Втората Ботйова чета – от възторга до отчаянието

Цикъл: „Заветите на Априлци 1876 г.“              

Статия 12 : Втората Ботйова чета – от възторга до отчаянието

Априлското въстание събира като във фокус няколко века от националната история, разкрива енергията, способностите и недостатъците на новите обществени сили, родени и укрепнали през епохата на Възраждането. Въстанието от 1876 г. трайно се е вписало в родовата ни памет не само като най-ярката и най-масова проява на борбата срещу чуждото агарянско иго, но и като символ на саможертвата и героизма. В него откриваме примери за подражание, търсим упование за самочувствие и гордост, разпознаваме силата на духа, на вярата и надеждата. Затова и интересът към въстанието и към неговите герои, няма и не може да стихне. На 17 май 1876 г. две чети минават почти едновременно Дунава в помощ на въстаналите отрудени мъченици и изгарят като последни искри на бунтовните априлски пожари. Две имена блестят в пантеона на българската история – славните воеводи Христо Ботйов и Таньо Стоянов Куртев. И двамата имат сходна и злочеста съдба. Впуснали се с с нескрит ентусиазъм и мечти за подвит и свобода, сблъскали се с апатията и безразличието на местното население, залутано между отчаянието и надеждата, те стигат до първите сражения и разгрома, завършил с гибелта и на двамата. Четата на Таньо войвода е организирана по план и идея на Христо Ботйов и затова е позната още като Втората Ботйова чета. Целта е с навлизането си от изток и запад да увлекат и вдигнат още повече духа на местното население, да помогнат на сливенските и врачански съзаклятници и като се установят в Стара планина да образуват „свободна територия”. На пръв поглед този замисъл сработва. Н. Обретенов излага пред Таньо Стоянов идеята, че революционния комитет в Олтеница с  председател – Ат. Чернев е узрял за въстанието и го очаквал да оглави четата. Още повече, че четата щяла да се отправи към родния му Сливен, за където той бил определен за апостол предходната есен. Давайки съгласието си, Таньо се върнал в Турномагурели за да набави оръжието, подготвил четниците си и на 11 Май ги изпратил за Олтеница с парахода, а той с още двама другари пренесъл с каруца оръжието. В Олтеница престояли пет дни, през което време бил попълнен съставът на четата, като към дошлите от Турномагурели, били включени и доброволците от Олтеница, които имали оръжие. В малката чета е сформиран и щаб под ръководството на Таньо Стоянов. Знамето е поверено на Велко Дачев. За секретар е избран Петър Русков, а ролята на водачи, поели  Стефан Николов – Заралията и Йовчо Кеяпенчев.  Да тръгнеш с 28 души да воюваш срещу една империя, въоръжена с най-модерното за тогава оръжие, да се промъкнеш между многобройните по онова време мюсюлмански села в Лудогорието и Поломието и да стреснеш така властта, си е било истинско предизвикателство, но и подвиг! Била уточнена и тактиката. Стратегическият план на четата бил да вдигне и увлече въстаници от българските села в Разградско и Ескиджумайско (Търговищко) и като дойде на помощ на шуменските чети, да се съедини със сливенските въстаници. Пътят на четата в началото съвпадал с пътя на Панайотхитовата чета от 1867 г., подробно описан от секретаря Ив. П. Кършовски. Бойният път на четата може да се раздели на три сектора. Първият обхваща периода от Пожарево до гара Разград от 17 до 20 май. Обладани от нескрит ентусиазъм, четниците се отправили към Разградските села, очаквайки към тях да се присъединят въстаници. На първата явка до трите кладенчена, в гората Курт Орман до Исперих, те узнали от двама съзаклятници от Хърсово, че въстаниците са се изтеглили за Горна Оряховица. Войводата повел четата към втория пункт на Побит камък през Водинските гори. В м. „Палахча” четата спряла да изчака новите попълнения, а Стефан Заралията бил изпратен за връзка до близкото село. Едва привечер те разбрали от пастирчета, че комитата е заловен и подкаран за Разград. Опитът им да завардят пътя се оказал неуспешен. Сутринта на 21 май, отчаяни от залавянето на Стефан и обезверени, че вместо помощ срещат в селата безразличие и дори враждебност, четниците били обхванати от гняв и мъст против селяните в Побит камък. Някои предложили селото да се нападне и накаже. Войводата се противопоставил, но разумните доводи не могли да уталожат гнева на четниците. Нещо повече, съдбата им била застрашена от глад и предателства. Опитният войвода обаче успял да ги помири и да ги поведе към Ескиджумайско /Търговищко/, където селата са въстанали. При нощния преход, четата губи секретаря си – Петър Русков, който паднал от скалите над с. Костанденец. Започнал третият етап от пътя, пътят на сраженията и разгрома на четата. Надвечер на 25 май 1876 г., четата водила първото си сражение при с. Ломци, в което бил ранен четника Гено Грошов от Котел. След сражението , четата изоставила посоката към Търговище и поела на юг към Омуртаг. Сутринта на 26 май осъмнали в корията при с. Светлен. Гората била крайно неудобна за укритие и сражение. Своевременно е бил направен  разчет на обстановката. Северозападната страна на позицията е била под командването на войводата, а югоизточната е  поверена на знаменосеца. Това предопределило и посоките, по които те по-късно отстъпили, неприятелят настъпвал внимателно и предпазливо, търсейки пролуки за пробив. Четата била обсадена в кръг, а надвечер и разкъсана на две. Застрашени в гръб от неприятеля, четниците започнали да отстъпват в две различни посоки, като след това се разкъсали на още по-малки групи, които водели отделни престрелки. Дъждът принуждавал турците да напускат сражението и да търсят сушина, което подпомагало четниците и те в това сражение дали само двама убити – Петър Недялков Танев Свищовлията и Кара Петър Трявналията. Възползвайки се от поройния дъжд, Таньо войвода повел хората си на северозапад и в подножието на хълма  Керчан баир влизайки  в ръкопашен бой с неприятеля. Воеводската му десница завъртяла ятагана и преди да издъхне от обградилите го неприятели, той погубил шестима от тях, помагайки на другарите си от групата да се отдалечат. Отсекли главата му и я отнесли в одаята на Изет бей в с. Кардам, а десницата му ведно с атлазеното знаме и разярения лев, отнесли като трофей на потерята в с. Конак. Отрязали главата на „аслана“. Останал огромния му труп, проснат като рязпятие. А над Керчан баир се спуснали проклятието на отмъщението и кървавия залез…! В подножието му изгаснала и последната искра от Априлския пожар през 1876 г.

Красимир Григоров – Завеждащ отдел „Възраждане”, РИМ- Враца

През 1966 година, за 90-та годишнина от гибелта на Таню войвода, на „Керчан баир” е издигнат величествен паметник – 5-метрова бронзова и 16-метрова колона-обелиск,  дело на скулптора Димитър Димитров и на арх. Димитър Кръстев. През 2003 г. бронзовата скулптура е открадната и предадена за скрап. Две години по-късно, с усилията на Община Попово и  на КПД ”Родно Лудогорие” паметникът    е възстановен от бял камък, обработен от каменоделеца Въто Цолов.