятия. По-скоро за японската система и китайската система. Трудно е да се каже коя е по-добра и дали изобщо някоя от двете е надвила другата. Все едно да сравняваме вода и огън по мощ. И двете стихии имат своите предимства, но и недостатъци. Основният проблем и пред двете е коя ще издържи повече време и дали изобщо ще издържи – дали първо водата ще се изпари или огънят ще бъде потушен. Въпросът остава отворен. Но едно е сигурно – Made in Japan и Made in China ще продължат да бъдат навсякъде около нас. Тогава, когато единият от двамата надписа изчезне, това ще е знак, че капиталистическото начало (което е характерно под една или друга форма и степен и при двете държави) е разяло сърцевината на една чудата икономическа система. Дотогава много вода ще изтече и много огън ще изгори…
Библиография
- Проф. д-р Иван Ангелов, „Следвоенна стопанска политика на Япония – поуки за България“, БАН
- Yang, Li, China’s Growth Miracle: Past, Present, and Future
- Marangos, John, Consistency and Viability of Capitalist Economic Systems, Palgrave Macmillan US
- Marangos, John, Consistency and Viability of Socialist Economic Systems, Palgrave Macmillan US
- Попов, Никола, „Китайската икономика в прелома на XX1 век“, АИ „Проф. Марин Дринов“, 2011
- Материали на Институт „Конфуций“ в София за историята на Китай
- Кантраджиев, Иван, „Китай и азиатското икономическо чудо“, вестник „Капитал“, 1996 г.
