Уроците от национален парк „Йелоустоун”

Автор: Йордан Цветков

Разположен главно в северозападната част на щата Уайоминг (96%) с отделни по-малки части в Монтана (3%) и Айдахо (1%), национален парк „Йелоустоун” е най-старият парк в света – обявен на 1 март 1872 г. По площ възлизащ на 8983 km², паркът заема територията на естествено високопланинско плато, със средна надморска височина около 2400 m, заобиколено от почти всички страни от планински ридове (фиг. 1). Името му произхожда от скалите с жълтеникав цвят в каньона на едноименната река. Най-ниската точка на парка е разположена на 1610 m, а най-високата на 3462 m н.в. Около 80 % от парка са горски територии, 15% са ливади и 5% са водни обекти, като тук се намира най-голямото високопланинско езеро в Северна Америка – ез. Йелоустоун, разположено на 2357 m н.в. „Йелоустоун” е и една от най-прочутите защитени територии в света, като всяка година се посещава от над 3 млн. души.

Природата на парка съхранява геологично и биологично разнообразие съчетано в уникални ландшафти. Паркът е разположен върху калдерата на вулкан, който е част от най-голямата вулканска система в Северна Америка. За последно той е изригнал преди около 640 000 г. и изхвърлил над 1000 km³ вулкански продукти. Някои наричат Йелоустоунската калдера „супервулкан” поради огромната му еруптивна сила. Най-силното изригване на този вулкан било преди около 2,1 млн. г., когато били изхвърлени над 2450 km³ вулкански продукти, а по-слабо изригване имало преди около 1,3 млн. г. когато били изхвърлени само 280 km³. Всяко едно от тези изригвания преоформяло ландшафта не само в района на Йелоустоун, но оставяло своя отпечатък върху почти цялата територия на днешните западни щати. В по-спокойните периоди от живота на тази вулканска система, активният вулканизъм в земната кора на парка напомня за себе си чрез множеството хидротермални явления. Тук се намират над 300 гейзера, които действат с различна честота и интензивност (един от най-известните е Олд Фейтфул, който изригва приблизително на всеки 90 минути) (Morgan, 2007).

В северната част на парка се намира една от най-големите в света вкаменени гори, които си съперничат с тези в национален парк „Вкаменената гора” в щата Аризона.


РЕКЛАМА:

***

Биологичното разнообразие на парка също е значимо, като то е част от едни от най-слабо повлияните от човека ландшафти в тази част на щатите. Над 1150 местни висши растения се срещат в парка. Най-разпространения дървесен вид е контортовият бор (Pinus contorta) участващ в близо 80% от горите в парка. Особено богата е фауната на парка, в която се срещат на практика всички едри хищници обитавали тези земи преди европейската колонизация. Тук са регистрирани 67 бозайници, от които 7 вида местни копитни, вкл. бизон, 2 вида мечки (кафявата гризли и черната мечка), сивия вълк и др. Птиците регистрирани в парка са 322 вида, рибите 16 вида, земноводните 4 вида, а влечугите 6 вида.

Освен уникалната природа, които съхранява паркът, дългата история на неговото управление и стопанисване през годините е позволила от него да бъдат научени някои изключително ценни уроци, на които си заслужава да обърнем повече внимание.

Дивата природа и сигурността

Паркът е царство на дивата природа, която макар и много красива и примамлива, може да бъде и опасна. В пътеводителите на парка е обърнато специално внимание на потенциалните рискове и личната сигурност. Особено опасни могат да бъдат дивите животни, които често са привикнали към присъствието на наблюдаващи ги хора и не бягат от тях, което понякога подвежда хората да се приближават твърде близо и с това да застрашават собствената си сигурност. Инструкциите в парка са пределно ясни – приближаването на по-малко от 100 ярда (ок. 91 m) от мечка  и на по-малко от 25 ярда (ок. 22 m) от елен, бизон, койот, лос или вълк е забранено. През зимата тези дистанции се увеличават двойно. Абсолютно забранено е храненето на дивите животни. Тук важи правилото „нахранената мечка е мъртва мечка”, защото храненето на животните ги прави доверчиви към хората, кара ги да се навъртат по-често около тях и това може да доведе до по-чести контакти вкл. агресивно поведение с тежки последици (Timblin, 2011).

Независимо от всички тези инструкции, наличието на постери и многобройни табели с предупреждения в целия парк (фиг. 2 и 3), както и присъствието на парковите рейнджъри периодично се намират посетители, които пренебрегват всички правила за безопасност в парка, което води до инциденти, някои от които за съжаление завършват със смъртни случаи на хора.

Постер, предупреждаващ, че дивите животни могат да бъдат опасни

Данните събрани от парковата администрация за конфликтите между дивите животни и човека в парка показват, че най-много инциденти за периода 1980 – 1999 г. са се случили с бизони – общо 79 регистрирани случая. Повечето от тези случаи са завършили със сериозни наранявания за хората, а един от тях е бил смъртен (през 1983 г.). За същия 20-год. период инцидентите с мечки са 24 случая. Дългогодишните усилия на парковата администрация са довели до драстично намаляване на случаите на увреждания от черна мечка от 45 случая средно за година в периода 1931 – 1969 г. до 4 средно за година през 70-те, и под 1 случай (средно 0,2 годишно) от 1980 до 1999 г. Уврежданията причинени от гризли намаляват от 4 средно за година  през 60-те до 1,5 през 70-те, 80-те и 90-те год., като в периода 1963 – 1999 г. смъртни случаи е имало през 1972, 1984 и 1986 г. Конфликтите човек – койот също не са редки, като за периода 1990 – 1999 г. са регистрирани 54 случая, но само 8 са довели до ухапвания на хора. За същия период са регистрирани 15 конфликта между човек и елен, от които само един случай на физически контакт. Анализът на тези инциденти показва, че много от тях се случват след драстични нарушения в правилата за безопасност от страна на човека, вкл. при опити за хранене на животни. Голямата част от тях могат да бъдат избегнати, като това се отнася особено за инцидентите с бизони, които са големи животни и трудно могат да изненадат човека с присъствието си (Olliff, Caslick, 2003).

Табела показваща нагледно какво може да се случи на посетителя приближил опасно близо бизон

Пълното елиминиране на инциденти е невъзможно при такова тясно съжителство в района на парка между диви животни и хора. Вероятно винаги ще се намират макар и малък брой посетители, които ще пренебрегват мерките за сигурност и ще носят последствията от своята неразумност. Няколко такива видеоклипа с инциденти могат да се видят на интернет сайта на парка, като на единия от тях бизон подхвърля човек на 2 m височина. Още по-трудно могат да бъдат избегнати напълно макар и много по-редките инциденти с мечки, тъй като повечето от тях са резултат от изненадваща поява на животното. След последния смъртен случай причинен от мечка през 1986 г. нови два случая стават през 2011 г.

Освен с диви животни инциденти могат да се случат и с други рискови фактори в парка, като някои от тях също завършват със смъртни случаи. Такива има в резултат от удавяния, земетресения и свлачища, падания, попарване с вряла вода от гейзери, замръзвания, лавини и др. Голяма част от тези случаи са разказани в книга издадена наскоро и носеща многозначителното заглавие: „Смърт в Йелоустоун: инциденти и безразсъдна смелост в първия национален парк” (Whittlesey, 2014).

Големият пожар от 1988 г.

Пожарите в парка са сравнително често явление и се случват периодично, но 1988 г. ще остане паметна в историята на парка, защото през нея се случва най-големият пожар, който засяга площ от 3213 km² (793 880 акра) или близо 36% от територията на целия парк.

От особен научен и обществен интерес са фактите свързани с възникването на самия пожар и неговото гасене, както и проследяването на процесите в екосистемите на парка след пожара.

Медийното отразяване има ключово значение при формирането на общественото мнение за причините и обстоятелствата около пожара. В масовите обществени представи остава впечатлението, че паркът е изгорял „изцяло”, а причината за това са действията на Националната паркова служба. Медиите отразяват събитията твърде сензационно и в много случаи неточно. В резултат на това се подхожда към едно сложно явление твърде опростено по схемата – събитие (пожар), жертви (местните хора), причини (правителството). Това обществено впечатление обаче, не съвпада с цялостната информация по случая и с научния анализ на фактите и през юли 1989 г. T. R. Reid пишещ за „Вашингтон пост” ще заключи: „Независимо, че повечето американци бяха накарани да повярват, че Йелоустоун се е превърнал в нещо като дъно на барбекю, неговите най-известни обекти – гейзерите, високите водопади и дивите животни са останали повече или по-малко незасегнати. Ако първата работа на медиите е да предават точна информация, то ние се провалихме” (Franke, 2000).

В периода до 1972 г. в парка била прилагана политика на активни противопожарни действия, но след това била приета нова стратегия за третиране на пожарите. Причината за тази промяна била преосмислянето на ролята на естествените пожари, която до тогава била възприемана само в негативен аспект. С натрупването на знания за пожарите те все повече били възприемани, като част от природните процеси на функциониране на екосистемите. Тези естествени пожари водят до по-голямо разнообразие в структурата на ландшафтите, до установяване на ранно възрастова мозайка от екосистеми и до по-голямо биоразнообразие, с което подпомагат за по-голямата устойчивост на ландшафтите. При тази нова стратегия пожарите били оставяни да се развиват под наблюдение при естествени условия, а активната противопожарна намеса се осъществявала след като засегнатата площ надхвърли 21 000 акра (ок. 85 km²) или след като огънят постави под заплаха парковата инфраструктура, човешкия живот или застрашени видове.

Първоначално прилагането на този план било отчетено като успешно и възникналите в парка пожари се развивали контролирано в естествени условия, но през лятото на 1988 г. събитията се случили по твърде неблагоприятен сценарий. Нормалната влажност през пролетта била последвана от топло и много сухо време през юни и юли. Същевременно метеорологичните прогнози за юли очаквали нормална влажност, но в това отношение се оказали твърде неточни. Това създало доста сложна пожароопасна обстановка. Активността на пожарите в началото на юли била нормална и след като съществуващите пожари започнали да бъдат следени и приближавали критичните площи (на 12 юли те били около 6000 акра), на 15 юли била съставена карта на всички пожари и се взело решение да започне гасене. След 21 юли всички естествено възникнали пожари били включени в гасенето, а изкуствено възникналите били гасени още от самото им начало, като по това време общата им площ нараснала бързо до 16 800 акра. Но в следващите няколко дни продължавали да възникват нови и нови пожари, спрямо които започвало ново гасене. Част от пожарите възникнали в резултат на естествени причини (42 случая от мълнии), но част от тях били в резултат на човешка дейност (9 случая), вкл. няколко от най-големите. Част от огнищата първоначално възникнали извън парковата територия (вкл. най-големия по площ пожар – North Fork в западната част на парка, причинен от запалена цигара на дървосекач), като всички те опожарили 63% от общата опожарена площ на парка. Практически тяхното първоначално гасене започвало незабавно щом бъдат забелязани, но това не способствало за тяхното бързо потушаване. Условията били изключително тежки, времето продължавало да бъде все така сухо, а вятърът допринасял за бързото разрастване на огъня. Разпространението на огъня имало средно дневна скорост от 5 до 10 мили, но понякога при вятър достигало до миля за час. Огъня се разпространявал най-вече скокообразно и образувал множество петнообразни огнища, което затруднявало изключително много гасенето, тъй като създавало голям риск за пожарникарите, които всеки момент можели да попаднат в горящ капан и да бъдат обградени. Това принуждавало редица огнища въобще да не бъдат гасени от земя, а само наблюдавани. Дори през нощта, когато огънят обикновено „слиза” в ниската част на гората, често било невъзможно гасенето. На 20 август вятърът се усилил до над 40 – 50 мили в час и това предизвикало гигантско разпространение на огнената стихия. За един ден били обхванати над 150 000 акра, а този ден бил наречен „Черната събота”. За нещастие тази обстановка отново се повторила в началото на септември, а силните ветрове принуждавали авиацията временно да преустановява гасенето докато ветровете стихнат. В гасенето на пожарите били хвърлени огромни ресурси: над 25 000 огнеборци вкл. армейски части, над 100 пожарни коли и над 100 въздушни машини, над 10 млн. галона вода, над 800 мили противопожарни просеки и противопожарни бразди и общи разходи за над 120 млн. долара. Въпреки това пожарите били угасени едва след 10 септември, когато започнали първите по-значителни есенни валежи. Значителни били щетите върху инфраструктурата, а от огъня загинали около 300 едри бозайници, от които 246 елена и 9 бизона. Независимо от създалото се от медиите впечатление, че за големите пожари през 1988 г. били виновни властите и плана за противопожарна дейност на парка, практически обстановката било крайно екстремна и в тези условия било невъзможно овладяването и потушаването на стихията без помощ от самата природа (Schullery, 1989; Rothermel et al., 1994; Franke, 2000; Marcus et al., 2012).

Непосредствено след събитията започнали да се анализират обстоятелствата свързани с пожара и да се правят изводи. През 1992 г. била извършена актуализация на противопожарния план на парка, която давала възможност за по-гъвкави противопожарни действия отчитащи повече фактори и прилагаща селективен подход при гасенето. Но противопожарната стратегия продължила да се развива с натрупването на нови знания и опит и нова актуализация на плана била извършена през 2004 г.

Започнало разработване на планове за след пожарни действия. На първо време планове за оценка и възстановяване на унищожената инфраструктура. След това образователни и информационни програми, които да обяснят на посетителите, че независимо от влошените естетически характеристики на ландшафтите на големи територии в парка, пожарите са естествена част от природните процеси, а самият парк не е музей, а действаща екосистема, която е подложена на непрекъсната промяна. През следващите години посетителският интерес и броят на туристите не намалял, както било прогнозирано от някои, а дори слабо се увеличил.

Били разработени планове за екологичен мониторинг на процесите в засегнатите територии и били направени редица научни прогнози за очакваните резултати. На базата на направените до сега изследвания и мониторинг прогнозите били проверени, а резултатите от тях периодично обобщавани и анализирани (Franke, 2000; Turner et al., 2003; Turner, 2009). Тези прогнози и изследвания могат да бъдат групирани в четири категории: биогеохимия и продуктивност; флора и растителност; сухоземна фауна; водни екосистеми. По-долу ще бъдат резюмирани някои от по-важните изводи във всяка една категория (Romme et al., 2011).

По отношение на биогеохимията на парка били прогнозирани загуби на азот в резултат на горенето и нараставаща азотна минерализация и излужване(декарбонатизация). Тази прогноза се сбъднала, но частично, отчетени били загуби на азот и минерализацията се увеличила, но микробната имобилизация и извличането от възстановената растителност намалили значително загубите при излужване. По отношение на продуктивността било прогнозирано намаляване на първичната продуктивност, в резултат на лимитиране на азота. Тази прогноза не се сбъднала, като след пожара първичната продуктивност над повърхността била сравнима с тази на горски територии с по-голяма възраст на горите.

По отношение на растителността били прогнозирани множество сукцесионни сценарии в зависимост от екологичните градиенти, силата на пожара и др. фактори. Тази прогноза се сбъднала частично, били отчетени множество сукцесионни сценарии, но разликите били по-големи в структурата на растителността, отколкото в състава. Било прогнозирано намаляване на участието на местни видове и увеличаване на участието на външни нашественици. Тази прогноза не се сбъднала, като участието на някои външни видове нараснало, но само локално, докато местната флора продължила да доминира върху по-голямата част от опожарените територии.

По отношение на сухоземната фауна било прогнозирано първоначално (първите 1 – 2 г.) снижение на преживяването и плътността на елените, поради сухото лято на 1988 г. и намаляването на продуктивността на тревната растителност, плюс загубите от опожаряване. Тази прогноза се реализирала частично – числеността на елените спаднала с 38 – 43% през следващата година, но причините за това били свързани най-вече с последвалата много сурова зима и ловния натиск извън границите на парка. През следващите 2 – 5 г. било прогнозирано нарастване на популацията на елените, като тази прогноза се сбъднала и числеността на елените през 1995 г. се възстановила до предишните нива.

По отношение на водните екосистеми било прогнозирано, че най-съществени изменения ще настъпят в опожарените територии на малките речни течения и тази прогноза се сбъднала, най-големи изменения били отчетени върху водните потоци от 1 до 4 порядък. Било прогнозирано, че през първата година ще има увеличение на водните количества и твърдия отток, с последващ рязък спад през втората година и последвало постепенно връщане към предишните нива. Тази прогноза се сбъднала частично, като процесите се реализирали според прогнозата, но времевите периоди били по-различни. Също така били прогнозирани нарастване на биомасата на водните насекоми и минимално въздействие върху рибните популации, като и двете прогнози се сбъднали.

Общият извод, който се налага от тези резултати е, че повечето от прогнозите касаещи опожарените територии, които макар и условно могат да се определят като песимистични (или негативни) не са се сбъднали.

Реинтродукцията на вълците и ролята на едрите хищници

Йелоустоунският национален парк е една открита лаборатория за проучване ролята на едрите хищници върху екосистемите и по-специално тази на вълците. В последно време все повече се разширяват проучванията в търсене на емпирични данни за въздействието „от горе надолу” на консументите намиращи се на върха на хранителната верига в различни биотопи по света, като тяхното изследване се счита за важна част от разкриването на механизмите на функциониране на екосистемите (Estes et al., 2011).

Вълците били традиционни обитатели на парка при неговото основаване, но отношението към тях по това време било като към ненаситен и вреден хищник, който бил избиван систематично, вкл. в границите на защитените територии. В началото на 30-те год. на XX в. вълците в парка били напълно изтребени (били убити над 130 вълка) и екосистемите започнали да функционират без този хищник намиращ се на върха на хранителната верига. Това довело до нарастване на популацията на елените в „Йелоустоун”, която бързо започнала да нанася щети върху растителността и това принудило парковата администрация да започне контрол върху популацията на елените, първоначално чрез улавяне и преместване, а по-късно и чрез отстрел. До средата на XX век вълците почти изчезнали и от цялата територия на САЩ с изключение на северна Минесота и Аляска. През следващите десетилетия обаче, започнала промяна в отношението към вълка, като основна роля за това имали идеите и посланията завещани от известния учен Алдо Леополд (Leopold, 1933, 1949; Flader, 1974)

Повратният момент настъпил през втората половина на 60-те и началото на 70-те год., когато били приети редица законодателни инициативи свързани с природозащитата. През 1973 г. властите приели един ключов документ – списък на застрашените видове (Endangered Species Act), в който сивият вълк бил включен и който проправил пътя към възстановяване на популацията на вълка (Clark et al., 2005). Реинтродукцията на вълка в „Йелоустоун” започнала едва през 1995 г. (след дълги дебати и обсъждания), когато 14 канадски вълка били реинтродуцирани в парка. През следващата 1996 г. нови 17 вълка уловени в Канада били освободени в „Йелоустоун”. Популацията на вълка в парка започнала бързо да нараства, а учените започнали да изследват промените настъпили с тяхната поява.

Първоначално успоредно с увеличаване на популацията на вълка се наблюдавал очаквания спад в популацията на елените, които били основна хранителна база за вълка. Заедно с това било отчетено и намаляване на популацията на койотите, които променили своите местообитания и отстъпили в територии с по-пресечен релеф. Това дало възможност да се увеличи популацията на лисиците, зайците и някои други дребни бозайници. По-късно започнали да се отчитат и други много по-комплексни промени в ландшафтите. В резултат на намаляването на популацията на елените, както и в резултат на промяната в тяхното поведение (те започнали да избягват по-откритите крайречни пространства) започнало бързо възстановяване на крайречната растителност съставена от трепетлики, върби, тополи, както и храсти. Това довело до увеличаване на популацията на бобъра, а построените от бобрите речни прегради довели до по-равномерен речен отток и до по-добри условия за други видове като напр. видрите. Според редица учени тези промени са пример за влиянието на т.нар. хранителна верига в екосистемата (Ripple, Beschta, 2012)

Други учени заемат по-предпазлива позиция и изтъкват, че е възможно тези промени да са резултат от съвкупно действие, както на вълците, така и на други екологични фактори (Mech, 2012). Подобни доводи имат своето основание, доколкото такива наблюдения са направени само за територията на „Йелоустоун”.

По отношение на възрастовата структура на редица дървесни видове се установява, че на много места тя е значително изменена (с много малко или пълно отсъствие на млади дървета и фиданки) след премахването на едрите хищници като вълка и пумата в редица паркове като „Йелоустоун”, „Йосемити”, „Олимпик”, „Зайон” и „Уинд кейв”. Това явление се свързва с прекомерното изпасване от копитните и е косвен аргумент в полза на теорията за хранителната верига (Beschta, Ripple, 2009).

Сходни наблюдения като тези в „Йелоустоун” са направени през последните години и в друг много стар национален парк – „Банф” в Канада (Hebblewhite et al., 2005). Там елени били интродуцирани през 1917 г. от „Йелоустоун”, а контролът на вълците започнал от 30-те год., като те отново реколонизирали долината на р. Боу едва през 1986 г. Случващото се в парк „Банф” вече дава доста по-силен аргумент в позицията за водещата роля на вълка в тези промени и в подкрепа на теорията за хранителната верига.

Възстановяването на  популацията на вълка чрез реиндродукция в района на Голям Йелоустоун (включващ националния парк и съседните територии) и Айдахо и чрез заселване от Канада в северна Монтана довежда до брожение сред фермерите и ловните среди.

С редица агитационни действия ловното лоби започнало да се опитва да въздейства върху властите за изваждане на вълка от списъка със защитени видове. В опитите си да изтъкнат аргументи, тази агитация понякога прибягва до манипулативно боравене с данни. В представената графика напр. некоректно е направено сравнение между популацията на елените само в северната част на парка, която е сравнена с числеността на вълците в района на Голям Йелоустоун (GYA).

Представяне на въздействието на вълка (в зелено) върху популацията на елените (в черно) в „Йелоустоун” според Rocky Mountain Elk Foundation

Коректното представяне на данните за числеността на вълка в парка показва, че тя не нараства непрекъснато, а има периоди на спад – 2005, 2008 г., а след  2009 г. се стабилизира.

След интензивни и разпалени дискусии (Morell, 2008) в крайна сметка службата по рибата и дивеча (U.S. Fish and Wildlife Service) започва да предприема процедури по премахване на вълка от списъка със защитени видове на федерално ниво и през 2009 г. вълкът е изваден от него. Започва съдебно обжалване на това решение и казусът се заплита. Това поражда нова вълна обществени дискусии. Най-общо според една група специалисти федералният статут на защита вече не е необходим, тъй като вълкът остава защитен в рамките на националните паркове, а извън тях популацията му ще бъде контролирана от плановете за управление на щатско ниво. Според друга група специалисти това изваждане на вълка от федерална защита е твърде ранно и може да подкопае дългите усилия, които са били положени за възстановяване на популацията, като същевременно се припомня, че на местно ниво някои щатски власти (напр. в Айдахо) имат негативно и дори враждебно отношение към реинтродукцията на вълците. Докато тече съдебната сага за юридическия статут на вълка и обществените дискусии, популацията на вълка в северните части на Скалистите планини се стабилизира, което дава известен оптимизъм за бъдещето на вида, независимо, че то все още остава неясно и несигурно.

 

Литература:

 

Beschta R., Ripple W. 2009. Large predators and trophic cascades in terrestrial ecosystems of the western United States. – Biological Conservation, 142, 2401-2414.

Clark T., Rutherford M., Casey D. (eds). 2005. Coexisting with Large Carnivores: Lessons from Greater Yellowstone. Washington: Island Press.

Estes J. et al. 2011. Trophic downgrading of Planet Earth. – Science, 333, 301-306.

Flader S. 1974. Thinking like a Mountain: Aldo Leopold and the Evolution of an Ecological Attitude toward Deer, Wolves and Forests. Columbia: Univ. of Missouri Press.

Franke M. 2000. Yellowstone in the Afterglow: Lessons from the Fires. National Park Service, Mammoth Hot Springs, Wyoming, YCR–NR–2000–03.

Hebblewhite M. et al. 2005. Human activity mediates a trophic cascade caused by wolves. – Ecology, 86, 2135-2144.

Leopold A. 1933. Game Management. Originally published: New York: Scribner. Reprint: Univ. of Wisconsin Press (1986).

Leopold A. 1949. A Sand County Almanac. Reprint: N. Y.: Ballantine Books.

Marcus A., Meacham J., Rodman A., Steingisser A. 2012. Atlas of Yellowstone. Berkeley, L. A.: Univ. of California Press.

Mech D. 2012. Is science in danger of sanctifying the wolf? – Biological Conservation, 150, 143-149.

Morell V. 2008. Wolves at the door of a more dangerous world. – Science, 319, 890-892.

Morgan L. A. (ed.). 2007. Integrated Geoscience Studies in the Greater Yellowstone Area: Volcanic, Tectonic, and Hydrothermal Processes in the Yellowstone Geoecosystem: U. S. Geological Survey Professional Paper 1717.

Olliff T., Caslick J. 2003. Wildlife-human conflicts in Yellowstone: when animals and people get too close. – Yellowstone Science, 11 (1), 18-22.

Painter L. 2013. Trophic Cascades and Large Mammals in the Yellowstone Ecosystem. Dissertation, Oregon State University.

Ripple W., Beschta R. 2012. Trophic cascades in Yellowstone: the first 15 years after wolf reintroduction. – Biological Conservation, 145, 205-213.

Romme W. et al. 2011. Twenty years after the 1988 Yellowstone fires: lessons about disturbance and ecosystems. – Ecosystems, 14 (7), 1196-1215.

Rothermel R., Hartford R., Chase C. 1994. Fire Growth Maps for the 1988 Greater Yellowstone Area Fires. Gen. Tech. Rep. INT-304. Ogden, UT.

Schullery P. 1989. The fires and fire policy. – BioScience, 39 (10), 686-694.

Smith D. et al. 2014. Yellowstone National Park Wolf Project Annual Report 2013. National Park Service, Yellowstone Center for Resources, Yellowstone National Park, Wyoming, YCR-2014-2.

Timblin S. 2011. The Rough Guide to Yellowstone and Grand Teton. Rough Guides, 2nd edn.

Turner M., Romme W., Tinker D. 2003. Surprises and lessons from the 1988 Yellowstone fires. – Frontiers in Ecology and the Environment, 1 (7), 351-358.

Turner M. 2009. Ecological effects of the ’88 Yellowstone fires: a story of surprise, constancy, and change. – Yellowstone Science, 17 (2), 24-30.

Whittlesey L. 2014. Death in Yellowstone: Accidents and Foolhardiness in the First National Park. Roberts Rinehart Publ., 2nd edn.

Wright G., Peterson R., Smith D., Lemke T. 2006. Selection of Northern Yellowstone elk by gray wolves and hunters. – Journal of Wildlife Management, 70 (4), 1070-1078.


Европейска нощ на учените 2022 г.: