Военна организация на Индия при Чандрагупта

Монархът е начело на управлението. Той разполага с всички видове власт: военна, правосъдна, законодателна и изпълнителна.
Властта на суверена се гради върху три сили (шакти): политически умения (мантра шакти), мощ и пари (прабху шакти) и ентусиазъм (утсаха шакти). Единствено при наличието на тези обединени сили онзи, който желае да победи (виджигишу), може да постигне своята цел. Владетелят е длъжен да поддържа и укрепва своя авторитет както в собственото си царство, така и върху съседните държави, разделени в различни категории, които формират различните степени на неговата зона на влияние (мандала). Според природата на тези държави той трябва да прилага една от 6-те форми на политическо действие: съглашение, война, неутралитет, враждебности или студена война, съюз и измама.
Установяването на зоната на влияние изисква най-напред постоянно съглашение с непосредствено съседните държави, при положение, че те притежават всички елементи на суверенната власт: правителство, територия, укрепления, финансови ресурси и съюзници. В противен случай те трябва да бъдат анексирани. Кръгът трябва да бъде разширен до съюзниците на членовете на съглашението, които са като лъчи на колелото на каруца, в чиито център стои императорът.

Империята е разделена на провинции. Петте големи провинции имат съответно своя столица: Гирнар (който се намира на Катхиаварския полуостров), Таксила (на северозападната граница), Уджаин (в централна Индия), Тосали (на Бенгалския залив) и Суварнагири (в юга). Те са управлявани от принцове на царското семейство. Управителите назначават някои служители, които се контролират от пратеници на централната власт. Измежду тях т.нар. раджука имат правосъдни функции и определят смъртните присъди. Прадешика (провинциите) действат като контрольори на приходите, а магистрати, наречени антамахаматра (министри на границите), надзирават населенията, които се изплъзват от контрола на империята.

Според „Артхашастра“ армията е съставена от четири елемента:

1.Членове на войнското съсловие, професионални войници, наречени маула, които формират основата на личния й състав.
2. Наемници (бала), набрани в завладените страни и зад граница.
3. Войници-новобранци, предлагани за кратки периоди от отделните съсловия.
4. Бойци от горските племена, които служат за отклоняване на вниманието или за изненадващи кратки нападения срещу врага. Те обикновено са най-храбри.

Авторът Каутиля смята за важни три армии: пехотата, кавалерията и бойните слонове. Изглежда, че след пораженията, които им нанасят по-подвижните армии на Александър, колесниците са оставени на заден план. Артхашастра говори с големи подробности за стратегията и маньовъра, за авангарда, резервите, лагеруването и т.н.
Въоръжението и екипировката имат важно значение с на място базирани мобилни бойни машини и съоръжения. Крепостите са оградени с ровове, пълни с вода, имат спускащи се порти и тайни входове. Каутиля препоръчва като средства за превземане на крепости да се използват прокопаването на тунели, наводнения, пожари и предателства. Според Мегастен Военният съвет включва 30 члена, разделени в шест отдела, чиито функции обхващат флотата, транспорта, пехотата, кавалерията, колесниците и слоновете.


РЕКЛАМА:

***

Армията наброява над 600 000 бойци. Войниците получават редовна заплата, а държавата им предоставя оръжие и екипировка. Извън рамките на своите военни задължения, войниците водят „живот на пълна свобода и удоволствия“. Тяхната заплата е напълно достатъчна, за да живеят комфортно и да осигурят такъв живот на своите близки. Дори в условията на лагеруванията, те се ползват от услугите на прислужници, които „се грижат за конете, чистят оръжието им, водят слоновете, поправят колесниците и служат за кочияши“.

Според Ариан: „Пехотинците носят лък с височината на човешки ръст. Този лък се опира на земята срещу левия крак на стрелеца. Стрелците изстрелват своите стрели като изтеглят тяхната корда далеч назад. Стрелите са дълги почти три метра и нищо не може да им устои – нито щит, нито броня, нито някаква друга защита, ако тя съществува. В лявата си ръка те носят щит от нещавена волска кожа, малко по-тесен от човека, който го носи, и също толкова висок. Някои носят копия вместо лъкове, но всички имат меч с широко острие, дълго три лакти. Когато се бият в непосредствена близост до врага, което се опитват да избягват, те държат меча с две ръце, за да могат да удрят по-силно. Конниците са въоръжени с два лъка и един щит, по-малък от този на пехотинците. Те нямат седла и оглавници на конете си, каквито използват гърците или келтите. Обвиват муцуната на коня с лента от волска кожа, към която са закрепени, обърнати навътре, не много остри гвоздеи от желязо, мед или слонова кост, ако човекът е богат. В устата на коня те слагат една огъната желязна пръчка, към чиито краища са прикрепени юздите. Когато конникът дърпа юздите, тази метална пръчка контролира коня и остриетата насочват главата му така, че той е принуден да се подчини.

Из „Великите империи“, Кратка история на Индия

Warlord


Европейска нощ на учените 2022 г.: