Византия (V-ХI в.)

V в.
Варварски нашествия в Източната Римска империя (Византия). Названието Византия е свързано с името на гр. Бизантион, където през 330 г. римският император Константин Велики премества столицата на империята, като я преименува Константинопол. През периода V—VI в. във Византия преобладават робовладелческите отношения, характерни за римското общество; политическото и административното устройство са по римски образец, официален език е латинският. Поради това в научната литература Византия през периода до VII в. се означава и като Източна Римска империя. На варварските нашествия през този период императорите се противопоставят с военна сила или умела политика — „разделяй и владей“, а на тези варвари, които признават зависимостта си от императора се позволява да се заселят в пределите на империята.

527—566 г.
Управление на византийския император Юстиниан I, изтъкнат администратор, законодател и обновител на империята, притежава многостранна подготовка и богат обществено-политически опит. Укрепва робовладелските отношения, като развива активна законодателна и административна дейност. Управлението му се характеризира и с разцвет на ранновизантийското изкуство.

532-537 г.
При Юснтиниан I е построена църквата „Св. София“, куполна трикораба базилика, един от най-забележителните паметници на византийската и световна архитектура. Дължина 80 м и широчина 72 м. Църквата е богато украсена с многоцветна каменна облицовка, мраморна резба и мозаични фигури на светци и византийски императори на златен фон.

532 г.
Масово народно въстание, нар. „Ника“ (наименованието си носи от възгласа на въстаниците — „Ника!“ („Побеждавай“), което избухва в Константинопол. Предизвикано е от гнета на официалната власт и от религиозната политика на Юстиниан I. Дребните търговци, занаятчиите и беднотата се обединяват и нападат правителствени учреждения; запалват града. Императорът е обсаден в двореца. Въстанието взема опасни за аристокрацията размери — народът започва да унищожава данъчните списъци, разгромява домовете на богатите. С помощта на наемни отряди пълководецът на Юстиниан — Велизарий потушава въстанието. Убити са около 35000 души.

534 г.
По нареждане на Юстиниан I е извършена кодификация (систематизиране на правните предписания) на римското и ранновизантийското право, като са отразени и измененията, настъпили в икономическия и политическия живот на империята.


РЕКЛАМА:

***

534 г.
Пълководците Велизарий и Нарзес завладяват Вандалското царство в Север на Африка.

554—555 г.
След продължителна война с готите, Юстиниан I завладява Вестготското кралства в Югоизточна Испания.

555 г.
Юстиниан I завладява Италяи след война срещу остготите.

565—578 г.
Управление на Юстин II, племенник и наследник на Юстиниан I, избран за император след смъртта на Юстиниан I с активната намеса на сената. Воюва с персите и аварите.

Краят на VI и първата половина па VII в.
Продължава надмощието на поземлената аристкрация; сенатът (както и по времето „на Юстил II (играе голяма роля. Едрите поземлени собственици, предимно сенатори, разполагат все по-свободно с поверените им императорски домени и се опитват да посегнат на земите на съседи. Засилват се движенията на градската беднота, робите и колоните. Под ударите на арабите Византия загубва: Египет, Палестина, Сирия, балканските провинции; през 568.г. Северна и Средна Италия са завладени от лонгобардите; в погледните десетилетия на VI в. от Византия отпада Пиренейския полуостров, а през първата половина на VII в. персите завладяват източните територии и заплашват да покорят Константинопол.

580—582 г.
Нашествия на аварите. Първя заселвания на славяните на Балканския Полуостров. Докато Византия е заета на Изток в упорита борба срещу Персите, на Балканския полуостров продължават нападенията на авари и славяни, които понякога действат заедно, а понякога и разделени.

602—610 г.
Управление на император Фока. В армията, намираща се на Дунав, избухва въстание. Император Маврикий е свален и екзекутиран, а на византийския престол е провъзгласен за император Фока — обикновен центурион (стотник) В страната започват междуособици, които обхващат Киликия, Сирия, Палестина, Мала Азия и Египет. По време на неговото управление се засилват противоречията между поземлената аристокрация и селското население, между градската беднота и богатите граждани. Царства антагонизмът между източните провинции и централната част на империята. Тези обстоятелства довеждат до редица сътресения и бунтове във всички краища на Византия.

804—629 г.
Война на Византия с Персия. Като се възползват от вътрешните смутове в империята, персите нарушават мира от 591 г. и започват голяма офанзива. Под предлог, че иска да отмъсти за смъртта на Маврикий (582—602 г.), шахът Хозрой нахлува (604 г.) в северната част на Мала Азия и успява на два пъти да разбие византийските войски. Персите превземат Дара (606 г.) и опустошават Сирия и Месопотамия. По-късно (608 г.) те разграбват Армения, Канадския и Пафлагония и достигат до Централна Мала Азия.

610—641 г.
Управление на император Ираклий. Когато новият император заема престола, Византия е заплашена от всички страни. Продължава войната с персите. Те превземат Милитене (612 г.), а след това Дамаск. Пада и Ерусалим (614 г.). След като превземат Сирия и Палестина, персите се насочват към Мала Азия и стигат до Халкедон (до Босфсра). Други отряди навлизат в Египет и завземат Александрия (619 г). За известно време военните действия са прекратени и отново през 622 г. император Ираклий предприема три големи похода. Връхна точка на войната с персите е през лятото на 626 г. когато императорът се кани да нахлуе в Персия, но по същото време зад тила на войската му персите проникват в Мала Азия до Халкедон. Техни съюзници са авари и славяни, командвани от аварския хаган под чието командуване започва обсада на византийската столица; общо настъпление на смесената войска, което обаче завършва с неуспех. С тежки загуби аварския хаган се оттегля. След поредица сражения през 627 г. край гр. Ниневия византийците нанасят решително поражение на персийската армия. Цялата област между Едеса и Александрия отново е присъединена към Византия. По силата на сключения мир между Византиая и Персия са върнати и Сирия, част от Месопотамия, Палестина и Египет. Възстановена е византийската власт и над Армения. Завършва дългата и изтощителна война с персийската държава, която поради напредналия процес на раздробление се оказва по-слаба и нестабилна.

Втората половина на VII в. и началото на VIII в.
При наследниците ча император Ираклий (синовете му Константин III и Ираклонас), Византия окончателно загубва Северна Африка. Далмация и част от територията в северозападната част на Балканския полуостров са завзети от сърбите. Определено влияние върху историческото развитие на Византия през този период оказва образуваната българска държава (681 г.), която се превръща във важен фактор в Балканския Югоизток. В началото на VIII в. Византия владее едва 1/3 от територията, включена по времето на Юстиниан. Под нейна власт остава само част от Балканския полуостров, част от Южна Италия, южното крайбрежие на Крим и Мала Азия.

717—802 г.
Управление на Иконоборческата династия.

717—741 г.
Управление на Лъв III Исавър, роден в Исаврия (Мала Азия), поради което е наречен Исавър, енергичен и способен военоначалник. Побеждава арабите, които обсаждат Константинопол (717—-718 г.) В 740 г. им нанася съкрушителен удар при Фригия. Укрепва външно-политическото положение на империята. Извършва редица реформи: преустройва темите (военно-административни единици), укрепва дисциплината и армията, реорганизира администрацията, издава Еклога (законник от 18 части — титула). Издава първият едикт против иконопочитането, с което слага началото на иконоборството.

726—843 г.
Иконоборчески период. По времето на Лъв III започва т. цар. иконоборческо движение — широко политико-религиозно движение против култа на иконите и с противомонашеска насоченост. Със специален указ (726 г.) Лъв III забранява да се почитат иконите. При неговия наследник Константин V Копроним (741—775 г.) редици манастири са закрити, а техните богатства раздадени ча светската аристокрация. В борбата срещу монашеството са привлечени и павликяните. Така движението придобива широка социална основа и взема широк размах.

821—823 г.
Бунт на робите, беднотата и обикновените войници във Византийската империя, ръководен от византийския лълко-водец Тома Славянина, по произход славянин. Причините за избухването на въстанието се коренят в общите процеси на феодализацията. Изпадането на населението в зависимост, увеличаването на данъчния гнет, а така също и недоволството от политиката на църквата довежда до засилване недоволството на населението. След като завоюва редица победи в Мала Азия, Тома Славянина се прехвърля в Тракия и Македония. Въстанието се превръща в мощно движение на селската и градската беднота против господстващата класа. През 821 г. Тома Славянина обсажда Константинопол по суша и море. На помощ на византийския император пристигат български войски, начело с хан Омуртаг. След едногодишна обсада Тома Савянина претърпява поражение и се оттегля в Аркадиопол. Той е заловен и обезглавен. Войската му продължава да се съпротивлява до 825 г.

867 г.
Църковен събор в Цариград, свикан по предложение на цариградския патриарх Фотий. На събора се разглеждат: въпросът на догматичните различия и за отклонението на западното духовенство от никейския символ и въпросът за намесата на Николай I в работите на цариградската църква. Съборът приема, че папата е изпаднал в религиозни заблуждения и че следва да бъде анатемосан.

867—1056 г.
Управление на императорите от Македонската династия: Василий I (867— 886 г.), основател на династията: Лъв VI (886—912 г.), Константин VII Багренородни (913—959 г.): Роман II (959—963 г.); Василий II Българоубиец (976—1025 г.); Константин VIII (1025—1028 г.); Теодора (1055—1056 г.) През периода на ранното Средновековие Византийската империя е на значително по висока степен на икономическо развитие, отколкото Западна Европа. Императорите Василий I и Лъв VI издават редица закони, с които укрепва феодалният строй. Тази законодателна дейност се дължи главно на обстоятелството, че през втората половина на IX и в началото на X в. настъпват важни социално-икономически изменения във византийското общество по пътя на неговата феодализация (разложение на селската община, поява на зависимо селячество, растеж на едрата собственост), както и по пътя на засилване на икономиката (подем на занаятите и търговията, разрастване на паричното обръщение и пр.). От втората половина на IX в. започва подем на византийските градове. Възникват нови градски центрове. Значително се разраства производството на занаятчийски изделия, разширява се външната и вътрешна търговия. Най-голям и многолюден град във Византия си остава Константинополо — най-важният търговски център през цялото европейско средновековие, който играе ролята на главен посредник в търговията между Езропа и Азия. Там се съсредоточават арабската, руско-славянската и италианската търговия, която носи огромни доходи на императорите. През IX—XI в. нараства и влиянието на православната църква. Утвърждаването на феодализма във Византия допринася за военното и икономическото й засилване и дава възможност за водене на завоевателна външна политика. В резултат на това през втората половина на X и нач. на XI в. (при императорите Никифор II Фока, Йоан Цимиский и Василий II) редица области са отвоювани от арабите, а цяла България е завладяна (1018 г.). На Балканския полуостров границите на Византийската империя отново достигат на север до р. Дунав, а на северозапад — до крайбрежието на Адриатическо море. Завоевателната политика на императорите през този период, острите противоречия сред господстващата класа и най-вече засиления по-нататъшен процес на феодализация допринасят за общото отслабване на Византийската империя. Периодът при управлението на последните императори от 1025—1056 г. се характеризира с общ упадък и с големи териториални загуби. От средата на XI в. Византия претърпява редица военни неуспехи: селджукските турци покоряват Армения и почти цяла Мала Азия, а норманите завладяват Бари (в Южна Италия), който принадлежи на империята.


Европейска нощ на учените 2022 г.: