Ейврил Камерън

 Византийците

ISBN 978-954-28-0963-0

Разбери повече за БГ Наука:

***

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=35586

Византия заема едно несигурно място в европейската история. Макар и често разглеждана погрешно като изчезнал наследник на класическия свят, Византия е част от основното направление в историята на Европа и Средиземноморието. Нейното влияние все още се усеща на Балканите, в Източна Европа и Близкия изток. Тази книга въвежда читателите в сложната история, етничността и идентичността на Византийската империя.

Византийският свят е бил разположен там, където ранният ислям и християнството са си дали среща – византийците са били тясно свързани с мюсюлманите, а и живеели в съседство с тях, като се започне от арабите през VII век и се стигне до османските турци през XV век. По време на нейната дълга история границите и обликът на Византийската империя претърпели многобройни драматични промени, така че плуралистичният свят на късна Византия се различавал съществено от този на Източната Римска империя, когато през IV век бил създаден Константинопол. През това време светът около Византия също се променил драстично, но въпреки това византийската идентичност останала различна. Напрежението между промените и приемствеността във византийското общество е една от главните теми, разгледани в тази книга.

Ейврил Камерън

Авторката е професор по късна античност и византийска история в Оксфорд и директор на колежа Кибъл, като наскоро бе наградена с Ордена на британската империя. Нейните публикации включват  Променящите се култури в ранна Византия (1996) и  Евсевий, Животът на Констанин (1999) . Тя също така участва в издаването на томове  XII, XIII и XIV от Кеймбриджка антична история.

Книгата на Ейврил Камерън „Византийците“ е едно навременно отклонение от повечето предишни опити да се опише и характеризира византийската цивилизация. Авторката се съсредоточава върху живота на хората във Византийската империя, възгледите им за тях самите и културата им, и как са се променили те във времето. Резултатът е една удивително ясна представа за това кои и какви са били византийците, а книгата ще допринесе значително Византия да възвърне полагащото й се място в центъра на европейската историческа традиция.

Тимъти Грегъри, Държавен университет Охайо

Увод

Византия – едно отсъствие

За мнозина историци Византия отсъства. Няколко примера ще бъдат достатъчни. Първо нека вземем интелектуалната история: в Средновековна философия, вторият том от Нова история на западната философия, публикуван от Оксфордското университетско издателство през 2005 г., четем, че от шестстотната година “философията изпаднала в зимен сън за период от два века”.[1] Зимният сън предполага пробуждане, но каквото и пробуждане да е имало, то просто е пренебрегнато в останалата книга. Друг пример може да се открие в дискусията за нациите и национализма. Някои, като например Антъни Смит, се противопоставят на преобладаващото мнение, че нациите и национализмът са рожби на новото време и обсъждат въпроса дали е имало нации през античността.[2] Но докато дискусията около възможните ранни примери включва Египет, класическа Гърция, Едом, Арпад, Арам и Армения,[3] то Византия не може да бъде открита никъде. Две неотдавнашни книги за края на Римската империя не отиват по-далеч от това да споменат накратко факта, че Римската империя на изток не “загива”, а продължава да съществува до завладяването на Константинопол от османците през 1453 г.[4]  Едно изследване за Евразия през XI в. от гледна точка на „световната история“, не прави нищо повече, освен да забележи, че дори някои специалисти по Византия са се питали защо реформите и ренесанса й през XI в. „са били далеч не толкова дълбоки, колкото латинските“.[5] Накрая – и досега това не е изненада – Византия също така отсъства от дискусиите за раждането на западния човек,[6] докато в един сборник от отговори към скорошен труд върху средиземноморската история, с широк хронологически обхват, достигащ до 1000 г., единствената отметка за Византия в показалеца, е към пасаж, в който Византия се появява между другото, въпреки че е част от статия, в която Византия, най-малкото, наистина има роля. В същата книга, в една обща карта, озаглавена „Средиземноморието в гръцката, римската и средновековната епоха“, „Византион“ изглежда е използвано като име на град Константинопол, който самият не е назован.[7]

Византия, следователно, заема едно несигурно място в историографията, или с други думи, никой не знае какво да прави с нея. Била ли е част от Европа? Дали по-скоро не е принадлежала на Изтока? Как историята на Православието се съгласува с представата за Западния християнски свят?[8] (Значението на този въпрос днес е щедро демонстрирано със скорошното му и категорично възкресяване от някои страни членки на Европейския съюз.) Друг несигурен пункт е ролята на Византия в кръстоносните походи, някакси балансираща между Латинския запад и Сарацинския изток. И това, независимо от факта, че както нейната наследница, Османската империя,  Византия включвала големи ивици от Европа, в които влиянието й след 1453 г. се е съхранило до днес. Освен това, като съществен фактор в политическата и културна история на оформящите се посткомунистически държави от централна и източна Европа, Византия придоби наскоро една чувствителна роля, едновременно като предшественик на Османската империя и гарант на Православното християнство, и като носител на едно неспокойно „източно“ наследство.

 Тези колебания правят включването на Византия в тази серия и връщането й в историята на Европа и на по-обширния средиземноморски свят особено необходимо, в момент, когато обхвата и същността на Европа са отново належащи въпроси, и когато  отношението между „Запада“ и ислямския свят е е свързано с напрежение и безпокойство. За разлика от варварите, които се заселили в териториите на късната Римска империя, и чиито идентичност и етногенезис днес са предмет на сериозен спор,[9] византийците не са били народ, който е дошъл от север, или от степите, и е открил идентичността си чрез взаимодействие с римляните. Спорен е въпросът, кога човек за първи път може да ги нарече византийци вместо римляни (като те продължили да смятат себе си), и наистина термина „византиец“, използван в този смисъл, е нововъведение от XVI в. Едуард Гибън говори за седем века „Гръцка империя“ след управлението на Юстиниан, като не е сигурен дали Юстиниан самият трябва, както му е редът, да бъде отнесен към Римската империя, или към тази нейна гръцка наследница. Но самите византийци били дълбоко свързани с етногенезиса на други народи, сред които българи, сърби, унгарци и руси. Византия, не по-малко от Рим и папството, е оформила развитието на Европа.

 В често непълната и от западноевропейска гледна точка по-скоро изолирана историография на Византия, някои могъщи наративи са устояли. Те включват идеята за Византия като едно всецяло православно общество, доминирано от съюза между църквата и императора, често описван като цезаропапизъм, при който императорът можел, и често го правел, да се намесва чрез постановление в църковните дела. Близо до наратива за Византия като едно поразително религиозно общество, е идеята, че то е статично, и дори вкаменено, доминирано от душния дворцов ритуал. По въпроса за поземлените и икономическите отношения темата за „византийския феодализъм“ преобладава в по-старите научни изследвания и се изтъква в книги, които все още се четат много. Накрая, образът на Гибън за Византия,  като слабият наследник на Римската империя, има опасност да бъде подсилен от две нови насоки. Първо, преоткриването и преименуването на периода от IV до VII в., или дори до VIII в.,  като „късна античност“, и твърде позитивната оценка за него в много съвременни  изследвания, ни изкушава да оспорим оценката на Византия, било като продължение на късната античност, или като нейна противоположност. Второ, докато от една страна историографията за кръстоносните походи най-сетне признава известно византийското участие, оценката на Византия през Комниновия период от края на XI в., един от най-великите периоди в нейната история, днес се сражава със съперничещия наратив за енергичната, развиваща се и разширяваща се Европа, характеризираща се с появата на градове и университети, и с оформянето на съзнанието й за собственото аз.[10] В този контекст усещането сред историците за приближаващата катастрофа –  превземането на Константинопол през 1204 г., и още повече за трудностите в следващия период до 1453 г., правят сравнението между Византия и западна Европа твърде примамливо. Тук е нужно да попитаме, колко далече още могат да отидат тези наративи за Византия, и ако не, как биха могли да се заменят.
 

Да се пише достъпно за Византия носи много предизвикатества. На първо място човек трябва да се опита да преодолее все още съществуващото предубеждение спрямо източната империя и стереотипите, с които тя е обгърната.  В допълнение, не само тематика е чужда, но писмения материал, от който иторикът се нуждае е често труден за намиране и съществува единствено в малко известни издания и на трудни езици. Положението се подобри значителни през последните години с излизането на все повече английски преводи и в настоящата книга те са използвани навсякъде. Но част от византийския изворов материал все още не е издаден и съществува единствено под формата на ръкописи, а много още трябва да се четат в стари, некритични издания. Да се пише за едно общество, от което толкова малко архиви или официални документи са останали, изисква също така въображение и анализ, много различни от тези, обичайни за историците, занимаващи се със съвременна история. Византинистите използват количествени методи, когато могат, но предвид характера на изворите, това може да се прави само много внимателно, като далече по-често те трябва да се осланят на сравнителния материал, или да използват теоретични инструменти, за да тълкуват своите данни.[11] Накрая, византийците не са като повечето от другите „народи“ в настоящата серия, не само защото те не са били „народ“ в етническия смисъл, но и защото държавата им просъществувала в продължение на дълги столетия, по време на които претърпяла много промени, макар и съхранявайки някои от най-характерните си черти. Преходът от античния към средновековния свят е отново значима тема за историческото внимание с Питър Браун и други, подкрепящи една „дълга“ късна античност, простираща се до ок. 800 г., или дори до 1000 г. Къде се вмества Византия в една подобна схема не е лесно да се реши, но аз избрах да започна с ключовия момент на освещаването на Константинопол от Константин Велики през 330 г., и да се опитам да представя някои от променящите се черти на Византия през дългата й история до превземането на града от османците през 1453 г. Не е възможно в тези граници да се разгледат подробно  всички аспекти, които биха могли да се включат, или да се даде един подробен исторически разказ, който така или иначе е налице в други издания. Но в крайна сметка именно Константинопол, резиденцията на императорската власт в продължение на единадесет века, с едно кратко прекъсване от 1204 до1261 г., е представлявал същинският център на византийската идентичност.

Пишейки  както за неспециалисти, така и за византинисти, моята цел бе по-скоро да задам въпроси, отколкото да затрупам читателя с подробности; въпреки това втора и трета глава дават един общ хронологически обзор – в който е отделено по-малко внимание на късноантичния, или ранновизантийски период, отколкото на по-късните векове – който, надявам се, ще даде контекста за тематичната дискусия в останалата книга. Налице са реални проблеми с тежестта и обхвата: византийската история е сложна, с много непознати народи и места, така че дори тематичните глави трябва да съдържат известно описание, докато в същото време, повечето е необходимо да отпадне.  Основна тема обаче остава възприемането. Византийците все още са ощетени от факта, че са възприемани като тъмни, или даже тайнствени (оттук повсеместното използване на термина „византийски“ за означаване на ненужна заплетеност, обърканост). Вярвам, че византийците трябва да бъдат върнати в общоприетото русло и Византия да намери своето естествено място, като предмет на историците. Съществуват обаче и специфични проблеми за византиниста. Например, макар че писмения изворов материал е обширен, повечето от него е литературен и богословски и идва от образования елит, като историците са принудени да работят здраво, ако искат да разкрият обикновения византиец, когото Норман Байнс нарече „човека на източноримската улица“. Документалните данни са много по-скромни по обем в сравнение с литертурния материал, тъй като няма оцелели държавни архиви след превземането на Константинопол, и историкът трябва да прибягва до църковните или местните документи, където ги има, или до архивите на други държави, като Венеция например, или до документите, запазени в литературни извори или понякога в ръкописи. Оцелели са хиляди оловни печати,  които някога са били прикрепени към официални документи, и които дават информация за служителите, които са ги издали, помагаща да се направят заключения за по-общата стопанска и административна практика, но докато те са обект на сериозно проучване и публикуване, интерпретирането им е твърде специфична работа. По отношение на  археологическите данни, докато е налице един взрив на археологически изследвания, фокусирани върху късноантичния (ранновизантийски) период, променили драматично начина, по който историците гледат на тази епоха, същата степен на архелогически интерес още не може да се усети към по-късните периоди на византийската история.[12]  Обратно, съвременната тенденция към един контекстуализиран и историзиран подход сред историците на византийското изкуство, в противовес на по-ранното концентриране върху стила, дава значителен принос в науката; това е добре дошло като се има предвид фактът, че в миналото бе извършена несързамерна по обем работа по отношение на църковните постройки, особено от архитектурна и стилова гледна точка.

Една книга като тази не може, и не трябва, да бъде история на Византия. Така или иначе, няколко исторически въведения за Византия бяха издадени напоследък на английски и благодарение на тях, а и на други налични справочници, тематиката става много по-достъпна. Моето изложение трябваше да бъде крайно избирателно и читателите ще открият, че много важни аспекти от темата, или редица събития, са пропуснати или засегнати бегло. Бележките не могат да направят нещо повече, освен да посочат  някои основни извори и съвременни изследвания, главно на английски; това няма да допадне на специалистите, но се надявам, че бележките ще бъдат полезни за останалите и ще станат насока за по-нататъшно четене.