Направи дарение на училище!

ВИЗАНТИЙСКОТО СЪЧИНЕНИЕ „ЖИВОТЪТ НА ЕЗОП“

ОТ МАКСИМУС ПЛАНУДИС: АВТОРСТВО И РЕЦЕПЦИЯ ПРЕЗ БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ*

Андриана Светлинова Спасова

Българска академия на науките, София

Разбери повече за БГ Наука:

***

Институт за литература

andriana.spassova@gmail.com

THE BYZANTINE SONGBOOK “THE LIFE OF AESOP”

BY MAXIMUS PLАNUDES –

AUTHORSHIP AND RECEPTION DURING THE BULGARIAN REVIVAL

Summary: This report explores the handwritten Revival reception of the “The Life of Aesop” (1479) by Maximus Planudes. Two very important traditions, the Greek Enlightenment and French Classicism, contributed to a great extent to the emergence and popularity of the Aesopian biography during the Bulgarian Revival. At the same time, the Byzantine cultural heritage played a major role in the Revival idea of the ancient literary tradition. The study concludes that the pedagogical-educational effect is prevalent in the choice of the two enlighteners, Neofit Rilski and Raino Popovich, to translate the Aesopian biography. On the other hand, one of the most significant differences in their translations is that while Neofit Rilski adheres to the Slavonic language, Rayno Popovich is the bearer of the new Bulgarian language. The role of Greek education and the Greek language for the worldview of both Hellenic alumni is great, with the key figures of Neophitos Doukas and Adamantios Korais. With these and some other guidelines, this study tries to contribute to the rehabilitation of the place of the Renaissance handwritten reception of “Life of Aesop” by Maximos Planudes.

Key words: “The Life of Aesop” (1479), Maximus Planudes, Bulgarian Revival reception, ancient prose, Greek enlightenment, Byzantine cultural heritage

Резюме: Настоящият текст изследва останалата встрани от литературоведските изследвания възрожденска ръкописната рецепция на съчинението „Животът на Езоп“ (1479) от Максимус Планудис. За възникването и популярността на Езоповата биография по време на Българското възраждане в най-голяма степен допринасят две знакови традиции – на Гръцкото просвещение и на Френския класицизъм. Същевременно византийското културно наследство изиграва основна роля за формирането на възрожденската представа за античната литературна традиция. Изследването достига до извода, че педагогическо-образователният ефект е надделяващ при избора на двамата просветители Неофит Рилски и Райно Попович за превода на Езоповата биография.

От своя страна, една от най-съществените разлики в преводите им е, че, докато Неофит Рилски се придържа към черковнославянския език, то Райно Попович е предпочита новобългарския говорим език. Ролята на гръцката просвета и на гръцкия език за светогледа и на двамата елински възпитаници е голяма, като ключови са фигурите на Неофитос Дукас и Адаманстиос Кораис. Освен това в него се разглежда темата за автора, преводача, съ-преводача и плагиатора през Българското възраждане. С тези и някои други насоки изследването прави опит да допринесе за реабилитиране мястото на възрожденската ръкописна рецепция на „Животът на Езоп“ от Максимос Планудис.

Ключови думи: „Животът на Езоп“ (1479), Максимус Планудис, българска възрожденска рецепция, Гръцко Просвещение, византийско културно наследство

Едни от видните български преводачи на XIX век– Неофит Рилски и Райно Попович, имат противоположни виждания за изграждането на книжовния език подобно на различните разбирания на гръцките просветители – Адамандиос Кораис и Неофитос Дикас. Докато Ад. Кораис се придържа към идеята за разбираем общоговорим език (димотики, δημοτική – народен), то Н. Дукас – към идеята за архаичен, близък до старогръцкия език (катаревуса, καθαρεύουσα – чист книжовен). Тази тенденция рефлектира върху двамата български книжовници, но разбирането на Р. Попович е по-скоро изненадващо и нетипично. Първоначално той посещава гръцкото училище в Сливен, а по-късно продължава образованието си (1816–1818) в Букурещ, където учи при авторитетни преподаватели като Неофитос Дукас по гръцка литература и Стефанос Комитас по философия. Неофит Рилски също получава елинистично образование в Мелнишкото гръцко училище при видния елинист Адам от Мецово. Именно тук Неофит Рилски усвоява антични литературни образци и модела на класическата филология.

Остава открит въпросът защо и двамата автори не публикуват Езоповата биография от Максимос Планудис. Още повече, че по един или друг начин съпътстващите я текстове са издадени – „Христоития или Благонравие“ (Р. Попович, 1836) и „Басни Есопови“ (в „превод“ на Й. Емануилович, 1852). Интересен е и въпросът защо не е споменат текстът-посредник, който е послужил за преводите.

В началото на XVIII в. гръцкият философ и богослов Антониос Византиос (1680–1717) съставя първото ръководство по благонравие (ок. 1720 г.), което има функцията на учебно помагало. Ефективността му като възпитателно-дидактична книжнина проличава от многобройните преиздания във Венеция. Учебникът е антология от различни фрагменти – „Живота на Езоп“, Басните на Езоп (по Кораис), „Христоития“ на Антониос Византиос, фрагментарни преводи от „Войната на жабите и мишките“ („Βατραχομυομαχία“, пародия на Омировата „Илиада“), избрани епитафии от Омир (“Eπιτάφιον εἰσ Όμηρος”), от „Характери“ на Теофраст („Ηθικοί χαρακτῇρες τοῦ Θεοφράσου“) и други. Част от изброените откъси илюстрират системното и задълбочено изучаване на античните поети и философи в гръцката образователна култура.

Антониос Византиос е посочен в самото заглавие на „Живот и басни на Езоп Фригиеца заедно с христоитията на Ан. Византиос към които са прибавени и някои други твърде полезни неща“. А в самата биография на Езоп е посочен оригиналът, от който той превежда от старогръцки – Максимос Планудис. В двата възрожденски ръкописа името на Антониос Византиос е изпуснато, което е причина досега да не се прави връзка между Езоповия разказ и венецианското издание. С изключение, разбира се, на българската рецепция на друга част от учебника на Ан. Византиос. Гръцката книга се оказва известна на възрожденския читател, но не като текст-посредник за повествованието за Езоп, а през превода на Райно Попович „Христоития или Благонравие“ (1837). Българската рецепция на М. Планудис не е директна, а посредством съчинението „Живот и басни на Езоп Фригиеца“ („Αισώπου του Φρυγός βίος και μύθοι“) на видния гръцки просветител Адамандиос Кораис. Този текст е включен в книгата на Антониос Византиос (1804, 1820, 1838).

Непубликуваните книги „Животът на Езоп“ на Н. Рилски и Р. Попович са фокусът, през който се развиват образите на двете школи (Шишманов), черковнославянската и новобългарската. Двете духовно-просветни школи си поставят за цел да разрешат редица ключови за новобългарската просвета и култура въпроси, като например: 1) за унифицирането на книжовен български език (около първата българска граматика); 2) за преводаческата компетентност (около превода на Новия завет); 3) за образователно-учебната дейност (прехода от килийно към класно светско училище) и др. Просветителската дейност на Неофит Рилски и Р. Попович се вписва в процеса на оформянето на една нова модерна култура през Българското възраждане.

Ръкописната традиция на Неофит Рилски и Райно Попович утвърждава рецепцията към Езоповото животоописание с цел сформиране на филологическа мисъл у редица книжовници. Двете литературно-езикови школи имат специализирано познание, което обаче остава на нивото на непубликувани или маргинализирани учебни помагала. Макар че именно това профилирано обучение повлиява върху развитието на новобългарската книжнина. От своя страна, черковнославянската езикова линия отвежда не само към предопределящата роля на църковната литература, но и към ролята на гръцката просвета. Особеностите на влиянията са изчерпателно и последователно разгледани от Боян Вълчев, който обобщава: „Черковнославянската традиция е тясно преплетена с граматическата и просветителска традиция, идваща от страна на гръцката култура“ (Вълчев 2008: 57). Техниките на превеждане на Езоповия сборник, функциониращ като учебник, допринасят до голяма степен за развитието на филологическия усет у редица възрожденски книжовници.

Историята на превода с „Есωпа Баснотворца житïе“ се свърза с петгодишен преводачески период (1837–1842), с няколко преводачи, преписвачи и редактори (Р. Попович, Хр. Пулеков, Цв. Недев, Н. Геров, В. Чолаков) и съответно с няколко културни и духовни центрове (Карлово, Копривщица, Габрово, Одеса и Рилския манастир). Менторската фигура на Неофит Рилски е личностен притегателен център, който свързва и канализира едновременната просветителска дейност на своите ученици, които на свой ред предават преводаческата традиция на своите възпитаници. Историята на Неофитовия ръкопис до голяма степен е обвързана със заслугите на още един преписвач („плагиатор“) – един от учениците на Неофит Рислки – Йоан Емануилович.

Поради това, че оригиналът на Неофит Рилски е загубен, конкретният анализ на повествованието за Езоп е въз основа на направения от Кирил Рилски препис през 1846 г. – ръкопис 4/25, съхраняващ се в библиотеката на Рилския манастир. Въз основа на оставените от него приписки можем да проследим интересни исторически факти както за преписа, така и за оригинала. Тази бележка показва коректното професионално отношение на Иван Паунов (приел монашеското име Кирил) към преводаческото дело на Неофит Рилски. Приписката е важна именно с оглед на издаването на „Басни Есопови“ (1852) – един „куриозен случай, характерен и у тогавашните и у по-послешните наши списатели и преводачи“ (Славейков 1898: 301). За разлика от етичния подход на рилския таксидиот Кирил, по съвсем различен начин се отнася учителят от Татар-Пазарджик Йоан Емануилович, който поставя своето име на издание, което всъщност е в превод на Неофит Рилски. Прагматичната целеустременост и „криворазбраният“ светски тип поведение на „преводача“ Й. Емануилович показва как може да се „злоупотреби“ с наследството на Неофит Рилски. Безспорно ключово последствие се оказва, че Неофит Рилски дава част от готовия вече ръкопис на И. Емануилович като необходимо учебно помагало. Благодарение обаче на „кражбата“ на Йоан Емануилович част от ръкописа на Неофит Рилски е издадена в книгата „Басни Есопови“.

Оттук и второто последствие, а именно досегът на Неофит Рилски с публикувания му ръкопис под чуждо име и с дребни изменения е поводът за допълнително написаните приписки. Тъкмо те, десет години по-късно (след 1852 г.), са единственото запазено свидетелство за оригинала на „Есωпа Баснотворца житïе. Максìмомъ Планᴕдомъ списано“ (1842). В една от бележките си (л. 79б) Неофит Рилски поставя проблема за авторските права на своя превод – „Iоанъ Еммануиловъ, славяноболгарскiй учитель, Татаръ-Пазаеджичанинъ, укралъ настоящiя басни и говори, защо ги е превелъ той съ елинскаго на славянскiй диалектъ, а напечаталъ Найденъ поклонникъ Татаръ-Пазаеджичанинъ въ Белград въ 1852 лѣто“ (Славейков 1898: 301).

Критическата рефлексия на Неофит Рилски обаче няма публичен отзвук, а остава само в рамките на приписката на вече изгубен ръкопис. Разбира се, днешният изследовател може да реконструира кое име стои зад издадения Езопов басненик и да реабилитира авторитета на истинския преводач Неофит Рилски. Въпреки това нерядко се среща в литературоведските изследвания^[1] изброяването на Й. Емануилович заедно с имената на Петко Славейков и Райно Попович като едни от първите възрожденски преводачи на печатните български издания на Езоповите басни от 50-те години на XIX век.

Темата за авторството на „Басни Есопови“ (1852) е по различен начин разработена в научната литература, като по-често се застъпва мнението за „кражбата“ на Й. Емануилович и дълбокото разочарование и недоумение на Неофит Рилски. От една страна, Румяна Радкова извежда ролята на крадеца-преписвач: „Справедливо Неофит е разочарован и обиден […] Неофит остро напада крадеца, не само че е присвоил чужд труд, но и че е допуснал груби грешки“ (Радкова 1975: 109). Мнението на Р. Радкова се допълва и с това на Юл. Николова: „Обвинението на Н. Рилски е съвсем основателно, въпреки че досега не му е обръщано сериозно внимание“ (Николова 1983: 38). От друга страна, Афродита Алексиева, извършвайки съпоставителен анализ между ръкописа и изданието, прави един по-различен прочит: „В случая обаче не би трябвало да се говори за литературна кражба в истинския смисъл на думата, ако вземем под внимание особеностите на момента. Подбудите са други – необходимо е повече печатни издания да бъдат достъпни на българите, тъй като във всяко от тях се допринася за просвещението на народа“ (Alexieva 1970: 113; Алексиева 1987: 121). По-късно Анна Николова се придържа към умерената позиция на Афр. Алексиева за утилитарно-практичната функция, която „оправдава“ изданието на Й. Емануилович като откровено плагиатство. Също така А. Николова изтъква потребността на българина „да се запознае със световните културни и литературни ценности“ (Николова 2002: 70).

Несъмнено разпространеното схващане за плагиатора и ощетения преводач на първо място произлиза от историческите факти на пълно припокриване на книгата с оригинала, за който оригинал съдим по преписа на Кирил Рилски. Тук остава отворен въпросът доколко можем да се доверим на съвестното преписване на ръкописа и дали самият игумен Кирил не е внесъл промени. На второ място причината да се говори за „кражба“ и „крадец“ е следствие от многократните им назовавания в самото гневно слово на Неофит Рилски. Реторическият похват на Неофит Рилски, чрез който се изгражда „литературният образ на гневния човек“ (Дамянова 2004: 155), поставя акцент тъкмо върху историята на откраднатия превод Именно гневното слово задава и днес стереотипа да мислим изданието на Й. Емануилович преди всичко като литературна кражба.

За разлика от днешната обозрима представа за автора-преводач и автора-преписвач, възрожденската читателска публика няма възможност да припознае връзката между Неофит Рилски и издадения учебник на Й. Емануилович. Изключение правят само отделни книжовници, за които разбираме по запазената приписка по ръкописа. Едната група е кръгът от Неофитови ученици съ-преводачи на басните и/или на повествованието за Езоп, които попадат на изданието на Емануилович и разпознават своя почерк. Такъв е именно случаят с Васил Чолаков, за когото Н. Рилски споменава изрично в приписката си на л. 79б от ръкописа, че „си познава писмото. Той гледа съ очитѣ си печатанитѣ басни Есопови, които е гьове прѣвелъ нѣкой Iоанъ Еммануиловичъ“ (Славейков 1898: 302).

Случаят с „литературната кражба“ на ръкописа дава основание на Неофит Рилски ясно да изтъкне ролята на неговите помощници в превода, чиито имена иначе трудно бихме могли да възстановим като Хр. Пулеков, Н. Геров. В. Чолаков, Цв. Недев, Ив. Паунов, К. Попвасилев. От всички тези книжовници единствено Христо Пулеков по-лесно може да бъде припознат като съ-преводач. За неговата ключова роля в създаването на Неофитовия ръкопис разбираме въз основа на кореспонденцията с Н. Рилски и на споменатия от Й. Георгиев ръкопис/препис от Пулеков на Езоповите басни^[2]. Самите преписи на оригинала са засвидетелствани в личните архиви, както при Найден Геров (Ф. 22, а. е. 615), така и при Кесарий Попвасилев (Ф. 32, а. е. 14, 390–461).

Другата група възможни читатели на оригинала са тези, които са имали досег с него. Като например Александър Екзарх, на когото Неофит Рилски дава ръкописа си за издаване, и по-късно през 1869 г. Ал. Екзарх го препредава на Петко Славейков:

Неофитъ лично е подарилъ на покойния А. С. Екзарха, което е записано въ споменѫтитѣ страници [л. 1а и 80б – бел. м] от самаго Екзарха. Кога, какъ и защо е била дадена сѫщата книга на баща ми отъ А. С. Екзарха, е разправено въ друга бѣлѣжка, която се намира отъ вѫтрешна страна на лѣвата кора: „Подарява се отъ г. А.С.Б. Екзарха на г. П. Р. Славейкова и се полага въ родолюбивото негово разположение.. 1869. Феврурий 16 (Славейков 1898: 302).

Интересно е едно писмо на Ал. Екзах до Н. Рилски, което е десет години по-рано (28 юли 1858) – „чекахъ же да ми испратите и обещанньιй ви Есопъ. Защо това глубоко молчанie? Старость ли си натисна, заниманiя голѣми и тежки ли ви обладаха? Или отъ свѣта ся отрѣкохте и нито за болгарете дума да чуете не щете? …Защо убо не вземете перото“ (Шишманов 1926: 326). Въпреки тази загриженост и ангажираност на Ал. Екзарх и въпреки усилията на Неофит Рилски да намери подкрепа в лицето на едни от авторитетните обществени дейци през XIX век – Ал. Екзарх и Петко Славейков, остава питането защо издаването на ръкописа се осуетява.

Относно ролята на спомоществователя и икономическата страна на книжния пазар, които определят новия читателски вкус, е показателно известното изказване на П. Славейков до Н. Палаузов:

Знаете ли какви са българите? Те купуват „Песнопойките“ на радо сърце по един цванец, а за „Смесените китки“ и половин не дават, нето се обращат към тях. “Песнопойки“ досега са се разкупили до 1000 екземпляра, а „Смесените китки“, съвсем що имат 1000 спомощници, и двесте няма да са се раззели, а пак „Басненици“ ни 50, Съдете и ви зачто ли е така“ (писмо до Н. Х. Палаузов, от Трявна, 21 март 1853, цит по: Славейков 1904: 44–45).

Не са известни причините защо молбата-поръчение на Ал. Екзарх към П. Славейков „да го издаде на свѣтъ, кога му приляга“ (Шишманов 1926: 326) няма своя ефект, а ръкописът остава само като подарък за Славейковата библиотека. Не е изключено вече наличното издание на Й. Емануилович да е обезсмислило реализирането на оригинала на Неофит Рилски.

Още повече, като се вземат предвид социокултурните изменения в средата на XIX век, когато има „бум“ от учебни басненици. Тези години „отбелязват върха на интереса към Езоп, но заедно с това и неговия край“ (Николова 1983: 44). Когато говорим за „плагиатора“ Й. Емануилович трябва да насочим вниманието и към неговия издател и ролята на книгоиздателя. Боян Пенев привежда два важни факта около дейността на Найден Йованович. Първият е, че точно една година преди издаването на „Езопови басни“ от Й. Емауилович се оказва, че книжарят пребива дълго време в Рилския манастир. „Там някои калугери му превеждаха и преписваха книги за издаване“ (Пенев 1933: 265; Радкова 1975: 82). Втората особеност е въпросният „бум“ на новоиздадени книги след 1851 г. Боян Пенев посочва, че докато между 1843–1855 г. Х. Йованович „е издал по 1–2 книги, в продължение на двете години (1852–1853) е издал 13 книги“ (Пенев 1933: 266–267). Много вероятно е „украния“ ръкопис на Неофит Рилски да е част от издателската политика на доста популярния и успешен Н. Йованович.

Неслучайно историята на този ръкопис се саморазказва и можем да я проследим хронологически (1838–1869) през приписките и писмата. Така „Басни Есопови“ от Й. Емануилович става достъпно учебно помагало за възрожденския читател, но измененията в някои басни (№ 9, 40, 66) остават неясни и объркващи възприемателя. Високите научни критерии на Неофит Рилски обаче не допускат подобни „преводачески“ решения. И това е причината да „благодари“ на Й. Емануилович за извършеното плагиатство, чрез което ръкописът на Неофит Рилски достига до масовия читател, макар и с чуждо авторство: „И като е станало толко непотребно това изданiе благодаренъ сѫмъ защо е рекълъ, че е неговъ преводъ и не е казалъ правдата“ (Славейков 1898: 302). Разбира се, не може да се говори за нефункционалност на книгата на Й. Емануилович, защото това са единични случаи спрямо 150-те басни. Но може да се отбележи разреза между разбиранията на Й. Емануилович спрямо тези на Неофит Рилски и на неговия профилиран кръг от просветители, които въвеждат в „българското възрожденско пространство новия тип просвета“ (Дамянова 2004: 53). Нетипичното около случая Й. Емануилович е, че ученикът-преписвач заема друга социална роля: на висококомпетентен преводач от старогръцки, следвайки утилитарно-прагматичните повели на времето.

Случаят с учебната книга на Неофит Рилски, която „сама разказва историята си“ (Славейков 1898: 302), е симптоматичен и дори в известен смисъл парадоксален. Единствено от статията-съобщение на Иван Славейков от 1898 г. имаме сведения за новооткрит ръкопис на Неофит Рилски в библиотеката на Петко Славейков. Ръкописът обаче и досега не е намерен, което препотвърждава невъзможността да се работи с оригинала, а единствено с данните от статията на Славейков и от преписа^[3].

Темата за съ-преводача е интересна и напълно се вписва в социокултурния и литературен развой на новобългарската книжнина. Авторитетни и силно активни просветители като Неофит Рилски и Райно Попович успяват да мобилизират и канализират преводаческата и творческата дейност на редица възрожденски книжовници. Домашната ръкописна традиция на Езоповото житие и басни се сформира въз основа на преводи-преписи, преводи-чернови и преводи-упражнения. Неслучайно някои от тези видоизменени преводи възникват именно като поставена задача от високоуважаваната и „мѫдрословесна“ фигура на Неофит Рилски. Неговата историко-филологическа и преводаческа компетентност дава повод да се открои ролята на редактора и съ-преводача още в първите десетилетия на българския XIX век.

13Цитирана литература

Книги

Алексиева, Афр. 1987. Преводната проза от гръцки през Възраждането. София: БАН.

Вълчев, Б. 2008. Възрожденските граматики на българския език. София: Св. Климент Охридски.

Дамянова, Р. 2004. Отвъд текстовете: културни механизми на Възраждането. София: Елгатех.

Емануилович, Й. 1852. Басни Есwповы и о предобучений Афтониа мудреца и Гавриа елина четверостишна. С елинскаго на славенский диалект в ползу и употребление славеноболгарских отроков, преведени от Йоана Емануиловича, славеноболгарскаго учителя, татарпазарджичанина. Издание перво. Белград.

Милева, М. 1999. Аспекти на универсализма в Българското възраждане. София: Св. Климент Охридски.

Пенев, Б. 1933. История на новата българска литература. Т. 1–4 под ред. на Борис Йоцов. София: Министерство на народното просвещение.

Радкова, Р. 1975. Неофит Рилски и новобългарската култура: Първата половина на XIX в. Живот и дейност. София: Наука и изкуство.

Статии

Бетева, В. 1942. Български преводи на антични автори от 1800-1900 год. Известия на семинара при Историко-филологическия факултет на Софийския университет, 85–118.

Доросиев, Л. 1932. Неофит Рилски патриарх на българските книжовници и педагози по случай 50-годишнината от смъртта му. Материали за изучаване учебното дело в България 9. Прибавка към сп. Училищен преглед, 103–180.

Николова, А. 2002. Езоп. Преводна рецепция на европейските литератури в България. Т. 3: Класическа литература. Съст. А. Николова. София, 68–80.

Николова, Ю. 1983. Езоповите басни и тяхното разпространение в българската възрожденска книжнина. Литературна история, 11, 30–45.

Славейков, И. 1898. Една интересна ръкописна книга от отца Неофит Рилски, в библиотеката на П. Р. Славейков. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 15, 299–303.

Славейков, П. П. 1904. Писма от П. Р. Славейков. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 20, 44–45.

Alexieva, А. 1970: Les fables d’Esope traduites du grec pendant la Renaissance bulgare jusqu’à la Guerre de Crimée. Etudes balkaniques, 3, 105–120.

Ръкописи

Неофит Рилски. 1846. [препис на Кирил Рилски]. Есωпа Фригiйскаго всѣмъ знаемыя Басни с житiемъ. Ръкопис 4/25, съхраняващ се в библиотеката на Рилския манастир.

Попович, Р. 1846. Есопа баснотворца житïе, списано по еллински отъ Максима Планᴕда: от еллински же преведено на новоболгарский языкь отъ Райна Поповича са его же труды и иждивение его. Ръкопис MNP, Slav. 33.

Andriana Svetlinova Spasova

The Bulgarian Academy of Sciences, Sofia

Institute for Literature

email: andriana.spassova@gmail.com

СЪПОСТАВИТЕЛНА ТАБЛИЦА МЕЖДУ РЪКОПИСА НА

НЕОФИТ РИЛСКИ И ПРЕПИСА НА ЙЕРОДЯКОН КИРИЛ РИЛСКИ

ЗА ПРЕВОДА НА ЕЗОПОВОТО ЖИВОТООПИСАНИЕ

* Статията беше подкрепена от Министерството на образованието и науката на България в резултат на изпълнение на Национална научна програма „Млади учени и постдокторанти“, одобрена от РМС # 577 / 17.08.2018.

^[1] След като Хр. Бетева дава цялото заглавие на изданието от 1852, коментира и съпоставя гръцкия и българския текст: „Ето как Й. Емануилович е превел баснята Λέων καί Βάτραχος N-248 в изданието Halm“ (Бетева 1942: 88). От своя страна М. Митева дори говори за „личния почерк“ на преводача. И още: „Докато Емануиловичовивият сборник е на трудно разбираемия черковнославянски, на Попович – на говоримия език…“ (Митева 1999: 92) и др.

^[2] Интерес представляват за по-нататъшно изследване писмата между Хр. Пулеков и Неофит Рилски от 1840 г. до 1842 г. Във връзка с книжовната дейност на Неофит Рилски Л. Доросиев пише подробно за ръкописа на Хр. Пулеков – „И той е бил превел „Басни Езопови“, останали ненапечатани и откупени през 1904 г. от Йордан П. Георгиев, командирован от Минист. на народното просвѣщение да събира материали по нашето възраждание, заедно с други шесть рѫкописа, преводи и оригинали, пазени сега в Архива на възраждането при Народната библиотека“ (Доросиев 1932: 168). Предстои да се проучи този ръкопис.

^[3] Ръкописът е потърсен в НБКМ, ЦБ-СУ, Държавна агенция „Архиви“ – София, Библиотека на РМ, Къща музей „Петко и Пенчо Славейкови“ – София и Музей „Славейковата къща“ – Трявна.

[4] За ръкописа и за приписките в него съдим единствено по статията на Иван Славейков. Една интересна ръкописна книга от отца Неофит Рилски, в библиотеката на П. Р. Славейков. – В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. бр.  15, 1898, с. 299-303. Някога се е съхранявал в библиотеката на Петко Р. Славейков.

[5] Преписът (4/25) се съхранява в библиотеката на Рилския манастир. Данните са по: Спространов, Ев. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир. С.: 1902, с. 122-123.

[6] От Г-1105 (1804 г.) – Живот и басни  на  Езоп Фригиеца заедно с Христоитията на Антоний Византиу, към които са прибавени и някои други твърде полезни неща. Във Венеция. Печатницата на Никола Гликис от Янина. Изданията се намират в библиотеката на РМ.

[7] За разлика от новобългарския език в ръкописа (MNP, Slav. 33/ Инв. Ном. 52513) на Райно Попович. Есопа баснотворца житïе, списано по еллински отъ Максима Планᴕда, 1845.

[8] Иван Славейков уточнява, че „части от гръцки текст и български превод са преписани от по-видните Неофитови ученици“ (Цв. Недев, Н. Геров, Хр. Пулеков, В. Чолаков). – Славейков, Ив. 1898. Цит. съч., с. 301.

[9] Иван Славейков не споменава за подобна приписка. Същата бележка, че преводът на басните е по изданието на Адамандиос Кораис, се среща и в гръцката книга Αισώπου του Φρυγός βίος και μύθοι, но в изданията от 1815 – 1820 на с. 118,  от 1844 на с. 109. По това може да се съди, че Неофит Рилски е използвал за превода си най-старото налично издание в Рилския манастор от 1804, където тази приписка липсва (би трябвало да се срещне на с. 126 след края на 150-те басня).

В още един ръкопис 1291 на Езоповите басни, който се свързва с името на Неофит Рилски, присъства същата приписка (на л. 52а) за превод от Кораис. За разликите между ръкопис 1291 и преписа на К. Рилски става ясно в настоящото изследване.

Вземете (Доживотен) абонамент и Подарете един на училище по избор!