Вградена невеста. Пример за битово християнство

Автор: Ива Георгиева

Увод

Настоящата работа има за цел да разгледа мотивът за вграждането, познат в народния фолклор, а след това претворен и в поезия, проза, драма от времето след освобождението ни. Съпоставителният метод е избран не поради липса на материал или като изследователска прищевка, а защото, струва ни се, това е най-добрия начин, по който може да се осъществи пълен анализ и разбиране не само на мотива като предмет на поетичния народен гений, но и като част от културата на българина, от народната психология и нещо много важно – гледната точка към религията.

Още в началото е необходимо да се означи ролята, която играе всеки от разглежданите източници. За по-голямо удобство, те могат да бъдат разделени на три категории:

–         Първоизточници – народните песни, събрани в различни сборници – фолклорни, етнографски и подобни

–         Съвременен поетичен поглед на традиционни мотиви – това са творбите в литературата ни след Освобождението, където проблемът за вграждането е разработен и осмислен – конкретно, Изворът на Белоногата на Петко Р. Славейков, драмата Зидари на Петко Тодоров и разказа на Йордан Радичков Църковното Настоятелство.

–         Критичен анализ на проблема – научна литература по въпроса, писана от началото на 20в до началото на 21в, в която се правят опити за обяснение кое е провокирало нуждата от подобни ритуали, каква е психологическата причина да възникнат и прочие.

И тъй като целта на настоящата работа е да извлечем максимални познания за изследваната област от културното мислене на българина през вековете, никоя от горепосочените категории няма да бъде вземана предвид с по-голямо доверие от другите. Нашата задача, не е да гледаме високомерно на миналите времена, нито да ги оценностяваме или дори да ги интерпретираме чрез разбиранията и знанията на днешния човек. Единствената ни задача е да се доближим колкото се може до времето на утвърждаването им във формата, която познаваме, а именно времето на пребиваването на народа ни под Османско владичество, и да ги прочетем доколкото ни е възможно, с очите на човека на онова време.

Контекст. Османско владичество и народно християнство.

В книгата си Български фолклор, от 1959г, Петър Динеков заявява, че много от познатите народни песни, във вида, в който ги познаваме днес, са били оформени във времето на чуждото владичество и носят неговите белези. В тези времена „се предприемат големи обществени строежи главно с военно значение – постройки на крепости и мостове. В тия градежи работят български майстори-зидари. Необходимостта да се вгради жив човек често се явява като последица от заплаха на турските власти – султанът праща писмо калето да бъде изградено непременно до края на годината, иначе тежка съдба очаква строителите”[1]. Така например в песента Вградена невеста от Еленския край[2] виждаме как:

Града градеше Маноил майстор,
града градеше, кале правеше, …

деня го гради, нощя се рони,
рони и събаря, не се задържа.
Писма му идат, царя ги праща:
кале да изкара в тази година,
в тази година, а бре десета.

Наистина тук се говори за „царя”, а не за султан, но знаем, че българите така са наричали османския владетел. За тях глава на държавата е царят, титла запазила се в съзнанието им от времето на Второто Българско Царство, и автоматично я прехвърлят на новата власт, което е доста показателно за заинтересоваността на народа от управляващите. Те често се свеждат до тези, които събират данъци, така че, изключвайки драматични моменти и по-невралгични точки, в които са се случвали по-често и повече беди, предизвикани от новата власт, единственото, което се е набивало  и е дразнело българското съзнание, е била различната вяра на новия „цар”. Оттук идва и една особеност в самоопределението на подчиненото население на Балканския полуостров, както и на външните названия, давани им от чужденци-пътешественици, преминаващи през нашите земи. Например, важно е че в един момент, цялата тази маса хора, избира за водеща религиозната си принадлежност. Вече не се наблюдават, или поне не толкова често, разделения на българи, гърци, сърби, турци, а на християни и мохамедани. Или ако трябва да бъдем още по-прецизни  – на православни и мохамедани, защото опити за преминаване към католицизъм е имало, но католиците са били мразени дори повече от изповядващите исляма. И така, при тази толкова важна роля, отредена на религията, трябва да поговорим малко за самата нея, за балканското православие. А то никога не е било просто православно християнство.

Нашия полуостров е бил заселен толкова хилядолетия с население, упражнявало всякакъв вид „езически”, от християнска гледна точка, култове, които въпреки многообразието си, трябва да признаем, показват устойчивост на определени възгледи и принципи, че в късния момент, в който християнството настъпва и се превръща в доминираща религия, в религиозното съзнание на обикновения човек няма място за ново начало. Християнството не попада на чиста земя, ако можем да се изразим по този начин, а стъпва на дълбоки  основи, които въпреки че не се забелязват от народа, го променят. Няма съмнение, че българският селянин от времето на Османското владичество, се е мислел като нито повече нито по-малко християнин. От позицията на изминалите векове обаче, и от гледната точка на изследователя, който има предимството да познава нещо повече от времето тук и сега, можем да кажем, че това християнство е едно битово християнство, в което са вплетени множество древни практики и вярвания.

Терминът битово християнство има много синоними и се използва не само за религията на Балканския полуостров, но и в Западна Европа, Русия и др. Едни от тях, разгледани от Катя Михайлова са „утилитарна сакралност (Иванова 1995), православно езичество (Тодорова 1997: 212), примитивно християнство (Ковачева-Костадинова 1998), фолклорна конфесионалност (Малчев 1999), фолклорна религиозност (религиозност) (Баева2000) и калкираното от английски популярна религиозност (Баева 2000)”.[3] То възниква, не само, но и поради ниската степен на образованост на обикновените хора и малкия процент на можещите да четат. В следствие, досегът на хората с християнските повели, се свежда до службите в църквата и християнските притчи, които обаче, предавани устно, силно се фолклоризират.

В труда си относно битовото християнство доц. Костадин Нушев отбелязва, че епохата на османското владичество е важна, защото тогава протича така наречената „вторична митологизация” на религията, което се отразява най-вече на култа към светците (които са, така да се каже, принизени и приближени до хората), но и на „т.нар. “доместикация на християнството”, която засяга по-общо начините на изповядване и практикуване на религията и се отразява в областта на външните ритуални форми”. Принос за това филклоризиране има и проблемът с духовните лица, които често е трябвало да обслужват няколко села и в следствие, на много места не е имало постоянен надзор от страна на християнски свещеник. Там където е имало пък, доста често се наблюдава принизяване на самия свещеник, по простата причина, че той е на първо място съселянин, извършващ всички дела от бита наравно с останалите хора, което до голяма степен отнема от висотата и светостта, на които би трябвало да се радва един божи служител.

За да не бъдем голословни, ще приведем няколко примера, които да дадат по-ясна представа за какво става въпрос, когато говорим за битовизиране или фолклоризиране на християнството. Ще ползваме най-вече доклада на Катя Михайлова, който е богат на разнообразни и интересни материали.

Интересно е очовечаването на светците. В народните представи, те по-скоро се доближават до героите от познатия ни гръцки пантеон, с техните всевъзможни роднински връзки, избухливи характери и непрекъснати проблеми. Въпреки че нищо подобно не е казано в Библията, за българина  „Господ е “стар белобрад “небесен ступанин”…, нещо като кмет, кротко и добродушно изпълняващ своята официална длъжност” (Славейков 1904: 15-16)”[4]. Освен това света и стихиите в него са разделени между братята св. Иван, св. Илия, св. Петър и св. Никола и сестра им Огнена Мария, като на други места братята са шест и включват и св. Арахангел Михаил. Св. Димитър пък е брат на св. Петка, или пък на св. Георги, защото в народното мислене годината е поделена между двама им. Освен това любопитно е вярването за близначност на светиите – празнуването на летен и зимен техен празник, честване на тяхната светла и тъмна природа – например Ивановден и Еньовден се смятат все за празници на св. Иван. Има много други подобни примери, но заключението е видно: българският народен календар е много повече от християнски обуслован. Той е облякъл християнски имена, но в същността си до голяма степен носи традиции от древни времена.

Това е контекстът, в който ще се спрем на ритуалите при строеж и най-вече – на мотивът за вграждането.

Градеж и жертвоприношение при градеж

Строителството и архитектурата са един от основните белези на дадена култура. Тяхната специфика, сложност, материалите, от които са изградени различните постройки и разбира се естеството на самите градежи. Тук няма да се спираме подробно на тези проблеми, а по-скоро ще се опитаме да надникнем в съпътстващите градежа дейност.

Съграждането във всяка епоха освен нашата, а понякога и в нашата, е разбирано като много повече от просто подредба на определени материали, с оглед постигането на закрито пространство с дадени функции. Строежът е творчески процес, то е акт, почти демиургичен, защото както отбелязва и Лилия Старева, строейки ние създаваме нещо от нищото, от хаоса, от първичното неусвоимо и чуждо пространство, което не просто заграждаме и разкрасяваме, а запълваме с мисли, емоции, надежди. Това не са просто сантиментални отклонения, защото ако в днешно време сме склонни да гледаме на подобно обживяване на пространството и грижа към всеки детайл, като на безцелно суеверие и загуба на време, епохата, към която сме отправили поглед ги е смятала за изключително важни. Ако можем да си позволим тази скоба, бихме заключили, че 21в е време, в което се ценят крайните резултати, докато предмодерното време, бидейки циклично, не може да постигне краен резултат, ако първо не бъде поставено подобаващо начало.

Такова подобаващо начало се поставя като се докаже, че исканото е заслужено, а това означава, че нещо трябва да бъде дадено в замяна, в нашия случай, да бъде принесена жертва.

За предмодерния човек обособяването на пространството на свое и чуждо е един от основните похвати за ориентирането му в света и превръщането му в място, годно за живеене. С това разграничаване и превръщане на другото, „юдското” в човешко, са свързани редица обреди и магически ритуали. Например при съграждане на ново селище, съществува древен обичай, да бъде направена бразда, която да обособи пространството, което ще се обитава. При това тя трябва да бъде направена от двама братя близнаци, впрегнали два вола близнаци. Този ритуал се е правел и при строежа на къща според Лилия Старева, а друг обичай, изпълняван, за да се избере място за строежа е хвърляне на ръжени зърна, които трябва да се задържат седмица, на мястото където са посипани или в противен случай то се счита за лошо и неподходящо за строеж. Тук се намесват и древните български вярвания за самодиви, техните поляни и дървета(дряновете), пакостите които могат да причинят и следователно местата, които трябва да се избягват, защото са подозирани като техни. Не са били харесвани  още места, които са изоставени, още повече ако са свързани с вода – воденици, мелници, кладенци. Самия градеж пък е съпътстван също с множество ритуали и поверия. Някои от основните са полагането на основен камък, както и викането или още „дайкия”, което се е извършвало вече на завършен груб строеж на къщата. При самия завършек на сградата пък са се извършвали освещавания, като всеки един от тези етапи е бил съпровождан с различни по вид и цел жертвоприношения – от заколване на животно на прага, или там където ще бъде огнището, или предния ъгъл на къщата, до даряването на ризи и кърпи на строителите.

Нека първо кажем малко повече за историята на  жертвоприношенията.

Жертвоприношенията са били част от живота на обикновения човек много дълго време. Колкото и промени да са настъпвали, балканското население, в по-голямата си част винаги е било селско, свързано със земята, природата и в такъв смисъл, всичко, което е редно в природата е разбирано като нормално. Това бе посочено, за да се спрем за малко на смъртта и начина, по който е възприемана от предмодерния човек. Тук трябва да признаем, че усещането за преминаване от живот в смърт, е било много по-малко трагично, отколкото сме склонни да го виждаме днес. Дори в пиесата на Петко Тодоров Зидари, това е засвидетелствано:

Герги : Мъртвия ще прежалим. Раната на Петка ще зарасне. Той е млад! 
Четвърти   момък:  Да не ви е грижа. Там не щем да знаем…[5]

Разбира се чувството, че животът е свещен е също много силно, той е неприкосновен, дар от Бога, но ако Бог е рекъл, може да го вземе, когато пожелае и да използва за проводник на волята си  нещастие, болест, а защо не и човек. Това обяснение е водещо при вземане на трудни решения, като това при вграждането на човек или сянка. На пръв поглед в този мироглед се откроява един приоритет на нравите – хората се страхуват повече от Бога, отколкото от материалните последици и\или пък са изцяло ръководени от принципа на отплащане на подаръците.  Това мислене е типично за архаичните племена според Мос, но смятам може да бъде приписано, поне отчасти и на предмодерния човек.

Най-накрая можем да пристъпим към самия феномен на вграждането.

Мотивът за вграждането.

Народните песни

Всеки вид принасяне на жертва се смята за категорично предхристиянски или поне нехристиянски. Тук може да поспорим относно естеството на християнската молитва, поне по начина, по който тя е разбирана и използвана от простото население, а не от високото духовенство. Адекватно би било също да дадем пример с католическите индулгенции, които обичани или не, признавани от по-късни Папи или не, са съществували и са се радвали на голяма популярност. Можем дори да продължим с природата на изповедта и опростяването на греховете, посредством дарения, лишаване от храна или други материални блага, извършване на милосърдни постъпки и прочие. Накратко, въпреки че между религия и магия, в повечето случаи, изследователите дърпат дебела черта, остава съмнението не е ли магията просто вид религиозност. Този дебат обаче не е тема на нашето изследване.

Наистина търсейки корените на вграждането  в сгради, различни учени са стигнали до най-отдалечени точки на света, давайки примери останали запомнени от векове и в този ред на мисли, разбирани като езически.

Така например интересни са обичаите разгледани от Михаил Арнаудов:

„В Индия един цар пожертвувал кръвта на едничкия син на една вдовица по искането на гадателя, за да се задържи едно укрепление, което внезапно рухнало… Така също и индианците от племето haida  убиват роби, за да ги закопаят под гредите в ъглите.Малайците в Австралия и Океания закопават в основите на нов градеж неприятелски черепи… В гр. Галан, Африка, пред най-важните градски порти били закопали едно момче и едно момиче живи, за да направят града непревземаем.”[6]

Тук се забелязва една основна разлика с българския фолклор, която въпреки че не е опомената в цитирания труд, смятам за важна. Това е избора на жертва при споменатите древни култури и при нашата балканска предмодерна култура. Докато в примерите жертвите са врагове или роби или пък в случая с Индия, непознат, в българския обичай се жертват най-личните, най-красивите, най-добрите хора. Това може би се дължи на запазените в дълбоки култови пластове идеи, останали от времето на Древна Елада, където идеята за калокагатията е властвала и катарзисът е бил неразделна част от добрата драма. Както отбелязва и литературния критик Анастасия Първанова, типично за българското мислене е „че сътвореното със сърце, ум и ръце трябва да се изстрада”.[7]

Всъщност, за да сме напълно честни, трябва да споменем и оказаното в една статия на сп. Арх&Арт сведение за практиката вграждане и в Библията :

„В дните на грубия езически цар Ахлав, Хил Ветиленецът съгради Ерихон – тури основите му със смъртта на Авирона първородния си и тури вратата му със смъртта на Сегува, по-младия си син“[8].  

Все пак това се случва в Стария Завет и описва езически ритуал. В Новия Завет е оказано, че жертвоприношенията описани във Вехтия и извършвани от юдеите, вече не са нужни, защото:

 „А  понеже  Христос дойде като първосвещеник  на бъдещите добрини, той влезе през по-голямата и по-съвършена скиния не с ръка направена, сиреч, не от настоящето творение, еднъж за винаги в светилището, и то не с кръв от козли и от телци, но със собствената си кръв, и придоби за нас вечно изкупление.“[9]

Както и

„Но казвам, че онова, което жертвуват езичниците, жертвуват го на бесовете, а не на Бога; …“ [10]

Това позоваване се прави само за да утвърдим още веднъж чрез примери, че няма да говорим за канонично християнство, позоваващо се на Светото писание и тълкувано от духовници, а за битово или фолклорно християнство, в което ако искаме да оправдаем решението да бъде вграден човек в сграда, можем да кажем, че то се доближава до старозаветната притча за верността на Авраам.

И така, както казахме по-горе, нуждата от принасяне на жертва при градеж, се дължи на разбирането за света, като за място, където за всяка част от природата отговаря дух-покровител. В моменти, когато човекът трябва да обособи свое пространство и да влезе в ролята на демиург, спрямо него, се  появява нуждата да бъде направен такъв покровител на новото място. Основно разбиране, от което ще изхождаме е че къща без жертва не може да има, тогава тя  остава без стопан, опустява, носи беди на новодомците… То се среща при всички учени, обработвали темата за вграждането.

В своя труд М. Арнаудов се бори с мнението на социологът Вестермарк, за когото жертвата при градеж първоначално е имала за цел да умилостиви неприятелски насторени духове и чак в по-късен етап, идеята се е изменила до изграждане на дух покровител. Арнаудов отстоява противоположната мисъл, че напротив, още в най-ранните случаи трябва да мислим за вграждането, като за метод за създаване на „гений-покровител”. Ние ще се съгласим с него дори само заради довода му, че умилостивяването се извършва посредством все още практикуваните курбани, тоест принасяне в жертва на домашни животни, докато човешката жертва, трябва да означава по-различна нужда. Голямо внимание Арнаудов отделя на първоизточниците, които според него са гръцките песни, следвани от българските, най-вече тези от южна България. Това разделение той прави съпоставяйки песните от различни региони, като правейки паралел с френски песни от XIв, той определя за първи, произведенията, които са най-кратки и в които проблемът е изразен най-ясно. Колкото по-късни са вариантите, толкова по-обстоятелствени са те, толкова повече се доближават до художествени произведения, изграждайки силни герои, акцентирайки на душевните преживявания и терзания най-вече на майстора и вградената невеста.

Сега ще се спрем на правилата в песните за Вградена невеста. Като всеки мотив, той има свои особености.

Първата е, че се гради строеж, най-често мост, но може и крепост ( кале) – тоест строеж труден, който изисква майсторство.

Втората поднася дуалистичния модел, който е много характерен за битовото християнство  – през деня строежа се гради, през нощта се руши, при това виновник за това е незнайна и нечиста сила.

В по-късните форми, утвърдили се през периода XV – XIX в се появява и оказващ натикс фактор – писмо от властта, за необходимостта от бързото завършване на строежа.

Разбира се цялата песен е богата и на така наречените магични числа – често строители са трима или девет братя, или трийсет майстори и триста калфи, градежът се гради девет години или друго магично число. Тези числа, разбира се нямат общо с действителните случки (ако такива съществуват), а са маркер на традиционната култура, те присъстват в целия ни фолклор и ролята им е по-скоро да утвърждават неговата приказност, да указват че предаваното се намира в сферата на чудното.

Най-важното правило при песните за Вградена невеста е самото вграждане на невестата, при това не коя да е, а обикновено жената на първомайстора, или на най-младия майстор или брат( който винаги е най-добър, способен и т.н). В по-късните обживявания на този мит вградена става Гергана(Изворът на Белоногата), най-хубавата, добрата, обичана от либето си, но още не могла да се омъжи за него. Или Рада( Зидари) – също най-сърцата, най-хубава, най-желана мома, тъкмо преди сватба. Виждаме ясно идеята, че трябва да се даде най-хубавото, най-чистото. Него иска Господ, за да изпита децата си във вярата им и в желанието да завършат започнатото.

Споменавайки завършването изплува интересна интерпретация – строежът трябва да бъде завършен. Никъде не се споменава дори за възможност да бъде оставен, да се започне на ново място, нов строеж – разбира се за това има десетки практични причини, но ако трябва да търсим психологични и религиозни основания, то можем да ги намерим в цикличното мислене на предмодерния човек. Както казахме, всичко започнато, трябва да бъде завършено и ако това не може да се случи по един начин, то ще бъде намерен друг. В противен случай, такъв незавършен строеж би се превърнал в място прокълнато или обитавано от зли духове или самодиви, може би. За предмодерния човек не съществува разделение на световете – нищо не може да съществува на земята, без благоволението на небето, а когато Небето не е благоразположено, това ще рефлектира на земята, докато милостта му не бъде спечелена отново.  

Допускайки различни неутвърдени хипотези, можем да разгледаме и най-популярното име на главния майстор – Манол или Маноил. То е производно на името Емануил, което значи Бог е с нас( иврит), а какво по-подходящо име за човека, който трябва да стане изпълнител на божията воля и да докаже своята вяра и служба. Разбира се това е само странично наблюдение, а имената на майсторите могат да бъдат и други, което все пак е нормално, когато става въпрос не за авторско хрумване, а за народна традиция.

Връщайки се към очертаване на основните мотиви в  народните песни за вграждане, трябва да споменем и че най-често всички майстори се вричат да вградят чиято жена дойде най-рано да донесе обед на мъжа си. В повечето случаи се получава така, че възрастните майстори предупреждават жените си, а само най-младия или първия майстор, който се оказва най-честен, не казва на жена си, макар че в песента от Елена, той я затрупва с работа, която тя обаче свършва много бързо и пак отива първа. Навсякъде майстора проронва сълзи за обречената си съпруга, а някъде за да я накарат да слезе в строежа, той се преструва, че е изпуснал годежния си пръстен в основите.[11]

В този момент както отбелязва Петър Динеков, в българските песни се наблюдава някакво „странно примирение” на българките със съдбата им, докато в гръцките и песните от южна България( които може би са видоизменени гръцки песни) жените отправят страшни клетви „ Както тупти сърцето ми, тъй да капят пътниците, както плаче детето ми, тъй да въздиша реката”, които в един вариант са смекчени по молба на майката, която се тревожи за единствения й останал син, техен брат, който може да мине по моста.

Това са основните допирни точки на всички песни, третиращи мотива за вградената невеста. Някои песни са ограничени наистина само до тези основни моменти, други са се превърнали във  устна фолклорна лирика, обогатени със случки, герои, душевни терзания и други. Това, което ни казва за бита и народната религия не е много, но не е и малко. То се заключава най-вече в това, че ни помага да вникнем в  споменаваното многократно битово християнство и да разберем неговата християнско-езическа природа. Освен това, тези песни, макар и косвено носят знание и за отношенията между съпрузите, както и за ценените нравствени качества в предмодерния период, а именно истинска и непоклатима вяра, защото тя е това, което разделя българи и мюсюлмани – българската вяра. Виждаме че красотата и остроумието също са дълбоко харесвани, както и трудолюбието, което най-добре е представено в песента от Еленския край, където горка Марийка свършва непосилно много работа и дори когато стихиите се опитват да я спрат и да я предпазят от съдбата й, тя, вярна на съпруга си, отива при него на строежа.[12]

По-късни авторски произведения

Само за сравнение избрахме три други творби, доста по-късни, които също са интерпретирали този проблем.

В Изворът на Белоногата на Петко Славейков, вграждането се споменава чак в последната част – то се явява едновременно разруха и спасение, защото Гергана, въпреки че не принадлежи вече на този свят, не е станала и част от света на везира. Наистина, той я пуска да си тръгне, но пък злата веда, чула обещания за любов, трябва да изпълни някак волята си да раздели младите. В тази иначе наситена с доста фолклорни елементи творба, мотивът за вграждането е избран като израз на желания драматично-фантазен край, който да завърши историята едновременно с тъгата на реалността, но и оставяйки вярна на приказността, като дори се прокрадва елементът за влюбения, тръгнал да търси любимата си през световете, защото Никола се изгубва и от него се чуват само мелодиите на

цафарата му, тъмната, 
тъжно да свири и тътне, 
кога се вести Гергана, 
там на чешмата седнала, 
на месечинка да преде.

В обобщение, за поетът фолклорът е придобил приказни краски, или поне така го е представил в поемата си. Тя е определяна като най-доброто му произведение и е дълбоко ценена, като голяма заслуга за това, може би се дължи на фантазните окраски, с които е изрисувана една иначе битова картина и история. А когато изкуството черпи и се развива в миналото, особено в момент, в какъвто е написана поемата на Славейков (1873г), то трябва много внимателно да бъде едновременно възпято, но и поставено в едно не толкова историческо, колкото приказно време, за да бъдат понесени по-лесно трагичните моменти, на които то е пазител и да може народът да продължи пътя си напред.

Драмата Зидари от Петко Тодоров (1899) е много близка до ежедневния живот на българина. Тя е писана изключително на народен език и авторът се е постарал да изгради правдоподобни герои, чрез реплики, поведение и мисли. Богата е на остроумни диалози и представя една визия за това как са се случвали закачките между младите, къде е било позволено да се случват (на чешмата, по тлаки и седенки), били ли са регулирани от възрастните (когато Христо и Дончо започват да се карат, по-възрастните зидари се намесват и пращат Рада да си ходи вкъщи и да не създава повече кавги). Свидетелства за близкостта между съселяните, за тяхната съпричастност във всяко дело, за начина по който е протичал живота, а именно силно регулиран от обществото и под неговата непрекъсната опека. Тук решението да се извърши вграждане е представено доста драматично, темата се повдига няколко пъти, все от най-стария майстор Драган и макар че в началото среща сериозни възражения, накрая, в прегръдката на множество нещастия и надвисващи беди, нещата тръгват по начина определен от народните песни – оброк да се вгради тази, която най-рано дойде да донесе обяд. За Анастасия Първанова „езическата мотивация тук е „облечена” в християнска философия, към нея се върви с кръст в ръка”, което наистина е така, но това не бива да ни учудва, а напротив, напълно издържано е в стила на битовото християнство. Освен това, както също отбелязва Анастасия Първанова „в развръзката откриваме допълнителен мотив: грях и възмездие”. Двамата главни герои, така да се каже, излизат от света – Дончо се самоубива, Христо изчезва, и двамата престават да бъдат част от общността, а това е което прави човеците хора в онова време. В заключение вграждането тук е използвано, за да ни открие част от народния дух и разбирания, това, което е запазило народа ни през вековете, е било живота в затворена общност и това важи безусловно. Колективната отговорност е тъжния урок, който се преподава тук – общо вземане на решения за добро и общо посрещане на последствията – и добри и не толкова. Защото целта е постигната – църквата е съградена, но в нея не знаят как да влязат, защото моминска смърт тежи на съвестта им. И все пак тази съвест няма да е причина за трагични и необичайни дела, освен в случая с Дончо, който обаче, така или иначе е граничен герой в цялата драма. Тя ще бъде понесена, обживяна и благодарение на нея, ще се случат много други неща.

Най-късен и най-малко засягащ проблема е Радичковия разказ Църковното настоятелство. Той бе избран не толкова, защото мотивът за вграждането е сериозно засегнат, а защото дава една критична оценка по проблема.

Геният на Йордан Радичков е безусловен, но той не е предмет на изследването ни. Разказът му Църковното настоятелство е организиран около процесите при изграждане на църква във време, когато парите трудно се отделят за подобни дела. Църква в селото започва да се гради, като това е щастие за зидарите, които иначе трудно намират работа. В един момент се появява познатия мотив – през деня градят, през нощта се събаря – и започва да се търси решение на този проблем. Стига се до мисълта, че църквата иска жертва, с което църковното настоятелство се съгласява, като поверява на зидарите да решат каква сянка да вградят.

Най-важния за нас момент е в последния абзац на разказа[13]:

Едва по-късно се изясни, че никаква нечиста сила не е разтуряла зидарията, ами че това са го правили нашите хора, тъй като в ония години намирали мъчно работа. Църковното настоятелство също знаело много добре кой събаря зидарията, но се хванало за поверието и за вграждането на сянката, защото се надявало, че по тоя начин народът ще стане по-набожен. Пък то как може един народ да стане по-набожен, когато през деня зида църквата, а през нощта руши зидарията?(курсив мой)

В този случай интересно е изявеното мнение на автора по въпроса. Той сам дава своята оценка както на религиозността на народа, така и на църквата като институция. Разбира се това е само предложение за тълкуване, но в последното изречение сякаш прозира чувство на разочарование от невниманието или може би несериозното отношение на църквата към миряните, както и към битовизма, който се е разпространил дори и в религията и култовите обичаи.

Подредени по хронология, късните авторови текстове дават и едно друго знание – за това как се е развил споменът за миналите векове в народното съзнание. През какви призми се е гледало на културата ни по време на Османското владичество, а това ни показва не само колко патриотичен е народът ни, но и колко е уверен в правото си да съществува, в приноса към европейската култура и цивилизация. Всичко това е важно, защото рефлектира върху съзнанието на всеки българин – един е човекът, виждащ в миналото си достойни за възпяване традиции, макар и оцветявайки ги в приказност, друг е този, който ни показва бита на българина, борещ се с всякакви трудности, такъв какъвто е, не за да го възпее или отхвърли, а за да го разбере. Съвсем различен е човекът на Радичков, който може би се срамува от небивалиците, които са се мислели и случвали в миналото на родината му, или пък се съмнява в честността на сънародниците си и единственият начин, по който може да ги приеме, е като им се посмее – като чрез смях през тъга разсее недостатъците им, дотолкова, доколкото му е нужно.

Мотивът за вграждането не е само български. Той дори не е чисто европейски. Но начинът, по който е разработен в българския фолклор е уникален и ни показва предмодерния българин по един неразкрасен, но красив начин – показва ни най-добрите му качества, както приляга на една народна творба, разбира се, а едно от най-добрите му качества е това, че може да понася болка с усмивка, без да забравя кой е и без да се опитва да избяга от отговорностите си (дори, когато народът ги нарича съдба).

Използвана литература

1. Арнаудов, М., Очерци по българския фолклор, част 2, изд. М. Дринов, С., 1969г
2. Генчев, Николай, История на България XV – XIX в, т.2, изд. Анубис, С., 1999г
3. Динеков, Петър, Български Фолклор, част1, С. Изд. Български писател, 1990г
4. Колев, Н., Българска етнография, Изд Наука и изкуство, София, 1987г
5. Маринов, Димитър, Народна вяра, т.1, БАН, С. 1994г
6. Михайлова, Катя. За съдържанието на термина битово/фолклорно християнство в славянската фолклористика / Катя Михайлова. // Бълг. фолклор, XXVI, 2000, № 3, с. 3–15.Доклад, четен на Международна научна конференция „Религия и фолклор”, Банкя, 26–28 окт. 1995 г.
7. Старева, Лилия, Български магии и гадания, изд. Труд, С., 2007г

8. Нушев, Костадин, Християнството и старите езически вярвания в историята и практиката на Българската православна църква – http://infocultbg.org/index.php?option=com_content&view=article&id=71:2008-12-09-21-19-17&catid=36:2008-12-05-23-00-02&Itemid=38

9.      http://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=337

10.  http://samoistina.com/3/senka.htm

11.   http://www.slovo.bg/old/ptodorov/zidari/

12.  http://www.litclub.com/library/bg/slaveikov.htm

13.  http://liternet.bg/publish5/jradichkov/skandinavcite/cyrk.htm

14.  http://liternet.bg/folklor/sbornici/bnt/4/119.htm

15.   http://liternet.bg/folklor/sbornici/bnt/4/120.htm

16.  http://liternet.bg/folklor/sbornici/bnt/4/121.htm