1204 г.
Върху развалините на Византия възниква нова, изкуствено създадена държава — Латинската империя, начело с избрания от кръстоносците император Балдуин Фландърски (1204—1205 г.). Патриаршеският престол е зает от протежето на Венеция католическия прелат Томазо Морозини и православната църква в Латинската империя трябва да признае върховенството на римския папа. Латинската империя представлява нездраво обединение на феодални княжества на западноевропейски барони; най-големите от тях са: Солунското кралство в Македония и Тесалия с център Солун, Ахейското (Морейското) княжество в Пелопонес, Атино-Тиванското херцогстзо в Средна Гърция. Най-големите търговски центрове са дадени на венецианците, където те основават свои фактори. В Латинската империя господствва феодална разпокъсаност Цялата империя е поделена на феодални ленове. Голямо недоволство сред православното население предизвиква църковната политика на завоевателите, които въвеждат в Латинската империя бог служение по католическия обряд.

1261 г.
В резултат на дълга и упорита борба на гръцкия народ за независимост ефимерната Латинска империя пада. Върху развалините й отново е възстановена византийската държава. Пръв неин император става Михаил VII Палеолог (1259—1282 г.), ловък политик, с дипломатически талант. Той успява да обедини всички противници на латинските барони и венецианските търговци. Войските на Михаил Палеолог с помощта на генуезците и населението на Константинопол завладяват древната столица. Византийскята империя е възстановена, а на императорския престол укрепва династията на Палеолозите, които управляват с някои прекъсвания чак до края на нейното съществуване (1261 — 1453 г.).

XIII—XIV в.
Период, през който градският живот във Византия е в упадък. Изключение правят само някои градове, които стават центрове на износна търговия на зърнени храни. Конкуренцията на италианците се отразява пагубно върху занаятчийското производство на византийските градове. Засилва се лихварството, което ускорява обедняването и разоряването на широките занаятчийски слоеве, които попълват редиците на градския плебс. Икономически упадък на Византия.

XIV в.
Изострянето на социалните противоречия във византийското село и град във връзка с развитието на стоково-паричните отношения придава нови черти на класовата борба на народните маси. Антифеодалните народни движения в селото и града се обединяват в единни действия против феодалите и правителството. Ярък пример за съвместна борба на селяните и народните маси от града са въстанията, които обхващат през 40 г. на XIV в. почти цяла Тракия и Македония. Народното движение избухва в обстановка на кръвопролития борба за престола между двете клики на феодалната върхушка — едната защищава представителя на управляващата династия Йоан V Палеолог, другата провъзгласява за император протежето на провинциалната феодална аристокрация — Поан VI Кантакузин. Кантакузнни успяват за дълго време да отстранят от престола Палеолозите и да заграбят императорската власт. Вътрешните феодални борби, които характеризират този период, свидетелстват за упадък на обществения и политическия строй на империята. Обеднялото население не е в състояние да плаща тежките данъци.

Разбери повече за БГ Наука:

***

1342 г.
С особена сила народното движение се разгръща в Солун. Тук избухва въстание, ръководено от така наречените зилоти („ревнители“), откъдето и получава името си въстание на зилотите. Въстаналите вземат властта и Солун е провъзгласен за независима република. Пъстротата на социалния състав на въстаниците се отразява върху хода на въстанието. Изплашени от радикалните искания на зилотите и от размаха на народното движение, търговскозанаятчийската върхушка в Солун и дребните феодали тайно се споразумяват с аристокрацията и образуват заговор против зилотите (1345 г.). Заговорът е разкрит и цялата власт преминава в ръцете на зилотите. Конфискувани са земите и имотите на църквата, и на едрите феодали в Солун и околността му. Извършена е данъчна реформа — отменени са данъчните привилегии на манастирите и на светските феодали. Проведена е и политическа реформа — всички граждани в града могат да участвуват в народните събрания и да избират длъжностни лица. Действията на зилотите предизвикват страх и омраза у византийските феодали. Против републиката на зилотите се обединяват всички сили на феодалната реакция. Феодалите се обръщат за помощ към най-опасния враг на Византия — османците. Под ударите на така обединените сили през 1349 г. движението на зилотите е потушено.

XIV — началото на XV в.
Византийската империя преживява дълбок вътрешнополитически упадък. Рязко се влошава и нейното външнополитическо положение. Опасен враг на Византия стават османските турци, които започват да изтласкват Византия от Мала Азия. През XIV в. Византия изгубва по-голямата част от владенията си. Нейната територия е сведена до Константинопол с малко на брой най-близки източнотракийски градове, с няколко острова в Егейско море, Солун и Пелопонес, фактически откъснати чрез турските владения от столицата. Византийската империя става васал на османските турци. Императорите са принудени да плащат всяка година голям данък и да участват в армията на султана по време на походи.

1452 г.
Османските турци започват усилена подготовка за превземане на Константинопол.

1453 г.
Султан Мехмед II начело на големи сухопътни и морски сили обсажда византийската столица. Край стените на Константинопол е струпана 200-хилядна армия снабдена с превъзходна за онова време артилерия, а многобройният турски флот затваря подстъпите към града откъм море. Въпреки надвисналата опасност в самия град продължават разприте и борбите между политическите партии, което отслабва отбраната му. Защитата на най-важните укрепления е възложена на чужди наемници. Освен това открито предателска политика водят и управниците на генуезката колония Галата (разположена на залива Златен рог срещу Константинопол), които за да запазят своите търговски привилегии тайно оказват помощ на -османските войски.

1453 г. — 29. V
Въпреки героичната съпротива Константинопол е превзет с щурм и подложен на опустошение и ограбване. В сражението е убит и последният византийски император Константин XI Палеолог (1449—1453 г.). По-голямата част от жителите на града са избити или превърнати в роби. Великолепните храмове и дворци са разграбени и опожарени, а много паметници на изкуството — унищожени. С падането на Константинопол прекратява съществуванието си и Византийската империя. В Константинопол (преименуван на Стамбул) е пренесена столицата на Османската империя. След това са превзети и други области на бившата византийска империя в Средна Гърция и Пелопонес. През 1461 г. пада и Трапезунд — столицата на Трапезундската империя.