Врачанският принос към българската история

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on email

Автор: Росица Ташкова

С Петър Теодосиев искаме да обърнем погледа на читателите си към музеите и паметниците на България и това, което имат да ни разкажат те. Затова в края на януари реших първи от тях да бъде Регионалният исторически музей в град Враца.

Тръгнах с нагласата, че ми предстои някакво, макар и скромно, приключение – дали защото отивах в Северозападна България, за която се носят митове и легенди (ами… ако са истини?), дали заради израза, че „във Враца гарга не каца“ или просто исторически непросветеното ми съзнание подсказваше, че нагазвам в непознати води…

Усещането ми не ме подведе и приключението започна с това, че автобусът, с който трябваше да отпътувам, се оказа маршрутка с 20 места, а продадените билети бяха 30. По чудо се оказах сред последните, успели да се настанят в нея, преди това да стане ясно. След неизбежния скандал, или някъде по време на разгара му, щастливо отпътувахме към града с иначе славна история.

Музеят, Куртпашовата кула и планината. Снимка: Росица Ташкова
Музеят, Куртпашовата кула и планината. Снимка: Росица Ташкова

Враца ме посрещна със сняг и слънце, а в музея мои събеседници бяха археологът и директор на музея Георги Ганецовски и историкът Красимир Григоров, завеждащ отдел Възраждане.


РЕКЛАМА:

***

Чуйте разказа на г-н Ганецовски за неговия професионален път, за скритите съкровища на Враца и какво ново предстои да се случи в музея.

 

В музея във Враца се намира първият паметник на Христо Ботев. Скулптурата е възпроизведена от проф. Гюстав Еберлайн, който по автентичен снимков материал, непосредствено след Освобождението на България, възстановява образа на Ботев. Той е предаден в цял ръст и е в реални размери – такъв, какъвто е бил от плът и кръв.

Първият паметник на Христо Ботев. Снимка: Росица Ташкова
Първият паметник на Христо Ботев. Снимка: Росица Ташкова

Това е първият паметник, който е издигнат на българин възрожденец след Освобождението. Той е бил монтиран с лице към Балкана на мегдана на Враца. В дясната си ръка Ботев държи прототипа на оригиналната сабя, която в момента също се намира в Регионалния исторически музей на Враца. Това е така наречената Черепишка сабя, която войводата е държал в десницата си до последния си дъх.

Красимир Григоров разказва повече за сабята на Ботев и как тя е намерила пътя си към музея:

Сабята на Ботев. Снимка: Росица Ташкова
Сабята на Ботев. Снимка: Росица Ташкова

В освободителното движение и започналата десета поред Руско-турска война, се включва една малко известна част, съставена от доброволци от тогавашната Врачанска епархия. Тези няколко човека продават цялото си имущество, за да си закупят още в Румъния коне с идеята да съставят конната сотня към българското опълчение за участие в освободителната война.

Ордените за храброст. Снимка: Росица Ташкова
Манифестът за обявяване на Руско-турската война от 1877-1878. Снимка: Росица Ташкова

Те били прикрепени към щаба на руското командване и взели дейно участие във всички операции като неразделна част от българското опълчение. Използвани били за отговорни мисии, за разчистване на цели региони и за подкрепа на местното население от издевателства.

Снимка: Росица Ташкова
Снимка: Росица Ташкова

Сред тях са Мито Анков, Иванчо Цветков, Григорий Найденов, Коста Бошнаков – хора, чиито имена трябва да бъдат отбелязани с чест. В музея са изложени част от техните награди – ордени за храброст, получени лично от командването на руската армия.

Трябвало е да има шест такива сотни на територията на страната, но на практика се образува само врачанската.

Символичният ключ на Враца, връчен на ген. Леонов в деня на освобождението на града - 9 неомври 1877. Снимка: Росица Ташкова
Символичният ключ на Враца, връчен на ген. Леонов в деня на освобождението на града – 9 неомври 1877. Снимка: Росица Ташкова

Във фоайето на РИМ, Враца е изложено и творението на Св. Софроний Врачански „Неделник“, както и неговият автопортрет.

Автопортретът на Св. Софроний и "Неделник". Снимка: Росица Ташкова
Автопортретът на Св. Софроний и „Неделник“. Снимка: Росица Ташкова

Красимир Григоров разказва за Възраждането и ролята на Св. Софроний Врачански:

"Кириакодромион, сиреч неделник" - първата печатна новобългарска книга, издадена през 1806 г. от Св. Софроний. Снимка: Росица Ташкова
„Кириакодромион, сиреч неделник“ – първата печатна новобългарска книга, издадена през 1806 г. от Св. Софроний. Снимка: Росица Ташкова

Така нареченият Букурещки период оказва трайно влияние върху дейността на Св. Софроний Врачански. Там той създава едни от най-хубавите си произведения: Житие и страдания грешнаго Софрония, Кириакодромион сиреч Неделник, Поучения.

Наред с това, той се явява в основата на образуването на таен комитет зад граница с цел освобождението на България. Св. Софроний предприема рискована дейност в Русия, където се ползвал с доверие. През 1804 г. той изпраща мисия, съгласувана с останалите членове на комитета и не без знанието на първенеца Димитраки Хаджитошев, който я финансира. За целта заминават Иван Атанасович Замбин и Атанас Николаевич Некович. Двамата престояват близо месец, докато руският император ги приеме, за да бъде поставен българският въпрос пред него и той да вземе задачата присърце, за да може България да разчита не само на вътрешно-революционната мрежа, но и на външна намеса.

Иван Замбин. Снимка: Росица Ташкова
Иван Замбин. Снимка: Росица Ташкова

Борбата за самостоятелна българска църква започва най-рано във Врачанския край. Начело на борбата застава един от най-видните държавници, общественици и политически деятели – Димитраки Хаджитошев.

Неговият баща е Тошо Ценов, който събирал стари предмети, които според него запазвали неповторими моменти от българската история. Затова можем да кажем, че той вероятно е един от създателите на музейното дело в България. Той е предал на децата и внуците си тази любов към историята и те са продължили неговото дело. Той е и един от най-големите спомоществуватели на манастирите. Изпращани са много мисии от манастирите на Атон, които са търсели подкрепа от видния врачански първенец.

Неговият син, Димитраки Хаджитошев, овладява нишата между турската военно-административна система и подчиненото население. Той започва да събира данъците с оглед да облекчи положението на народа си. Опитва се по свой начин да помогне на населението, като се съсредоточава в две направления – просветната дейност и борбата за самостоятелна българска църква.

Още през 1822 г., той поверява обучението на децата си на Константин Огнянович, който бил със сръбско потекло и бил свързан с намеренията на Хаджитошев да влезе в балканската политика, кореспондирайки със сръбския крал чрез Огнянович. По това време Сърбия е била независимо княжество и Хаджитошев се опитвал да издейства максималното за българските национално-освободителни дела.

Димитраки Хаджитошев. Снимка: Росица Ташкова
Димитраки Хаджитошев. Снимка: Росица Ташкова

В последствие делото на Огнянович става още по-мащабно. Той решава да се посвети изцяло на образователния процес във Враца, като преобразува местното килийно училище, помещаващо се до този момент във Вознесенската църква, в светско. За целта се построява нова сграда и през 1840 г. Огнянович поставя началото на първото класно училище. Постройката е на два етажа и приобщава едни от най-видните обществени деятели и учители във Враца по това време.

Сред тях са Петко Р. Славейков и неговият син, Иван Славейков, Захария Круша и други. Огнянович въвежда класна система, която е била непозната до този момент и така Враца става един от първите градове със светско училище. Огнянович полага основите на училището през първите 6-7 години, но в последствие поради текучеството на кадри не се намира негов достоен заместник. Учителите се задържали по 2-3 години в града, но поради оскъдицата на средства, напускали.

Димитраки Хаджитошев се посвещава на борбата, с която се е захванал и с оглед на целите на бъдещата революция, той започва строителството на една кула край село Кунино, чиято цел е да бъде фабрика, в която да се добива метал, а от него да се леят куршуми.

Но сред българските първенци се явяват и предатели. Така, Хаджитошев бил компрометиран пред султана, който от своя страна издава нареждане на валията във Видин да му достави главата на Димитраки. Двамата били добри познати, тъй като Хаджитошев преди време съдействал за освобождението на валията от заточение при руския император. Валията го поканил във Видин, където след гощавката му съобщил, че трябва да бъде обезглавен. Въпреки опита на Хаджитошев да отклони развитието на събитията в друга посока, като припомнил на валията за спасението му, той лаконично му отговорил, че султанът трябва да получи или главата на Димитраки, или тази на валията.

След обезглавяването на Хаджитошев в града настъпил смут и събитието оказало негативно влияние както върху просветния процес, така и върху църковно-освободителното движение.

Един от най-светлите революционери е роденият във Враца Никола Войводов. Той бил готвен за човек, който да се занимава с производство на коприна. Но след като получил образованието си, завръщайки се във Враца, той се отдава изцяло на идеите на освободителните борби.

Никола Войводов и Цвятко Павлович. Снимка: Росица Ташкова
Никола Войводов и Цвятко Павлович. Снимка: Росица Ташкова

Девет години преди преминаването на Ботевата чета, Никола Войводов прави това, което Ботев повтаря по-късно. На 20 август 1867 г. заедно с Цвятко Павлович се отправят на чело на чета от 100 момци. Само двамата пътуват по Дунава с кораба Германия, а четата трябвало да се придвижи пеша през Сърбия до България, за да не будят подозрение в турските власти.

Никола Войводов. Снимка: Росица Ташкова
Никола Войводов. Снимка: Росица Ташкова

Никола Войводов прави фаталната грешка да се снима в Гюргево в четническа униформа и има сведения, че българинът, който направил снимката веднага се обадил в Русе и местният валия предприема всичко необходимо, за да залови двамата революционери, които геройски устояват в няколкочасово сражение на кораба.

Цвятко Павлович бил убит още там, а малко по-късно загинал и Войводов. Те били изхвърлени в общо гробище, а по-късно костите им са отделени и погребани самостоятелно. Днес костите на Никола Войводов са пренесени в неговата къща в центъра на Враца, а централната улица носи неговото име. Преди 12 години е открит и паметник с неговия лик, който се разполага в началото на тази улица.

Красимир Григоров разказва за участието на Враца в Априлското въстание и за личността на Митьо Цветков и Иваница Данчов:

…за съдбата на Митьо Цветков:

…и за знамето, на което пише само „Свобода“, но не и „Смърт“:

Знамето. Снимка: РИМ, Враца
Знамето. Снимка: РИМ, Враца

Куртпашовата кула и Кулата на Мешчиите

Двете кули във Враца спадат към средновековните кули в България. „Моят дом е моята крепост“ важи в пълна мяра за двете кули. Те датират от периода на късното средновековие и началото на ранното възраждане за България.

Те били оборудвани с еркери, които служели освен за уголемяване на площта, но там били оставяни и отвори, които се наричат мазгали и през които върху главите на атакуващите кулата било посипвано горещо олио или катран.

Задължителен елемент в тези постройки е огнището. В Куртпашовата кула то е едно, докато в Кулата на Мешчиите е имало камини почти на всяко ниво. Подовете на етажите са изградени от дървен гредоред, а стълбите – от камък и дърво. Достъпът до вътрешността на кулата се е осъществявал чрез подвижна стълба.

Кулата на Мешчиите. Снимка: Росица Ташкова
Кулата на Мешчиите. Снимка: Росица Ташкова

Изследовател на българските кули през този период е проф. Божидар Димитров, който е изучавал и врачанските две кули. Според него, това са били крепостите на господарите или т. нар. аяни – местни първенци, които след завладяването на Балканския полуостров са загубили позициите и вярата си, потурчили са се, но са запазили административната привилегия да събират данъците по места. Това им е създавало врагове в лицето на местния поробен народ.

Аяните играели посреднически функции между властта и местното население. Фактът, че не са се чувствали сигурни и са изграждали подобни съоръжения, говори повече от фактологията. Някои от кулите са били собственост на аяните – такива са както Куртпашовата кула и Кулата на Мешчиите във Враца, така и Пирковата кула в Кюстендил. Враца е единственият град, в който има две такива кули.

Кулата на Мешчиите е по-голямата от двете кули, с височина около 13 м и 40 см. Тя се състои от подземен, приземен и два допълнителни етажа, използвани за живеене. Входът в началото се е намирал от западната страна, откъм днешната община на града, той е бил на височина 2,5 м и достъпът до вътрешността на кулата се е осъществявал с помощта на спускаема дървена стълба. В горната си част кулата има 12 мазгала – отвори за стрелба, както и отворите за изливане на горещи течности върху противника.

И двете кули са принадлежали на бейове, но липсват категорични доказателства за техните собственици.

Куртпашовата кула. Снимка: РИМ, Враца
Куртпашовата кула. Снимка: РИМ, Враца

Куртпашовата кула се намира пред днешния Регионален исторически музей. Тя е принадлежала на българин, местен болярин с името Вълко. На турски думата вълк е курт и оттам идва названието на кулата.

Кулата на Мешчиите се присъжда на местен турски или кумански род. Мешчия означава джамия и се предполага с голяма сигурност, че непосредствено до кулата е имало джамия. Според друга теория, подкрепена от тогавашния католически архиепископ Филип Станиславович, е съществувал помохамеданчен род с името Мешчии, потомци на местни владетели с прабългарско и куманско потекло.

Днес двете кули са емблемата на град Враца. През 2006 година в горната част на Кулата на Мешчиите е монтиран часовников механизъм, изработен от троянски майстор. Така се хвърля мост между старото и новото време. Третият етаж на кулата е покрит с купол от дялани камъни, върху четири сводести арки, а над него са изградени две призматични осмоъгълни тела.

Във времето някои от вратите на кулите са зазидани, а през 2017 Куртпашовата кула е използвана за експозиция на средновековни облекла, което дава живот на постройката и ангажира местното население и туристите, които така получават достъп до вътрешнпостта на кулата и до магията на историята ни…