Статия от конкурса „Обясни Науката“ – https://nauka.bg/a/конкурсът-обясни-науката-завърши-успешно
Уроците по житейска мъдрост в разказите на Йордан Йовков
преподаване творчеството на Йордан Йовков в 12. клас
УВОД
„Сега замръквам в твойте нощи бели
със тая разпиляна звездна жар –
и знам: по тия пътища са пели
каруците на майстора Яшар.”
Иван Радоев
В живота на хора като Йордан Йовков има само една дата – датата на тяхното раждане, денят, в който са се появили на света, за да дадат на хората нещо от себе си, нещо по-ново и по-светло. Мигът на смъртта им е не край на тяхното съществуване, той е начало на тяхното безсмъртие. Защото те остават живи в сърцата на хората, за да бъдат техни верни спътници и съдници на делата им, пример за подражание…
Преподаването на творчеството на Йордан Йовков в часовете по български език и литература представлява един изключителен момент както в работата на учителя, така и в обучението на учениците поради няколко причини:
• Учителят има възможност да покаже своята теоретична и практическа подготовка в областта на разказа;
• Учениците са мотивирани да се запознаят по-отблизо с разказите на Йордан Йовков поради това, че те се превръщат в любимо тяхно четиво поради общочовешките проблеми, които са заложени в тях;
• Учениците се намират пред най-важния избор в своя живот – завършване на средното си образование и избор на ВУЗ, където да продължат своето образование, и това е свързано с успешното им представяне на държавните зрелостни изпити;
• Прозата на Йовков се възприема добре от учениците, дори и от тези, които не предпочитат часовете по литература поради това, че интересите и дарбите им са насочени към точните науки и компютърната техника и технологии;
• Творчеството на Йордан Йовков заема важно място в конспекта за зрелостен изпит и конспектите на всички висши учебни заведения, където се полага кандидатстудентски изпит по литература.
Безспорно, творчеството на Йордан Йовков, е предизвикателството, което дава възможност както на учителя, така и на учениците да покажат своите възможности и способности за аналитично четене, разбиране и интерпретация на литературните произведения на този наистина голям и вълнуващ български писател, за когото над всичко в света „стои любовта между хората”.
Като преподавател по български език и литература бих могла да определя какви цели и очаквани резултати си поставям при преподаването на творчеството на Йордан Йовков, за търсим и открием заедно с моите ученици уроците по житейска мъдрост в тези творби – тези уроци, които ще ни направят по-добри и по-човечни, за да мечтеам и постигаме свят, който с нашите общи усилия да се превърне в по-съвършен и по-хармоничен.
Цели и очаквани резултати:
Глобални цели:
• Овладяване на теоретико-литературни знания за същността на епическите творби (каквито са творбите на Йордан Йовков),;
• Задълбочаване на знанията за компонентите на епическото произведение;
• Усъвършенстване на знанията, уменията и навиците за анализ на литературно произведение;
• Акцентиране на уменията за създаване на интерпретативно съчинение върху определана творба и/ или есе;
• Формиране на способности у учениците за цялостен самостоятелен анализ на литературна творба.
Образователни цели:
• Информационно-познавателни: овладяване, затвърдяване и задълбочаване на знанията за родния български език, за неговата функция като средство за общуване, за оформяне на мисли, за формиране и изразяване на мнения, за общуване в научната и художествената сфера; задълбочаване на знанията по литература за писателя, човека и гражданина Йордан Йовков, познаване, анализ и интерпретиране на неговите творби, способност за самостоятелен анализ на литературна творба.
• Комуникативно-практически: създаване на писмени и устни текстове, правилно правописно, граматически, стилово и пунктуационно оформени; систематизиране и овладяване на речевите умения; разграничаване на нормативна правилност от комуникативна уместност; създаване на стремеж към самостоятелно усъвършенстване на речевите изяви; създаване на есе и интерпетативно съчинение; формиране и усъвършенстване на читателските навици и способности.
Развиващи цели:
• Умение за самостотелна работа с литературните текстове, желание за създаване на литературно творчество.
Възпитателни цели:
• Работата по български език и литература да възпитава в нравственост като вътрешната нагласа на човека да прави добро, патриотизъм, честност, достойнство, състрадание, откритост, да предизвиква стремеж към подражание на героичното, прекрасното, моралното и други етически и естетически категории.
Методологически:
• Теоретическа подготовка на учениците за анализ на литературна творба;
• Практическо обучение в откриване на детайлите и композиционните особености;
• Практическо обучение в самостоятелен анализ и цялостен самостоятелен анализ на епическо произведение;
• Изграждане на умения за работа с литературнокритически статии;
• Използване на иновативни методи за мотивация на учениците за работа по литература.
Резултатите,
които се очакват в процеса на обучението по български език и литература, са свързани с придобиване на по-добра литературна и езикова култура, умение да се цени литературната творба като възможност за познание на света, себепознание и самоусъвършенстване, способност да се вниква в нея в дълбочина, възможност за компетентен литературен анализ; създаване на умения за писмено и устно общуване на по-добро ниво, обогатяване на тяхната душевност. Учениците трябва да могат да ценят българската литература, да съпреживяват съдбите на героите, да изразяват мнение, да дават оценки, да бъдат наблюдателни, да проявяват творческа активност.
Като преподавател по български език и литература в професионална гимназия си давам ясна сметка за това какви са моите ученици, които вече познавам от досегашния курс на обучение. Учениците, които учат в професионална гимназия, рядко имат литературни дарби или хуманитарна насоченост на интересите си, но те пък имат възможности за откриване на детайли, силно изразено логическо мислене и стремеж към усъвършенстване на собствената си личност. Давам си сметка също така, че през изминалата учебна година творчеството на други двама първомайстори на късия разказ ги е заинтригувало много и работата ни е била ползотворна, интересна и удовлетворяваща и двете страни. Важно е те да познават добре текста на литературните творби и между нас да се получи диалог, или още по-добре – полилог, което ще бъде условия за добра работа и за една среща с литературни творби, които да оставят у тях усещане и за приятно изживяване, спомен, който да отнесат със себе си от обучението по литература в истинския живот, който им предстои…
ИЗЛОЖЕНИЕ
„Йовков стои на колене пред народа си:
вкаменен, със събрани като за молитва длани.”
Емилиян Станев
УРОЦИТЕ ПО ЖИТЕЙСКА МЪДРОСТ И НРАВСТВЕНОСТТА КАТО ВЪТРЕШНАТА НАГЛАСА НА ЧОВЕКА ДА ПРАВИ ДОБРО В РАЗКАЗИТЕ „ДРУГОСЕЛЕЦ”, „СЕРАФИМ”, „ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА”.
Творчеството на Йордан Йовков безспорно заема своето важно място в обучението по български език и литература. Творчеството му е една малка вселена, наречена с необятното име „човечност”, обвита в белия цвят като символ на чистотата и невинността на човешката душа. За учениците е важно да разберат, че това е наистина един писател, който вярва в доброто у човека. Всеки човек се ражда добър и може да бъде добър до края на земния си живот, стига сам да желае това… И макар че понякога се оправдаваме с обстоятелствата, с другите, със света и хората, които ни заобикалят, то важно е самите ние да поискаме да бъдем добри, защото именно в това е смисълът на живота и това са уроците по житейска мъдрост, които правят младите хора по-силни и по-уверени да променят света и да го направят по-съвършен и по-хармоничен – такъв, за какъвто си е мечтал и творецът, чиито произведения са истинският път за опознаване на собственото ни Аз… Всички ние знаем, че не сме наследили земята от дедите си , а сме я взели назаем от децета си и това ни прави отговорни за бъдещето на онзи свят, в който ние самите ще реализираме себе си и ще сбъдваме мечтите си и който ще оставим в наследство на идващите след нас, защото, както е казал мъдрият български хан: „Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда и нека роденият последен да си спомня за този, който го е направил…” Йордан Йовков и днес си оставя най-четеният български писател в чужбина и това прави българската литература популярна и ценена. Душите ни, човешките, българските души, наистина са чисти, добри и благородни и трябва да знаем добре какво имаме и какво можем да дадем на света и на Европа в новите реалности, когато човешката душевност става все по-уязвима и човекът – все по-самотен и подложен на изпитанието наистина да бъде и да си остане човек…
Героите на Йовков се характеризират с тихото светоусещане, с хуманизма и демократизма си, с разбирането за света като място за среща на човека с човек. Техните образи са материални, земни и реалистични, носят в себе си морала и философията на добруджанеца, издигнати са до общочовешкото разбиране за доброто и злото. Разказите „Другоселец”, „Серафим” и „Песента на колелетата” носят своите послания на читателя не директно, както би постъпил Иван Вазов, а чрез внушенията, които читателят сам да открие и осмисли. Според логиката на неговите разкази добро е всичко, което дава криле на човека, порив да бъде добър, вдъхновение да не отстъпва от доброто и човечността. Всеки порив и всяка постъпка са оправдани, щом увеличават душевното богатство на героя и освобождават неговия вътрешен потенциал от доброта и красота.
Мястото на действието в разказа „Другоселец”е кръчмата като културното средище на българина, където той търси и намира обществото – срещата с хора, размяната на новини, разтухата, забавлението, обсъжда всичко онова, което го вълнува, всякакви обществени, културни, политически, социални и други проблеми. „Трева е поникнало и на камък. Такава зеленина е навън, че и в кръчмата като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове”. Прозорците на кръчмата са отворени. Оживлението расте, но не толкова от празника, а от разгорещените спорове за реколтата. Героите милеят за земята, знаят цената на труда, еднаква е грижата им за хляба, затова болката от проявена несправедливост ги прави раними и импулсивно реагиращи. Затова и хванатият да пасе кончето си в нивите пътник е своеобразен детонатор за натрупваното страхливо очакване на бъдещето. Срещу него се нахвърлят всички – и кметът Алекси, и Татар Христо, и дядо Иван. Защото този човек е посегнал не срещу няколко класа, а срещу очакването им, срещу надеждата им, оправдал е част от страховете им – човешка ръка може да разруши труда им. Селяните са готови да разкъсат другоселеца ( не е от тяхното село, по – различен е с това: типичен герой на Йордан Йовков). Само Торашко нарушава злокобната атмосфера, защото вижда в него човешко същество, също толкова бедно и страдащо. Торашко вече е пил, това го прави пределно искрен в неговото съчувствие. Нарича другоселеца „братко” и това обръщение се повтаря три пъти, а числото три носи в себе си библейска символика – то е сакрално число, обозначава светата Троица. Йовков употребява – в единствено и множествено число – нарицателното съществително име за мислещо същество – „ човек ” и „хора”, но Торашко като че ли ги разделя: човекът е сам, а срещу него са хората – като глутница. Изключително важен детайл е времето, в което се извършва действието: „… днешният празник е голям. На днешния ден св. цар Константин и царица Елена намерили честния кръст. Същият, на който е бил разпънат Исус Христос.” Милостта на Спасителя на човечеството, страданието, на което е подложен, заради това хората да си останат човеци, се проявява и у селяните. Завесата пред очите рухва, хората отново стават човеци, проглеждат, виждат пред себе си човек от тяхната черга, проговарят в тях хуманността, взаимопомощта и добротата. „Но преди да посегне Илия, другоселецът сам бръкна в пояса си, извади синя, вехта кесия, навървена на гайтан и вързана на шията му, забърка в нея бавно, с мъка. Като че сега забелязаха, че там, дето бяха ръцете му, по изтърканата му антерия имаше кръпки. Ръцете му трепереха, извади огниво, кремък, извади една банкнота от двайсет лева, сгъната на четири, няколко дребни пари, копчета.” Вестта, че болното конче е паднало пред кръчмата, кара тези хора, които доскоро са били враждебно настроени, да започнат да помагат на човека, изпаднал в беда. Човешката мъка предизвиква съчувствие и човечност, състрадание и доброта и това е нравственото послание на писателя.
Накрая човекът остава сам с кончето, сам в селото, сам в света, сам в целия космос, който така безнадеждно се отразява в окото на животното; лъчите на звездите са символ на вечността и това разкрива безкрайността на човешката мъка. Човекът остава екзистенциално самотен. Урокът, който научаваме от Йордан Йовков обаче е, че не бива да обявяваме веднага човека за престъпник, без да сме се опитали да го разберем, както и това, че човек трябва да може да помага на другите около себе си, защото това всъщност е смисълът на краткия му човешки живот – доброта и стремеж към съвършенство. Тогава и светът би бил по-добър… И това е светът, мечтата за който ни остави писателят…
Разказът „Серафим” разкрива сблъсъка на два различни принципа на отношение към живот. Серафим е типичен герой за Йовковото творчество. Той е по–различен от другите, странен, чудат, особен, не живее като тях и не мисли като тях. И името му е такова – Серафим е наименование на един от видовете ангели – носител на блага вест и на щастие, огнен ангел с шест крила. Той е човек, който работи какво да е, живее където и да е, но най – странното нещо у него е палтото му, окърпено и окъсано, трудно се открива какъв е бил цветът му. Героят се нуждае от ново палто и смята това да направи с парите, които е спечелил през това лято, за да не прилича на „изпаднал германец”, за какъвто го мисли Еньо.
Серафим обаче става свидетел на разговора между Еньо, кръчмаря, и Павлина, която му се моли за пари, защото мъжът й е болен и се нуждае от лечение в болница. Тази жена моли Еньо за пари, защото той е нейн кръстник, но Еньо не й дава. Серафим не чува нейните думи, той чува само сърдития отговор на кръчмаря. Тогава той дава спечелените си пари на тая непозната жена, защото тя има нужда от тях.
Читателят не става свидетел на това, а го разбира от думите на Еньо, който го упреква за това, че е дал парите си на непозната жена, която сигурно няма да може да му ги върне.
Еньо също е духовно цялостно изграден образ. Той забелязва как Серафим крие парите си, къде възнамерява да спи, не го поканва да се нахрани, но приема свършената работа като нещо съвсем естествено.
Три пъти в разказа става дума за палтото на Серафим. Героят обаче нито за миг не съжалява за това, което е направил – добро на човека, който е изпаднал в беда. Тук е добре да бъде отбелязана символиката на числото три като триединството на Бог, Син и свети Дух. Разказът започва и завършва с палтото на Серафим – „едно време то ще е било синьо, ще било от един плат, на сега нещо не личеше – оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки вай-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от тай-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.”
Може би и у Еньо е проговорила човешката му съвест: той е разбрал, че чуждият човек на Павлина й е дал парите си ( вместо да го направи той, който й е кръстник ), защото е ходил у тях може би с намерение да поправи грешката си. И това също е урок по житейска мъдрост на Йовковата творба – човек може да сгреши, но да осмисли и се опита да поправи грешката си, а не, воден от своята гордост, да не иска да си я признае.
Интересна е символиката на имената и на другите герои. Името на Еньо означава „пълководец, водач” и е вестител на името на магьосническия ден, когато се събират билките, предхождан от нощ на нереални същества. Името на Павлина означава „малка, незабележима”, идва от името на Павел, страдащият апостол, поел върху плещите си греховете на хората.
Серафим прави добро на страдащата жена, без да търси отплата за него – той ще си получи парите „когато Бог на нея, тогава и тя на мен” и ще очаква ново, „златно” или „скъпоценно” палто, когато се представи на оня свят, и така показва умението си да се самоиронизира. „Хубаво си е то, мойто палто – продължи той с някаква особена радост в гласа си. – Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може да се представя и пред бога…”
Композицията на разказа е циклична, защото започва и завършва с палтото. Писателят умее да надникне в човешката душа, там, където нищо не може да се скрие – той разкрива нейната чистота, която обикновено не се вижда под палтото или дрехите. Знае само, че тя не зависи от дрехите. Или може би зависи – колкото по-беден е човек, толкова по-волна е душата му, толкова по-малко парите определят моралните му устои и ценности. Като че ли обикновените хора от народа са по-добри и по-състрадателни към чуждото нещастие.
Героят не е идеализиран от автора. Писателят разказва за какво Серафим е давал парите си, когато е бил по – млад и по – здрав, но урокът, който той дава на другите герои и на читателя, е свързан с необходимостта от нравственост като вътрешната нагласа на човека да прави добро.
Той остава сам, така, както сам е бил през целия си живот. Парите му може и да бъдат върнати – „когато господ на нея, тогава и тя на мен…”, той не ги и очаква, но това не го вълнува. Той е постъпил така, както е правил и друг път – дарил е, без да пита какво ще получи.
Творбата внушава вечните истини за човека и света, за доброто и красивото, за хуманизма и идеализма, за това, че добротата ще спаси света. Героят прави добро на непозната жена. Той самият е беден, има нужда от ново палто, пък и не само от палто, но може да разбере коя нужда е по-голяма – човешкият живот е по-ценен от всички пари на света и от всички дрехи. Това е урокът, който читателите научават от този герой: най-обикновеният, най-невзрачният човек е истински достоен, когато е разбрал, че човекът трябва да помага на човека, когато е в беда, а житейската мъдрост е повече от всякакви философски мъдрости, които на практика са далече от човешката болка. Смисълът на човешкото ни съществуване е онази вътрешна нагласа, с която идваме на света и която ни кара да извършваме добро, без да правим сметки и да чакаме отплата…
В разказа „Песента на колелетата” е важен още изборът на заглавието. Песента е божествено вдъхновение, творческо прозрение и изстрадана изповед на човека , който с дадената му от Бога дарба обезсмъртява своето име, носейки радост на хората със своето изкуство. Песента се свързва и със сътворените от човешката ръка колелета, които носят внушение за земното и преходното в човека.
По пътя към постигането на хармония между земното и божественото се стига до мъдростта, че споменът за материалното благо, в което е вложено духовното богатство на човека, остава вечен.
Старият майстор Сали Яшар успява да примири заложената в човешката природа двойственост, произлизаща от съчетанието между преходното и вечното, между материалното и духовното начало. Той е майстор и творец, който постига вътрешна духовна хармония, като многократно изпитва по своя житейски път страданието и радостното прозрение, срещите със смъртта и миговете на духовно възраждане.
Художественият детайл в началото на разказа загатва за пътищата на познанието, през които преминава човекът в своята изначална двойственост, за да постигне хармония със себе си и света, както и за светлината на мъдрото прозрение, което озарява човека и го свързва с вечността: „…там такъв майстор нямаше, нямаше дори и в града, и то тъкмо в тоя град, който беше в средата на безкрайна равнина, от която излизаха пътища по всички посоки, като лъчите на звезда, и където, открай време още, най – първите майстори са били майсторите на каруци.”
В земния си път Сали Яшар е „прост човек, с изцапани ръце”, който кове желязото и прави каруци. В духовния си живот обаче той е истински мъдрец, прозрял невидимите истини на човешкото съществуване. Повествованието непрекъснато обръща внимание на двойствената природа на героя, който живее в световете на миналото, когато е бил беден, но щастлив, и настоящето, когато е богат, но богатството не може да му върне младостта, любовта на първата му жена, живота на двамата му синове, които лежат в своите гробове под „люляката”, а земята над тях като че ли никога не е била разравяна. В единия свят са богатството и дарбата да прави пеещи каруци, а в другия – времето, което никога няма да се върне назад, и породената от това празнота в живота на героя. Героят е вгледан в себе си, но каруците му разказват със своите чудни звуци „как един човек може да бъде много богат, но и много злочест”.
В личността му се пресичат две начала: той е „здрав и силен”, но и „благ, тих, вдълбочен в себе си”. Умее да преосмисля нещата, да съзерцава природата, да се слива с божествената й хармония, да познава сладостта на почивката. „И наметнал някоя дреха на изпотените си плещи, той тръгваше за дома си, прегърбен малко, спокоен и загледан в земята, а хората, които го срещаха, след като почтително го поздравяваха, гледаха го учудено и си мислеха, че някаква болка трябва да гложди сърцето на Сали Яшар и че ако той бърза да си отиде, не е, за да си почине, а за да остане сам със себе си и с мислите си”.
Страданието го отдалечава от света и го затваря в мрака на усамотението. Затова, когато Сали Яшар потъва в болката поради смъртта на двамата си сина, той мисли за безкористното благодеяние, с което би могъл отново да се доближи до света и до хората, за да им бъде полезен.
Героят търси смисъла на живота си във възстановената духовна връзка с хората. Този мъдрец, възпитан не от книги и философи, разбира, че всеки човек е дошъл на този свят, за да даде нещо от себе си и да остави следи, за да си спомнят за него, че не безцелно е преживял живота си, съществувайки ден за ден, а така е живял, че заслужава признателността на идните поколения. На тях обаче трябва да им напомня нещо: хан, мост, чешма, нещо, което да е построено от човека, живял преди тях, но и което да им бъде полезно и когато са най-уморени, да се спират там, да си починат, или да си налеят вода, или да преминат по мост, който да бъде най-прекият път до мястото, което са тръгнали… Така Сали Яшар търси себе си и иска да открие онзи „себап”, който да бъде най-сполучливата му връзка с бъдещето, когато него вече няма да го има на този свят…
В моменти на изпитание, когато болестта и смъртта правят героя слаб и уязвим, емоционалното преживяване е толкова силно, че го насочва към осъзнаването на любовта като висша ценност, която възражда живота и представлява онази сила, която надмогва смъртта и е синоним на живота.
Тишината и тъмнината на нощта и възраждащата и просветляваща сила на песента, с „бялата светлина на месеца” са контрастно, антитезисно представяне на внушението, че над всичко стои любовта между хората. Болестта още веднъж идва, за да остави героя насаме с неговите мисли, да му посочи някои отговори, да му даде време за себе си. Когато дъщеря му се завръща, тя го подчинява на своята воля за живот и оздравяване. Нещо повече, тя го връща чрез премените на майка си „в друго време и други дни”. Спомените сякаш оживяват и се превръщат в реалност. Времето като че ли се връща и това прави болката още по-голяма. Именно този герой на Йордан Йовков възкликва: „Не, с много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта”. Благодарността на героя е толкова голяма, че той продължава още по-силно да търси какво би било най-подходящото за доброто на хората благодеяние…„Той не умря, защото, както сам казваше, смъртта не дохожда, когато я чакаме, а когато най-малко й се надяваме.” Животът върви само напред и героят разбира, че: „Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излезат да те посрещнат!”
Това е онзи „себап”, към който се стреми героят, и достига до видението за „хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по–големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат…” Това е духовното проглеждане.
Джапар е обективен страничен наблюдател, който изрича гласно думите: „И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам.” Така той му подсказва мисълта, че каруците и песента на техните колелета са най–голямото благодеяние на Сали Яшар. Като че ли Джапар е прозрял какво става в душата на героя и просто казва на глас онова, което героят е разбрал вече, но още не е успял да формулира с думи, да изрече на глас. Връщането на Шакире и песента на колелетата в нощта вече му е дало отговора на търсенето на благодеяние, но героят все още не го е разчел правилно. Джапар изрича това откритие гласно” „Твойте каруци, Сали уста, себап са!…” Три пъти Сали Яшар оставя чука: „Аллах!” – пошепна той и се улови за челото. – Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав!” Така героят достига до светостта на божествените истини.
Дава пари на Джапар, за да се отблагодари за стореното добро и защото е прогледнал за неговите потребности.
Мъдрец е Сали Яшар, защото разбира, че е благословена способността на човека да твори, да обновява света със силата на любовта и да постига вечността. Уроците по житейска мъдрост на Сали Яшар се състоят в това, че с всекидневния си труд, в обикновения си на пръв поглед живот човек прави незабележимо онези следи, които ще остави след себе си, че не му трябва изключителност, за да бъде добър и да радва онези, които чакат своите близки от път, че не бива да очаква някакъв далечен, особен момент, в който всички ще видят героичен подвиг, а всеки ден, всеки миг от живота си, с най-тривиалното и обикновеното, което дори невинаги заслужава внимание, той може да бъде истински добър човек, като извършва работата си с любов, защото тя е предназначена да помага на другите. Към всичко и към всекиго да се отнася с любов и благодарност, защото само така те ще му се върнат…
Героите на Йордан Йовков притежават нравствеността като вътрешната нагласа на човека да прави добро. Те живеят в един особен свят, където са важни другите хора, където материалното стои на последно място, където да помогнеш на другия се превръща в изпитание на нравствените ценности. Така Серафим, който е най-обикновен човек от народа и не е изключителна личност, разбира, че човешкият живот е хиляди пъти по-ценен от палтото, което трябва да си купи. Човек може и без палто, важно е обаче да запази своята човешка същност. Това бих искала да разберат и осъзнаят моите ученици, когато се запознават с творчеството на Йордан Йовков. Защото литературата е не само знание за света и хората, които вече са живели, не само изкуство на словото, което разкрива в образи и картини живота, но литературното творчество е онова, което възпитава младите хора да бъдат добри, прави ги съпричастни и чувствителни. Във възрастта, когато младите хора изграждат своята ценностна система, те трябва да могат да усещат със сърцето и душата си, че само добротата (ако перифразираме думите на Достоевски, че красотата ще спаси света), както и любовта между хората ще спасят света. Затова и хората помагат на другоселеца да вдигне кончето си на крака, макар и за малко, като по този начин му дават преди всичко надежда и съчувствие. Накрая той остава сам, на важно е, че все пак е имал моменти, когато не е бил сам в своята беда, и когато се върне в своето село, съчувствието и състраданието на онези хора ще стопля макар и мъничко сърцето му в мъката по изгубения кон, без който ще му бъде много трудно да обработва земята си и да изхранва семейството си. Това е нравственото послание на Йовковото творчество. Важно е да помогнеш на някого, когато е изпаднал в беда или се нуждае от помощ. Човек обаче трябва да разбере, че това е негова лична отговорност, а не бива да си мисли, че друг трябва да помогне и да се дистанцира в собственото си пространство. Всеки от нас трябва да знае, че всеки ден, всеки час, всеки миг от живота си е отговорен пред обществото за онова, което се случва, защото светът се развива благодарение на всеки един от нас и става такъв, какъвто самите ние си го направим. Най-обикновените на пръв поглед неща, които правим, изпълнението на всекидневните ни задължения е онова, с което ще ни запомнят – така, както се случва с прочутия майстор на каруци Сали Яшар, който „се беше издигнал над всички по божа дарба, появил се беше случайно, както случайно се появяват по селата ония прочути знахари, които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи”…Човек трябва да търси и да намери себе си и в търсенето на собствената си идентичност да достигне до нравствените послания на Йовковите герои и да осмисли и възприеме уроците по житейска мъдрост: „с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората”, същата онази любов, която ги кара да се заслушват в мелодията на пеещите каруци и да чакат своите близки да се завърнат живи и здрави у дома. Затова и добротата трябва да победи, да спаси света, запазвайки равновесието във вселената и създавайки от човека „венец на природата” (Шекспир), така както е бил замисълът на Бог като негов образ и подобие. Йордан Йовков създава своите творби, за да остави нещо след себе си, нещо по-ново и по-светло … и това е посланието за добро, за един по-хармоничен свят и едни по-съвършени хора…
ОТРИЦАНИЕТО НА ВОЙНАТА КАТО ЗЛОВЕЩА ЧУЖДОСТ В РАЗКАЗА „ПОСЛЕДНА РАДОСТ”
За Йордан Йовков войната е тотално бедствие, което разрушава връзката между хората, поставя на изпитание традиционните човешки ценности, а също отключва скритите у човека героизъм и тържество на духа над страха от смъртта. Войната не може да бъде средство за разрешаване на проблемите между държавите, защото тя е причина да умират хора, да бъде погубен човешкият живот, защото тя носи само смърт, скръб, страдание, разрушения…
Композицията на разказа „Последна радост”е многопластова и единна в съзвучието като молитва за благост. Героят, който върви сред хората, е избран да зове за смиреност, съчувствие към чуждата болка и е способен да страда заради чуждите грехове. Противопоставен е на героизма, алчността, насилието, скърбящ по изчезващата вярност и любов, поставен е в центъра на ожесточени битки; носи душата на ангел.
В разказа основен е проблемът за доброто и злото, за греха и пречистващата сила на вярата, разкрит е поривът към пречистване и воля да се твори добро. Героят трябва да изведе хората от неверието, да върне заблудените към нравствените правила, да избави колебаещите се от подозрения. Това е героят, който носи в себе си усещането за красотата и хармонията на света, който ни заобикаля и в цветята, които могат да го направят още по-красив и изпълнен с любов.
Времето преди Балканската война има свое повествователно битие. То е лиричен спомен за отминалата „последна радост” на предвоенния мирен живот. Затова художественото време е споменно. Всичко, което разказва Йовков, е от дистанцията на отминалото време. Без да има илюзията, че годините могат да се върнат назад, Йовков вярва, че може да се съхрани човечността. Щастието в мирния живот е обикновено, делнично и простичко, но още по–скъпо в дните на страшна война.
Изградена като единство и противоположност между обикновения, познатия делничен свят и света на войната, творбата отрича войната чрез човешката съдба и чрез човешките страдания. Люцкан като главен герой играе ролята на драматичен посредник между света на мирния живот и света на войната.
Люцкан, с цялата си странност и чудатост, е най–високият художествен израз на лиричния контраст между войната и мира. Той е одухотворената човешка мечта за щастие. Свързва минало и настояще, спомен и действителност със своята откъснатост от реално човешкото. Люцкан живее в свой странен свят, безметежен и красив, изпълнен с чистота и духовно блаженство. Душата му е смирена, в мечтателен унес, лирично озарена. Той прави щастливи другите. Вслушва се във вътрешния живот на хората чрез цветята; чрез тяхното емблематично значение и чрез багрите им усеща човешките желания и чувства. Героят сякаш няма свой собствен живот. Душата му принадлежи на другите, живее чрез щастието и радостта, които самият той е отключил. Той е нравствена мяра за духовната красота на човека. Така, както подсказва и заглавието на поетическата му творба „Люцкан гори в червени пламъци”, душата му гори в поривите на любовта към цветята, към Цветана, към хората…Епизодичните характеристики на дядо Славе, Рачо Самсара, Кръстан подсказват за пъстротата на живота, който все пак бавно се променя. Този преход от традициите и романтичното минало към една по-различна епоха, която създава нови навици, друга психика, други отношения и интереси не започва изведнъж и неочаквано, а е бавен и постепенен. Страшното според автора е това, че човечеството може да загине без любов и красота.
Вестта за мобилизация прекъсва празника на душите и войната се изправя срещу човека. Тя е предстоящ „кървав празник”, който ще донесе среща със смъртта. Всеки се е разделил със самоличността си, с миналото. Попада в друг свят. Шинелът обезличава хората. Краят на войната е щастие, което сякаш не им принадлежи.
„А наоколо вилнееше страшната и безмилостна смърт. Не тая смърт, която очите безтрепетно посрещат в битките. Не тая смърт, която настъпва в един само миг, наедно с тихия стон на куршума или сред ослепителния блясък на шрапнела. Тая смърт като че беше по-малко страшна, защото се знаеше и се посрещаше в опиянение и забрава. А тук вилнееше сега друга смърт – невидима, коварна и неумолима. Кого щеше да порази и кого щеше да отмине? Върху всички тя насочваше заплашителния си пръст, облъхваше ги с ледения си дъх, над всички еднакво тежеше – свирепа, тържествуваща и ненаситна.” – пише авторът, давайки израз на онова страдание, което блика в душата му.
Войната е в странно противоречие с героя на Йовков. Той продължава да живее в своя „кротък, мечтателен унес”. В образа му се крие най–голямото обвинение срещу войната като насилие над човека. Смъртта му е тиха като неговите сънища – протегната ръка към една бяла красота. Неслучайно последната дума в разказа „Последна радост” е думата „цвете”. Чрез страданията на отделния човек, чрез мъката и съдбата му Йордан Йовков отрича войната, която носи само смърт, скръб, страдание, нещастия на хората, поставя границите така, че да раздели селото от гробищата, както е в разказа „Вълкадин говори с Бога”, кара Спас от разказа „Белите рози” „да ходи, да ходи като луд”. Никъде писателят не отрица войната директно, с лозунг или с императивно изречение, но разкривайки човешкото страдание, той внушава, че човекът не е създаден, за да воюва, да убива, да се опиянява от кръвта на убитите, а да се вслушва в гласа на земята, която го „вика”, за да я оре и сее, да се радва на цветята, на техните багри и красота, да изпитва любов към всичко и към всички и да живее с надежда… „Война! Не при Ески Полос, не при Колиби и Чонгора беше войната. Ето я нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята. А ние какво си мислехме, когато тръгвахме? Все едно като че отивахме на сватба. Но бог често влага пророчества в устата на простодушните и нищите духом и ги прави ясновидци. Помните ли какво говореше нашият дядо Слави на гарата? – „Виждате ли ги – казваше той за нас, сто хиляди души са. Всичките ще ги туря на чифлика си. Кое време е, а? Жетва иде, жетва!” Ето я на, жетвата. Пред тия толкоз много снопи би изтръпнал и най-ненаситният жетвар!” – разсъждава друг „особен”, различен герой Рачо Самсарът.
В моментите, когато се намира на фронта, Люцкан изпитва и радост, и скръб, но това вече не е същият герой, който говори с цветята и чува гласовете и посланията им… Трогнат е от получената бяла хризантема, но не подозира болката, която момичето изпитва от неговия болнав и измъчен вид. Предусеща собствената си участ: „Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!” Плаче за нея като за живо, най-близко същество, когато е стъпкана в калта. Вижда я после, когато е ранен, когато се намира между живота и смъртта и си представя как дава същата тая хризантема на Цветана, за да й каже, че няма вече нова любов и това е неговото своеобразно прощаване с нея и с любовта, с живота и щастието на красивите чувства, неговите червени пламъци. Бълнува цветя, червени лалета, червени като кръвта на войниците, умиращи във войната, която не може да бъде възприета като начин за разрешаване на проблемите между хората и държавите и не може да има оправдание за смъртта на толкова много хора, родени за мирен и съзидателен труд, за радост и любов, за красотата на цветята, за милосърдие и човечност… Светът вече е променен, никога няма да бъде същият и така разказът отрича войната като зловеща чуждост за човека, превръщайки се в молитва за човечност като послание към всички, за всички времена…
Войната отнема на героя всичко: живота, радостите, любовта, Цветана, мирния живот, емблематичното значение на цветята, които осмислят неговия живот. Не е без значение и това, че отнема и него за живота. Защото светът има нужда от такива хора като Люцкан – мечтатели, идеалисти, които от време на време да напомнят на хората, че има и други светове, освен материалния, че животът е хубав, защото е дар от Бога и трябва да му се радваме истински. Отрицанието на войната чрез човешката съдба в българската литература започва още от творчеството на Иван Вазов. В своето стихотворение „В окопа” той разкрива трогателната история на двама войници – Йово и Петко, българин и сърбин, които са „се убили” един друг и докато очакват смъртта си в окопа, се разпознават – в предишната война единият е спасил живота на другия и майката на спасения често е палела свещ в църквата за негово здраве, а следващата война, по прищявка на управляващите, ги е превърнала във врагове и причина за смъртта на другия. По подобен начин звучи и стихотворението на Димчо Дебелянов „Един убит”, където напръсканите с кръв писма напомнят за любовта на онези, които ще чакат техния близък да се завърне у дома, но трагичното е това, че той вече не е между живите…
В творчеството на Йовков темата за войната звучи още по-вълнуващо. Войната отнема живот и носи страдание. Разделя хората от техните близки, озлобява ги, променя ги… Героите страдат истински. Погубеният човешки живот не може да бъде никакво оправдание. Смъртта е безкрайна и дълбока скръб. Войната е зловеща действителност, чужда и далечна на човешката природа, защото човек се ражда не за смърт и страдание, а за щастие и любов…
ЛИЦАТА НА КРАСОТАТА И ЛЮБОВТА В РАЗКАЗИТЕ „АЛБЕНА”, „ШИБИЛ”, „ПРЕЗ ЧУМАВОТО”.
В творбите на Йордан Йовков може да се открие носталгия по отминали времена на легендарно героично минало и на неземна красота. Копнежът по съвършеното и почти нереално красивото е свързващ естетичен елемент в повествованието на всички Йовкови цикли, „затворени” в пространствения център на своето вечно красиво художествено време, което е естетизирано и изпълнено с болка, но винаги прекрасно. Отделните повествователни цикли в Йовковото творчество запазват индивидуалността на художествената си специфика, но също така са и елементи на цялостна творческа концепция за човека и неговата вселена.
Художествената идея за абсолютната красота е в пряка връзка с нравствените представи на автора за света на човешкото. Когато обаче доброто и красивото бъдат противопоставени, те се превръщат във враждуващи нравствени категории. Те наказват човека двойно. Формират проблема за греха и възмездието. Така външната красота на героя остава, но вътрешният му духовен свят на човека е раздвоен, изпълнен със съмнения и човекът сам търси възмездието, за да изкупи греха, който е преобърнал красивото добро в душата му. Твърде често Йовковите герои намират пространството на красотата и доброто едва след смъртта си. Те обаче сами са избрали този път към красивото, което не разпознават приживе, но го откриват в пространството на вечното.
Йордан Йовков разкрива само красиви герои (с много малки изключения), защото вярва, че красивите герои не могат да бъдат злодеи. Може би затова герои като Шибил и Индже стават добри, защото са красиви и рано или късно това също изиграва своята роля в промяната. Героините му също са красиви, достойни за възхищение, но противоречието между красота и добро поражда жертвената съдба на някои от тях. С вълнение писателят разкрива тяхната съдба. Такава е участта на Албена от разказа „Албена”, на Шибил от разказа „Шибил”, на Индже от едноименния разказ. В една друга своя творба той смята: „Не, с много неща Бог може да надари някого, но няма по-голям дар от хубостта…” Хубостта на Тиха от разказа „През чумавото” и на Рада от разказа „Шибил” отразяват и тяхната нравствена красота, коята вдъхновява и пречиства, прави другите по-добри и ги кара да се стремят към възвишени действия и постъпки.
Любовта е най-силното човешко чувство, което кара писателя да се вълнува от неговата искреност и възможности, от това, че любовта прави човека човек, че тя има силата да променя изцяло, да твори и да създава…Знае, както и неговият мъдрец Сали Яшар, че „…има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго: любовта между хората”.
Прекрасното у човека е почувствано и видяно в чисто физически смисъл, съвсем реално и директно. Прекрасна е красотата, прекрасна е срещата със завладяващата любов, породена в повечето случаи от красотата. Рада от разказа „Шибил” има неотразимо излъчване и всеки детайл в нейното описание разкрива нова черта от физическата й красота и необичайната й душевност. Тиха от разказа „През чумавото” е с продълговати и черни като сливи очи, „които дяволито светят” и със страни, „пресни като праскова”.
В разказа „Албена” ярко е разкрита мистичната сила на женската хубост. Героинята е изкусително хубава. Твърдението : „Грешна беше тази жена, но беше хубава.” разграничава морала от красотата. Красотата е дар от Бога, чудо и тайна, мистично послание, на което всеки реагира различно. Особеното в разказа е, че грехът на героинята остава извън повествованието, че не той е важен и не върху него се градят основните смислови усещания на разказа. Набляга се върху силата, която притежава тази грешница – нейната красота, която сама по себе си я оневинява.
Красотата на Албена е разкрита не директно, а чрез впечатлението и оценката на селяните – по същия начин както в поемата „Илиада” на Омир троянските старци се възхищават на красотата на Елена, станала причина за Троянската война. „И отдалеч по вървежа и по правата й снага се познаваше колко Албена е хубава.” От лицето й се излъчва „магия, която укротяваше и обвързваше”. И името й е такова, типично за света на Йовковите герои, защото в някои диалектни области в България думата „алба” означава „бяла”, а белият цвят зя Йовков е усещане за чистота и невинност, макар героинята му да е доста далеч от това усещане, освен във физическите си измерения. В синхрон с хубостта й е и хубостта на мъжете, влюбени в нея: непознатият мъж; Нягул. Така красотата като че ли се удвоява. Куцар обаче е контрастен образ – неугледен, тромав, като „плашило”. Времето в творбата е външно време на видимите събития, и вътрешно – на душевните терзания и духовните прояви. Съчетанието на тези два темпорални (времеви) пласта разкрива психологията на въздействието на красотата, изразява процеса на прелома, който тя предизвиква в човешките души.
Йовков опоетизира красотата, но дълбоко в себе си не може да оневини героинята и й дава своето възмездие чрез наказанието за извършения грях.
Разказът преплита любовни чувства и криминални деяния, индивидуални характери и колективни оценки, традиционни представи и неочаквани обрати в развитието на сюжетното действие. Застанали на кръстопътя между свободния избор на път и невъзможността да го извървят, без да наранят най–близките си, Албена и Нягул не просто загърбват чувствата на Куцар и неназованата поименно Нягулица, а влизат в конфликт със съвестта си, когато отнемането на човешки живот е вече факт. Поривът към щастие е довел до нарушаване на нравствения закон, до престъпление. Желанието за прошка на това престъпление не е свързано с философско разбиране за същността на греха и причините за него, а от магнетичната сила на красотата. И затова героинята бързо губи състраданието към себе си от страна на другите герои.
Представата за Албена се изгражда на основата на антитезата – по всичко различна от останалите жени в селището – другите къщи са измазани и светят от чистота, а нейната – „напусната, зацапана и разкъртена, като че ударена от гръм.” За разлика от дома, външният вид на героинята е възхитителен.
Проблемът за доброто и злото в психологическия разказ на Йовков се поставя преди всичко чрез конфликтите между героите: групови (селото срещу Албена) и единични (Нягул срещу Куцар); външни и вътрешни, лични и обществени. В случая става въпрос за нравствения избор, пред който е изправена Албена – да запази семейството си или да тръгне след Нягул (който не би изоставил съпругата и децата си, ако събитията не вземат такъв трагичен обрат). Като етични категории доброто и злото са страни от големия диалог на човека със света, в който нищо не е еднозначно и веднъж завинаги дадено.
Любовта се оказва най–голямата провокация за конфликтните човешки прояви в разказа. Богатството и сложността на женския характер, на конфликтното поведение на жената влиза в диалог с човека и с времето. Недвусмислено е посланието на автора за по – големите жертви, които е способна да направи жената в името на една любов. И знае, че обществото винаги ще осъди нея, а не мъжа за сторения грях. Затова и Албена е заклеймена като грешница, понеже става съучастница в убийството на съпруга си заради любовта си към Нягул.
По друг начин обаче стоят проблемите за любовта и красотата в разказа „Шибил”. Там любовта е прераждащата сила – онази, която може всичко и всекиго да промени, не да го накара да убие, а да го превърне в човек, стремящ се към доброто и Дома. Шибил среща Рада и тя се превръща в радостта на живота му, каквото е значението на нейното име, в магията, която превръща злодея в човек, готов да преосмисли изцяло живота си и вместо да граби, да връща и да раздава заграбеното, да е готов да изгуби живота си в името на любовта. Рада е красива, с онази магическа сила на своята хубост, която спира дъха и кара героя да си мисли: „Каква чудновата бърканица… от жена, дете и дявол!” Бърканица – не просто смес, а неясна и неопределима на пръв поглед бърканица, която така привлича…Жена, която да те накара да се влюбиш и да изгубиш себе си, да те накара да се замислиш за топлина и семеен уют, за Дом като място на утеха и сигурност; и в същото време дете с чистотата и невинността на детската си душа, непринуденост и желание да го закрилиш, но и да търпиш прищевките му да зашие скъсания ръкав; дявол, който да те тласка към греховност, която боли, топли, дава и отнема сили… И тя като всички Йовкови герои е по-различна от другите – не бяга, не плаче, а се изстъпва срещу хайдутите. Така взима сърцето на Шибил и му дава себе си. Защото и в тази творба има смърт, но смърт в името на любовта, която остава жива и след смъртта – също като сватбата на Тиха.
В разказа „През чумавото” Тиха, подобно на името си, тихо и тайно носи в себе си любовта, която не може да бъде осъществена през цялото време, когато се готви за сватбата с нелюбимия мъж. Тази любов, която тя жертва, както жертва и себе си заради греховете на другите. И тя е красива – на фона на страха от чумата, на фона на плодовете в родния двор – като в райската градина, които може би няма да има кой да откъсне, когато започне да върлува чумата. Тя също е закачлива като Рада, гледа дяволито, но на никого не казва какво е на сърцето й. Дори когато плаче, не признава причините и на най-близката си приятелка. Под червеното було скрива лицето на своя любим Величко, сина на Дочка вдовицата, когото и майка му не доближава заради това, че е чумав. От потъмнялата икона в църкната Исус благославя любовта и след смъртта, защото, както казва един друг наш творец, стремящ се да издигне българската литуратура до ново, по-високо европейско равнище, „за сърцата, що се любят,/ и смъртта не е раздяла…”
И в разказа „През чумавото” от сборника „Старопланински легенди” става дума за любов и смърт. Мотото от „стар летопис” въвежда в атмосферата на разказа и на събитията, които писателят представя. Изключително вълнуващо е представена саможертвената любов. Тя се проявява, когато общността е достигнала предела на своето разпадане, и дори когато майката се колебае да пристъпи към умиращия си син, но в крайна сметка избягва и тя, Йордан Йовков създава свой художествен мит за приобщаването. Прегръдката на Тиха и Величко очертава контурите на тази нова общност. Това е възвишената символна общност, която се основава на силата на любовта и съпричастието. Това е общността на саможертвата в името на другия, на другите, на високо нравствените „легендарни” жестове, които имат за задача да създават и запазват хармония в света на ценностите. Посланията на творбата са свързани с внушението, че спасенията са възможни, но е необходимо да се търси и да се намери правилният изход.
Лицата на красотата и любовта са различни, проявленията – също, но това е животът в неговата сложност и многообразие. И в него винаги има красота, като най-големият дар от Бога, която да вдъхновява, да събужда пориви и желания, да те кара да й се възхищаваш… Всяка красота е уникална сама по себе си. Красотата на Рада и на Пауна може да промени нравствено Шибил или Индже, да ги превърне от злодеи в хора, които са способни да обичат и да страдат, да ги накара да преживеят онова духовно пречистване, които да ги възвиси, да ги накара да мислят не за себе си, а за другите. Индже под влияние на силата на любовта се превръща в народен закрилник и песните за него се пазят в народната памет и днес, защото лошото, макар и по-трудно, се забравя и остава споменът за добрите дела. За Йордан Йовков няма грозни образи. Всички герои са красиви, а красивите герои не могат да бъдат злодеи. Това също е предпоставка за промяната на тези двама герои…Красива е и Албена. Макар нейната красота да е греховна, писателят й се възхищава, макар че не я оправдава. Красив е и Нягул. Това е общото между двамата герои. Тази красота може да вълнува, да предизвиква много и най-различни, противоречиви чувства, но тя е олицетворение на вечността. Както има красота в различни проявления и лица, така има и любов в различни проявления: любов – омраза, любов – страдание, любов – ревност, любов – щастие, споделена или изгаряща в своята несподеленост… – важното е, че има любов и тя води човека в живота му и по-често от всичко друго го кара да прави добро…
ГРЕХЪТ, ВЪЗМЕЗДИЕТО И ПРОШКАТА В СБОРНИКА „СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ”
„Думата е страшно нещо; в нея ся затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движения, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства. А това не е лека работа. Аз едно време си бях поставил за цел така да овладея езика и да си служа с него. То беше по времето, когато пишех „Старопланински легенди”. И ако питаш мен, бих казал, че в това отношение най-голям резултат съм постигнал в „Кошута” от същите легенди.” – признава писателят.
Още заглавието на сборника съдържа в себе си значението за изключителност, за необикновен житейски път, тъй като легенди се разказват за изключителни личности, както и силата, богатството и изразителността на думите. Определението „старопланински” се свързва със сакралното българско пространство, с юнашкия дух, бунтарството, свободолюбието – все качества, които извисяват човека над битовото и всекидневното. Сборникът е представителен заради постигането на единство при разкриването на проблемите, но също така изобразява героите в тяхтата различност. В основата на сюжета на всеки разказ може да бъде открита някаква силна страст, която става причина за драматична ситуация. Любовта е осмислена като своеобразен център на съществуването и разкрива как героите реагират на заобикалящия ги свят и дават оценка на живота си, осмислят го и го пренареждат. Дистанцията, която съществува през времето, когато всичко се случва, и времето, когато повествователят разказва, има своето значение, защото посочва, че легендата е осмислена като същностен екзистенциален опит, който идва от миналото, от фолклора и летописите, и е изстрадан от героите точно когато се намират на границата между живота и смъртта. Именно това е моментът, когато Шибил трябва да изкупи греховете си – когато е станал добър и любовта на Рада е толкова близко, почти я е докоснал; когато Индже от злодей се е превърнал в народен закрилник и трябва да умре от ръката на собствения си син; когато Тиха ще пожертва себе си в името на любовта…
Разказът „Шибил” е първата творба в сборника и се отличава със своята кръгова композиция. Той изразява общата идея на всички разкази – търсенето на красотата и намиране пътя към доброто, което е път към себе си и към другите. А това е Йовковата представа за слабостта и силата на човека. Шибил е красив и изразява героичната легендарна представа за хубост. Художественото време е легендарно – героично, но повествователната среда, като място на действие започва да се променя. Мотив за търсене на нова художествено пространство е любовта. Чрез образа на Рада авторът въвежда мотива за магическата сила на женската хубост. Срещата между героите е на най-страшното място – „сред Джендемите”. Изборът е страшен и съдбовен. Шибил избира щастието. Той слиза от планината, но мисли за „друго”- любовта е в основата на споменното, психологическо действие на разказа. В душата си героят носи странно видение – образа на красива жена, пробудила у него светли помисли. Тя е неговата обич като бяла, светла пътека сред усоен планински дол.
Внушена е времева дистанция между настояще и минало, изразена чрез поглед „отгоре”, от високите върхове на Сините камъни към страшния дол на Джендемите като към библейския Ад. Човекът в сборника „Старопланински легенди” е представен като същество,което притежава различни самоличности, той не е „застинал” и непроменлив, а напротив, в него непрекъснато се борят различни сили. Те могат да го променят, да го доведат до нравственото му прераждане, да го превърнат от злодей в добър човек или в народен закрилник, както това се случва с Шибил и Индже.
Шибил тръгва, воден от две очи. „Горе” е самотата, „долу” е любовта, но може би и смъртта. Героят не чува майка си с нейното предупреждение. Няма да се обърне и после, след изстрелите на сеизите, на нейния писък откъм долната махала.
Рада извършва грях към любовта, като се съгласява да играе ролята на красива примамка. Изкушава чрез красотата си героя и той познава магията на любовта. Тя е единствената, видяла човека у страшния хайдутин. В селото той влиза като Мустафа – скъсването с митичното име е символ за изцяло променения човек. Когато е „долу”, сред хората, далеч от планината, реакцията на Велико кехая показва, че любовта за втори път е на път да извърши чудо – „не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре”. От една страна, смъртта му е видяна като възмездие за извършените злини, а от друга – път към по–добро бъдеще, към вечната любов. В най–страшния момент Шибил разкъсва броеницата, но карамфила – символ на любовта – не хвърля. Красотата на героите е хармонията между тях, която ще преодолее земното и те ще се извисят. Така любовта им придобива сакрален смисъл, защото грехът вече е изкупен. Героите трябва да получат възмездие за своя грях, защото няма грях, който да не е наказан. Още по-страшно е възмездието за сторените грехове, когато героят е станал добър, когато очаква щастието и споделената любов – така ще почувства голямата му сила. Като че ли на филмова лента пред очите на читателя се извършва действието и този, ако може да бъде наречен така, кинематографичен подход, е особено впечатляващ: „Припукаха пушки. Стъклата на прозрците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил са спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърдите и зачака… Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него ипростираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне… Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.”
Любов и смърт, престъпление и наказание сплитат светлината и мрака в обречените души на Шибил и Рада. Между тях завинаги остава червеният карамфил – неоткъснатият и от двамата цвят на любовта, превърнат от легендата за Мустафа и Рада във възмездният знак на съдбата. Тя винаги идва неочаквано, в най–красивия миг на човешкия живот. Напомня за престъплението и наказанието на човека от самия човек. В това е неговата нравствена сила и слабост, но и неговата духовна красота.
Разказът „Индже” има циклична композиция. Действието се развива на фона на робската действителност. Застанал отново на същия кръстопът, откъдето е дошъл някога, героят вижда вече много по–далеч, воден не от мъжкото си честолюбие и от гневната саморазправа с всеки, който би дръзнал да му противоречи.
Чрез психологическия паралелизъм на човешките преживявания „някога” и „сега” може да се проследи развитието на героя чрез неговите спомени, които издават вътрешната му потребност да се превърне от злодей в народен защитник. Мислите му се връщат шестнадесет години назад. Неговата максима е: „Ако искаш да падне ябълката, трябва да раздрусаш клона.”
Индже променя мита за героя чрез собствените си действия. От заплаха за всички се превръща в закрила за целия български народ и остава във фолклорната памет на родовия колектив. Остава обаче и споменът за злото, което има материална следа, и затова идва възмездието.
Героят посяга на своето дете – продължението на неговия род. Сякаш отсича корените на живота, а Йовков влиза в спор чрез библейската тема за възмездието с фолклорното разбиране: „Хайдутин майка не храни”, което е перифразирано в хода на сюжетното действие в „Хайдутин дете не храни”. Разбойникът не носи в своето съзнание семейното огнище и родовия корен. Той върви към гибел. Човекът търси смъртта, за да реабилитира праобраза на доброто, което винаги присъства и е заложено в човешката природа. Това са подсъзнателните процеси на хуманното, които писателят търси като мотив за прераждане на своите герои. Това е един от основните проблеми, който е поставен в сборника – човекът в своята двойнственост и противоречивост се научава как да разделя нещата в света, как да се превърне от неморално в морално същество. Като разбойник Индже сякаш символизира едно странно и „страшно” състояние, където доброто и злото съществуват и съжителстват в една своя смъртоносна неразделеност. „Никога не делеше доброто от злото, никога не се беше запитвал кое е грях и кое не.” – пише Йовков.Законите на разбойничеството отричат бащинството и ятаганът на Индже като разбойник се опитва да зачертае с един жест фигурата на Индже бащата. Нравственото прераждане на героя го връща към милостта и любовта. Изстрелът на Гърбавото обаче е знак, че навлизането в измеренията на моралността не става безнаказано. Всеки човек заплаща по различни начини своята обвързаност с моралния закон и това се случва с всички герои.
Психологическата борба в душата на героя показва вътрешните процеси на промяна чрез детайла „дълбоко врязана бръчка” и с това, че „сърцето му се превърна на камък”. Носи раната на любовта – като прераждаща сила, която не може да бъде превъзмогната нето с жестокост, нито със самота, нито с мълчалив размисъл. Показателна е първата сълза, която се превръща в белег на човечността, която героят не е имал, или не е осъзнавал, че има. Преломен момент е анатемата на свещеника. Неговите „горящи” очи остават завинаги в съзнанието на героя, за да тревожат съвестта му. Отнемането на живота се оказва не проява на смелост, а непростима човешка слабост. Героят намира себе си при хората от народа. Когато е ранен от ръката на Сяро Барутчията, той има време да остане насаме със себе си, да направи равносметка на своя живот, да разбере кое е онова, което му липсва, а именно любовта на Пауна, нейното присъствие, кафявите й спокойни очи. Третият преломен момент е срещата с дядо Гуди от Чукурово, което изрича на глас мислите, които тревожат героя: „Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач…Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!…” Убит е на празника на св. Троица, когато иска да признае греха си, когато вече е станал добър и признателния народ е създал песен за благодарност…
Символика на имената има също своето важно значение в творбата: Найден означава намерен; а баба Яна Калмучката – милостивата, защото прибира от милост детето на Индже и Пауна и го отглежда, дава му дом, макар и това да не е домът като пристан и семейна топлота, характерен за българската литература.
Най-голямото наказание за Индже е тази негова смърт, предизвикана от ръката на неговия син, но е още по-страшно възмездие е и това, че той дори не чува думите на Сяро Барутчията: „Кажете му, че водя жена му, кажете му, че иде Пауна!”. Така Пауна си остава несбъднатия блян на героя, така близък и така далечен…
Шибил и Индже са раздвоени между своето минало и настояще, разкъсани са между страшните образи на разбойниците и замислилите се хора над съпричастието и любовта. Те трябва да заплатят с живота си сложното пресичане и припокриване на своите две същности. Така може да се достигне до извода, че възкръсването за нова самоличност е дълбоко драматично действие, което преминава през различни моменти на разпознаване и осмисляне на живота. Грехът и изкуплението, престъплението и възмездието съпътстват героите в тяхното търсене на самия себе си, на собствената си идентичност.
В разказа „През чумавото” писателят представя изкуплението на Тиха в друга форма. Тя нарушава обещанието за вярност, което дава на Величко. В себе си обаче тя има огромна вътрешна сила, която й помага за запази, но не и да издаде чувствата си. Любовта й превъзхожда дори майчината всеотдайност, по–силна е дори и от инстинкта за самосъхранение. Тиха обгръща болния си любим и върху тях пада булчинския воал, за да ги свърже в свещен съюз. Любовта е над всичко, над болката и смъртта. Нейната любов е по–силна и от майчината. Тя се извисява над трагизма на ситуацията. По–силна е от чувството за самосъхранение, което кара всички да се разбягат от църквата при вида на болния от смъртоносната болест. Но смъртта – жертва на Тиха е сякаш изкупление на греха й да се откаже от Величко, макар че го е чакала дълго, и да се венчае за човек, когото не обича. И вместо да бъде принесена в жертва от баща си, сама става жертва на любовта, дръзнала да промени, да наруши патриархалния ред, да се противопостави на родово – колективния морален кодекс. Любовта й е искрена и силна, изпълнена с много мъка и смирение, но издържала изпитанията на времето.
Тиха и истинските й чувства са скритата сюжетна линия в творбата, което също така е свързано и със символиката на името й.
Женските образи в „Старопланински легенди” носят загадъчност, сложност, обаяние и облагородяваща сила. Способни са да предизвикат силни чувства, но и да им се отдадат. Тиха е готова да жертва себе си в името на любовта.
Тя остава сама в храма с чумавия Величко, от когото избягва дори родната му майка. Според фолклорно – митологичното световъзприятие болестите идват като Божие наказание за сторен грях. Жертвайки се, Тиха изкупва не само колективния грях, асоциация идва от чумната епидемия, но и личната си вина – че се е уморила да чака Величко от когото дълго време няма никаква вест. Намерили отново пътя един към друг с изкупителните си страдания и със самопожертвованието си, Тиха и Величко получават Божията прошка и Божието благословение: от потъмнялата икона ги благославя Исус. Мястото на събитието е църквата, а смъртта е сватбата – както в разказа „Шибил”.
Грехът и прошката в художествения свят на Йовков имат различни измерения. Те са неизменен елемент от взаимоотношенията между хората и от порива на силните личности към себеосъществяване. Поради многопластовостта на текста в разказите винаги остава нещо недоизказано, някаква тайна. Тя превръща читателя в своеобразен съавтор и го прави съпричастен към трудния път, който героите му изживяват между доброто и злото, от греха към разкаянието и прошката.
Проблемът за жертвата като изкупление на извършените грехове, който разграничава личността от родово колективното начало, разкрива своята етична мяра за нравственост. Йовковите герои са надарени с изключителност и различност – те са красиви, непокорни, завладяващи със силата и страстта си, със стремежа си по новото и непознатото. С искрената и дълбока любов, достигаща до грях, те се отдалечават от нравствените закони и са осъдени и отхвърлени от тях. В своята различност, в стремежа си да наложат нови норми за нравственост, в търсенето и желанието да постигнат лична свобода на избора, те намират смъртта си. Жертват се, изкупвайки греха си пред доминиращите патриахални традиции.
Всички художествени образи в сборника „Старопланински легенди” носят красотата на свободния дух и жертвата, дадена от героите, има мистична сила. Героите извършват жертвен обряд, свързан с разкаяние за сторените грехове, и вече пречистени, очакват спасение и прошка. Йовковите герои сами вземат решения и избират. Те са изключителни, необикновени в своята изключителност, излизат от рамките на традицията и общоприетия морал, но нравствените послания на автора са свързани със силата на доброто, защото ако тя не се проявява у човека, го очакват наказание и възмездие за онова, което е сторил…
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В обучението по български език и литература творчеството на Йордан Йовков заема своето важно място. Писателят – майстор на късия разказ в българската литература, е интересен със светоусещането и с нравствените си послания, с образите, които създава, и с общочовешките проблеми, които разглежда в своите творби и които го правят интересен и днес, в нашето сложно и противоречиво време, в което младите хора на България трудно откриват ценностите и изграждат себе си като личности, които могат да променят света.
Системата от уроци, свързана с разказите на Йовков, в дванадесети клас дава възможност на учителя да покаже най-добрите страни на своята професионална подготовка, а на учениците да развиват соите възможности и способности за анализ на прозаическо произведение, както и за самостоятелен анализ. Всеки урок е принос към изгражданите езикови и литературни компетентности през всички години на обучение до този момент, но също така уроците, посветени на творчеството на Йордан Йовков, дават възможности за възпитаващо въздействие върху младите хора, обогатяват представите им за доброто и злото, за мъдростта, за смисъла на човешкия живот, за любовта между хората, за усилието да правиш добро на другите и моралната удовлетвореност от това.
Преподаването на творчеството на Йордан Йовков в дванадесети клас и подчиняването му на темата „Уроците по житейска мъдрост” изпълни поставените цели. На учениците беше дадена възможност да наблюдават, анализират и участват в различни комуникативни ситуации на общуване, да анализират и създават устни и писмени текстове (интерпретативно съчинение и резюме) според целта на общуване. Също така те имаха възможност след запознаване със съдържанието на изучаваните творби от Йовковото творчество да коментират възловите нравствени конфликти и разрешаването им от гледна точка на писателя хуманист. Учениците можеха да откриват трайното и непреходното в образите, а също така и да разсъждават върху уроците по житейска мъдрост и нравствените послания на разказите. Те можеха да затвърдят и обогатят своите знания за композицията на литературната творба, за пространствата „горе” и „долу”, за легендата в народната творчество и нейния смисъл и звучене в сборника „Старопланински легенди”, за функцията на белия цвят, за символиката на имената и други особености, които намират своето проявление в творчеството на Йордан Йовков. Уроците в дванадесети клас не са просто методични единици, а прояви на съпричастност, човечност, хуманност, които дават възможност за формиране на личността на всеки ученик, за откриване на житейски мъдрости…
Използването на интерактивните методи на обучение прави уроците по-вълнуващи и по-занимателни, провокира активно участие, интерес към преподавания материал и към творбите, които влизат в програмата за държавен зрелостен изпит и в програмите по българска литература на всички висши учебни заведения, дава възможност на учениците за изява както като обучавани, така и като хора, които могат да дават оценка, да правят самостоятелен анализ, да изразяват мнение, да участват в дискусии…
Уроците по житейска мъдрост на Йордан Йовков остават завинаги със стремежа към доброто, с вярата в човека, с осмисляне на непреходните стойности…
Написа:
Петя Петрова Сеферинкина
